Бъртрис Смол
Пламенно (22)

Глава 21

— Боже мой! — възкликна разтревожен лорд Вардън. — Приличаш на самия дявол, Арабела! Какво се е случило?

— Не съм сигурна, че искам да го споделя с теб, Тони — отговори тя. — Предполагам, че си дошъл да ми кажеш кога тръгваме. О, Господи, моля те, нека бъде скоро!

— Утре кралят организира лов, който ще трае цял ден — каза лорд Вардън. — Моментът е много подходящ за нашето заминаване, макар че ще има доста въпроси. Всички ще се чудят къде сме изчезнали. Сигурна ли си, че си добре?

— Тони — попита го тя, — делил ли си някога жена с друг мъж?

Въпросът й изненада лорд Вардън. Той се изчерви, но все пак отговори:

— Е, един или два пъти… Аз… — изведнъж той престанала говори, пребледня и извика: — Господи! Нима искаш да кажеш, че дук Дьо Ламбер… че Адриен Морло… Господи, Арабела! Как си понесла това, та ти си порядъчна жена!

— О, понесох го, Тони, защото нямах друг избор — отговори тя. — Знаеш ли, дукът има брат близнак. Само цветът на очите им е различен. Казва се Ален дьо Морло.

— Но защо Адриен е постъпил така с теб? — зачуди се лорд Вардън. — Очевидно, че те обожава. За голямо забавление на двора, той е влюбен в теб.

— И точно затова снощи доведе брат си в леглото ми — каза Арабела. — Играла съм ролята си прекалено добре, Тони. Демонстрирах сдържаност и студенина, за да задържа вниманието му. А той решил, че на всяка цена ще ми достави удоволствие. Не можел обаче да ме раздели с друг, освен с брат си.

Арабела потрепери, а лорд Вардън я прегърна, за да я успокои.

— Имаш ли сили да понесеш пътуването, Арабела? — запита я той загрижен.

— Трябва да заминем, Тони, защото не бих могла да понеса още една такава нощ. Искаха да прекарат цялата нощ с мен. И може би щяха да го направят, ако не бях припаднала. Бях в безсъзнание повече от час. Когато се свестих, разбрах, че Адриен се е уплашил и е отпратил Ален. Разплаках се. Дори нежните ласки на дука не можеха да ме успокоят. Най-после, слава Богу, съм заспала. Днес ще си почина добре. Тази сутрин Адриен не дойде да ме види. Казаха ми, че заминал за Амбоаз много рано. Когато се върне, ще му кажа, че съм му много ядосана и няма да му позволя да прекара нощта при мен. А утре ще се престоря на болна. Ние ще сме заминали много преди те да се върнат от лов, защото кралят сигурно ще даде угощение след лова.

— Ако имаме късмет, ще мине цял ден, преди дукът да забележи отсъствието ти. Аз ще трябва да отида на лов, но ще се измъкна още след първата гонка. Ще се срещнем в хана на село Вилероял. Оттам ще продължим към Кале.

— Ще трябва да пътуваме, без да спираме, Тони. Не искам дукът да ни настигне. Не можем да разчитаме на това, че дукеса Дьо Астиер ще запази тайната ни. Сорча ме мрази, без да има причина за това. Не можем да поверим съдбата си на случая.

— Страхувам се, че си права, Арабела — каза лорд Вардън. — Снощи настоя да остана близо до нея и през цялото време ме разпитваше за теб. Беше особено ревнива, макар и да не разбрах защо.

— Заради Тевис Стюарт. Тъкмо се бяхме оженили, когато отидохме в двора. Той не й обърна внимание и тя реши, че трябва да ми отмъсти. — Тя се усмихна леко. Лорд Вардън се зарадва много на тази усмивка, защото бледнината й беше започнала да го плаши. — Внимавай да не се възползва от теб, Тони. Сорча не подбира много-много.

Той се засмя.

— Няма да й дам възможност.

— Само защото заминаваме, нали?

— И заради това — призна лорд Вардън. — Снощи дук Дьо Биланкор получи нова криза и настоя съпругата му да спи в неговата спалня. Никой не се осмелил да възрази на желанието му. Тази сутрин дукесата била кисела и раздразнителна, защото никак не й харесало това, че дукът е преследван от духове. Когато се уморила да слуша жалните му викове, тя го ударила по главата и той изпаднал в безсъзнание, но за кратко.

— Горкият Жан-Клод! — възкликна съчувствено Арабела. — Как е той?

— Възстановил се е и от припадъка, и от кризата, но имал ужасно главоболие — отговори лорд Вардън.

Арабела се изкикоти. На вратата се почука и Лона бързо връхлетя вътре.

— Дукът се е върнал — рече задъхано тя — и, без съмнение, е тръгнал към стаята ви, милейди.

Лорд Вардън се изправи.

— Ще трябва да отида в моята спалня — каза той и бързо излезе.

Лона, която знаеше какво се е случило снощи, каза:

— Бързо в леглото, милейди! Ще го приемете ли?

— Ако не го направя, ще възникнат подозрения. Все някой ще му каже, че лорд Вардън е бил тук. Той ще се запита защо мога да приема лорда, а него — не.

— Лорд Вардън нищо не ви е сторил!

— Все пак е по-добре да се видя с него. Тогава може да ме остави на спокойствие за останалата част от деня.

На вратата се почука и Лона побърза да отвори. Тя направи реверанс пред дука, направи му път и после излезе през все още отворената врата.

— Красавице моя!

Адриен Морло седна в края на леглото и взе ръката й в своята. Арабела бързо я отдръпна, все едно че нещо я беше ухапало.

— Отвращаваш ме! — изсъска тя. — Как се осмеляваш да дойдеш при мен след онова, което се случи снощи?! Не искам никога повече да те видя!

— Не се ядосвай, Бела — помоли я той. — Направих го заради теб. Не можех да понасям да те гледам толкова близо до върховния миг, който все ти се изплъзваше. Обичам те!

— Лъжец! Въобще не ме обичаш! Ако ме обичаше, нямаше да се отнасяш с мен като с курва! Нямаше да ме споделиш с друг! Махай се! Мразя те!

— Не, любима, не може да ме мразиш. Ядосана си. Разбирам гнева ти, но той ще премине — отговори дукът и нежно я целуна по бузата.

— Никога няма да ти простя. — Думите на Арабела не бяха лъжа.

— Разбира се, че ще ми простиш, моя английска розичке — каза той, напълно убеден, че ще стане така. — Разбирам, че снощното преживяване те шокира, но ти достигна до удоволствието. Сигурен съм, че никога преди не си изживявала такова нещо. Ти стигна до la grande petite morte, красавице моя! Беше великолепна! Обожавам те!

Арабела го погледна студено. Лицето й беше като издялано от камък. Дукът се засмя, защото беше сигурен, че ядът й скоро ще премине. Той отново взе ръката й и я целуна.

— Ако ти обещая, че това никога няма да се повтори, ще ми простиш ли, Бела?

— Остави ме! — каза тя с леден тон, като пренебрегна молбата му.

Дукът стана и излезе от стаята, все така убеден, че тя ще му прости след време. Всъщност той не разбираше защо е ядосана. Та нали той и Ален бяха самата нежност, не й причиниха никаква болка. Но Арабела отказа дори да вечеря с него и гостите му. Когато доста по-късно вечерта той влезе в спалнята й, завари Лона коленичила до леглото на господарката си. Тя бързо се изправи и направи реверанс.

— Милейди не е добре, милорд, и взе приспивателно — каза му тя. — Помоли да я извините утре пред краля, защото няма да може да дойде на лов.

— Наистина ли е болна? — попита той. — Или просто все още изпитва гняв?

— Милорд! — изрази възмущението си Лона.

— Това не е отговор — настоя дукът.

— Снощи е понесла прекалено много неща, милорд — каза Лона. — И днес милейди има нервно разстройство, главоболие, изтощена е, защото много плака. Тя е нежна и уязвима, а вие, макар да не ви харесва да го чуете, сте й причинили зло.

Прямият поглед на Лона накара дука да се почувства неудобно. Най-после той каза:

— Когато се събуди, кажи й, че я обичам, Лона. Увери я, че случилото се снощи няма да се повтори. Ще я извиня пред краля, а също така и себе си, защото ще остана край леглото й, докато е болна.

— Милейди ще бъде много доволна, когато разбере колко сте загрижен за нея, милорд, но ще се разгневи, ако не отидете на лов. Тя много харесва крал Шарл и не би искала да го тревожи без причина. Освен това кралят може да се разгневи и на двама ви заради отсъствието от лова. А някои хора, като новата дукеса например, които не обичат моята господарка, може би ще започнат да говорят за чума. И тогава дворът ще трябва да се премести на друго място. Може би дори в Нормандия, където моята господарка няма да може да ви последва, милорд. Само ще създадете неприятности на краля, и то за нищо.

— Ти си умно момиче, Лона — отбеляза дукът с усмивка, защото прекрасно беше разбрал намеците й. — Можеш ли да ме увериш, че господарката ти не е сериозно болна?

— Да, милорд.

— Е, тогава утре цял ден ще бъда в компанията на краля. И няма да мога да видя господарката ти чак до вдругиден, защото сигурно ще се прибера много късно от Амбоаз. И ще очаквам от нея да се възстанови напълно дотогава. Разбираш ли, Лона?

— Да, милорд — каза Лона, усмихна се многозначително и отново направи реверанс.

— Лека нощ тогава — каза дукът и излезе през вратата, която свързваше спалнята на Арабела с неговата.

Когато стъпките му утихнаха, Лона тихо прошепна:

— Отиде си, милейди.

Арабела седна в леглото.

— Справи се много добре, Лона — каза тя. — Добре, че измисли как да възразиш, когато той каза, че ще прекара деня до леглото ми. Благодаря ти.

— И аз, също като вас, нямам търпение да се върна в Англия, милейди.

— Пътуването няма да е нито лесно, нито приятно — каза Арабела. — Няма да спираме никъде, няма да си почиваме, дори ще се храним в каретата.

— Въпреки това ще се радвам да оставя Франция зад себе си — каза Лона. — Тук животът е прекалено охолен, милейди. Копнея за простичкия живот, който водехме край границата. Освен това крайно време е аз и Фъргюс да се оженим. Да опаковам ли вече багажа?

— Вземи само няколко чифта дрехи, Лона. Нито една от тези красиви рокли няма да ми трябва в „Грейфеър“. Вземи бижутата, които дукът ми подари, защото, Бог ми е свидетел, съм си ги заслужила. Няма да ги нося никога вече, но ще ги продадем в Йорк и така ще изкараме пари за имението.

В ранни зори Арабела, застанала до прозореца, наблюдаваше как дукът и лорд Вардън излизат, яхнали конете, за да настигнат краля в гората, където щеше да се проведе ловът. Слугите, които бяха малко на брой за този огромен замък, бяха много заети и не забелязаха излизането на господаря си. Освен това те нямаха никакво право да задават въпроси на Арабела. Багажът беше подреден в каретата още по тъмно, часове преди изгрева на слънцето. Бялата кобила, която Арабела беше довела със себе си от Англия, беше вече извън Париж, настанена в един хан по пътя. Другите коне щяха да останат тук, не можеха да ги вземат със себе си. Фицуотър и останалите придружиха Арабела, без да се крият, защото обикновено го правеха при всяко нейно излизане.

Няколко часа по-късно те стигнаха до хана в село Вилероял, където останаха, за да чакат лорд Вардън. Той пристигна малко преди обяд. Обядваха и потеглиха на път. Следващите няколко дни прекараха затворени в тясното пространство на каретата. Спираха само да сменят конете, да се облекчат и да се нахранят. През първите дни нямаше опасност да бъдат преследвани, защото Арабела беше оставила бележка на дука, в която му казваше, че е много сърдита и е заминала, за да се успокои. За да подхрани самолюбието му, а и за да го заблуди, беше написала, че ще се върне след ден-два. През това време щяха да стигнат до Кале. Един от хората на лорд Вардън беше заминал няколко дни преди тях, за да им осигури места на някой от корабите. Така те нямаше да се бавят нито ден в пристанищния град.

Когато пристигнаха в Кале обаче, срещнаха сериозно затруднение. В Ламанша бушуваше силна лятна буря и нито един кораб нямаше да отплава, докато тя не утихне. Настаниха се в доста удобните стаи на малък пристанищен хан, който носеше името „Дивата роза“. Като дадоха няколко допълнителни монети на собственика, си осигуриха абсолютно спокойствие. Бурята утихна след два дни и капитанът на техния кораб ги уведоми, че ще отплават с прилива рано на другата сутрин. Ако имаха късмет, късно следобед щяха да стигнат английския бряг. Миг след излизането на капитана в стаята влезе Адриен Морло. Антъни Вардън си пое дълбоко дъх, а Арабела видимо пребледня. Фицуотър и Фъргюс поставиха ръце на мечовете си и зачакаха командата на лорд Вардън.

— Ех, красавице моя, най-после те настигнах — каза той тихо и й целуна ръка.

— С каква цел, милорд? — отговори студено Арабела и бързо издърпа ръката си. — Нима не прочетохте съобщението, което ви оставих?

— Искам да говоря с теб насаме, Бела — каза той тихо, но многозначително.

— Няма нищо, което лорд Вардън не би могъл да чуе — отговори тя твърдо.

— Нима страстта, която ни изгаря трябва да стане публично достояние? — попита той.

— Вие бяхте този, който пожела така, милорд, а не аз — отговори тя.

— Моля те, любима — каза той.

— Напразно си губите времето, милорд, като се опитвате да ме спрете — каза Арабела.

— Не, Бела, аз не мисля така. Щях веднага да тръгна след теб, но в Амбоаз пристигна куриер от Нормандия, който ми носеше извънредно важно съобщение. Съпругата ми е починала. Задавила се с рибна кост — каза дукът безстрастно.

— Господ да даде мир на душата й — каза Арабела тъжно. — Наистина съжалявам, Адриен.

— Искам да се омъжиш за мен, Арабела — каза той и думите му я свариха неподготвена. — Можем да се оженим и тук, в Кале. Тони ще ни стане свидетел. Не мога да те оставя да си отидеш, Бела, обичам те. Но трябва цяла година да спазвам траура. Все пак тя беше майка на децата ми. Затова женитбата ни трябва да остане в тайна една година.

Арабела беше готова да заплаче. Нима беше преценила толкова погрешно Адриен Морло?

— Не мога да се омъжа за теб, Адриен — каза тя най-после.

— Значи е вярно — отговори той.

— Какво е вярно? — попита тя, макар дълбоко в сърцето си да беше сигурна в отговора.

— Дукеса Дьо Астиер ми довери, че ти и Тони сте английски шпиони — каза Адриен, силно натъжен.

Лорд Вардън се засмя от все сърце.

— Каква лъжа! — възкликна той. — Какво ли би спечелила онази шотландска курва с нея? Бедният Биланкор! Вие знаете ли, милорд, че дукесата е спала с всички мъже от двора на крал Джеймс? Какъв подвиг само, а? И понеже причинявала само проблеми, кралят я изпратил във Франция. Можем само да се надяваме, че наследниците на Дьо Астиер наистина ще носят неговата кръв.

Дукът не обърна никакво внимание на лорд Вардън. Сините му очи не се отделяха от лицето на Арабела.

— Шпионка ли си? — попита той тихо.

Арабела се поколеба, а после също толкова тихо отговори:

— Да.

Никога вече. Каквото и да й беше сторил Адриен Морло, той я обичаше, а тя го беше използвала. Никакви лъжи повече.

— Защо?

— Заради „Грейфеър“ — обясни простичко тя.

— Заради „Грейфеър“? Предала си ме заради някакво парче земя?

— О, Адриен — нежно го упрекна Арабела, — не съм те предала. Крал Хенри ми каза само да се оглеждам и да се вслушвам в разговорите, които се водят във френския двор. Страхува се, че крал Шарл може да го предаде, както сториха французите с крал Ричард. А той силно желае да се задържи на трона. Не съм те предала.

— Но ще кажеш на крал Хенри за брачните планове на Шарл, нали? — дук Дьо Ламбер беше истински натъжен.

— Да, тази информация наистина е много полезна — призна Арабела. — Едва ли бих могла да скрия подобно нещо от краля си, нали? Само това успях да науча за цяла година пребиваване във Франция. Но все пак ще си възвърна имота и опеката над детето. Бих направила всичко за моята малка Меги и за „Грейфеър“.

— Обичам те — каза той.

— Не — отговори тя. — Само така ти се струва. Мисля, че си вярваш, но също така мисля, че не си влюбен в мен. Пак ти повтарям, че ако ме обичаше, нямаше да ме делиш с брат си. Ти се отнесе с мен като с курва, но не мога да виня само теб за това. Като приех ролята на твоя любовница, аз всъщност приех ролята на курвата. Странно, но по-рано не знаех, че съм способна на това. Тази страна на характера ми ме изненадва, но, както и да е, с това е свършено. Ще се върна у дома си. Нищо и никой не може да ме спре!

Дук Дьо Ламбер изпитваше силна мъка.

— А няма ли да бъдеш самотна, Бела, любима? Говориш за детето си и за „Грейфеър“, но не казваш нищо за любов.

Арабела се засмя горчиво.

— Любов?! Сигурно говорите за илюзията, която се създава между мъжа и жената, милорд. В живота няма любов, за нея се говори единствено в приказките. Познала съм любовта на мъжете, милорд, и трябва да ви кажа, че предпочитам да живея в самота.

— Нека ти докажа, че грешиш, Бела — помоли я той. — Знам, че за поведението ми онази нощ няма извинение, но ако можеш да ми простиш, Бела, ако намериш сили за това, ще изкупя всичките си грехове. Обичам те така, както не съм обичал никоя друга жена!

— А не сте ли казвали същите думи и на бедната Клод — Мари, Адриен, не сте ли й казвали това, преди да я обречете на затворен живот и самота в замъка в Нормандия? Благодаря ви за предложението за женитба, но здравият разум и горчивият опит ме карат да ви отговоря с „не“. Не си губете времето да се обръщате към сърцето ми, Адриен, защото аз нямам сърце.

— Боже мой! — възкликна той. — Жестока си, Арабела!

— А вие нежен ли сте, мосю? — попита Арабела. — Постъпих мило, като ви оставих прощалното си писмо. Бях нежна с вас цяла година, а как ми отвърнахте вие?

— Значи няма надежда, Арабела?

— Никаква — отговори твърдо тя.

— Хайде, Адриен, приятелю — каза мило лорд Вардън. — Примирете се. Да седнем и да пийнем малко вино. Яздили сте дълго и бързо, знам. А ще трябва да се противопоставите на дукеса Дьо Астиер, ако тя се опита да ни очерни публично. Сигурен съм, че искате да запазите приятелството си с краля.

Всъщност лорд Вардън се страхуваше, че мъката на дука бързо ще прерасне в гняв, защото Адриен Морло беше горд човек.

— Мен никой няма да може да ме обвини в измяна — възрази дукът, но се остави да бъде заведен до масата.

— Всъщност — побърза да го успокои лорд Вардън — няма никаква измяна във всичко това, мили приятелю. Никой не знае за какво сте си говорили в леглото с Арабела. Това, което е ставало в спалнята, е тайна. Сигурен съм, че сега, като знаете за миналото на скъпата дукеса, ще успеете да й затворите устата. Лесно ще се измъкнете, като кажете, че сте загубили следите ни. Няма нужда никой да знае за тази наша последна среща, нали? Ще кажете, че съм придружил Арабела, защото ми е близка приятелка и роднина, а, освен това, вече съм се отегчил от френския двор. Че съм искал да се върна в родината си, за да създам семейство. И не тъжете, приятелю. Скоро ще се влюбите отново.

Дукът вече беше пресушил първата чаша вино. Подаде я, за да я напълнят отново.

— Изкарваш всичко без значение, Тони — каза той.

— Но то си е така, Адриен, и ти ще успееш да убедиш всички, че просто си се позабавлявал с Арабела. И помни, че трябва преди всичко да мислиш за двамата си синове, а не за личното разочарование, което си изпитал. Заради тях не би могъл да се лишиш от приятелството на краля. — Той напълни чашата на дука и подкани Арабела: — Защо не му разкажеш за миналото на дукеса Дьо Астиер, мила? Преди да се е напил, защото тогава няма да може да схване нищо. Тази вечер ще се напием, нали, Адриен? Заради старите времена, друже.

Дукът се усмихна леко, само с устни.

— Да, скъпи приятелю, ще пием, докато паднем под масата — съгласи се той, а Арабела подхвана историята на Сорча Мортън.

Когато свърши, дукът вече беше напреднал доста с чашите. Лорд Вардън леко й кимна, тя го разбра, стана и излезе от стаята. Цяла нощ те пяха неприлични песни, а тя се кикотеше в мрака. Беше сигурна, че на сутринта Тони ще има ужасно главоболие.

Лона я събуди преди зазоряване.

— Негово благородие каза, че трябва да побързаме, милейди. Приливът ще настане след по-малко от час.

Арабела започна бързо да се облича.

— Как се чувства лорд Вардън? — попита тя с тревога.

— Свеж като кукуряк — отговори Лона.

— Но как така, след като пи цяла нощ?! — зачуди се Арабела. Лона се засмя.

— И аз го попитах същото, милейди, защото също чух песните. И знаете ли какво ми каза? Че след първата чаша сипвал в своята вода. Но дукът здравата се напил и двамата с баща ми го сложили в леглото. И заръчали на собственика да се грижи добре за него, когато се събуди. Лорд Вардън е платил цялата сметка, включително и за двамата придружители на дука, които спят в конюшнята.

Като чу обяснението, Арабела също се засмя. Тони наистина се оказа истинско съкровище.

— Донеси ми малко хляб, сирене и плодове — каза тя на Лона. — Умирам от глад! Сигурно е от морския въздух. И вземи храна за пътуването през Ламанша.

Отплаваха от Кале преди изгрева на слънцето. Задуха лек попътен вятър и те акостираха в Доувър късно следобед. Като видя английския бряг, Арабела се разплака, а очите на лорд Вардън също издайнически се навлажниха. Той не беше виждал Англия цели десет години.

— Тази нощ ще прекараме в Доувър — каза Тони и започна да търси хан, подходящ за ранга на Арабела.

— А утре? — попита тя.

— Утре ще заминем за „Шийн“, защото по това време на годината кралят е там.

— А може ли да тръгнем по-раничко?

— Ако искаш, ще тръгнем още преди да се е зазорило, мила — каза лорд Вардън.

Така и направиха. Изпратиха конник, който да извести краля за пристигането им. Арабела мислеше само за едно: как ще вземе дъщеричката си и ще замине на север, в любимия „Грейфеър“. Антъни Вардън не я обвиняваше, че иска да забрави преживяното през последната година. Ако не се страхуваше от присмеха й, той щеше да й каже колко силно се възхищава от нея. Като стигнаха в „Шийн“ и влязоха в двора на единствения хан, видяха, че вече ги чака един от слугите на краля.

— Кралят ви очаква утре сутринта в десет часа — съобщи той. — Уведомява лейди Грей, че дъщеря й е в отлично здраве и няма търпение да се върне при майка си.

Слугата се поклони и си тръгна.

— Сега, когато службата ти приключи, къде ще отидеш, Тони? — попита Арабела. Бяха заели местата си до отрупаната с ястия маса.

— Кралят непрекъснато ми обещаваше, че ще се сдобия със свое собствено имение, мила. Надявам се, че то ще бъде някъде близо до Йорк, откъдето произхожда семейството ми. Ще трябва да помоля краля да ми намери и съпруга, макар да не съм сигурен, че ще мога да обичам така, както обичах първата си жена. Но се надявам поне да се наслаждавам на компанията й. Особено след като тя ще бъде майка на децата ми.

Арабела кимна.

— И това е достатъчно добра основа за съвместен живот, Тони — каза тя.

— Ами ти, мила?

— Нали чу какво казах вчера на Адриен? Животът ми ще е посветен на Меги и „Грейфеър“.

— Ами граф Дънмор, мила? Не мислиш ли, че той ще намери сили да ти прости? Нима не бихте могли да поставите ново начало? — попита лорд Вардън, изпълнен с надежда за Арабела.

— Не, сигурна съм, че той не би ме взел пак, Тони, защо да го прави? Та нали аз се разведох с него, все пак. Той си тръгна от Франция, без да се сбогува с мен. Лона непрекъснато ме упрекваше, че не съм му добра съпруга. Той може би с право иска да се отърве от мен. Освен това — засмя се Арабела — мисля, че не съм сторила нищо, което да изисква прошката на Тевис Стюарт, Тони.

Преценката й отново се оказа безгрешна и Тони отново беше удивен от способността й да оглежда проблемите от всичките им страни. Не познаваше друга жена, която да е толкова пряма и откровена, но не беше сигурен, че навикът й да говори направо не го притеснява. Беше така възпитан, че да смята, че жените трябва да бъдат по-меки и по-отстъпчиви, и по-зависими от мъжете.

 

Рано на другата сутрин Антъни Вардън и Арабела Грей се явиха пред крал Хенри. Слънцето току-що беше изгряло и кралят тъкмо излизаше от литургия. Той не искаше да се вдига шум около завръщането на двамата от Франция. Беше внимателен и дискретен и не им зададе никакви въпроси относно обстоятелствата, принудили ги да се върнат. Все още не знаеше как би могъл да използва получената от Арабела Грей информация, но знаеше, че ще успее по някакъв начин. Засмя се на глас, когато проумя, че допуска грешката, допускана от мнозина други. Френският крал не беше малоумен, всъщност той беше доста по-опасен, отколкото го смятаха. Но Максимилиан Хабсбург беше истински глупак, ако си мислеше, че може да отнеме Британия от англичаните. Да, информацията, която Арабела носеше, наистина беше много ценна.

— Тони! — Кралят разпери ръце, за да прегърне лорд Вардън. В сините му очи грееше приятелско чувство. — Радвам се, че отново ще те имам до себе си, стари приятелю — каза топло той.

— Сир — отвърна почтително Тони, но гласът му беше странно пресипнал, а в очите му се бяха появили сълзи.

— Какво, Тони? Защо се обръщаш така към мен? Независимо какви условности спазваме за пред хората, насаме ние сме си все още Хал и Тони.

— Благодаря, милорд — отговори лорд Вардън. — Хубаво е, че се върнах в Англия след толкова много време.

— Ти много ми помогна, Тони, и аз съм ти благодарен — каза кралят, напълно искрено. — Помниш ли, че ти обещах кралска награда за услугите, които оказа на короната? — Кралят вдигна цяла връзка листове от бюрото си. Подаде ги на лорд Вардън. — Давам ти баронска титла и имението Уайтбридж, което се намира на северозапад от Йорк. Няколкостотинте акра земи са богати на пасища, поля и гори. Замъкът не е много голям, но е удобен и красив. Кралският декрет гласи, че собствеността ще остане владение на твоите потомци. Приеми, заедно с моите благодарности, Тони.

Лорд Вардън се поклони, пое книжата и каза:

— Искам да те помоля за още нещо, Хал. Ти си много великодушен, но аз ще имам нужда и от съпруга. Дали кралицата не познава някоя подходяща дама? Толкова дълго ме нямаше в Англия, че не познавам младите дами. Оставям се в твои ръце, Хал.

Кралят замислено кимна.

— Разбира се, ще намерим някоя млада жена, която ще е в състояние да ти роди деца, Тони. Кралицата познава една дама, която е сираче, но е от благороден произход и си търси съпруг — лейди Ан Милертън. Зестрата й е скромна, но дамата е красива и почтителна, а още и весела по природа. На петнайсет години е и кралицата много я обича, защото й напомня за нейната собствена сестра. — И той извика наличния си камериер: — Питър, момчето ми, отиди при кралицата и й кажи, че я викам. Да дойде незабавно, придружена от лейди Ан Милертън.

Сега Хенри Тюдор посвети вниманието си на Арабела.

— Добре дошли у дома, лейди Грей. Тони ми каза, че сте успели да се сдобиете с информацията благодарение на ума и досетливостта си. Така ли е?

— Да, господарю — отговори тя.

— Значи сте заслужили правото си да притежавате „Грейфеър“, макар все още да ме притеснява мисълта, че крепостта ще бъде управлявана и защитавана от сама жена. Чиновникът, когото изпратих там, ми каза, че имението е бедно. Сигурна ли сте, че не искате да ви даря с по-доходно имение, което ще може да оставите на своите потомци? Не искам да постъпя нечестно с вас.

— Не, господарю, но ви благодаря за предложението — отговори Арабела.

— Семейство Пърси не искат да се сродят с вас, мадам — каза тихо кралят. — Мислят, че земята ви е бедна и е без значение. Лорд Пърси ще търси съпруга за любимия си син по-нависоко.

— Лорд Пърси е надут и твърдоглав глупак, милорд. Нямаше да му се доверя, ако бях на ваше място — отговори Арабела. — Маргарет е още малка, има време да й намерим съпруг. А вие ще успеете, сигурна съм.

— Добре тогава, лейди Грей. — Той й подаде връзка листове, подобни на онези, които беше подал на лорд Вардън. — Това е за вас, мадам. „Грейфеър“ отново ви принадлежи и може да се предава по наследство както по мъжка, така и по женска линия.

— Благодаря ви, господарю — каза Арабела, наистина благодарна, и направи дълбок реверанс.

В този момент кралицата и нейната придворна дама влязоха в залата. Лорд Вардън и лейди Грей й засвидетелстваха уважението си.

— Какво, милорд, е толкова спешно, че трябваше да побързаме? — обърна се тя към краля.

— Успокой се, Бет. Това е лорд Вардън, стар мой приятел, който току-що се завърна от Франция, заедно с лейди Грей. Помниш ли лейди Грей, мила? Днес тя ще вземе дъщеря си и ще се върне у дома си, в „Грейфеър“. А Тони ще замине на север, в имението си Уайтбридж. Но ме помоли да му намеря съпруга.

В очите на кралицата просветна искра, която показа, че прекрасно разбира всичко. Лейди Милертън също разбра накъде вървят нещата и се изчерви. Беше красиво момиче и когато погледна към лорд Вардън, той се почувства притеснен и заби поглед в земята. И двете дами одобряваха външността и обноските на лорд Вардън.

— Да разбирам ли, милорд, че искате да ожените лорд Вардън за лейди Милертън? — попита кралицата.

— Ако дамата не възразява, мадам — отговори той.

Кралицата се обърна към нея:

— Какво ще кажеш, Ан? Предложението ти прави чест, защото имението Уайтбридж е богато.

Ан Милертън беше с около пет сантиметра по-висока от лорд Вардън. Тя прекоси стаята, застана до него и каза с нежен глас:

— А вие какво ще кажете, милорд? Намирате ли ме привлекателна, въпреки че съм по-висока от вас? Чух какво казаха кралят и кралицата, но не знам какво ще кажете вие.

Той беше очарован от нея, а чувствата бяха ясно изписани на лицето му. Тя не приличаше нито в лице, нито в тяло на покойната му съпруга, но беше много очарователна.

— Ще кажа, лейди Милертън — отговори той, — че съм забравил колко красиви са английските девойки. Че ако се съгласите да ми станете съпруга, ще бъда най-щастливият мъж на земята. Ще бъда добър с вас, обещавам ви.

— Е, тогава, милорд, и аз ще бъда повече от щастлива да ви имам за съпруг — каза лейди Милертън и направи реверанс, за да покаже уважението си към него.

— Добре — намеси се кралят доволен. — Значи е уредено! Питър, иди да доведеш свещеника и нека веднага отпразнуваме този брак.

— Милорд! — Кралицата беше шокирана. — Не сме приготвили зестрата на Ан. Искам да я приготвя за сватбата така, както биха сторили родителите й, ако бяха живи. Нека не прибързваме.

— Но Лорд Вардън трябва да замине незабавно на север. — Кралят беше категоричен.

— Аз нямам нищо против да се омъжа набързо — намеси се лейди Ан. — Кралят прояви такова великодушие, като ми намери добър съпруг, мадам, че с радост ще се лиша от приготовленията за сватбата и от тържествата, свързани с нея.

— Виждаш ли, Тони, какъв щастливец си?! Тя е много разумно момиче! — каза кралят. — Доведи свещеника, Питър. Ще се срещнем с него в личния ми параклис.

— Мога ли вече да отида при дъщеря си, господарю? — попита Арабела.

— Не — отговори кралят, — ще станете свидетелка на сватбата на лорд Вардън, защото и Тони би пожелал така, нали, приятелю?

— Само няколко минути още, Арабела — помоли я лорд Вардън. — Не се съмнявам, че Хал сам ще ни отпрати още преди да е настъпил утрешният ден.

— Да, наистина ще постъпя така, Тони — съгласи се кралят. — След време, Тони, можеш да се върнеш в двора, но сега трябва веднага да заминеш на север. Не искам около завръщането ти да се вдига шум.

Свещеникът също имаше някои възражения срещу прибързаната женитба, но те всички, с общи усилия, успяха да го убедят, че всичко е наред. Лорд Вардън и лейди Милертън бяха свързани в свещен съюз.

— Трябва да опаковам нещата на Ан, милорд — каза кралицата след церемонията. — И, разбира се, трябва да заведа лейди Арабела при детето й. Ще ви оставя насаме с лорд Вардън, защото съм сигурна, че имате много да си говорите с него. Предполагам, че ще тръгнете на север по едно и също време с Арабела, лорд Вардън?

— Да, наистина, лейди Грей ще пътува с мен — каза той. Арабела благодари на краля и кралицата изведе двете дами от залата.

— Детето ви израсна много на височина през последната година, мадам — каза тя. — Тя е очарователно момиченце, макар да е малко своенравно. Принц Артър я обожава. Обича я дори повече от собствената си сестра, но може би това е така, защото може да си играе с вашата дъщеря, докато с бебето не може.

Арабела остави кралицата да говори, защото искаше да научи всичко, което се е случило на Маргарет през годината на нейното отсъствие. Когато най-после стигнаха до детската стая, жените, които се грижеха за децата, излязоха да поздравят кралицата, като носеха на ръце сина й — който, макар вече четиригодишен, беше с крехко телосложение и крехко здраве, — и осеммесечното бебе.

— Къде е лейди Маргарет Стюарт? — попита кралицата. — Майка й току-що дойде да я вземе.

Най-възрастната от жените се обърна назад и извика:

— Ела, агънце, твоята майка е дошла да те отведе у дома. Хайде, бъди добро момиче, и ела при Сара, сладкото ми.

— Не! — Отказът долетя от най-тъмния ъгъл на детската стая.

— Лейди Маргарет — заповяда кралицата, — излез веднага оттам!

— Не! Няма!

Арабела сдържа смеха си и бавно прекоси стаята, като се водеше от посоката, от която долиташе гласът. И най-после видя момиченцето си. Кралицата беше права, че тя беше израснала много на височина. Вече беше на три години. Арабела коленичи пред нея.

— Помниш ли ме, Меги? — Детето поклати глава отрицателно. — Аз съм майка ти — продължи Арабела. — Дойдох да те вземай заведа у дома, в „Грейфеър“.

— Искам да остана при Артър — каза малката, с което още веднъж прояви упоритостта си, а после протегна ръка към верижката, която украсяваше шията на майка й.

— Сигурна съм, че искаш точно това — отговори Арабела, свали верижката и я сложи около врата на дъщеря си. — Знам, че той ти е добър другар в игрите, но вече достатъчно гостува на Артър. Трябва да се върнем у дома. Искаш ли да яздиш при мен, на моя кон?

Очите на Маргарет засияха. Започна да проявява интерес.

— Артър има пони — каза тя и лукаво добави: — Може ли и аз да получа пони?

— Когато се върнем в Грейфеър — отговори майка й.

— Собствено пони ли? — настоя Маргарет.

— Да! И на никого другиго няма да бъде разрешено да го язди, Меги! — обеща Арабела.

Най-после Меги се хвърли в прегръдките на майка си.

— Тогава да си вървим у дома, за да получа понито си — каза тя. — А после ще се върна тук, за да го покажа на Артър. Може ли да го покажа на Артър, мамо?

— Някой ден — отвърна Арабела и взе Маргарет на ръце. — Някой ден, Меги!