Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spitfire, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 51 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Бъртрис Смол. Пламенно

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Силвия М.)

Глава 19

— Днес дук Дьо Ламбер каза нещо твърде интересно, Тони. — Арабела отпи от превъзходното бяло вино. Тя и лорд Вардън току-що бяха изяли вкусната вечеря, приготвена от Барбе.

— И какво е то? — Лорд Вардън също отпи от чашата си.

— Отново ме помоли да стана негова любовница — отговори Арабела, — а аз му напомних, че бедната му съпруга е самотна в Нормандия. Казах му още, че трябва да взема пример от краля, който е неизменно верен на кралица Маргарет Австрийска. Той се засмя и ми отговори, че браковете се сключват само, за да бъдат разтрогвани. Когато го попитах какво иска да каже, той смени темата. Мислиш ли, че това е важно?

— Може и да е — каза лорд Вардън заинтригуван. — Виждаш ли, Арабела, в зестрата на кралица Маргарет влизат и бившите френски провинции Комт и Артио, които французите желаят да си възвърнат. Има само едно нещо, което може да изкуши Шарл да разтрогне този брак и да сключи нов — Британия. На всяка цена трябва да разбереш, Арабела, дали кралят има намерение да разтрогне брака си. Информацията ще е много полезна на крал Хенри. Ако Шарл се ожени за принцеса Ан Британска, Франция ще стане една от силите в политиката на Европа, а това никак не е изгодно за Англия.

Арабела въздъхна.

— Има само един начин да измъкна информацията от дука — каза тя почти примирено и лорд Вардън разбра какви ще бъдат следващите й думи. — Ще трябва най-после да отстъпя на увещанията му. Като че ли нямам друг избор.

Той взе ръката й.

— Ние сме приятели, Арабела, нали? — Тя кимна. — Ти си млада и красива. Мисля също, че си страстна жена. Онова, което ще направиш, ще бъде от полза за Англия, затова не бива да изпитваш чувство за вина.

Тя се засмя. Загрижеността му беше затрогваща.

— Тони, онова, което бих направила, бих го направила само, за да върна земите си. Що за жена съм, се питам, щом съм готова да разменя тялото си за земя? Но съм готова да сключа дори сделка с дявола, за да дам „Грейфеър“ на дъщеря си. Мъжете се бият с помощта на мечове, ножове и артилерия. А оръжието на жената е нейният интелект, макар много мъже да биха се изсмели на това. Ако не успее да се справи с негова помощ, остава й тялото. А всички мъже имат поне едно слабо място — желанието да притежават женските тела.

Той я погледна изненадан. До този момент беше мислил за Арабела като за млада и неопитна жена, хваната в мрежите на политиката и властта и неспособна да се освободи. А сега, изведнъж, тя му разкриваше нови свои страни.

— Ти ме плашиш, Арабела — каза той.

Тя отново се засмя.

— Дребният ръст и привидната ми крехкост са моето проклятие. Мъжете ме мислят за безпомощна, Тони, но нали в момента ние желаем точно това? Не съм уличница и ме боли, че трябва да пожертвам добродетелността си, за да постигна целта си. Но ще го направя! Ако не отстъпя пред молбите на дука, той ще загуби интерес към мен.

Лорд Вардън беше възхитен от нейната решителност. Тя винаги преценяваше правилно ситуациите и възможните решения.

— Разбира се, ще се предадете с грация и невинност, нали, мила моя? — попита той.

— Ще отстъпя деликатно, ще покажа, че това не ми е присъщо и ме тревожи, въобще, ще направя всичко възможно той да повярва, че е спечелил трудна битка — отвърна дяволито Арабела.

Сега беше ред на лорд Вардън да се засмее.

— Никога не съм се съмнявал във вас, мила. Но дукът ще трябва да се представи добре, да ви достави удоволствие, иначе ще загуби.

— Не съм сигурна, Тони, че това ще се случи — отговори Арабела, но зелените й очи дяволито проблясваха. — Някак си не ми се струва правилно да извличам и удоволствие от всичко това.

— Но ако не ти е приятно, може би ще разочароваш дука. Трябва да доведеш нещата докрай, мила, без да съжаляваш за нищо. Разкаянието е чиста загуба на време. Човешко е да се греши. Да се разкайваш, означава да съжаляваш, че си човек. Дукът ще иска да има в леглото си топла и отзивчива жена. Щом така и така трябва да отстъпиш, поне се забавлявай.

— Милорд, вие сте непоправим! — каза му Арабела и се засмя. — Трябва да призная обаче, че изпитвам любопитство по отношение на останалите мъже. — Тя нямаше да му спомене за кратката си връзка с Джеймс Стюарт. Това беше друг въпрос и той не касаеше лорд Вардън.

— Е, сега ще имате възможност, мадам, да задоволите любопитството си — отговори й той. — Имам само един въпрос. Кога?

— Дукът ме помоли да отпразнувам Дванайсетата нощ с него — каза Арабела. — Щял да си направи малко угощение и ме покани да бъда негов гост. Случаят ще бъде удобен да направи нов опит да ме съблазни.

— Да — съгласи се лорд Вардън. — Подозирам, че точно така ще стане.

Той не й каза, че никой в двора и не подозира, че дукът ще дава малко угощение. Очевидно, дукът щеше да направи последен опит да вкара Арабела в леглото си. После реши, че може би трябва да й го каже, защото не искаше тя да бъде изненадана.

— Струва ми се, мила, че ще бъдеш единствената гостенка на дука — каза той. — Аз не съм поканен, а знаеш, че винаги, когато кани теб, той кани и мен.

— Така ли? — Веждите на Арабела се извиха в дъга. Тя явно беше учудена.

— Може би му се струва, че това ще бъде последната му възможност — предупреди я лорд Вардън.

— Така изглежда, Тони. Благодаря ти за предупреждението.

— Арабела, трябва да знаеш, че завиждам на дука за неговото „завоевание“.

Тя се изчерви. А после му зададе въпроса, който й се искаше да му зададе още откакто се запознаха.

— Защо никога не си се женил, Тони?

— Напротив, бях женен — отговори той. — Тя беше от Бретан. Бяхме женени само от няколко месеца, когато тя се разболя и умря от треската. Много малко хора я помнят, а също така и факта, че бях женен за нея. Оттогава в моя живот не е имало жена за дълго време. Една жена ще ме направи уязвим и няма да мога да служа добре на крал Хенри. А не мога да си позволя уязвимост, нали ме разбираш, Арабела? В Англия няма нищо, което да ме задържа там. Нито земя, нито пари. Кралят ми обеща, че когато приключа мисията си тук, във Франция, ще ме дари с имение, където да мога да се оттегля. Мисля, че тогава ще мога да се оженя повторно и да се радвам на децата си.

Тя го разбираше. Та нали крал Хенри беше използвал нейната малка Маргарет против нея!

— Надявам се и се моля информацията, която ще измъкна от дука, да се окаже извънредно ценна, Тони. Копнея да се върна у дома! Маргарет сигурно много е пораснала. Тя толкова много ми липсва!

— Ами ако се влюбиш в дука, мила? — попита я той. — И това може да се случи, нали знаеш? Мисля, че ти и сега го харесваш, макар още да не си го осъзнала. Кой знае какво може да се случи, когато към другите чувства се прибави и споделената страст.

— Не, никога няма да се влюбя в Адриен Морло — възрази Арабела. — Той желае само тялото ми. А аз желая да получа информация от него.

— Но той не знае това, мадам.

— Но нали аз го знам — отвърна Арабела. — Никога няма да обичам отново, Тони. Любовта, както открих, причинява само мъка.

— Да — съгласи се той. — Но пък да живееш без любов, мила, е още по-трудно. Когато моята Жана — Мари беше жива, изпитвах болка, когато не бяхме заедно. А когато тя умря, стори ми се, че умрях и аз. Но мина време и аз разбрах, че съм жив, и проклех съдбата, която беше отредила така. Вече знаех, че колкото и дълго да чакам, тя няма да се върне, а това не можеше да се сравни с болката, която изпитвах преди, през кратките часове на нашите раздели. Аз, Арабела, бих се влюбил отново, но не точно сега. Ако изпитваш нещо към Адриен Морло, не се страхувай да го покажеш. Животът е за това, за да му се наслаждаваме!

Любовта винаги е причинявала повече мъка, отколкото радост, помисли си Арабела. Майка й, например, беше обичала сър Джаспър Кийн, а той й беше причинил само страдания. Тя дори беше умряла по негова вина, опитвайки се да го дари с дете. Тя беше обичала Тевис Стюарт, а той се беше отнасял с нея като с дете, не като със своя съпруга. Единственото хубаво нещо, което й беше останало от него, беше Маргарет. Не, никога нямаше да се влюби отново! Замисли се за нощта, която трябваше да прекара с Адриен Морло. Какво да облече? Щеше да носи най-предизвикателната си копринена рокля, а под нея — само една лека копринена риза. Арабела поклати глава. Колко пресметлива беше станала! Да, но ако не преценяваше правилно нещата, щеше да причини зло на всички тях. Нямаше да сложи никакви бижута, за да изглежда още по-невинна.

Дойде и Дванайсетата нощ. Тя старателно се изкъпа, като преди това нареди на Лона да ароматизира водата с любимия й парфюм, с аромата на див пирен. Косата си беше измила по-рано, за да не губи време сега.

— Чудно ми е как не се разболявате, като се къпете непрекъснато в този студ — недоволстваше Лона. — Толкова много къпане не е здравословно, милейди, но май ще трябва да свикна с новите ви навици.

— А аз как съм свикнала с непрестанното ти бърборене? — отговори господарката й.

— Бърборене? — Лона внезапно се натъжи. — Само защото изказвам на глас тревогите си за вас, вие казвате, че бърборя, милейди?

Арабела се засмя и побърза да успокои своята слугиня и отдавнашна приятелка.

— Мила Лона, заяждам се с теб само защото те обичам — каза тя.

— Е, добре — отговори Лона, — това променя нещата, нали? — Тя помогна на господарката си да излезе от ваната, да се подсуши и парфюмира и я загърна с една голяма хавлия. Като донесе леката копринена долна риза, тя отбеляза: — Трябва да облечете нещо по-топло, милейди. Навън е студено.

— Нещо по-топло, както казваш ти, ще развали линията на роклята ми — отговори Арабела. Лона повдигна вежди, а Арабела я предупреди: — Няма да говорим повече за това, Лона.

Лона кимна, без да се обиди. Тези няколко думи й бяха казали всичко. Безмълвно донесе копринената рокля и помогна на господарката си да се облече. После внимателно разреса разкошната й коса и вплете в нея няколко перли и копринени панделки.

— Готово — каза най-после тя. — Много сте красива, милейди!

Обувките на Арабела бяха от сатен и много отиваха на роклята й, но понеже навън валеше сняг, Лона донесе чифт галоши, които тя да обуе върху тях. Лона й помогна да се качи в каретата и я зави с дебело вълнено одеяло. До дома на граф Ламбер не беше далеч, но януари беше толкова студен, че по улиците не се виждаха никакви хора.

— Когато заведете конете в конюшнята на дука, отидете в кухнята да се стоплите — нареди Арабела на шестимата мъже, които щяха да я придружават. — Ще ви потърся там, когато стане време да си тръгваме.

Пристигнаха в имението на дука. Арабела позволи на слугите му да махнат топлите тухли от краката й и да й помогнат да слезе от каретата. А след това бързо влезе в къщата.

— Ах, красавице, добре дошла! — извика Адриен Морло, който слизаше надолу по стълбите, за да я посрещне. Икономът пое пелерината й, а Адриен й целуна ръка, като се забави малко повече от необходимото.

Тя повдигна въпросително вежди.

— Да не би да съм объркала нещо от поканата, милорд? Да не би да съм пристигнала не в нощта, в която трябваше?

В къщата цареше гробна тишина, а облеклото му не беше особено изискано. Тя би казала, че дори е доста небрежно.

— Надявам се, че ще простите малката ми измама, Арабела — отговори той. — Вие ще бъдете единствената ми гостенка.

— Но, мосю! — Арабела се престори на изненадана и дори шокирана. — Много сте лош! Ще съсипете репутацията ми! Моля ви, наредете да повикат каретата ми. Не бива да оставам по-дълго при тези обстоятелства.

— Нима няма да останете поне малко, красавице? Ще ви дам подарък. Няколко минути няма да навредят на безупречната ви репутация — каза той тихо и гальовно. Арабела се остави да я придума и го последва нагоре по стълбите. Влязоха в малък салон, в чиято камина гореше весел огън.

— Обичам да получавам подаръци! — възкликна Арабела и замечтано добави: — А отдавна никой нищо не ми е подарявал.

— Ще напълня цяла стая с подаръци за теб, стига ти да ми позволиш!

Червенината, избила по бузите на Арабела, не беше престорена.

— И аз имам един малък подарък за теб — каза му тя и му подаде малка кутийка, завързана с червена панделка. — Искам да го отвориш веднага.

Той с усмивка се подчини. Вътре намери чифт кожени ръкавици, донесени от Флоренция.

— Господи! — Той наистина беше развълнуван, защото веднага разбра, че ръкавиците са първо качество, а знаеше, че доходът й не е голям. — Много са красиви. Благодаря ти.

— Преди Коледа спечелих на карти — каза тя и така отговори на незададения му въпрос.

Той се засмя.

— Май ще се превърнеш в жена, която ще прави всичко възможно, за да оцелее. А това е голямо постижение за теб, която си толкова добродетелна. — И той й подаде украсена с резба дървена кутия. — За теб е, красавице.

Какво ли имаше в тази красива кутия? С треперещи пръсти, тя повдигна капака и замръзна от изненада. Върху бялото кадифе, с което кутията беше облицована отвътре, лежеше огромен червен рубин на златна верижка.

— О! — възкликна тя, неспособна да каже нещо повече.

С усмивка на задоволство Адриен Морло взе накита от кутията и го сложи около врата на Арабела. Рубинът легна точно над цепката, която разделяше гърдите й, и изпъкна на бялата й кожа. Арабела вдигна поглед към дука.

— О, мосю — прошепна тя, — това е най-красивото нещо, което съм имала през целия си живот! — Очите им се срещнаха и тя видя силната страст, която гореше в неговите. — О! — прошепна отново, защото той я целуна за първи път. Целувката накара сърцето й лудо да забие. Беше минало толкова много време, откакто за последен път бе почувствала ласката на мъжките устни. Не можеше да забрави и онова, на което Джейми Стюарт я беше научил, без да иска: че между мъжа и жената може да съществува страст и без да има любов. О, Пресвета Дево, помоли се Арабела, дай ми сили!

— О, красавице моя, трябва да те имам! Не ми отказвай пак, моля те! Падам на колене пред теб! Обожавам те! — шепнеше страстно дукът, прегърнал я здраво през кръста. Пъхна ръка в деколтето й и погали гърдите й. Ръката му беше опитна, ласките — възбуждащи.

— О, мосю — извика тя тихо, но не направи опит да се отдръпне. — Не бива! Ами съпругата ви? — Дано думите й да не са прозвучали предвзето. Едва успяваше да потиска стоновете на удоволствие, които напираха в гърлото й. Докосването му й беше извънредно приятно.

— Ан — Клод е в Нормандия, красавице Не я обичам. Обичам теб! Бракът ми е само за удобство. Дай ми отново устните си, моля те.

Арабела беше неспособна да му откаже. Целувките му бяха толкова сладки. Бяха дълбоки и издаваха глада му за страст, за плътско удоволствие. Докато я целуваше, той започна да развързва роклята й. Трябваше отново да изрази протест, да не би съгласието й да предизвика у него подозрения.

— Не бива, мосю. Сигурна съм, че не бива!

— Кажи ми, че и у теб не се надига страст — рече той почти гневно, а очите му опасно светеха.

— Аз… аз… не знам! — извика тя, съзнавайки, както и той, че се опитва да го заблуди. Да, страстта се надигаше у нея.

— Лъжеш! — извика той и победоносно я изгледа със сините си очи. Свали горнището на роклята й, захвърли настрана долната риза и обхвана с длани голите й гърди. А после покри нежната й кожа с горещи целувки. — Моя си, сладка красавице! Моя си!

Сърцето на Арабела бясно заби. Много искаше да възрази на собственическия му тон, който не беше очаквала от елегантния и културен дук Дьо Ламбер. Той я притисна към себе си и започна да развързва връзките, които държаха полите й. Те паднаха безшумно на пода. Останалата част от бельото й дукът нетърпеливо разкъса и небрежно захвърли настрани. Единственото нещо, което беше останало на тялото й, сега беше червеният рубин. Той започна да разплита косата й, а тя си помисли, че краката й са толкова слаби, че може и да падне. Пусна косата да покрие раменете й и се отдръпна назад, за да я погледа. Усмихна се щастливо. А после я взе на ръце и я занесе до огъня, където я накара да легне върху дебелата кожа, постлана пред камината. Тя се изчерви. Беше очевидно, че е много объркана.

— Мили Боже, ти си съвършена, Арабела! Дори в най-смелите си мечти не съм си представял такова съвършенство!

И той започна да се съблича. В ситуацията имаше нещо комично, помисли си Арабела, докато го гледаше. Тялото му не беше съвършено, но беше приятно на вид. Добре, че беше отстъпила, защото беше очевидно, че той беше решил на всяка цена да я има. Дукът легна до нея, погали я нежно, усмихна й се и покри лицето й с топли целувки.

— Няма да ти причиня болка, Бела. Научих се да ценя твоята добродетелност, макар това да ми струваше скъпо — месеци на въздържание. Не мога повече да се въздържам. Обичам те, искам да те любя, искам и ти да ме обичаш.

— О, Адриен — прошепна тя, като за първи път го нарече по име, — каквото и да чувстваме един към друг, постъпваме грешно!

Арабела си помисли, че трябва да действа извънредно внимателно. Беше стигнала до точка, от която нямаше връщане назад. Още малко приказки и щеше да се предаде.

— Животът е толкова кратък — каза тихо той, — че е престъпление да не се наслаждаваш на краткотрайните удоволствия. А през последните месеци ние пропиляхме толкова много време, вместо да го изживеем заедно в радост. Луд съм по теб! Сигурен съм, че и ти изпитваш нещо към мен. Не е ли така?

— О, мосю… — прошепна Арабела и скри лице в дланите си. — Ами ако те разочаровам? — изведнъж се разтревожи тя. — Познала съм само любовта на съпруга си. Не съм куртизанка, веща в — любовната игра. Преследваш ме от месеци. Какво ще стане, ако сега се разочароваш, ако не изпиташ удоволствието, което си очаквал? Ще се компрометирам за нищо!

— Очарователна си, Бела — отговори той и нежно й се усмихна. — Устните ти са сладки като малини. Когато те целувам, усещам как потръпваш в отговор. Гърдите ти са като сладки узрели праскови. Никога няма да мога да им се наситя. Ще докосвам и галя всеки сантиметър от тялото ти, Бела, и съм сигурен, че не би могла да ме разочароваш.

— А ако ти ме разочароваш? — попита го тя сериозно. Не биваше да му позволява да я люби така, както люби всички други жени. Трябва да бъде умна, за да задържи интереса му. Ще бъде глупаво просто да отстъпи, да му се отдаде ей така. Нека не намери спокойствие, докато не се увери, че той е най-добрият любовник за нея. Трябваше да спечели време, за да измъкне от него желаната информация. Това нямаше да бъде лесно, тя го знаеше, но беше решена да успее. А после щеше да се върне у дома, в „Грейфеър“, и да види детето си.

— Да те разочаровам? — Той наистина беше изненадан. Изглежда, никога не би му хрумнало нещо толкова невъзможно.

— Съпругът ми беше превъзходен любовник — каза Арабела и това не беше лъжа. — Доставяше ми силно удоволствие. Но съм чувала, че не всички мъже са равни в любовната игра. Да не би да са ме излъгали? Не е ли така?

— Да — каза той, — и аз съм чувал, че е така, красавице, но нито една жена, която съм любил, не е имала повод да се оплаква. Кълна се!

Арабела вдигна поглед към него и му се усмихна съблазнително. Огънят хвърляше игриви пламъци по тялото й, подчертаваше цвета и красотата на косата й, караше кожата й да изглежда като златна.

— Щом е така, Адриен, трябва отново да ме целунеш, защото целувките ти са сладки като първокачествено вино. А точно сега, мосю, съм жадна!

Думите й накараха сърцето на дук Дьо Ламбер да подскочи в гърдите. Тя беше най-очарователната жена, която някога беше срещал — смес от невинност и чувственост, която беше толкова възбуждаща. Той отново я целуна и с наслада установи, че устните й се поддадоха и разтвориха. Езикът й колебливо погали неговия. Той простена от удоволствие и легна така, че тялото му отчасти да покрие нейното.

Арабела се остави на усещанията на момента. Тя също простена от удоволствие и обви врата му с ръце, притисна се в него. Погали го нежно и космите на врата му настръхнаха. Твърдият му член се притискаше в бедрото й. Той покри с целувки клепачите й и чувствителната кожа точно под ухото й.

— Господи, Бела — възкликна — колко много ме възбуждаш! Устните му се спуснаха към рамото й. Той я ухапа силно, което я накара да се стресне и извика. Тогава езикът му я погали, за да премахне болката. После се спусна още по-надолу и погали зърната й. Пое първо едното, а после и другото в топлата си уста и нежно ги засмука.

— О! О! — Тялото й се изви в дъга. Беше забравила колко сладостни са ласките на мъжките устни. Погали тъмнокосата му глава, за да го окуражи. — О, да! — възкликна тя. — О, да!

Той я прегърна и каза:

— Значи, Бела, красавице моя, сладките ти гърди са податливи на ласките на моите устни? Може би все пак ще успея да ти доставя удоволствие.

— Може би — съгласи се тя. Той погали най-чувствителната част на тялото й и дишането й стана тежко и учестено. — Адриен! — извика тя, изненадана от това, колко бързо беше успял да я възбуди. Беше минало много, прекалено много време, откакто за последен път беше изпитала точно това усещане.

А Адриен Морло си мислеше, че тя е гореща и темпераментна жена. Любовните й сокове вече мокреха пръстите му, които той беше пъхнал в сладката й плът. Трябваше да я вкуси! Не си спомняше друг път да е бил толкова силно възбуден, от която и да е жена. Сърцето му биеше толкова учестено и тежко, че той започна да се страхува за живота си. Легна между разкрачените й крака и езикът му опитно погали малката перла на удоволствието й, която се втвърди под ласките му. Арабела реагира така, както би реагирала, ако я удареше гръм. Тялото й се изви в дъга, а силните му ръце я обгърнаха и заковаха към пода.

— О! — извика силно тя. — О! О! О! — заляха я първите вълни на удоволствието.

Доволен, той се засмя, повдигна глава и каза:

— Все още ли ти доставям удоволствие, Бела?

Арабела дишаше тежко.

— Да, мосю — каза тя, — но можете и още повече, нали?

— Неутолима си, а! — каза той и се засмя. — Ще те накарам да крещиш от удоволствие, такова, каквото през живота си не си изпитвала — обеща й той.

Арабела, която беше успяла да си възвърне отчасти самоконтрола, му се присмя:

— Ще видим, мосю.

Той започна да я люби диво и ритмично. Арабела обаче имаше достатъчно опит с мъжете, за да знае, че когато са така силно възбудени, както сега беше Адриен Морло, на тях им липсва способност за самоконтрол. Ако успееше да го накара да стигне бързо до удовлетворение, дори това да означаваше, че ще трябва да жертва своето, тя щеше да задържи интереса му. Единственото, което той искаше, беше да се наслади на победата си над нея и докато тя не му я дадеше, той нямаше да я остави. Клетвите му за любов бяха лъжливи и тя го знаеше. Не вярваше, че дук Дьо Ламбер може да обича някого другиго, освен себе си. Тя повдигна бедра, за да го посрещне. Мислите, които се въртяха в главата й, бяха охладили страстта й, но той не можеше повече да сдържа своята. Извика силно и се отдаде на освобождението си, а после тежко се стовари отгоре й. Арабела нежно го погали и сладко прошепна:

— Много ли време е минало, откакто за последен път сте имали жена, мосю? Е, добре, може би следващия път.

Той нададе стон и легна до нея. Погледна я, а в сините му очи се прокрадваше тъга. Каза й:

— За мой срам, те разочаровах, красавице. Дай ми само няколко минути да събера сили и ще започнем отново. Никога преди не ми се е случвало и, кълна се, никога повече няма да се случи.

— Милорд — каза му тя, — макар да не стигнах до края, аз изпитах удоволствие. Мисля, че не бива да се срамувате. Какво срамно има в това? Нищо, нали? Вие сте нежен и добър любовник. Мога само да се надявам, че не съм ви разочаровала.

— Никога! Ти си самото съвършенство, Бела! Никога няма да ти позволя да си отидеш от мен! Трябва да бъдеш моя и да останеш такава завинаги! — извика той, изпълнен със страст.

Арабела се изправи и отиде до малката масичка, върху която бяха подредени гарафа с вино и няколко чаши. Наля на дука от сладката, освежаваща напитка. Беше изненадана, а може би и малко уплашена, от способността си да се отдалечава, да се абстрахира, от своите чувства. Чувстваше се неудобно, че може да бъде така хладна и пресметлива. Това не й харесваше. Но трябваше да бъде такава, за да си върне „Грейфеър“.

— И ти трябва да пийнеш малко вино — каза дукът, когато тя му подаде чашата.

— Виното ме прави сънлива — каза тя. — Освен ако не предпочиташ да заспя, Адриен.

— Не, тази нощ няма да спиш, Бела — каза й той напълно искрено.

— Невъзможно е да остана цялата нощ — запротестира тя. — Онова, което се случи между нас, Адриен, трябва да си остане между нас.

— Искам да бъдеш моя любовница, Арабела — каза той напълно сериозно — Искам да бъдеш с мен винаги, когато пожелая, а не да препускаш между моя хотел и твоята малка къщичка, която, на всичкото отгоре, се намира извън града.

— Само това мога да си позволя — каза тя с достойнство.

— Искам те тук — повтори той.

— Не мога да живея в твоята къща, Адриен — каза Арабела шокирана. — Какво ще кажат хората? Какво ще си помисли съпругата ти? Ами моите слуги, които ме последваха в изгнанието? Аз няма да ги изоставя.

— Тогава поне ми позволи да ти купя малка къща в Париж, тук наоколо — помоли я той. — Място, където ще можем да се срещаме и да оставаме сами.

— Не знам… — Арабела се колебаеше. Трябваше да говори с Тони. Не знаеше колко далеч може да отиде, без френският двор да я сметне за пропаднала жена — Трябва да ми дадеш време да помисля, Адриен. Надявам се някой ден да се омъжа пак и да имам деца. О, не съм толкова глупава, та да мисля, че бих могла да се омъжа за член на двора. Ако те послушам, ще стана причина за скандал и тогава какво ще стане с мен, когато ти се отегчиш от нашата връзка? Не, не! Ще ми трябва време, за да обмисля всичко внимателно.

— Никога няма да те изоставя, Бела — каза й той. — Нима не ти казах, че те обичам?

— О, Адриен — отговори му тя, — ти не ме обичаш истински. Как би могъл? Ти не ме познаваш. Поласкана съм от думите ти, дори мисля, че ти може и да си вярваш. О, целуни ме още веднъж, мили! Нека тази вечер забравим всичко за условностите и вземането на решения. Ще остана, докато мога, и ще се насладя на любовта, доколкото мога. Но кой може да знае какво ще стане утре, мосю? — Тя предизвикателно потри устните си в неговите.

Той не беше преувеличил, като й беше казал, че няма да спи тази нощ. Искаше да й докаже, че е добър любовник. Арабела обаче беше твърдо решена да не му даде така желаната победа. И той остана очарован и запленен от жената, която още не беше успял да завладее. Досега не беше срещал жена, която да не може да доведе до сладостните тръпки на оргазма. Но, изглежда, не можеше да постигне с английската роза онова, което беше постигал с толкова много жени. Друг мъж може би щеше да се ядоса при тези обстоятелства, но не и Адриен Морло. Не, той беше заинтригуван, защото му беше ясно, че Арабела не е студена жена. Тя посрещаше радостно ласките му, беше топла и податлива. Имаше апетит за сексуални игри, какъвто много малко от познатите му имаха. Но просто не можеше да я накара да му се отдаде изцяло.

В ранните утринни часове каретата на Арабела спря отново до малката къщичка край Сена. И Фицуотър, и Вардън, я чакаха.

— Добре ли сте? — попита я направо капитанът.

— Да — отговори спокойно тя.

— Тогава ще легна да поспя малко — каза той и я остави насаме с лорд Вардън.

— Налей ми малко вино, Тони — каза Арабела, като прекоси стаята и застана до камината. Въпреки малкото разстояние, което беше пропътувала в каретата, беше замръзнала до кости. Протегна ръце към огъня, за да ги стопли.

— Предполагам, че завръщането ти призори означава, че си се оставила на страстта на дука — каза лорд Вардън и й подаде чаша вино. — Не знам как по-деликатно да те попитам.

— Няма нужда. — Тя се засмя и отпи доста голяма глътка от питието, което щеше да я сгрее. — Не, тази нощ не научих нищо, което би могло да е от полза за Англия. И да, мисля, че той още се интересува от мен. Искаше да остана при него, но аз му отказах, разбира се. А после предложи да ми купи къща в Париж, за да можем да се срещаме. Казах му, че трябва да си помисля. Какво да правя, Тони? Трябва да ми кажеш докъде мога да стигна, защото ти сигурно знаеш.

Лорд Вардън се замисли и едва след няколко минути каза:

— Ще трябва да му откажеш, мила. Ако съсипеш репутацията си, вече няма да си полезна и на нас. Не е скандално да прекараш няколко нощи в хотела на дука или да останеш няколко дни в замъка му край Лоара. Но само дотогава, докато имаш свой дом. Всички очакваха, че ще се предадеш на чара на Адриен Морло. Ще говорят, че си негова любима, но в това няма нищо лошо. Не можеш обаче да приемеш такъв подарък като къща след толкова кратко познанство.

— И аз така си мислех — каза Арабела. — Макар че щеше да е хубаво да имаме къща в града. Значи английската розичка не може да приеме от Адриен Морло нищо друго, освен любовта му, така ли, Тони?

Той се засмя.

— Да — каза той, — така е. И може би няколко бижута.

— През следващите няколко дни ще избягвам дука — каза Арабела. — Трябва да дам време на страстта му да набере сили.

— Каква си ми умница! — възхити се лорд Вардън. — Наистина много бързо се учиш как да играеш играта. Аз съм готов да изпитам съжаление към дука. Страхувам се, че ще разбиеш сърцето му.

— Но така ще е по-добре, отколкото той да разбие моето, Тони — каза Арабела. Изведнъж почувства умора и досада. — Извини ме, Тони, много съм уморена. Ще си легна.

Тя остави чашата на масата, направи реверанс и излезе от стаята. Лона лежеше на походното легло в стаята на господарката си и шумно хъркаше. Арабела мина на пръсти покрай нея, защото не искаше да нарушава съня й. Не искаше да обяснява на Лона липсата на копринената долна риза. Бързо се съблече, като остави дрехите на пода, там, където паднаха. После извади чиста нощница от шкафа, облече я и си легна, благодарна, че може най-после да се отдаде на съня. Имаше нужда от баня, но това можеше да почака и до сутринта. Чаршафите бяха ледени и тя трепереше от студ. Когато мина известно време и тялото й се затопли, почувства мириса на споделената страст. Потръпна отвратена. Тази вечер беше научила още нещо. Че страстта, която можеше да съществува между мъж и жена, които не се обичат, е безсмислена. Само любовта придаваше смисъл на страстта. Очите й се напълниха със сълзи. Мразеше онова, което й се налагаше да прави. Презираше и себе си, и Хенри Тюдор. Мъже! Единственото, което умееха, беше да водят войни и да правят жените си нещастни. Е, реши Арабела, и тя ще ги използва така, както те я използваха. Ще си върне „Грейфеър“, каквото и да й струва това. Ще вземе Маргарет и ще се прибере у дома. Ще живее така, както сметне за добре, и няма да позволи на нито един мъж да заеме място в живота й. Никога вече няма да стане жертва на мъжете, жертва, каквато беше и собствената й майка. Арабела се размърда неспокойно, опитвайки се да се намести по-удобно. Бяха минали много месеци от последния път, когато се беше любила, и сега тялото я болеше. Макар да й се плачеше, Арабела се усмихна. Не беше толкова глупава и знаеше, че може да получи и тя удоволствие, като запази независимостта си. Но не, не още. Нека той се влюби в нея. Нека бъде безпомощен пред нея, така, както караше жените да бъдат пред него. Странно, но тази мисъл я успокои. Не биваше да се срамува от действията си. Тя беше боец, който се бореше за „Грейфеър“. Служеше на страната си и на краля. Трябва на всяка цена да спечели битката. И тя ще бъде победителка, каквото и да й струва това! Когато се върне в Англия, ще бъде доволна от себе си. Не, никога вече няма да бъде безпомощна жертва. Успокоена от тази мисъл, тя заспа.