Бъртрис Смол
Пламенно (18)

Глава 17

Франция. Нейните брегове ясно се виждаха, макар зората едва да беше изгряла. Арабела гледаше и не вярваше на очите си. Едва вчера беше в Англия. За по-малко от ден бяха стигнали в Кале, подпомогнати от ясно небе и попътен вятър. Оттук щяха да заминат за Париж. Въпреки че бяха взели конете си, Арабела мислеше да купи карета и коне, които да я теглят. Щеше да играе ролята на бедна изгнаничка, но щеше да го прави с елегантност и грация, които французите щяха да оценят. Макар да говореше отлично френски, Арабела не можеше сама да се пазари за конете. Но капитанът на кораба имаше зет, който можеше да им бъде от полза. Когато стигнаха на брега, те тръгнаха към хана „Шестимата господа“, чийто стопанин беше въпросният джентълмен. Хората на Арабела бяха облечени добре, а всичките им принадлежности бяха излъскани до блясък. Когато спряха пред хана, хората вътре веднага разбраха, че са благородници, и побързаха да им помогнат да слязат от конете си.

— Къде е господарят ви? — попита Фицуотър един от конярите. — Веднага го доведете!

Когато конярят бързо се отдалечи, Фицуотър затворнически намигна на Арабела. Стопанинът, висок и плещест мъж, се приближи до тях и ги поздрави.

— Добре дошли, милейди, с какво мога да ви услужа? — каза той.

— Искам да купя карета и коне — отговори Арабела. — Капитанът на „Русалката“, мосю Денис, ми каза, че вие имате екипаж за продан.

— Да, милейди, имам — каза стопанинът учтиво. — Разбира се, той не е нов, но върши работа.

Докато говореше, той претегляше дамата пред себе си. Ако беше богата, щеше да пътува със собствена карета и коне. А бедна жена дори не би говорила с него. Въпросът беше в това, колко би могъл да й вземе.

— Ще заведете господарката и камериерката в самостоятелна стая, където ще могат да се освежат и да си починат добре — каза остро Фицуотър, отгатнал за какво мисли съдържателят. — А работата по покупката на конете ще уредим помежду си.

— Разбира се, капитане — отговори собственикът, като леко се поклони. — Мари! — извика той на едно от момичетата. — Заведи дамата и нейната камериерка в стаята на розите.

Напетото момиче бързо се приближи към тях и с поклон покани Арабела и Лона да го последват. Заведе англичанките в малка, но много красива и удобна стая. Още с влизането си усетиха аромата на рози. Когато погледна през прозореца, Арабела видя, че под него има градина с рози. Мари им донесе леген с топла и ароматизирана вода и чисти ленени кърпи. Излезе и пак се върна, като носеше заешко задушено, току-що опечен хляб, две бучки прясно масло, купа тъмночервени малини и две чаши бяло вино.

— Позволете да ви сервирам, милейди — каза момичето. — Сигурно умирате от глад. Морският въздух кара хората, които не са свикнали с него, да огладняват.

— Седни, Лона — каза Арабела. — Няма нужда да стоим прави. Мари, ще си сервираме сами. Моля те, погрижи се да занесат храна на хората ми и да напоят конете ми.

Момичето направи реверанс и излезе. Бяха много гладни, но се хранеха бавно, като се наслаждаваха на умело приготвената и вкусна храна. Когато бяха почти привършили, в стаята влезе Фицуотър.

— Направих сделката със собственика — каза им той. — Каретата е малка и няма да привлича нито бандитите, нито вниманието на пътниците по пътищата. Тя е подходящо превозно средство за бедна, но горда млада благородничка. Собственикът нямаше търпение да се раздели с нея, защото не е достатъчно голяма, за да вози няколко души, и само му се е пречкала в двора. Вътре е обзаведена изненадващо луксозно, но всичко е малко поизносено, разбира се.

— Колко коня купи? — попита Арабела.

— Три — отговори Фицуотър. — Конят на Лона ще бъде четвъртият във впряга. Тя няма да го язди, когато се вози в каретата, затова реших да не пилея напразно пари. Вашата кобила ще можете да връзвате отзад, милейди.

— Нахранихте ли се?

— Да — кимна той.

— Дайте ни няколко минути да се погрижим за себе си и ще можем да продължим пътя си — каза Арабела.

— Наех един млад човек, който ще ни заведе до Париж — каза Фицуотър.

— Дали си постъпил умно?

— Собственикът ми каза, че по пътищата на Франция няма разбойници — каза сухо Фицуотър. — Ако имаме късмет, милейди, ще стигнем в Париж живи и здрави и с цялото си имущество. Момчето познава пътя добре, а нашите хора ще бъдат свободни от всякакви грижи и само ще ни охраняват. Момчето иска да отиде да види сестра си, която току-що е родила първото си дете. Собственикът ме увери, че мога да му имам доверие. Ако не е така, ще се върна и ще смъкна кожата от гърба на господин съдържателя. Така му и казах.

Арабела се засмя.

— Надявам се, че е взел думите ти на сериозно.

— Имате пет минути, милейди — каза Фицуотър.

 

Трябваше им повече от седмица, за да стигнат в Париж. Ставаха много рано, пътуваха по цял ден, като правеха само кратки почивки, за да се нахранят и да си отпочинат конете. Беше месец юни и слънцето залязваше късно, а те пътуваха, докато здрачът позволяваше. Пътищата бяха неравни и прашни. Хановете бяха бедни и лошо обзаведени, някои от тях дори нямаха удобствата, които изискваше положението на Арабела, и тя биваше принудена да нощува в конюшните, настанена върху купчина слама, защото Фицуотър не искаше тя да спи в общите спални.

Когато най-после стигнаха в Париж, отседнаха в хана, препоръчан им от господина от Кале. Неговият собственик, мосю Рейналд, ги посрещна топло. Когато разбра, че англичанката иска да закупи къща, им каза, че, за щастие, той притежавал малка каменна къща, която се намирала близо до Сена, в южната част на града, и вярвал, че мадам ще я хареса.

— Виждам — каза той, — че мадам не е свикнала да живее в града. Честно да ви кажа, мадам, животът тук не е здравословен. За да оцелее, човек трябва да е роден в него и да е свикнал с въздуха му. Моята малка къща ще ви бъде точно по вкуса, уверявам ви. Тя е обзаведена с красиви и удобни мебели, а наемът е приемлив.

— Ще поговорим по-късно — изръмжа Фицуотър, но мосю Рейналд никак не се уплаши от огромния англичанин.

Двамата мъже спориха повече от час. Най-после сделката беше сключена. Арабела щеше да се настани в къщата на следващата сутрин. Фицуотър отказа да плати на мосю Рейналд наема за цяла година, докато не видят къщата.

— Ще изпратя някои от камериерките, за да я почистят и проветрят — каза мосю Рейналд. — Мадам ще бъде много щастлива в малкото имение „Ривиера“, обещавам ви.

На следващата сутрин отидоха до имението „Ривиера“ и с изненада установиха, че мосю Рейналд не беше преувеличил неговите достойнства. Къщата имаше два етажа и таванско помещение, а също така и мазе, което беше учудващо сухо, като се имаше предвид, че къщата се намира близо до Сена. На първия етаж имаше четири стаи. Кухнята беше разположена на приземния етаж, където бяха и пералното помещение, и помещението, в което се простираха дрехите. На втория етаж бяха спалните. Мъжете щяха да се разположат в таванското помещение. Стаите бяха чисти и добре проветрени. Мебелите не бяха нови, но бяха от здраво дъбово дърво. Мебелировката беше оскъдна, но запазена. Имаше дори малка градинка, която гледаше към реката. Някой беше набрал букет и го беше сложил в глинената ваза, която стоеше върху масата в най-голямата стая. В кухнята безцеремонно се беше настанила мършава бяла котка, която имаше няколко черни петна.

— Нахранете я — разпореди се Арабела. — Тя ще се погрижи за мишките.

— Мадам е доволна, нали? — попита загрижено мосю Рейналд.

— Да, добре — отговори му тя съвсем кратко.

— Мадам ще има нужда от прислуга — каза собственикът.

— Мадам няма пари, с които да плати за прислуга, мосю — каза Арабела и се усмихна, а усмивката й накара сърцето на собственика да забие лудо.

— Жена, която да готви, и две момичета, които да чистят, мадам. Можете да наемете жените от близкото село. Дайте им само няколко медни монети на месец, място, където да спят, храна и те ще бъдат щастливи — каза й той. — Предполагам, че ще посетите двора. Скоро ще си намерите нови приятели, сигурен съм. И ще искате да се забавлявате — добави той.

— Прав е — каза тихо Фицуотър, застанал до рамото й.

— Знам — отговори Арабела на английски. — Но трябва първо да преброя парите, за да разбера какво можем да си позволим.

— Кажете му да ни изпрати днес следобед няколко жени, от които да си подберем прислуга, милейди. Ще трябва да си вземем поне готвачка.

— Изпратете ми днес следобед няколко жени, от които да подбера подходящите, мосю Рейналд — каза му Арабела.

Собственикът се поклони и си тръгна.

Фицуотър разпредели задълженията на осемте мъже въоръжена охрана. Двама от тях щяха да помагат в къщата и да спят на тавана. Други двама щяха да се настанят в малката къщичка, която се намираше в задната част на градината, близо до реката. Фицуотър щеше да спи в най-малката стая на втория етаж заедно с Фъргюс Макмайкъл, а останалите щяха да се настанят в конюшнята. Лона щеше да спи на походно легло в стаята на господарката си.

Мосю Рейналд им беше оставил кошница с храна, за да не стоят гладни, докато назначат готвачка. Малко след обяда висока, мършава жена, придружена от две по-млади, които бяха нейни точни копия, спря пред входната врата на къщата и обяви:

— Аз съм Барбе, а това са дъщерите ми, Авис и Лонет, мадам. Мосю Рейналд ни изпрати, за да ви служим. Каквато и заплата да ни предложите, ще я приемем с радост, защото съм вдовица и трябва сама да издържам дъщерите си. Мосю Рейналд ни каза, че няма да постъпите нечестно с нас.

Преди Арабела да успее да отговори, Барбе и дъщерите й минаха покрай нея и бързо намериха кухнята. След броени минути огънят вече гореше, а Барбе се разпореждаше нареди на двамата мъже, определени да помагат в къщата, да донесат вода от кладенеца и още дърва. Тъй като тя не говореше английски, а мъжете не знаеха френски, жестовете, които правеха, за да се разберат, бяха особено комични, но пък успешни. Арабела беше изумена, когато готвачката започна да учи мъжете на някои френски думи. Тъй като двамата мъже я гледаха в недоумение, Лона се намеси, за да помогне. Тя им обясни, че жената произнася думите „вода“ и „огън“ на френски и очаква от тях да ги повторят. Доволна от успеха си, готвачката се усмихна широко, сложи ръка на гърди и каза:

— Бон! Барбе.

— Лона — каза Лона, като на свой ред сложи ръка на гърди. После посочи към двамата мъже и добави. — Уил, Джон.

— Уил, Джон — повтори готвачката и се усмихна на двамата мъже.

— Очевидно, няма да имам думата по въпроса — каза Арабела и се засмя. — Надявам се, че готви вкусно и ще имаме и друга полза от нея, освен тази, че ще научите някои френски думи.

— Вероятно може да готви — намеси се Фицуотър. — Досега собственикът за нищо не ни е излъгал.

— И колко трябва да й плащам? — запита се на глас Арабела.

— За това ще се погрижа аз — каза Фицуотър. — Ще разбера дали ще живеят тук. Ако искат, могат да спят в стаята до кухнята. Стената, в която е издълбана камината, е обща за двете стаи, така че ще им бъде топло през зимата.

Арабела кимна и остави всичко на Фицуотър, благодарна, че има при себе си човек, който истински се грижи за нея. Без него, щеше много пъти да изпада в затруднение и да се чуди дълго време за всяко нещо. Но Фицуотър, за разлика от нея, явно познаваше и света зад стените на „Грейфеър“.

След ден-два ще трябва да обмисли плана си как да се представи на френския двор. Кралят на Франция, Шарл VIII, беше само на деветнайсет години, но управляваше страната вече шест години, откакто баща му беше умрял. Тъй като интелектът му не беше блестящ, баща му беше определил за регент по-възрастната му сестра, Ан, която беше омъжена за Пиер дьо Бурбон. Шарл VIII имаше братовчед, който беше вероятен наследник на престола, Луи, дук Орлеански.

Двамата не се обичаха. Луи беше влюбен в Ан и не криеше това. Ан, за която дългът и честта стояха над всичко, беше наредила да арестуват Орлеанския дук. В момента Шарл VIII живееше в Париж, в замъка „Валоа“. Но когато времето се затоплеше още повече, щеше да се премести в любимия си дом, замъка в Амбоаз. Тъй като не познаваше протокола на френския двор, Арабела проклинаше Хенри Тюдор. Как, по дяволите, щеше да навлезе в живота на двора, като дори не знаеше как да се представи? А ако не измислеше нещо, нямаше да бъде от полза за английския крал и щеше да загуби „Грейфеър“ завинаги. Проблемът се разреши с пристигането на едно писмо. Изненадана, защото не познаваше никого във Франция, Арабела счупи печата и разгъна пергамента. Очите й бързо пробягаха по редовете и я заля чувство на облекчение.

 

„Мадам, разбрах, че още една жертва на Хенри Тюдор и на неговата алчност е пристигнала в Париж. Ще бъда много щастлив, ако ме удостоите с честта да присъствате на събирането, което крал Шарл организира в нощта на двайсет и четвърти в замъка «Валоа». Ще изпратя каретата си в четири часа.“

Писмото беше подписано: „Антъни Вардън“.

 

— От кого е? — попита Фицуотър.

— Лорд Вардън — отговори Арабела. Не бяха необходими повече обяснения, защото Фицуотър знаеше кой е Антъни Вардън. — Ще изпрати каретата си в четири часа. Ще присъствам на събиране в замъка „Валоа“ на двайсет и четвърти.

Фицуотър само кимна и продължи да лъска сабята си, но Лона започна да вдига врява.

— Но това е само след три дни, милейди! Не мога да преправя някоя от роклите на кралицата за толкова кратко време!

— Лона — предупреди я не особено строго Арабела. Лона погледна към Авис, която миеше пода, и вдигна рамене.

— Тя не разбира какво казвам, милейди. Нали не знае английски. Моят френски е далеч по-добър. Тази кучка легна вече с четирима от мъжете и е хвърлила око на Фъргюс. Но само да посмее да предприеме нещо, ще й издера очите!

Арабела се засмя, но Фицуотър я предупреди:

— Никога не приемай нещо за дадено, момиче. Ами ако на вратата подслушва някой, който разбира английски? Нали ще се запита защо, при тези обстоятелства, кралицата е проявила щедрост към нашата господарка. За в бъдеще бъди по-внимателна, дъще.

— Кралицата прояви щедрост, защото се чувстваше виновна — отговори остро Лона. — Но въпреки това друг път ще бъда по-внимателна, татко.

Арабела беше готова, когато на двайсет и четвърти каретата на лорд Вардън пристигна. Кралицата й беше дала от най-хубавите си рокли, като внимателно беше подбрала цветовете, които най-добре подчертават красотата й. Тъй като кралицата беше малко по-висока и малко по-пълна от Арабела, се бяха наложили промени, които сръчната Лона беше направила умело. Роклята, която Арабела беше облякла тази вечер, беше с цвета на ясното синьо небе, разголваше раменете й и голяма част от гърдите й. В плата имаше втъкана нишка, която беше с цвета на косата й. Бижутата, които щеше да носи, не бяха много. Тоалетът се допълваше от чифт кожени ръкавици с цвят на слонова кост, украсени с перли.

Точно в момента, в който Арабела приключи с обличането и слезе долу, през входната врата влезе един елегантно облечен джентълмен.

— Лейди Грей, аз съм Антъни Вардън. Добре дошли в Париж! — Той учтиво се поклони и я дари с ослепителна усмивка.

Арабела беше силно изненадана, но успя да прикрие чувствата си. Изненада я това, че този човек беше приятел на Хенри Тюдор. Кралят беше сериозен и мрачен човек, а Тони Вардън очевидно се наслаждаваше на живота. Лорд Вардън имаше красиво ангелско лице, но беше дребен на ръст — не по-висок от самата Арабела, — а едното му рамо беше малко по-високо от другото. Тя се опомни и направи реверанс.

— Благодаря, милорд. Наистина съм ви много благодарна за проявената любезност.

Той й предложи ръката си.

— Тогава да тръгваме, мадам, защото тази нощ ще сложи началото на много празненства. Цял Париж ще празнува и каретите трудно ще си пробиват път по задръстените улици.

Когато се настаниха в каретата и потеглиха, лорд Вардън се обърна към Арабела:

— Тук можем да говорим спокойно, лейди Грей. Слугите ми са англичани и са предани на краля — увери я той. — Господи, ясно ми е защо Хенри е изпратил вас. Вашата красота е ослепителна, мадам, и лесно ще привлечете едри риби в мрежата си.

Ако тези думи бяха казани от друг мъж и по друго време, Арабела сигурно щеше да се обиди. Но сега тя слабо се усмихна.

— Мисля, че е лудост това, дето кралят ме изпрати тук — отговори тя на лорд Вардън. — Почти целия си живот съм прекарала далеч от големите градове и от двора, а не съм сластолюбка и не желая да привличам мъжете.

Алтъни Вардън се взря внимателно в нея и разбра, че тя казва истината. Но те трябваше да извлекат най-доброто от всяка създадена ситуация.

— Жена с богат опит няма да се справи по-добре, лейди Грей — каза й той. — Точно вашият наивитет ви прави толкова привлекателна. Аз ще ви помагам и ще ви напътствам. Ще бъда ваш приятел и винаги ще бдя над вас.

— Но аз дори не знам какво да правя, нито пък знам как да подходя към всичко това — призна си Арабела, неспокойна и нервна.

Той се усмихна. Топла усмивка, която озари дори очите му.

— Нима не сте прекарали известно време в шотландския двор, мадам?

— Да, милорд. Съпругът ми беше полубрат на Негово величество крал Джеймс III и е чичо на настоящия крал — каза тя, като не знаеше доколко той е информиран за нея. — Бившият ми съпруг — бързо добави тя. — Но не посещавахме много често двора, защото Тевис обичаше живота в провинцията и дома си в Дънмор.

— Френският двор — каза лорд Вардън — е по-различен. Хората са по-образовани, по-културни, но човешката природа е еднаква навсякъде, мадам, това отдавна съм го разбрал. Искам особено много да внимавате с Адриен Морло, дук Дьо Ламбер. Той е близък и с фракцията Бю и със самия крал. И съм сигурен, че има достъп до информация, която ще бъде особено полезна на Хенри Тюдор.

— Как ще го позная, милорд?

— Той рано или късно ще ви потърси, мадам, защото е ценител на женската красота. И тъй като сте нова в двора и извънредно красива, джентълмените усърдно ще ви преследват. Предлагам да се държите целомъдрено с всички. Тогава те всички ще се откажат, с изключение на Адриен Морло. Той няма да може да устои на предизвикателството, което ще представлява вашето целомъдрие.

— А ще трябва ли най-накрая да му се отдам, милорд? — попита тихо Арабела. Кой знае защо, изпита силно желание да заплаче.

Антъни Вардън видя сълзите, които напираха в очите й, и отново прокле наум приятеля си Хенри Тюдор.

— Вие, и само вие, ще решите, лейди Грей. Много е възможно да успеете да изиграете ролята си, и то добре, без да се наложи да отдавате тялото си. Но не бива и да се тревожите без причина, защото тук жените от висшето общество, които имат любовници, не са малко и обществото не ги отхвърля. Освен това сигурен съм, че жена, красива като вас, не може да живее без любов. Ще ви бъде забавно с дук Дьо Ламбер, уверявам ви.

— Той обича ли жените? Женен ли е? — Арабела беше любопитна.

Антъни Вардън се засмя.

— О, Адриен Морло обича извънредно много жените и да, женен е. Съпругата му изпълнява добросъвестно дълга си и всяка година го дарява с дете. Той я държи далеч от двора, аз я видях веднъж преди няколко години, когато се ожениха. Тя и децата живеят в огромен замък в Нормандия и дукът ги посещава там достатъчно често, за да й прави редовно деца. Повечето време Адриен прекарва в двора, където печели и изоставя любовници със срамна бързина.

— Той като че ли е ужасен човек — каза Арабела.

— Не, не е — увери я лорд Вардън — Той е очарователен, остроумен и изненадващо мил, но се отегчава лесно.

— И вие очаквате, че ще успея да го заинтригувам дотолкова, че да мисли непрекъснато за мен? Милорд, мисля, че ще разочаровам всички ви. Щом елегантните и остроумни красавици на френския двор не могат да задържат интереса му за дълго, как, за Бога, бих успяла аз?

— Мила мадам — каза лордът, — нима нямате представа колко сте красива и как бихте могли да използвате красотата си, за да въздействате на мъжете? — засмя се той. — Ако наистина сте толкова неопитна, аз ще ви посъветвам. С прости думи, но съвсем искрено, отклонявайте всички непочтени предложения, докато той най-после ви предложи стабилна връзка. Просто бъдете това, което сте, и ще постигнете много, убеден съм.

Изведнъж каретата спря.

— Нали няма да ме изоставите? — Арабела беше започнала да изпитва паника.

— Ще бъда до вас, мила моя, макар да знам, че поведението ми ще разочарова мнозина, които ще пожелаят да ви съблазнят още тази вечер. Още в самото начало ще трябва да им дам да разберат, че не сме любовници, макар да съжалявам, че е така. Че съм просто съотечественик, който изпитва съчувствие към вас.

Икономът вече им отваряше вратата. Бяха заобиколени от огромен брой карети и множество елегантно облечени хора. Лорд Вардън предложи ръката си на Арабела и двамата си запробиваха път през тълпата. Той непрекъснато кимаше и правеше леки поклони. Явно имаше много приятели и познати в това сборище. Щом като забележеха красавицата, която той водеше, очите на всички блясваха, а после погледът им ставаше замислен.

— Ето го и регента, дукеса дьо Бурбон — прошепна съвсем тихо той в ухото на Арабела, като леко наклони глава вдясно. — Бъдете смела, мила моя, защото сега ще ви представя на нея. — Двамата спряха пред дукесата, той се поклони, а Арабела направи реверанс. — Добър вечер, дукесо — каза лорд Вардън. — Мога ли да ви представя своята съотечественичка, която също е в изгнание, лейди Арабела Грей?

— По своя собствена воля ли напуснахте Англия, мадам? — запита я дукесата.

— Напуснах Англия, защото онзи нещастник, който се нарича крал, ме лиши от собственост. Аз вече нямам дом, мадам. И всичко, защото съм просто жена. Каза, че сама жена не можела да защитава гранична крепост. И ми я открадна — каза Арабела с глас, изпълнен с горчивина.

— И не ви даде в замяна нищо, така ли? Някаква друга собственост? — попита Ан дьо Бурбон.

— Не, мадам — каза Арабела, — не ми даде нищо в замяна, защото моето семейство, на което аз съм последният жив представител, беше предано на крал Ричард.

— Ах! — възкликна дукесата, с което показа, че много добре разбира всичко. — Така правят всички крале, отмъщават си без причина на семействата, които са били верни на техния съперник. Желая ви по-добър късмет тук, във Франция.

Тя се обърна, за да поздрави и други от новодошлите, а после излезе в градината, без да им обърне повече внимание.

— Не е красавица — каза Арабела по адрес на Ан Бю, — но е извънредно елегантна.

— Прилича повече на майка си — каза лорд Вардън, — но има дебел врат и голям нос, които са характерни за рода Валоа. За щастие, умее да се облича, също като майка си.

— А как изглежда крал Шарл? — Арабела се огледа с надеждата да разпознае френския крал.

Лорд Вардън се засмя.

— Шарл? Ето там, мила, ей там. Момчето с огненочервената коса. Това е кралят.

— Това хилаво, недорасло хлапе! — Арабела беше повече от изненадана, защото в краля нямаше нищо кралско. Беше нисък, а краката му бяха прекалено дълги и слаби, поради което той приличаше на паяк. Главата беше прекалено голяма за хилавото му тяло, очите му бяха изпъкнали и леко кривогледи, което създаваше впечатлението, че умът на притежателя им не е съвсем в ред. Имаше месест и дълъг орлов нос, който, още малко, и щеше да докосне горната му устна. Устата му беше широка, а устните — плътни. Брадичката му беше кръгла, с дълбока трапчинка. — Господи, сър, кажете ми какви са добрите качества на този крал, защото той е най-грозният човек, когото съм виждала! — прошепна Арабела.

— Той няма много добри качества — каза Антъни Вардън, като с мъка потисна смеха си. Лейди Грей наистина беше много пряма. — Кралят обикновено е нервен. Упорит е и действа прибързано. Но е много любвеобилен и обича всичките си приближени. Ето, че дук Дьо Ламбер тъкмо влиза в градината. Трябва да направим така, че да се представим на краля по едно и също време с него, за да може той да ви види — каза лорд Вардън, изведнъж станал много сериозен.

Арабела се обърна. Неочаквано стана нервна и сърцето й заби по-бързо. Джентълменът, посочен от лорд Вардън беше висок и извънредно елегантно облечен. Имаше бяла кожа и тъмна коса. На всеки от пръстите му имаше пръстен беше подстриган късо и гладко обръснат.

Арабела все още гледаше към дук Дьо Ламбер, когато лорд Вардън я избута и накара да застане пред краля. Тя почти подскочи от изненада, като го чу да казва.

— Ваше величество, искам да ви представя една своя съотечественичка, която, също като мен, е била принудена да напусне родината си. Лейди Арабела Грей.

Тя се опомни и направи дълбок реверанс.

Кралят каза, а гласът му беше много приятен, за разлика от външността му:

— Поздравявам ви с добре дошли във Франция, мадам. — Той протегна ръка и повдигна лицето й, за да го разгледа по-добре. — За Бога Антъни, тя е толкова красива, колкото аз съм грозен — добави той и се засмя горчиво, след което се обърна към дук Дьо Ламбер: — Нали е прекрасна, Адриен? Дори вие, които колекционирате красиви жени, както някои колекционират пеперуди, трябва да признаете, че тя е извънредно красива.

Арабела се изчерви, за голяма изненада на краля.

— И, освен това, е скромна, тази прекрасна английска роза. Колко очарователно, че на света все още има жени, които се изчервяват нали? Е, Адриен, какво мислиш за нея?

Неговите очи бяха сини като морския лазур. Той погледна право в нейните, а тя отново се изчерви.

— Тя наистина е рядка красавица, Ваше величество — каза тихо Адриен Морло.

— Трябва да се пазите от този мъж — игриво я предупреди кралят. — Той много обича да съблазнява красиви жени.

— Само красиви жени ли, господарю? — каза Арабела, а кралят се засмя от сърце.

— Ах, тази прекрасна английска розичка имала бодли! — Той като че ли одобряваше думите й.

— Нима всички рози нямат бодли, господарю? — попита дук Дьо Ламбер, но не можа да прикрие интереса си към Арабела, която отново погледна. — Омъжена ли сте, мадам?

— Бях, мосю — отговори тя, но не даде повече обяснения. Той щеше да заключи, че не е девица, следователно би било лесно да я спечели.

— Трябва да ви предупредя, мосю — каза уж на шега лорд Вардън, — че лейди Грей е не само моя съотечественичка, но и моя далечна роднина. Затова тази вечер ще трябва да потърсите друга жена, която да съблазните.

— Тони, мили — отговори Арабела, сложила ръка на рамото на лорд Вардън, — не се тревожи напразно. Досега винаги съм успявала да запазя добродетелността си. Сигурна съм, че мосю Дьо Ламбер прави разлика между добродетелните жени и онези с разпуснато поведение.

— Това означавали, че не познавате страстта, мадам? — попита я дукът.

Арабела отново се изчерви.

— Милорд! — възкликна тя, шокирана от неизказаното му предположение.

Дук Дьо Ламбер се засмя.

— Да, вие сте страстна жена, мадам, мога да видя това — каза той.

— Адриен — намеси се кралят, — вие сте непоправим. Моят изповедник казва, че присъствието ви се отразява пагубно на душата ми.

— Глупости, господарю, всички знаем, че вие сте предан на годеницата си. Та нали вашата вярност служи за пример на всички ни!

— Но не и на теб, скъпи приятелю! — засмя се кралят, а после се обърна към Арабела и лорд Вардън: — Надявам се, че ще бъдете щастлива във Франция, мадам — каза той и се изгуби в тълпата гости, придружен от дук Дьо Ламбер. Когато се отдалечиха достатъчно, кралят каза: — Начинът, по който я гледаше, Адриен, те издаде. Видях, че се интересуваш от нея.

— Мислите ли, че наистина е добродетелна, господарю, или просто позира? — запита се на глас дукът. — Както и да е, тя ме заинтригува. Колкото и време да ми струва, ще направя тази прекрасна английска роза, както я наричате вие, моя.

Сигурен съм, че тази прекрасна вдовица има нужда някой да я утеши.

— Тя не е вдовица — каза тихо кралят.

— Какво?!

— Адриен, нали ти най-добре от всички знаеш, че в кралството ми не може да се случи нищо, без аз да го узная. В момента ме устройва това, че сестра ми и зет ми управляват от мое име, но много скоро сам ще се заема с отговорностите си. Аз съм много, извънредно добре информиран. Мадам Грей се е развела със съпруга си, шотландски граф, за да се опита да си върне собствеността, която останала на английска земя. Крал Хенри откраднал крепостта и земята й и тя избягала във Франция. Детето си оставила на грижите на короната, защото не можела повече да се грижи за него. Съпругът й не я искал повече след случилото се, а детето нямало значение за него, защото е момиче. Кралицата се съжалила над малкото момиченце и го прибрала в детската стая на кралския замък. Мадам Грей е наела малка къща до реката. Средствата й за препитание са оскъдни. Да, тя има нужда от друг съпруг или поне благородник, който да я закриля и издържа. Освен красотата си, тя няма нищо, което би я направило добра партия за женитба. А вие знаете, че красотата не е достатъчна за сключването на брак. Английската розичка няма да успее да си намери съпруг сред нашите благородници. Може обаче да оплете в мрежите си богат търговец, който иска да има красива жена от благородно потекло. Наистина ще е жалко такава красота да се похаби от някой дебел буржоа.

— Човек може и да повярва, че ме окуражавате да я ухажвам, господарю — каза дяволито дук Дьо Ламбер.

— Ха-ха! — Смехът на краля прозвуча остро. — Ти нямаш нужда от моето окуражаване, приятелю.

— Какъв е този мъж, който е позволил на такава красавица като нея да му се изплъзне? — зачуди се дук Дьо Ламбер.

Кралят сви рамене.

— Това няма значение, приятелю. Това, което той е загубил, може да се окаже твоят късмет.

В следващите няколко седмици стана повече от ясно, че няма да е лесно да бъде съблазнена добродетелната Арабела. Отначало всички вярваха, че лорд Вардън е неин любовник, но той самият бързо опроверга слуховете.

Кралят се премести в замъка „Амбоаз“, неговата любима лятна резиденция, и целият двор, включително и Арабела, го последва. Лорд Вардън предложи да живеят под един и същи покрив. Арабела се съгласи. Лорд Вардън плащаше за квартирата, а Арабела взе със себе си слугите си, които да се грижат за общото им домакинство. Това, че беше прекарала известно време в двора на крал Джеймс, и помогна бързо да усвои дворцовите маниери. Интелектът й, наблюдателното й око и острият й език скоро й спечелиха репутацията на умна и странна жена. Но красотата й беше тази, която привличаше мъжете. Мадам Грей представляваше предизвикателство, на което не можеше да устои нито един мъж. Защото беше добродетелна жена.

Благородниците се обзалагаха относно това, дали мадам Грей ще се поддаде на страстта и съблазънта и за това, кой ще бъде първият, който ще успее да надвие очарователните й, но глупави, задръжки. Разбира се, дук Дьо Ламбер беше сред онези, които имаха най-големи шансове да успеят, макар досега да не беше успял дори да привлече вниманието на Арабела. Никога преди Адриен Морло не беше претърпявал поражение. А сега не беше успял да си открадне дори една целувка от въпросната дама. Всъщност никой още не беше успял. Целият двор беше очарован от тази загадка и наблюдаваше опитите на благородниците да спечелят благоволението на мадам Грей. Тази игра беше много по-интересна от това, кой ще управлява Англия и какво ще предприемат англичаните срещу Франция. Дали мадам Грей щеше най-накрая да отстъпи? Дали и дук Дьо Ламбер няма да се умори и отегчи от преследването на добродетелната дама, както другите й ухажори? Нима въпросът за реколтата на северните области можеше да се сравни с това?! Ах, играта беше наистина очарователна!