Бъртрис Смол
Пламенно (11)

Глава 10

Страстната любов, която граф Дънмор изпитваше към съпругата си, предизвика скандал в двора и забавлява дълго време благородниците, които рядко обръщаха внимание на каквото и да било. Само кралят можеше да говори с Арабела Стюарт, без да го грози опасността да бъде извикан на дуел. Дори принц Джеймс, който, изглежда, много обичаше да се заяжда с чичо си, не беше пощаден. Джеймс Стюарт притежаваше всички качества на принц от Ренесанса. Беше интелигентен и образован също като баща си. Но докато кралят беше сериозен и замислен, принцът беше чаровен, духовит, добросърдечен и весел. Кралят беше сдържан и студен с всички, с изключение на хората, които истински обичаше. С принца беше по-лесно да се общува. Единственият му сериозен недостатък беше неутолимата му страст към дамите, особено като се имаше предвид колко млад беше още. Жени, два пъти по-възрастни от него, искаха да попаднат в леглото му. Принцът разочароваше много малко от тях. Графиня Дънмор обаче продължаваше да се изплъзва на принца — факт, който я правеше още по-привлекателна за него. Шотландските благородници, обикновено неспокойни, много рядко доволни от съдбата, открито предпочитаха принца пред краля. Точно както някога предпочитаха по-младите братя на Джеймс III пред самия него. Хаосът, който бяха предизвикали тогава, все още беше в спомените на всички, затова дори благородниците от Високите земи бяха съгласни със сегашната политика на краля и се стараеха да запазят мира с Англия. Освен това Джеймс беше още много млад, въпреки че враговете на краля поощряваха разпуснатото му поведение и страстта му към дамите. Братята му бяха още по-млади, а никой не искаше да има за управник малко момче, което да бъде контролирано от други хора, както се беше случило със самия Джеймс III. Когато той беше още момче, чрез него управляваше фамилията Бойд, а в младостта си Джеймс II беше манипулиран от сър Алегзандър Ливингстоун и сър Уилям Крайтън. Шотландия искаше да има силен крал. Джеймс III, въпреки дълбоката любов, която изпитваше към изкуствата, и въпреки способността си да запазва мира, просто не се вписваше в представите на благородниците за кралска мощ.

Арабела харесваше краля. Той беше мил и говореше любезно. Единственият му недостатък беше, че трудно взема решения. Но бързо реши, че ще разкаже на Арабела историята на страната си. Всеки ден преди вечеря графиня Дънмор посещаваше краля в личния му апартамент в замъка „Стърлинг“. Стаите бяха красиво обзаведени, проектирани бяха от последния му любимец, Робърт Кохрейн. Тя сядаше в краката на краля и внимателно го слушаше, докато той разказваше историята на Шотландия. Скоро тя научи за дивия и свиреп Малкълм Кенмор и неговата съпруга, кралица Маргарет Английска, принцеса от фамилията Алфред, която първа в Шотландия показала на хората постиженията на цивилизацията и като последица от това намалила силата и влиянието на келтите. Това се случило преди цели четири века.

Преди два века Уилям Уолъс от Елдърсли надигнал глава срещу крал Едуард I Английски, който завладял Шотландия и жестоко експлоатирал хората. Уолъс, млад човек, притежаващ завидна смелост и огромна сила, повел шотландците във войната за независимост срещу Англия. Той бил пленен и екзекутиран от англичаните, но легендата за неговата смелост окуражавала шотландците. Те си избрали нов водач — Робърт Брус. Дъщерята на Брус, Маргарет, се омъжила за Уолтър Стюарт, който сложил началото на династията на Стюартите.

Арабела беше очарована от възможността да учи. Едва сега тя разбра колко силно са свързани двете държави, едва сега причините за дълбоката и често болезнена горчивина, която хората и в Шотландия, и в Англия, изпитваха. Сега разбираше по-добре желанието на краля да запази мира с южната си съседка. То не беше породено от слабост, а от стремежа му да запази държавата си. Англичаните, които от векове бяха сплотени и имаха национално съзнание, бяха станали по-силни и просперираха. Шотландците, все още разкъсвани от вътрешни борби, не бяха силни. В развитието си бяха двеста години след южната си съседка и след европейските страни.

Принц Джеймс често присъстваше на уроците, които кралят даваше на Арабела. Беше очевидно, че много обича баща си, въпреки че не го уважава. Джейми не разбираше нуждата на краля да се заобикаля с приятели, които стоят по-ниско по ранг от него, макар че принцът също не беше сноб. И все пак той се чувстваше неудобно в присъствието на кралския лекар, Уилям Шийвс, и на Уилям Елфинстоун, мъдър и любезен юрист, който се беше издигнал от незначителен свещеник до епископски сан. Главната му резиденция беше в град Абърдийн. Тези двамата бяха хора, които нямаха зад гърба си нито власт, нито богатство, нито ранг. Но, както казахме, принцът присъстваше често на уроците, па, макар и с единствената цел да флиртува с Арабела Стюарт, която, въпреки нежеланието си, започваше да се поддава на чара му.

Един следобед, след урока на краля, принцът я придружи до Голямата зала на замъка „Стърлинг“.

— Е — попита я той направо, — няма ли да легнеш с мен, Арабела Стюарт? Не съм неприятен на вид, а ти сигурно си чула, че съм добър любовник.

Изненадана както от думите му, така и от директния начин, по който бяха изречени, Арабела все пак му отговори учтиво, за да покаже уважението си към ранга му.

— Господарю — каза тя, — знам, че жените, които посещават двора, се държат разюздано, но аз не съм като тях. Обичам и уважавам съпруга си, както и той — мен. Не одобрявам изневерите, въпреки че само това наблюдавам около себе си. Ще бъда ваша приятелка, господарю, но ако продължавате така глупаво да ме преследвате, ще бъда принудена да разкажа и на съпруга си, и на майка ви за вашето поведение.

— Мадам, вие сте много твърда и неотстъпчива — каза Джейми Стюарт, като беше притиснал ръце до гърди, за да подсили ефекта на думите си.

Арабела се засмя.

— Господарю, не се опитвайте да ме завладеете с чара си, защото твърдо съм решила да не му се поддавам.

Принцът се спря, хвана я за ръката и я принуди да застане с лице към него.

— Това не е ли кокетство от ваша страна, мадам? Наистина ли мислите каквото говорите? Наистина ли няма надежда за мен? — попита той, като търсеше по лицето й знак за обратното, знак, който да го окуражи.

— Твърдо съм решила да бъда вярна на съпруга си, Ваше височество — каза тихо Арабела.

— Той е щастлив човек — отговори принцът.

— И аз съм щастлива жена, господарю — каза Арабела.

— Само ако можех да намеря любов като вашата, мадам… — каза Джейми Стюарт.

— След време, господарю, ще я намерите. Вие сте още много млад, въпреки високия си ръст и разюздано поведение — засмя се тя.

— Но мога ли да разчитам на приятелството ви, Арабела Стюарт?

— Да, господарю, разбира се — увери го тя.

Когато стигнаха в Голямата зала на замъка „Стърлинг“, научиха, че крал Хенри VII най-после, на осемнайсети януари, се е оженил за принцеса Елизабет Йорк в Уестминстърското абатство.

— Не се е осмелил повече да отлага сватбата — каза граф Ангъс. — Обикновените хора са му изпратили петиция, с която са го помолили да се ожени за момичето. Защото домогванията на Хенри Тюдор до престола са неоснователни. Правата на съпругата му са по-законни. Но ако говорим истината, най-големи права има младият Едуард, граф Уоруик, който е последният жив представител на династията. Неговият баща, граф Кларънс, беше по-възрастен от крал Ричард.

— Хенри Тюдор — каза кралят — и неговата съпруга са пра-пра-правнуци на Джон от Гонт и неговата трета съпруга, Катрин Суонфорд. Те имали четири деца, три момчета и момиче, но те всички били незаконни, защото след смъртта на първата си съпруга, Бланш от Ланкастър, граф Ланкастър бил принуден, по политически съображения, да се ожени за Констанца от Португалия, независимо от това, че вече бил влюбен в лейди Суонфорд. След като умряла втората му съпруга, Джон от Гонт се оженил за любимата си и признал всичките деца, които носели фамилното име Бюфо. Майката на Тюдор е лейди Маргарет Бюфо, праправнучка на графа и на неговата последна съпруга, по линия на техния най-голям син, Джон Бюфо, граф Съмърсет. Елизабет Йорк и тяхна потомка по линия на Джоан Бюфо, единствена дъщеря на Джон Гонт и Катрин Суонфорд. Джоан Бюфо се омъжила за Ралф Невил, граф Уестморланд. Тя била негова втора съпруга. От първата си съпруга той имал девет деца. Джоан му родила още четиринайсет. Първата от всички техни дъщери, Сесили, се омъжила за Ричард, граф Йорк, а между техните деца били крал Едуард IV и крал Ричард III. Тук Арабела подхвана нишката на разказа.

— Майка ми беше от фамилията Невил — каза тя. — Била отгледана от граф Уоруик, Ричард Невил. Много пъти съм виждала лейди Сесили Невил. Когато била млада, била толкова красива, че я наричали Розата на долината. И сега, макар че е вече стара, е красива. Но от всичко това още не ми става ясно защо крал Хенри е забавял женитбата си с принцеса Елизабет.

— Мисля — каза замислено кралят, — че е искал да затвърди собствените си права над английския престол, преди да вземе наследницата на Йорк за съпруга. Казвали са ми, че има хора, които го подкрепят само заради семейството на съпругата му. За един крал е трудно да приеме тези чувства от страна на поданиците си.

— Все още ще има трудности — намеси се граф Ангъс. — Затворил е Уелския принц в Тауър, а момчето ще стане причина за недоволството на привържениците на фамилията Йорк. А това ще бъде добре дошло за Шотландия, защото Англия не би могла да ни нападне, докато има проблеми вътре в страната. Времената са подходящи, за да върнем Бъруик на Шотландия, сир, така мисля аз.

Останалите благородници, които се намираха в залата, кимнаха в знак на съгласие, но кралят каза:

— Искам мир с Англия и това, че поклащате глави, с нищо няма да промени нещата. Насилието, което допускаме по границата, е ужасно! Трябва веднъж завинаги да му бъде сложен край!

— Да, но ние ще престанем да нападаме граничните жители едва когато си върнем Бъруик и дадем урок на англичаните! — изрева Ангъс. — Ти си слабак, Джеймс Стюарт! Баща ти, Бог да даде мир на душата му, и дядо ти, и на него Господ да даде мир, нямаше да говорят за мир като теб!

Кралят не отговори, но в очите му се появи странен израз на безпомощност. Знаеше, че мъжете като граф Ангъс никога няма да проумеят ползата от неговата политика.

— Значи ще се помъчите да предизвикате война по границата, така ли? — каза гневно Арабела. — Ако живеехте там, на онази ивица земя, където аз съм живяла през целия си живот, нямаше да бъдете толкова нетърпеливи да създавате проблеми! Как смеете да критикувате краля, че пази мира! Вие си седите в холовете на прекрасните си замъци, в безопасност, далеко от враговете си, а искате да създадете хаос за невинните. И самодоволно се смятате за най-добри сред мъжете, защото лесно се обиждате и лесно вадите меча си от ножницата. Никога не сте вдишвали дима на горяща къща, нали? Никога не ви е било грижа, че копитата на конете ви съсипват зеленчукови градини, които трябва да изхранят цяло семейство! Никога не сте чували виковете на невинните жени, които войниците ви изнасилват! Кръвта на жертвите ви е запушила ушите ви и вие не чувате виковете им, не чувате плача на децата, които убивате! За да не ме обвините в пристрастие, ще ви призная, че презирам и своите сънародници, които извършват подобни дела! На тази лудост трябва да бъде сложен край и аз ще поддържам докрай краля в политиката му. Той е по-добър от всички ви!

Избухването на Арабела накара граф Ангъс да онемее за миг, но след като се съвзе, той отвърна, засегнат.

— Дънмор, нима не можеш да стъпиш на врата на съпругата си?!

Тевис Стюарт видя приближаващата се буря, но не успя да реагира достатъчно бързо. Съпругата му, която винаги действаше бързо с юмруците си, удари толкова силно Арчибълд Дъглас, че той политна, за своя голяма изненада и не по-малко объркване. Лицето му силно почервеня.

— Исусе Христе! — изрева той, а ръката му инстинктивно се стрелна към камата, която носеше на пояса си. Не сваляше поглед от лицето на граф Дънмор.

— О, не, сър! — извика му Арабела — Вие не се скарахте със съпруга ми, а с мен! Нима мислите, че се страхувам от вас? Не ме е страх! Изберете оръжието и аз ще се срещна с вас, където кажете, за да уредим този въпрос, ако чувствате, че честта ви е засегната.

Сега вече граф Ангъс наистина онемя. Събралите се около тях хора бяха зяпнали от изненада. Кралицата всеки момент щеше да избухне в смях и трябваше да прехапе силно устни, за да не го направи. Колко пъти, помисли ри тя, беше пожелавала да зашлеви арогантния Арчибълд Дъглас, но винаги беше смятала, че една жена не може да постъпи така. Тевис Стюарт потисна собственото си желание да се засмее, защото трябваше да помисли как да измъкне съпругата си, а и себе си, от кашата, която тя така лесно забърка. И тогава се обади кралят.

— Вие засегнахте честта ми, Арчибълд Дъглас, но графиня Дънмор ме защити достойно. Смятам въпроса за приключен. Разбирате ли и двамата какво искам да кажа?

Арабела грациозно направи реверанс.

— Да, господарю — каза тя с усмивка.

— Да! — изръмжа граф Ангъс. А всъщност той изпитваше облекчение, защото кралят го беше измъкнал от едно наистина трудно положение. Проклетата свадливка го беше предизвикала, и то на всеослушание, а той наистина не знаеше как да й отговори. Един мъж не би могъл да се дуелира с жена, а как би могъл да се измъкне, без да изглежда страхливец?! Той погледна граф Дънмор и измърмори: — Трябва да държиш жена си по-изкъсо, Тевис, или някой ден ще видиш, че е облякла полата ти.

Забележката го ужили, но Тевис Стюарт се усмихна мило и отговори:

— Тя ще изглежда превъзходно в пола, Ангъс, защото краката й са по-красиви, отколкото можеш да си представиш.

Думите му разсеяха напрежението и всички, облекчени, избухнаха в смях. Кралицата направи знак на менестрела си и той засвири весела мелодия.

— Искаме да те помолим да ни разрешиш да си тръгнем, Джейми — каза граф Дънмор на своя полубрат и кралят кимна. Тъмните му очи весело блестяха.

— Не бъди строг с Арабела — каза той на Тевис Стюарт. — Тя ми осигури най-голямото забавление от месеци насам. Одобрявам нейната преданост, но, което е по-важно, братко, нейният ум е остър колкото и езикът й. А тези качества са достойни за възхищение дори у една жена.

Преди графът да успее да отговори, Арабела каза:

— Ако съм ви обидила, сър, моля за извинение. Позволих на антипатията, която изпитвам към граф Ангъс, да надделее над здравия разум и добрите ми маниери. — Въпреки че думите й твърдяха обратното, графиня Дънмор ни най-малко не се разкайваше.

— Трябва да си призная, че обичам спокойните вечери, мадам — каза кралят, — но вие ни осигурихте приятно забавление.

— Това няма да се случи никога вече, Джейми — каза тихо Тевис Стюарт, поклони се и придружи съпругата си до Голямата зала.

Навън ги чакаше карета, защото времето изведнъж беше станало много студено и ездата нямаше да е приятна. Те се настаниха в каретата и тя започна да се спуска надолу по хълма. Арабела седеше мълчаливо и чакаше съпруга си да заговори. Не беше пропуснала острите нотки в гласа му, когато беше казал на краля, че няма да има друг подобен случай. Вятърът духаше през пролуките на каретата. Арабела потрепери и се загърна по-плътно в пелерината си.

— Ангъс е прав — каза Тевис. — Би трябвало да те набия.

— Няма да го направиш! — отговори тя шокирана.

— Няма, но би трябвало — каза той. — За Бога, мадам! Изказа се с такъв плам против насилието по границата, а после нападна бедния Арчибълд Дъглас с юмруци!

— Но той обиди краля!

— Джейми е достатъчно способен да се справи с граф Ангъс и неговите последователи, любима. Цял живот все това е правил.

— Арчибълд Дъглас е най-арогантният мъж, който съм срещала! — Арабела като че ли отново започваше да се ядосва.

— Не, любима, не е — отговори Тевис Стюарт. — О, той е горд. Всички от рода Дъглас са горди. Но той обича Шотландия и е човек, чиято преданост не знае граници.

— Но на кого е предан, се питам аз — каза Арабела.

— Никога не задавай този въпрос на публично място — предупреди я съпругът й. — Ангъс иска онова, което е най-добро за Шотландия, Арабела. Само това.

— И какво е най-добро за Шотландия, съпруже мой? Аз не съм глупачка. Знам, че има хора, които ще предпочетат принца пред баща му. Ако се зададе гражданска война, Тевис, на чия страна ще застанеш? На страната на брат си, който е крал? Или на страната на племенника си, който един ден ще бъде крал. Какво всъщност е най-добро за Шотландия? Още едно малцинство? И кой ще управлява тогава?

Въпросите, които задаваше Арабела, бяха трудни и съпругът й не знаеше отговорите. Имаше и други неща, които трябваше да се вземат под внимание. Англия, която вечно беше като трън в лапата на Северния лъв, както беше известна Шотландия, претърпяваше сериозна смяна на династиите. И не се знаеше как щеше да се отрази това на Шотландия. Хенри Тюдор, макар и категорично победил Ричард III, все още не беше седнал здраво на престола, въпреки женитбата си с Елизабет от Йорк. Братята на новата кралица бяха смятани за мъртви, а Хенри твърдеше, че последният жив представител на династията на предишните крале е арестуван и хвърлен в тъмница в кулата Тауър.

От Ирландия също идваха обезпокоителни новини. Говореше се, че младият Едуард Невил, момчето, което сега беше поредният граф Уоруик, е под сигурната закрила на великия граф Килдеър и че момчето в Тауър е някакъв самозванец. Джералд Фицджералд, осми граф Килдеър, беше главният представител на Ирландия. Беше член на най-могъщото англонормандско семейство в Ирландия и притежаваше повече земи, отколкото някой в Ирландия от времето на крал Брайън Бору беше притежавал. Дали щеше да подкрепи момчето в борбата му против династията на Тюдорите? Дали това момче наистина беше настоящият граф Уоруик, или беше самозванко? Не. Самата Англия още не беше извън опасността от гражданска война.

Граф Дънмор добре разбираше гледната точка на по-големия си полубрат по отношение на този проблем. Англия нямаше нужда и от проблеми зад граница, затова сега беше благоприятният момент да сключат мир. От друга страна, времето беше също толкова подходящо да ударят Англия, която, заета да разрешава собствените си трудности, ще бъде безпомощна да се защити срещу тях… А дали беше така? Каквито и да бяха англичаните, те бяха добри воини, помисли си с недоволна гримаса Тевис Стюарт.

Двамата решиха да останат още малко в двора. Арабела успя да запази спокойствие в присъствието на граф Ангъс, макар и да не й беше лесно. Арчибълд Дъглас се възстанови от шока, който изпита, когато беше предизвика на дуел от една жена. Макар и със закъснение, той схвана смешното в положението и сега му доставяше огромно удоволствие да се шегува с графиня Дънмор. Всички в двора ги наблюдаваха внимателно, защото нямаха търпение да дочакат второ избухване.

— Той няма да успее да ме предизвика — каза един ден Арабела на краля. — Обещах на Тевис да не показвам отново нрава си пред вас, сир, а аз съм жена, която държи на дадената дума.

— Тогава ще трябва да измислиш друг начин да го спреш, момиче — каза й кралят. — Сигурен съм, че ще се сетиш.

— И Ваше величество няма да възрази? — попита Арабела. — Знам, че графът е влиятелен мъж и е важен за вашата кауза.

Кралят се засмя.

— Ангъс е предан на Шотландия, но това не означава, че е предан и на мен.

— Но вие представлявате Шотландия, сир! — извика Арабела.

Джеймс III се засмя тъжно.

— Аз съм крал на Шотландия, момиче, а това невинаги означава, че въплъщавам в себе си Шотландия, макар и да би трябвало да е така. — Той потупа малката й длан, която, във вълнението си, тя беше поставила върху ръкава му. — Ако измислиш как да отмъстиш на Арчи, мила моя, не ми казвай предварително, за да не ме измъчва чувство за вина. И преди всичко, бъди много внимателна. Трудно е човек да се ядоса на шега, която е изиграна добре, макар и да е насочена срещу него.

Цели няколко седмици Арабела мисли каква шега да изиграе на граф Ангъс и най-после измисли. Арчибълд Дъглас имаше поне една слабост. Обичаше плодове. Плодовете бяха рядкост в Шотландия през зимата. А сега беше периодът на Великите пости, което още повече влошаваше нещата. Постеха всеки ден, освен в неделя, която, като почивен ден на Бога, беше смятана за празник. С помощта на Флора, чиято по-голяма сестра работеше в замъка „Стърлинг“, Арабела успя да се сдобие с пресни смокини. С Лона до себе си, графиня Дънмор се осмели да влезе в кухнята на замъка и да приготви смокините със захарен сироп. Тя изцеди плодовете, издълба ги и във всеки един от тях сложи бадемова ядка. А после оваля плодовете в кристална захар. После взе малка сребърна купа и постави в нея така приготвените смокини. Лона една се сдържаше.

— Той ще се сдобие и с втора изненада, когато захапе смокините, лейди, да, точно така — каза тя и се изкикоти.

— Мисля, че след това — каза Арабела — Арчибълд Дъглас ще ме остави на мира Не знам колко дълго още ще успявам да сдържам темперамента си, защото през последните няколко седмици той започна да изчерпва търпението ми.

— Мога само да се надявам — каза Флора, — че съпругът ви няма много да се ядоса на постъпката ви, милейди.

— Мисля, че Тевис ще бъде доволен и дори ще му олекне — засмя се Арабела. — Той най-добре от всички разбира колко усилия ми струва да запазвам спокойствие в присъствието на граф Ангъс.

В неделя вечерта в Голямата зала граф Ангъс отново се опита да принуди графиня Дънмор да покаже на какъв силен гняв е способна, но Арабела само се засмя.

— Милорд — каза тя, — не искам да се карам с вас. Наистина не искам. И за да ви покажа добрата си воля, ви приготвих, съвсем сама, със своите две ръце, подарък. Като знам колко много обичате плодове, успях да взема за вас пресни смокини и ги приготвих така, както ме е учила майка ми. — Тя се завъртя. — Лона, донеси сребърната купа на лорд Дъглас.

— Е, мадам — отговори граф Ангъс, напълно обезоръжен, — това наистина е изненада.

Той сведе поглед към лицето й и отново си помисли, за кой ли път през последната седмица, че тя е изключително красива. Не приличаше на огромните и здрави шотландки.

В дребния й ръст имаше нещо особено вълнуващо. Тази вечер носеше рокля от яркочервено кадифе, на чийто фон бялата й кожа изпъкваше по-добре. А русата коса със сребристите нишки не приличаше на нищо, което той беше виждал. И зелените й очи бяха така загадъчни.

— Сър — каза Арабела със сладък гласец, — не сме деца и не бива да се караме повече пред техни величества. Като започнахме спора си пред всички, трябва и да го приключим пред всички. Така мисля аз, а вие?

Арчибълд Дъглас се питаше дали устата й, които приличат на розова пъпка, целуват сладко. Дълбоко в сърцето си знаеше отговора.

— Значи признавате, че съм ви победил, мадам? — запита я той, като не можеше да не почувства леко радостно вълнение.

— Не мисля, че като показвам сега добрите си маниери, милорд, се признавам за победена — отговори спокойно Арабела, докато всички около тях бяха изненадани, че тя не изпадна в силен гняв. — А, ето я и моята Лона със сребърната купа, милорд. — Графиня Дънмор пое красивата купа от ръцете на слугинята си и я подаде на лорд Дъглас с усмивка.

Той се поколеба, а после каза:

— Как да съм сигурен, мадам, че не се опитвате да ме отровите?

Арабела комично завъртя очи към тавана, с което даде на всички събрали се да разберат, че графът прилича на малко глупаво дете. Взе два месести плода от купата, сложи единия в устата си, а другия предложи на кралицата, която го прие без колебание. Когато изяде сладкия плод, тя се усмихна невинно на граф Дъглас и рече:

— Ето, милорд! Сама изядох един плод, а друг дадох на кралицата. Не мислите, че бих навредила на себе си и на кралицата, нали? Няма ли сега да приемете подаръка ми, за да приключим веднъж завинаги караниците си?

Граф Ангъс се усмихна доволен на графиня Дънмор.

— Много добре, мадам — каза той сърдечно и сложи един плод в устата си. Очите му блеснаха, той някак набързо сдъвка и глътна смокинята. — За Бога, мадам! Много са вкусни! Няма да оставя нито една, нито пък ще дам на другиго да ги опита! — И той започна бързо да слага плодовете в устата си и да ги гълта. Веднага щом глътнеше единия, налапваше другия.

Арабела направи реверанс на граф Ангъс и се отдалечи. Изведнъж разбра, че съпругът й е застанал до нея. Той я хвана за ръката и прошепна в ухото й.

— Не ми каза, че си приготвила нещо за Ангъс, мила. Защо ли се питам какво всъщност си направила?

— Не се тревожи, мили. Не съм го отровила, макар много да се изкушавах да го направя — отговори му тя дяволито.

— А какво си направила?

— Просто го пречистих, милорд.

— Какво! — Граф Дънмор се спря на място.

— Пречистих червата му — повтори Арабела. — Но не се тревожи, съпруже. Плодът, който изядох аз, и онзи, който дадох на кралицата, бяха безопасни.

Граф Дънмор избухна в смях.

— Момиче — успя да каже той през радостни сълзи, — по-добре да те измъкна оттук, защото Ангъс ще те убие, сигурен съм.

— Няма да е в състояние да го направи — отговори му Арабела. — Освен това тази вечер още не съм оказала нужното внимание на техни величества. И за нищо на света не бих пропуснала онова, което ще се случи, Тевис. Сигурна съм, че ще ми позволиш да се насладя на победата си.

— Най-вероятно ще ми се наложи да защитя живота ти. — Той се засмя и я придружи до подиума на техни величества. Арабела направи грациозен реверанс, а той се поклони тържествено на брат си.

— Смокините наистина бяха превъзходни — каза кралицата. — Няма ли да ми дадете рецептата, мила?

— Разбира се, Ваше величество, но тези, които изядохме ние, са малко по-различни от онези, които граф Ангъс толкова лакомо изгълта. Страхувам се, че ще се почувства малко неразположен — каза Арабела.

Кралят се засмя, защото точно в този момент от устата на Ангъс излезе див рев. Изведнъж в Голямата зала на замъка „Стърлинг“ настана гробна тишина. Тълпата се раздели на две, като по този начин образува коридор. Граф Ангъс, превит на две, запълзя към графиня Дънмор.

— Отровили сте ме! — изрева той, като се хвана за стомаха.

— Не, сър, не съм! — отвърна Арабела с добре изигран, премерен гняв. — Нали виждате, че аз и кралицата не сме в същото състояние?

Граф Ангъс почувства как нещо здраво стяга червата му и жалостиво простена.

— Отровили сте ме — повтори той.

— Отново ви казвам, милорд, че не съм — отговори Арабела. — Просто ви дадох очистително — каза тя сладко.

— Очистително? — Думите достигнаха до съзнанието му в паузата между две свивания на стомаха му. — Дали сте ми очистително? — Той беше възмутен.

— Да, милорд, пречистих ви — каза Арабела. — Майка ми, Бог да даде мир на душата й, ме е учила, че когато човек е пълен с нездравословна жлъч, трябва да се пречисти, да се освободи от нея. Вие, милорд, имахте нужда от оздравителна терапия. Направих нещо добро за вас. Предлагам ви, милорд, да поднесете извиненията си на техни величества, защото след малко няма да сте в състояние да го направите. Ще имате спешна нужда от тоалетна.

През красивото лице на граф Ангъс пробяга спазъм, който потвърди истинността в думите на графинята. По челото му избиха капчици пот.

— Мадам — каза задъхано той, — бих ви пробол с меча си, но, за съжаление, не го нося в присъствието на кралските особи. Предавам се, Арабела Стюарт. Предпочитам да бъдете моя приятелка, отколкото враг.

Лицето му позеленя. Той прибързано се поклони на краля и кралицата и избяга навън от залата. При това нещастно негово бягство, събралите се избухнаха в смях.

— Не мисля, че Арчи ще те тормози повече — отбеляза шеговито кралят.

— Аз също няма да се карам с него, сир — отговори Арабела.

— Този ваш отговор ме шокира, мила моя — пошегува се и кралицата.

— Наистина, това няма да се случи повече, Ваше величество — обеща тържествено Арабела.

Кралицата се засмя.

— Ах, чичо, сигурно е много забавно да си женен за тази моя леля — каза принц Джеймс, който незабелязано се беше присъединил към тях. — Номерът беше превъзходен, мадам!

— Мислех, че харесвате граф Ангъс — отбеляза Арабела.

— Да, харесвам го — отговори Джейми. — Точно затова съм сигурен, че когато червата му го оставят на спокойствие, той ще оцени шегата ви по достойнство.

— Но това поведение не е достойно за графиня Дънмор — изръмжа недоволно Тевис Стюарт.

— Аз не съм те молила да ме направиш своя съпруга — отвърна му остро Арабела. — Ти беше този, ако си спомняш, който ме открадна от дома ми и ме принуди да застана пред олтара.

— И по този начин те спасих от сър Джаспър Кийн — каза Тевис Стюарт. Не можа да се сети за по-добър отговор, а не можеше да отрече истинността на думите й. — Може би трябваше да те оставя да се ожениш за него, защото, в такъв случай, вече можеше да съм приключил с отмъщението си. Ти щеше да убиеш копелето, преди да е изтекла и година от сватбата.

— Тогава е по-добре да внимаваш, милорд, нали? От нашата сватба не е минала и година — пошегува се Арабела с присвити като на котка очи.

Изведнъж той се засмя, защото почувства как възбудата се надига между телата им.

— Може би аз ще успея да те убия първи, любима — прошепна той, — защото със сигурност знам как да го направя.

Тя също се засмя. Държаха се така, като че ли бяха напълно сами.

— Да, съпруже мой — съгласи се тя, — много добре знаеш как да ми докараш сладка смърт.

Страстта, която се разгаряше между телата им, вече беше осезаема и за околните. Принцът почувства завист да пробожда сърцето му. Въпреки че Арабела му беше дала ясно да разбере, че не би предала честта на съпруга си, желанието на Джейми Стюарт да я притежава не беше намаляло. Беше си дал клетва, че един ден ще я има. Не знаеше как ще го постигне, но на всяка цена щеше да го направи. Кралица Маргарет, макар да не проронваше и дума по въпроса, знаеше каква е репутацията на сина й. Тя видя плътското желание, изписано по лицето на най-голямото си дете, и изпита истинска тревога.

— Ваши величества — каза граф Дънмор и се поклони на брат си и снаха си, — ще разрешите ли на мен и съпругата ми да тръгнем към дома си?

Кралят и кралицата кимнаха едновременно в знак на съгласие. Когато графът и съпругата му се отдалечиха, кралица Маргарет каза:

— Той е толкова дълбоко влюбен в нея, че изпитвам съжаление към него.

— Защо, мамо? — попита принц Джеймс.

— Нито един мъж и нито една жена — отговори му тихо кралицата, — не бива да обича друг човек толкова дълбоко. Когато обичаш така силно, си обречен на разочарование, защото приписваш на любимия си качества, които той не притежава. Най-накрая разбираш това и трябва да се примириш с разочарованието, Джейми.

— Тази цена ми се вижда много малка, мамо, и с радост бих я платил — отговори мъдро принцът. — Заради удоволствието и щастието, които любовта дава.

— Аз говоря за любовта, сине, а онова, за което говориш ти, е нещо съвсем различно — каза кралицата и разроши червената му коса. — Но това не е важно, моето момче. Ти, във всеки случай, ще вървиш по собствения си път.

— И винаги ли става така, мамо? — попита я той с усмивка.

— Да — каза му тя, също усмихната. А погледът й беше отправен над главата му, към Тевис и Арабела, които тъкмо излизаха от залата.

— Ти си дяволита, дива жена — каза графът на съпругата си, докато вървяха към каретата. — Надявам се, че граф Ангъс наистина ще сметне шегата за добра, защото точно сега не искам да проливам кръв.

Настаниха се в превозното средство. Веднага щом затвориха вратичките, Арабела се сгуши в прегръдките му, с лице, вдигнато към неговото. Устните й бяха меки и примамливи.

— Да се върнем вече в „Дънмор“ — прошепна тя, с устни, почти долепени до неговите. — Усещам наближаващата зима, бурите и вятъра, и искам да бъда зад неговите стени заедно с теб, любими. — И тя го дари с дълга сладка целувка.

— Мадам, ти беше тази, която искаше да посетим двора. Аз щях да бъда много щастлив, ако си бяхме останали в „Дънмор“ — отговори той. Едната му ръка се плъзна в деколтето й и хвана гърдата й, а устните му се впиха в нейните.

— Ммм — въздъхна Арабела и се притисна в него. — Нима едно момиче не би могло да промени намеренията ти, милорд? — запита го тя, като за първи път, откакто се познаваха, използва това типично шотландско обръщение.

— Точно сега нямаме добро извинение, за да напуснем двора, любима — каза той, а в дълбокия му глас се долавяше искрено съжаление. — Напролет, може би, ще можем да се върнем у дома. Тогава ще кажа, че трябва да се върна в замъка, за да охранявам границата.

Но те не се върнаха у дома си и през пролетта. Хенри Тюдор, все още несигурен на трона си, имаше интерес да запази мира с Шотландия и да не допуска разправии по границата. Интересите му съвпадаха напълно с тези на Джеймс III. Английският крал нямаше нужда от война със северната си съседка, а шотландският крал, за голямо недоволство на благородниците, не им позволяваше те да започнат войната с Англия.

— Може би това е началото на окончателния мир между двете страни — каза Джеймс Стюарт на по-малкия си брат, Тевис. — Трябва да превърна Шотландия в цивилизована страна, но докато тя пилее сили и хора в безполезни войни, нямам никакъв шанс да го постигна. Защо те не могат да видят нещата така, както ги виждам аз? Защо трябва да живеят с миналото? Нима не могат да прекрачат в бъдещето? Имам нужда от мира, имам нужда и от време, за да завърша мисията си. И ако не успея, дано Джейми, моят син, успее! Той е красив и елегантен и благородниците го обичат. Те мислят, че той е като тях, но аз съм го обучил добре, той не е като тях. Сбърках единствено в това, че им позволих да надникнат в душата ми, да ме видят такъв, какъвто всъщност съм. Бях и съм прекалено честен, но съм научил Джейми да не показва истинското си лице.

— Да — съгласи се графът, — той има чар, моят племенник, а също така е и силен.

— Ще стане добър крал, когато възмъжее, Тевис. Но дотогава аз ще трябва да се задържа на трона и да управлявам добре. Знам, знам — каза кралят на брат си, — има хора, които искат да ме отстранят и да поставят сина ми на трона, но съм сигурен, че Джейми никога няма да ме предаде.

— Не, няма да те предаде, защото, макар да не те разбира, той те обича.

 

— А ти разбираш ли ме, Тевис?

— Понякога, за някои неща, но невинаги и не за всичко. — Графът се усмихна и отпи голяма глътка от чашата, която държеше в ръка. — Но аз също те обичам, Джейми.

— Ти би ли ме предал? — попита го тихо кралят. Тевис Стюарт помисли малко и после каза:

— Не знам, Джейми Сега, в момента, мога да ти отговоря твърдо „не“, но времената и обстоятелствата се менят. Честно да ти кажа, не знам. Но мога да те уверя, че никога не бих предал Шотландия.

Кралят кимна. Беше получил честен отговор, а това беше повече, отколкото би получил от когото и да било другиго.

— Твоята съпруга казва, че Шотландия — това съм аз — рече кралят.

— Арабела е млада. Освен това аз едва започвам да проучвам чувствата и мотивите, които са двигател на действията й — каза Тевис Стюарт. — Трябва да си призная, че понякога не я разбирам.

Кралят се засмя.

— Кой мъж би могъл да разбере ума на жената? — отговори той. — Има много мъже — и Ангъс е един от тях, — които мислят, че жените въобще нямат ум. Той цени у тях само хубавото тяло, каквото има, например, Сорча Мортън, неговата братовчедка. Дори моето момче е лягало с нея.

— И си е платило скъпо за привилегията, уверявам те, братко — каза графът. — Сорча обича парите и харесва само скъпите неща. Тя е котката, която отива при този, който й дава храна. Тя не е вярна на никого. Аз също съм бил сред любовниците й, но тя не ми хареса. Не вярвам, че Джейми се е радвал дълго на компанията й.

— Не, не е бил дълго в леглото й — засмя се кралят, — защото се страхуваше, че майка му ще разбере. Ангъс окуражава момчето да се поддава на плътското желание, а аз не мога да го спра. Джейми, изглежда, има вродена склонност към женските тела.

Графът се усмихна.

— Той е истински Стюарт.

— Ти си предан на съпругата си, Тевис, а аз съм верен на Маргарет.

— Може би ние сме единствените в рода — отговори графът.

Кралят се усмихна. Този негов по-малък брат, чиито майка и баща бяха от рода на Стюартите, беше единствен по рода си сред носителите на тази фамилия. Той, изглежда, притежаваше всички добри качества, присъщи на Стюартите. Беше красив, верен, интелигентен, добър ездач, отличен воин и — ако можеше да се вярва на репутацията му — превъзходен любовник. Беше чаровен, любезен и умен. Много умен. Кралят знаеше, че верността му към кралицата, съчетана с удоволствието, което изпитваше от компанията на артистичните натури, бяха дали повод за клюки, които поставяха мъжествеността му под въпрос. Той нито отричаше, нито потвърждаваше клюките, защото, ако го направеше, щеше да ги признае достойни за вниманието си. Но сега разбра, че дори Тевис Стюарт се съмнява в тяхната лъжовност. И все пак брат му беше така предан, че не даваше гласност на съмненията си. Какъвто и отговор да дадеше кралят на неизречения въпрос, брат му пак щеше да продължи да го обича. Имаше много малко хора — той прекрасно разбираше това — на които би могъл да разчита чак до такава степен.

— Наистина — съгласи се той с брат си, — мисля, че ние сме единствените верни на жените си в рода Стюарт, Тевис. За нещастие обаче това качество не се оценява по достойнство от благородниците, които живеят във Високите земи. Страхувам се, че те ще бъдат причината за моята смърт. Защото, макар да се оплакват и да мърморят непрекъснато, благородниците от Ниските земи са ми предани.

— Ти приличаш на въжеиграч, Джейми — отбеляза графът. — Трябва винаги да внимаваш къде стъпваш.

— Моли се на Бога да не падна, братко — каза кралят. — Да се задържа поне докато моят Джейми порасне достатъчно, та да може да управлява без вмешателството на разни амбициозни лордове.