Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spitfire, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 51 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Бъртрис Смол. Пламенно

ИК „Ирис“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Силвия М.)

ЧАСТ II
Нейно Благородие Графиня Дънмор

Глава 9

— Тевис! Добре дошъл, човече! Добре дошъл! — Кралят на Шотландия направи крачка напред, за да поздрави своя полубрат, и топло го прегърна. Той беше красив мъж, имаше кожата на майка си, която беше французойка, и прекрасни черни очи. Като освободи от прегръдките си своя по-малък, но по-висок брат, той каза: — А това момиче е твоята съпруга, нали?

— Да, Джейми — отговори графът и изпълнен с гордост, му представи съпругата си. — Това е Арабела Стюарт.

Графиня Дънмор направи реверанс пред краля. Когато подви коляно, полите на тъмносинята й кадифена рокля се надиплиха красиво. Джеймс Стюарт пое ръката й и й помогна да стане.

— Добре дошла и на теб, графиньо Дънмор. Ти си много по-хубава, отколкото брат ми заслужава.

Приятна руменина покри бузите на Арабела.

— Благодаря ви, сир — каза тя, — смятам, че бракът ми е много щастлив.

Кралят се засмя.

— Много си пряма, приличаш на смела и добра шотландка, въпреки че си родена и отгледана от другата страна на границата. Хайде, ела, в нашия двор условностите не са много. Сигурен съм, че искаш да се срещнеш със съпругата ми, кралица Маргарет, и с наследника ми, Джейми.

Той я заведе до подиума, на който бяха сложени кресла за кралица Маргарет и за краля, и я запозна с кралицата. Арабела отново направи реверанс.

— Ах, колко си хубава, мила моя — каза любезно кралицата. — Ела и седни до мен, за да ми разкажеш повече неща за себе си.

При тези думи на кралицата донесоха малка тапицирана табуретка и я предложиха на Арабела.

— Седнете, мила графиньо — каза Маргарет и когато Арабела стори това, тя продължи: — Съжалявам за мъката, която последните новини от Англия са ви причинили. Спомням си колко силна беше и моята мъка, когато майка ми умря. Също като вас, и аз бях далеко от дома и научих едва след няколко месеца. Ще отслужим литургия за майка ви, разбира се.

— Благодаря ви, мадам — каза Арабела. — Ще съм ви благодарна за молитвите, които ще отправите за душата на майка ми. Като си спомня, че е била омъжена за онзи ужасен човек, си мисля, че може да е по-добре, дето е мъртва и е на небето при баща ми, който силно и предано я обичаше. Освен това сър Джаспър се е оженил за нея само за да се опита да ми отнеме „Грейфеър“. Но аз няма да му позволя да го стори!

— „Грейфеър“ е домът, в който сте израснали? — попита кралицата.

— Да, мадам, но по-важно е това, че той е моето наследство, защото аз съм последната от фамилията Грей. Крепостта е също така моята зестра. Без нея аз съм за съпруга си по-лоша партия и от дъщерята на пастир. Сър Джаспър Кийн беше избран за мой съпруг от крал Ричард, който беше съпруг на мамината братовчедка, Ан Невил. Крал Ричард беше добър човек, но не знаеше нищо за лошата слава на сър Джаспър, защото още от възкачването си на престола имаше много проблеми, за които да мисли, и много трудности, които да преодолява.

— Да, съпругът ми казваше за него, че е най-добрият от династията си — отбеляза кралица Маргарет. — Но продължете разказа си, графиньо Дънмор.

— Няма почти нищо вече, което бих могла да ви разкажа, мадам. Нито на мен, нито на майка ми, нито на крал Ричард беше известно, че сър Джаспър Кийн е убил Юфимия Хамилтън, която била годеница на съпруга ми. Тевис трябва да изпълни отмъщението си.

Сините очи на кралицата проблеснаха.

— Разбрах, че той ви е откраднал от църквата на вашия сватбен ден. Вярно ли е това?

Арабела се засмя.

— Да. Той пристигна точно когато отец Анселм беше започнал службата и предложи на сър Джаспър да се срещнат на дуел. Но този страхливец се скри зад полите на свещеника и поиска право на убежище от църквата. Затова Тевис ме открадна и след два дни той самият се венча за мен. Дотогава беше станало ясно, че сър Джаспър е принудил отец Анселм да го ожени за майка ми, след като не могъл да се ожени за мен. Майка ми също не е била съгласна с този брак.

— Тя е умряла по време на раждане, доколкото разбрах — каза кралицата.

— Да — отговори Арабела, без да бъде сигурна точно каква част от истината знае кралицата. В опит да защити репутацията на Роуина, тя каза: — Майка ми не беше подходяща за раждането на деца, мадам. Загубила е няколко деца още по времето, когато е била омъжена за татко. Аз съм единственото й останало живо дете. — Очите на Арабела се напълниха със сълзи. — Никога няма да простя на сър Джаспър Кийн! Знам, че Тевис е по-добър от него и ще бъда щастлива с такъв съпруг. Но ако той беше приел предизвикателството на Тевис, сега майка ми щеше да бъде жива. Нямаше дори да бъде принудена да се омъжи за него. Ако той беше победил Тевис, щеше да се ожени за мен. Ако беше загубил, щеше да бъде мъртъв и майка ми и до ден-днешен щеше да е жива!

Кралицата, която знаеше, че по времето на тази прибързана и скандална женитба Роуина вече от няколко месеца е била бременна, не каза нищо, а само потупа Арабела по рамото. Трогателен беше този неин опит да спаси репутацията на мъртвата си майка, макар и да не беше много разумен. Кралица Маргарет одобряваше чувството за дъщерен дълг на графиня Дънмор.

— Аз не се опитвам да разбера волята Божия, мила моя — каза тя, — а понякога дори ми е трудно да я приема. Но ние, като добри дъщери на Пресветата Дева, трябва да приемем съдбата си, без да се оплакваме. Нашият мил и благороден господар ти е дал ново семейство и с неговата помощ ти ще родиш своите собствени деца. Те никога няма да заемат онова място в сърцето ти, което е заемала твоята майка, но вие ще служите най-добре на паметта й, като ги отгледате така, както ви е отгледала тя.

— И както ти си ме отгледала, нали, мамо!

— Джейми!

Високо и извънредно красиво момче се беше присъединило към тях. То имаше лъчезарна усмивка, която озаряваше блестящите му сини очи и с която бързо печелеше симпатиите на всички. Косата му не беше нито черна като тази на баща му, нито руса като тази на майка му, а беше червеникавокафява.

— Графиньо Дънмор — каза момчето и поднесе дланта на Арабела към устните си. Целувката му беше може би малко по-дълга, отколкото беше прието. Очите му задържаха нейните също миг по-дълго от обикновено и Арабела беше шокирана от неприкритата чувственост, която видя в дълбочината им. Принц Джеймс беше момче, не по-голямо от нея, но поведението му беше като това на мъж, и то като на мъж с много повече опит, отколкото дори тя, омъжената жена, имаше. Арабела издърпа ръката си колкото се може по-спокойно, но въпреки че момчето си беше сложило маската на любезност, дяволитият му поглед говореше, че е прочело мислите й. Кралицата, изглежда, не беше забелязала нищо. В гласа й се усещаше единствено силна майчинска любов, когато каза:

— Джейми, не се дръж невъзпитано! Можеше поне да почакаш, докато те представя, както се полага, на лейди Арабела Стюарт, която сега ти е леля! Арабела, мила моя, това е нашият най-голям син и бъдещ крал на Шотландия, Джеймс, когото обикновено наричаме Джейми. Хайде, поклони се, невъзпитано момче такова! — скара му се мило майка му. Когато той се поклони, тя каза: — Джейми, това е съпругата на чичо ти Тевис, Арабела.

Арабела стана от табуретката и направи реверанс пред бъдещия крал, като се изчерви силно, защото той се възползва от възможността да надникне дълбоко в деколтето й.

— Мадам — каза принцът, — вашето присъствие в двора на баща ми прави това място много по-привлекателно. Добре дошли.

— Благодаря ви, сър — отговори учтиво Арабела.

— Ще ви открадна лейди Стюарт, мамо, защото вие я монополизирахте още от нейното пристигане. Ще я разведа наоколо и ще я запозная с всички.

— Разбира се, Джейми — съгласи се майка му. — Идеята ти е чудесна. — Тя се обърна към Арабела и каза: — Елате отново при мен, когато се уморите от цялата тази врява, мила.

Арабела не виждаше как би могла да избегне компанията на принца, затова направи реверанс пред кралицата и каза:

— Благодаря ви за любезността и вниманието, мадам.

Принцът хвана Арабела за ръка и я поведе през стаята.

Но не я запозна с никого, а я дръпна в една ниша.

— Вие сте най-красивата жена, която съм виждал — заяви той.

— Господарю, мисля, че комплиментът ви е направо екстравагантен — каза Арабела, както се надяваше, сурово и неодобрително.

Принцът се засмя.

— Казаха ми, че сте избухлива и пряма, красавице. Но аз обичам в ухажването да има и малко острота.

— Надявам се, че дори няма да направите опит да ме ухажвате, защото съм много доволна от брака си. Щастлива съм с отредения ми съпруг. — Арабела беше шокирана от поведението на принца.

Той й се усмихна мило.

— Аз бих искал да правя любов с теб, красавице — каза той, наведе се и целуна гръдта й точно там, където тя се подаваше от деколтето.

Арабела подскочи като ужилена.

— Господарю! Как се осмелявате!

— Аз съм готов на всичко, когато преследвам страстта, красавице — отговори й той, отговор, който я смая и обезпокои.

— На колко сте години? — попита Арабела, която реши, че единственият начин да се отърве от нахалника е да се отнася с него като с дете.

— Легнах с първата си жена, когато бях на десет, красавице. Аз съм Стюарт, а ние сме известни с горещия си темперамент.

— Скоро ще бъдете известен с това, че ще ви сгорещя дупето, мой кралски племеннико — чуха острия глас на Тевис Стюарт, — освен ако не се държиш както трябва и не се опитваш да съблазняваш съпругата ми.

— Чичо! — Принцът се обърна и се усмихна на графа. — Не можеш да очакваш от мен да пренебрегвам тази красива жена, която си взел за съпруга.

— Очаквам от теб да се държиш както трябва в нейно присъствие, Джейми.

— Ще се опитам, чичо, но любовните пориви на мъжката ми част не го позволяват.

— Ако не искаш да скъся мъжката ти част с няколко инча, момче, ще стоиш далеч от съпругата ми. Хайде, тичай да намериш жена, която да е по-благоразположена към теб.

— Мадам — Принцът се усмихна дяволито, поклони се и се отдалечи.

— Той всъщност не е така опасен, за какъвто се представя — каза Тевис Стюарт на съпругата си.

— Той е дете — каза Арабела, — но дете, което знае прекалено много. Каза ми, че е легнал с жена, когато бил едва десетгодишен.

Графът се засмя.

— Най-вероятно е било така — съгласи се той. — Той е Стюарт, любима, а Стюартови съзряват рано, особено ако са принцове. Освен това клюките, които се носят по отношение на баща му, карат Джейми да бъде нетърпелив да докаже своята мъжественост.

— Какви клюки?

— Тези неща не са твоя грижа, любима. В клюките няма и зрънце истина. Те са дело на ревниви, но страхливи мъже. Брат ми се интересува от талантите в областта на изкуствата и науката. А такива таланти не се срещат често сред благородниците. Като последица, бароните и графовете се чувстват пренебрегнати от монарха си. А те са завистливи и амбициозни, особено онези от Хайленд, Високите земи. Търсят причините, поради които Джеймс не им отдава вниманието, което, според тях, заслужават.

— Колко лесно и просто обясняваш всичко — каза тихо някой до тях.

Обърнаха се и Тевис Стюарт каза.

— Наистина се движиш тихо като котка, Ангъс.

Граф Ангъс се усмихна, но усмивката му беше студена.

— Аз не се страхувам да изказвам мнението си дори и пред краля — каза той. — Ти много добре ходиш по въжето, Тевис, но някой ден ще ти се наложи да направиш своя избор като всички нас.

— Аз съм един от Стюартите, Ангъс. Винаги ще им бъда предан — отговори граф Дънмор.

— Но на кой Стюарт ще бъдеш верен: на сина или на бащата?

— Не мога да повярвам, че си способен на измяна, Ангъс. Особено като се има предвид, че ти беше този, който обеси Кохрейн и неговите съмишленици.

— Ти харесваше онова арогантно копеле не повече от нас — отговори граф Ангъс.

— Да, не го харесвах, но не го обесих.

— Представи ме на съпругата си — каза граф Ангъс и сивите му очи се насочиха към Арабела. — Джейми беше прав, когато каза, че тя е рядка красавица, въпреки че е англичанка.

— Много шотландски кралици са били англичанки и не мисля, че Шотландия е страдала заради това — каза остро Арабела.

Граф Ангъс се засмя.

— Значи мълвата е била точна: тя наистина е избухлива — каза той. — Истина ли е и това, че си се оженил за нея, след като си разкъсал дрехите й, Тевис?

— Моята съпруга, Арабела — процеди през стиснати зъби граф Дънмор. — Арабела, този джентълмен е Арчибълд Дъглас, граф Ангъс, когото ние наричаме Рискованата работа.

— Защо го наричате така, Тевис? — попита Арабела.

— През лятото, в което загубихме Бъруик в полза на англичаните, мадам, повечето от благородниците не бяха съгласни с краля. Издигнахме лагер до град Лодър и седнахме да обсъдим какво да предприемем — поде граф Ангъс. — Кралят, и мисля, че за това и вашият съпруг ще бъде съгласен с мен, беше поверил управлението на армията си на фаворитите си, които бяха некомпетентни, като пренебрегна логиката. Никой не посмя да му се противопостави, докато лорд Грей, може би ваш далечен роднина, мадам, каза: „Няма ли кой да извърти нещо рисковано в името на общата кауза?“, като имаше предвид дали някой няма да говори с краля. Дълго време никой не проговори, а после аз казах, че ще свърша рискованата работа. Оттогава ме наричат Ангъс, Рискованата работа и аз съм много горд с прякора си, мадам, защото в онзи ден отървахме Шотландия от няколко мъже, които отвличаха вниманието на краля от задълженията му.

— Убихте без съдебен процес и дори без причина по-голямата част от приятелите на Джейми — каза Тевис Стюарт. — Съгласен съм с теб, Ангъс, че брат ми сбърка, като повери управлението в ръцете на некомпетентни хора, но нещата можеха да се решат и без убийства. Джейми е добър крал и през по-голямата част от царуването си успя да постигне мир за Шотландия. Благосклонното отношение на брат ми към изкуствата е причина те да разцъфнат. Сигурен съм, че не искаш да живееш в безкрайния хаос, който войните предизвикват. Такова е желанието на благородниците от Високите земи, които са нецивилизовани и не мислят за хората си.

— Изкуствата! Глупости! Музика, архитектура, живопис и поезия! Каква досада, Дънмор! По-добре е да оставим тези неща на френските и италианските придворни. На всички чужденци! Тези неща нямат нищо общо с шотландците, нито пък с Шотландия! — каза граф Ангъс.

Преди Тевис Стюарт да може да отговори и да защити позицията на брат си, Арабела разгорещено се намеси:

— Как така какво общо има това с шотландците и Шотландия, сър? Знаете ли вие как изглеждате в очите на света? Земя, където мъжете тичат насам-натам, облечени в поли, долните им крайници, изложени на показ за всички. Сива, неплодородна земя, където по-голямата част от селяните живеят в колиби, построени от торф, защото нямат права над земята, която обработват, и не могат, или пък не искат, да си постоят по-топли, по-безопасни каменни къщи, защото се страхуват, че могат да бъдат изгонени от земята. Земя, в която хората свирят на инструменти, направени от вътрешностите на овцете! Въпреки че аз съм облечена в коприна, кадифе и дамаска, сър, че съм обкичена със скъпоценни камъни, че в кухнята ми има прибори, а в избата — хубави вина, тези неща, както и по-голямата част от мебелите ни идват от Англия, Франция, Испания и Италия. Шотландците изнасят само малко обработена кожа, вълна и риба. Тяхната репутация зад граница е на селяни, пияници и свалячи на жени. Крал Джеймс само се опитва да внесе малко от красотата на Европа в тази северна земя. Какво лошо има в това, сър? Дядото на краля, Джеймс I, е бил поет, който многократно е бил награждаван.

— Мъж, който е прекарал осемнайсет години като пленник в Англия, а после се е върнал вкъщи с жена англичанка — отговори остро граф Ангъс. — Но въпреки това той е бил добър крал, мадам. Истински мъж, който умеел да язди, да се бори и е бил дяволски сръчен с лъка и пиката. Той бил много силен и обичал войната. Знаел е как да управлява!

— Но, освен войник, той е бил също така поет и музикант — каза Арабела на граф Ангъс.

— Може би, но преди всичко е бил войник, мадам, а този Джеймс, който управлява сега, не е. Та той едва се държи на гърба на коня! — възкликна граф Ангъс.

— Той няма нужда от ездачески умения, за да запази мира между Шотландия и Англия, сър!

Арчибълд Дъглас изгледа от горе на долу младата графиня Дънмор, видя как силно блестят зелените й очи и се засмя. Да, тя беше още момиче, но ни най-малко не се страхуваше от него.

— Тевис Стюарт — каза той, — сигурен ли си, че съпругата ти е англичанка? На мен ми прилича повече на ревностна шотландка. Наистина е смела като нашите сънародници.

— Не знаех, сър, че смелостта е приоритет единствено на шотландците — сряза го Арабела, завъртя се на пети и наперено се върна на мястото си до кралицата.

Граф Ангъс избухна в гръмогласен смях.

— Тя ще ти роди наистина смели деца, които ще карат хората да треперят от страх, Тевис. Но езикът й е отровен като този на змия.

— Арогантно, надуто магаре! — мърмореше под нос Арабела, докато прекосяваше стаята. Не гледаше къде върви и се блъсна в друг човек. — О, сир! — възкликна тя. — Извинете ме! — Тя се изчерви и побърза да направи реверанс.

— Не е твоя вината, момиче — каза любезно кралят. — Но красивото ти лице ми подсказва, че си ядосана. Какво те е разтревожило?

— Граф Ангъс е един надут глупак, сир! — каза това, преди да помисли.

— Беше време, мадам, когато щях да се съглася с безкомпромисната ти преценка. Какво толкова е казал, да те ядоса така?

— Сир — каза Арабела, — аз съм само жена и не се ползвам с предимствата на доброто образование, но здравият разум ми подсказва, че мирът е по-ценен и по-добър за хората от войната. Войната отнема живота на хората и разрушава домовете им. Във време на война човечеството не може да прогресира. Знам, че е имало времена, когато хората нямали друг избор, освен да се бият, но ми се струва, сир, че шотландците първо се втурвали в бой, а после си търсели поводи и причини за вече стореното.

Джеймс Стюарт се засмя. Много му беше интересна преценката на малката англичанка за неговия собствен народ.

— Е, момиче, от кратко време си сред нас, но изглежда, вече ни познаваш добре — каза той.

— Сир, шотландците през целия ми живот са били близо до задната ми врата. Как бих могла да не ги познавам добре? — каза Арабела.

— Ангъс винаги е бил много критичен към моята личност, момиче — каза кралят. — Винаги си е бил луда глава. Той не разбира, че кралят трябва да управлява и с главата си, а не само с меча си.

— Той не разбира изкуството, нито пък нуждата от него, сир — каза разгорещено Арабела. — Докато в цяла Европа, а и в Англия, поезията, музиката и живописта процъфтяват, тук, в Шотландия, хората биват окуражавани само да отглеждат зеле и моркови!

Сега кралят се засмя гръмогласно, без да крие колко го забавляват думите й. От месеци не се беше радвал толкова на разговор с друг човек. Съпругата на брат му беше наистина чаровна.

— Кое от изкуствата предпочиташ, Арабела Стюарт? — попита я той.

— Музиката, мисля, сир. Аз самата не съм музикантка, но с мама обичахме да пеем заедно в залата на „Грейфеър“. Баща ми имаше навика да казва, че ще е напразно да държи на заплата менестрели ирландци, защото ние двете пеем по-добре. Аз и майка ми настоявахме да покани менестрели, защото как иначе бихме могли да научим нови песни? О, сир, човек трябва да знае толкова много неща, а аз знам толкова малко! — разпалено извика младата графиня Дънмор.

Кралят беше разчувстван. По това време шотландците не разбираха нуждата да учат и знанието не беше на почит, въпреки че в Шотландия имаше два университета, един в Единбург и друг — в Глазгоу. Нямаше закони, които да се прилагат по отношение на образованието дори на синовете на благородниците. Не беше смятано за нужно младите хора да се учат на четене, писане или смятане дори за малки суми, така че търговците да не могат да ги излъжат. Тези умения не бяха смятани за добродетел. Един добър шотландец трябваше да знае как да се бие, как да умре достойно, как да задоволява съпругата си, за да е сигурен в бащинството на синовете си. А щом мъжете нямаха нужда от четене и писане, то жените пък — още по-малко.

— Какво искаш да научиш, момиче? — попита я кралят.

— Всичко! — отговори Арабела. Джеймс отново се засмя.

— И с какво би искала да започнеш? — настоя той. Тя помисли само миг и каза:

— С историята, сир. Историята на Шотландия. Не знам дали въобще хората около мен ще ме сметнат за шотландка, но съпругът ми е шотландец, а и децата ми, освен едно, ще бъдат шотландци. Бих искала да науча историята на тяхната родина, за да ги разбирам по-добре.

Кралят беше доволен, че тя има такова желание, но беше озадачен от думите й „освен едно“.

— Какво искаш да кажеш, мила моя, че всичките ти деца, освен едно, ще бъдат шотландци?

Арабела осъзна какво беше казала и закри устата си с ръка.

— О, казах го, без да мисля, сир. Ще обсъдите този въпрос двамата с Тевис. Страхувам се, че той ще ми бъде много ядосан, ако привлека вниманието ви преди него.

— И ти имаш намерение изцяло да му се подчиняваш? — запита я кралят, все още любопитен. — Е, момиче, ти сигурно много го обичаш, за да бъдеш така покорна. Сигурен съм, че ако пожелаеш, можеш и сама да управляваш „Дънмор“, макар в личния си живот да си спокойна и покорна.

Арабела се изчерви, защото не можеше да измисли как да се защити. Джеймс Стюарт я потупа по рамото.

— Не се ядосвай, момиче. Аз няма да настоявам повече, защото горещият темперамент на брат ми е известен на всички. Той избухва толкова лесно, колкото и ти. Но вие сте добра двойка и аз се радвам на това!

Тевис Стюарт беше успял да се освободи от присъствието на граф Ангъс и сега прекосяваше стаята, за да се присъедини към съпругата и брат си. Но изведнъж на пътя му застана една красива жена.

— Тевис Стюарт, колко се радвам, че те виждам отново. Много ми липсваше! — прошепна тя, доближила лицето си до неговото.

— Лейди Мортън — отговори студено той.

— Боже мой, какво има, Тевис? Не си спомням друг път да си ме поздравявал толкова студено! — заяви красавицата, а светлокафявите й очи потъмняха от гняв. — Ти винаги си бил най-страстният любовник! — каза му тихо тя.

Тевис Стюарт, ядосан сам на себе си, се наведе напред, за да чуе думите й. Деколтето на лейди Мортън не оставяше почти нищо на въображението. До ноздрите му достигна ароматът на любимия й парфюм, в който преобладаваше тежкият аромат на мускуса. Снишаването на гласа беше един от любимите й трикове, графът знаеше това.

— Мадам, аз съм вече женен мъж — каза й той.

Сорча Мортън се засмя и отметна назад яркочервената си коса — още един познат жест.

— Знам. Нали това беше най-големият скандал в двора миналото лято. Нали си разкъсал дрехите на момичето и си го принудил да се омъжи чисто голо? — Лейди Мортън предвзето потрепери. — Да, сигурна съм, че си го направил! Наистина възхитително, Тевис. Малката англичанка сигурно е била ужасена от диващината ти!

Графиня Дънмор видя, че съпругът й говори интимно с красавицата, и каза на краля:

— Коя е жената, сир, която разговаря така свободно със съпруга ми?

Кралят прикри усмивката си.

— Лейди Сорча Мортън, мила. Тя е вдовица от няколко години. Старият Мортън умря и не й остави почти нищо.

— Тя се облича много добре за дама, която няма почти нищо — отбеляза Арабела. Тъмнозелената кадифена рокля на лейди Мортън беше богато украсена с кожи от бялка. — Как така си позволява да се облича разкошно и да посещава двора?

— Няма за какво да се тревожиш, мила — каза й кралицата, която се присъедини към тях. Тя беше забелязала, че съпругът й разговаря с Арабела, и се запита какво ли го кара да се усмихва толкова често. Знаеше, че кралят не е от хората, чиято усмивка е лесно да предизвикаш при каквито и да било обстоятелства. Хвана Арабела под ръка. — Лейди Мортън, мила, е жена, която привлича прекрасни мъже. И живее, предполагам, от тяхната глупост и щедрост. Тя е жена, която би трябвало да познаваш, въпреки че често посещава двора. И тъй като не нарушава законите на държавата, аз не мога да й забраня да го прави. По-добре да не й обръщаме внимание.

— И моят съпруг ли е един от нейните джентълмени? — попита тихо Арабела.

— Да, мила, в миналото беше — отговори кралят, а после каза на съпругата си: — Хайде, Меги, не ме гледай така, като че ли си готова да ме прободеш с кама. По-добре ще бъде, ако момичето знае. Едва ли ще повярва, ако й кажем, че Тевис е пазил пълно въздържание, докато не е срещнал нея. Освен това флиртът на Тевис със Сорча беше краткотраен. Сорча Мортън е прекалено глупава жена, чиито действия лесно се предугаждат и не би могла дълго да задържи интереса на брат ми. Честно да си кажа, мисля, че Тевис се впусна в авантюрата с нея от любопитство.

— Любопитство? — каза кралицата. — Никога не съм виждала нищо интересно в тази жена, Джейми. А ти?

Кралят пак се засмя.

— В никоя жена, с изключение на теб, Меги, не намирам нищо интересно — отговори спокойно той.

Сега се засмя кралицата и поклати глава, като че ли му се заканваше.

— Много умно се измъкна, сир — каза тя, а после се обърна към Арабела: — Отидете и доведете съпруга си, мила. Струва ми се, че Тевис се чувства неудобно. Ваш съпружески дълг е да го измъкнете от лапите на тази жена дракон.

Арабела направи реверанс на техни величества и бързо прекоси разстоянието, което я делеше от съпруга й. Хвана го под ръка и закачливо каза:

— Скъпи Тевис, много ми липсва компанията ти през последните няколко минути.

Лицето й беше обърнато към неговото и сияеше лъчезарно. Тя преднамерено се престори, че не забелязва лейди Мортън. Графът се усмихна на красивата си съпруга. Той безпогрешно долови острите нотки в сладкия й гласец. Развесели го и това, че тя се престори, че не вижда лейди Мортън. Говореше му, все едно беше сам.

— Предполагам, любима, че е време да те отведа у дома и да ти докажа предаността си.

Арабела се усмихна щастливо.

— О, Тевис, колко си дяволит! Хайде, ела, скъпи съпруже. Нямам търпение да си тръгнем след това, което каза.

И като го дръпна дяволито за ръката, графиня Дънмор го отдалечи от мястото, където стоеше лейди Мортън. Тя беше дълбоко огорчена от факта, че така грубо я пренебрегнаха и така лесно я изоставиха, и то пред очите на всички събрали се. Тевис Стюарт дори не беше направил опит да я запознае със съпругата си и, което беше дори още по-лошо, не се беше сбогувал с нея.

— Ще ми платиш за обидата, Тевис! — прошепна тихо, сама на себе си, тя. — И ти също, глупава кучко!

— Мадам, мадам, не показвайте така открито гнева си. Той не отива на прекрасното ви лице — каза й тихо принцът, който беше заел мястото на графа. Той я прегърна през кръста и страстно целуна рамото й.

— Той ме обиди, Ваше височество — отговори тихо тя. — Никога няма да му простя!

— Добър любовник ли е чичо ми? — попита принцът.

— Да — отговори тя и очите й се замъглиха от спомени.

— Аз съм по-добър — каза тихо Джейми.

Сорча Мортън рязко обърна глава и впи поглед в очите на принца.

— Наистина ли, принце мой? Наистина ли?

— Да — каза той, без да бърза. — Наистина. Много лесно мога да ви накарам да забравите чичо ми, мадам.

— Неговата страст, може би — каза тя, — но обидата, която ми нанесоха той и неговата съпруга с млечнобялото лице — никога!

— Къде сте отседнали, мадам? — попита принц Джеймс.

— В дома на чичо ми, граф Ангъс — отговори тя.

— Значи вие сте от рода Дъглас, мадам? Не знаех това.

— По рождение нося фамилията Дъглас, Ваше височество — отговори лейди Мортън.

— Макар и да си един от членовете на фамилията, който няма почти никакво значение — каза граф Ангъс, който беше застанал до тях, без да го усетят.

— И така, ти искаш да свалиш Сорча, нали, Джейми? Тя има горещ темперамент, мога да те уверя, защото самият аз я обезчестих преди толкова много години — каза графът.

— Не преди чак толкова много години! — сряза го дамата.

— Не искам да кажа, че си прекалено стара за него, Сорча — отговори Ангъс. — Напротив, мисля, че много си подхождате, защото, макар и още много млад, Джейми е сластолюбец. Нали така, принц Джеймс? Аз самият съм имал няколко пъти случай да се уверя в това, нали така, господарю?

Принцът се засмя от все сърце, но погледът му не се откъсваше от чичо му и леля му, които в този момент се сбогуваха с родителите му. Арабела Стюарт беше най-красивата жена, която беше виждал. Трябваше да бъде честен със себе си и да си признае, че много би искал да я има в леглото си. Но за момента щеше да потуши страстта си със Сорча Мортън, която, ако легендата беше поне наполовина вярна, беше изключително опитна и игрива в леглото. Кой знае на какво би могла да го научи?!

 

Граф и графиня Дънмор излязоха от замъка „Стърлинг“ и тръгнаха към дома си, който беше извън града. Бяха придружени от собствената си въоръжена охрана, защото нито един от хората с високо обществено положение не пътуваше незащитен. Беше късен следобед и Арабела беше много гладна, защото не бяха слагали нищо в уста от сутринта. Но тя беше също така много любопитна по отношение старата любов на съпруга си.

— Лейди Мортън е много красива, нали, Тевис? Дълго ли ти беше любовница? — Арабела говореше с внимателно подбрана интонация, която да подскаже на съпруга й, че изпитва любопитство, но че не е особено засегната.

— За много кратко време, любима — отговори й той спокойно, макар да беше силно изненадан от въпросите й. Не се съмняваше, че тя е научила за миналите му отношения със Сорча Мортън, защото перфектно беше изиграла малкото представление в замъка на краля.

— И защо за кратко? — попита тя настоятелно, все още незадоволила любопитството си.

— Тя ме отегчава — каза Тевис. — Най-лошото, което могат да си причинят любовниците, е да се отегчават един от друг. А поведението на Сорча е лишено както от спонтанност, така и от оригиналност.

— Но ти, очевидно, не си я отегчавал — каза остро Арабела. Той се засмя, а тя прехапа устни ядосана, че толкова лесно той я принуди да покаже гнева си.

— Мъжете, като правило, никога не отегчават Сорча — отговори графът. — Това също е неин недостатък. Липсва й взискателност.

— Твърде строг си в преценките си.

— Любима, трябва да решиш на чия страна си. Нима се опитваш да защитаваш лейди Мортън? Или пък ти се иска да й издереш очите?

Усмивката му беше абсолютно самодоволна. Арабела изпита силно желание да го удари няколко пъти с юмруци, но се въздържа с достойна за възхищение сила на духа.

— Аз просто обмислях възможността мъжът да отегчава жената толкова силно, колкото и той нея, мили — каза кисело Арабела на съпруга си. И като заби пети в хълбоците на коня си, тя препусна в галоп и се спусна първа по хълма, който скри от погледите им замъка „Стърлинг“. Графът също пришпори коня си и побърза да я настигне. Когато я наближи, той извика:

— Мадам, ще те помоля да не яздиш пред мен като някоя циганка. Ти си графиня Дънмор и ще ти бъда много благодарен, ако не го забравяш! Не искам да остана сам на пътя като някой проклет глупак!

— А аз ще ти бъда благодарна, ако не ме излагаш повече публично, като открито говориш в двора с любовницата си! — извика му в отговор тя.

— Тя не ми е любовница! Между нас всичко приключи още преди месеци! Когато скъсах с нея, дори не знаех за твоето съществуване! — защитаваше се той, уж на шега.

От другата страна на хълма пътят беше равен и гладък и Арабела препусна в галоп. С всеки изминал момент гневът й ставаше все по-силен, а тя не знаеше защо, каква е причината. Нима само мисълта за тялото на Тевис в прегръдките на онази жена, и то преди да го е познавала, можеше да я ядоса така? Защо страдаше толкова силно заради една минала история? Тя вече нямаше значение. Но тя искаше да избяга от него и от гнева си. Само бързата езда можеше да й помогне да обуздае силните си чувства. А зад нея съпругът й сипеше проклятия и се опитваше да я настигне.

Да, графиня Дънмор беше ядосана, но също толкова ядосан беше и съпругът й. Тевис Стюарт не проумя веднага, че съпругата му се държи неразумно, че гневът й не е оправдан. Но разбра, че тя го кара да изглежда като глупак в очите на собствените му хора, които ги следваха на почетно разстояние. Беше толкова ядосан, че кръвта бучеше в слепоочията му. Когато я настигне, ще я набие, защото с ужасното си поведение тя си беше заслужила боя. Ще я заведе у дома в „Дънмор“ и ще напълни корема й със семето си. Тя ще роди детето му и ще си стои вкъщи, докато той посещава двора. Беше се държала невъзпитано и повече нямаше да види краля и кралицата. Беше се оженил за нея по необходимост. Беше глупаво от негова страна да си мисли, че този брак би могъл да бъде нещо по-различно от брак, сключен за удобство и на двамата.

Жребецът му излезе едни гърди пред кобилата й и графът протегна ръка, за да хване юздите й. Арабела изпищя и го нападна с камшика за езда. Нямаше да се остави да я победи този глупав женкар! Изненадан от неочакваната й атака, графът реши да смени тактиката. Бързо протегна ръка, прегърна съпругата си през кръста, вдигна я и я постави на седлото пред себе си. Кобилата й избърза напред и един от неговите хора препусна, за да хване юздите й. Изненадана от това, че се намери в ръцете на съпруга си, Арабела започна да го удря с юмруци. Малко трудно, той все пак овладя жребеца си. Накара го да спре и скочи на земята. Остави и съпругата си да се изправи на нозе. Арабела замахна да го удари, но той се наведе и избягна удара.

— Мразя те! — изкрещя му тя. — Искам да те убия! — Бледото й лице се беше зачервило от гняв.

— Защо? — Ожесточението й го свари неподготвен. Защо, за Бога, изпитва такава омраза към него?

— Само мисълта, че ти и онази… онази… кучка! Мисълта, че си правил с нея онова, което правиш с мен, е непоносима! — каза Арабела.

Ревност. Тя ревнуваше! Гневът му изведнъж се стопи. Той хвана съпругата си за раменете и внимателно погледна в очите й.

— Защо? — попита я.

— Защото те обичам! Обичам те, арогантно копеле такова! Обичам те! — изкрещя Арабела и с всичка сила го зашлеви през лицето. А после избухна в плач.

Той потри бузата си и поклати недоумяващо глава.

— Аз също те обичам, Арабела Стюарт — каза той тихо. — Може би ще е по-добре да си отидем у дома, за да мога да ти докажа колко силно те обичам.

Наистина ли беше казала тези любовни думи? И защо трябваше да му казва това? Арабела позволи на съпруга си да я постави отново на седлото пред себе си. Сега, когато гневът беше изцедил силите й и беше утихнал, тя се чувстваше слаба. Облегна се на тялото му и се запита къде отиде гневът й и защо трябваше да му казва онези любовни думи. Не беше възможно наистина да го обича. Любовта трябваше да бъде чиста, весела и безгрижна, и сладка! Нали така? Това ужасно чувство, което я разяжда и което я кара да се ядосва само при мисълта, че той може да бъде с друга, не може да бъде любов. Не е възможно!

Тевис Стюарт спря рязко коня пред вратите на градската си къща. Скочи на земята и вдигна съпругата си на ръце, притисна я до тялото си и я понесе към спалнята под погледите на изненаданите слуги. Усещаше в гърба си озадачените, но весели погледи на хората си, а също и тяхното одобрение. Горещият темперамент на Арабела им подсказваше, че тя ще дари Дънмор със силни деца.

Като влезе в спалнята, той нареди на Флора и Лона да излязат само с едно мълчаливо кимване. Те тихо затвориха вратата след себе си, а той остави Арабела на пода и започна да я съблича. Тя стоеше мълчаливо, дори покорно, докато той я освободи от роклята и фустите. Тялото й беше младо и съвършено и не се нуждаеше от корсет. Затова тя не носеше такъв. Той съблече долната й риза и я остави насред стаята гола, само по чорапи и обувки. Побърза да свали и тях, взе лицето й в дланите си и страстно я целуна. Само за миг, нейните устни останаха безжизнени, неподвижни. А после, внезапно, отговори на целувката му. Целуваше го жарко, а неговото желание се надигна със сила и почти го задуши. Нежните й пръсти задърпаха дрехите му. Бързо смъкнаха елегантното му шалче и копринената му риза. Устните й се отделиха от неговите и се спуснаха по гърдите му. Той бързо изрита обувките си. Застана първо на единия, а после на другия си крак, за да събуе чорапите си, докато тя развързваше пояса му. Коленичи пред нея, а устата му оставяше гореща диря по тялото й. Тя нададе стон и здраво прегърна главата му, която той зарови в гърдите й. Устните му усещаха колко бързо бие сърцето й. Изпитваше към съпругата си диво желание — такова, каквото не беше изпитвал към никоя друга жена. Членът му беше твърд и горещ, пулсираше от желание да влезе в нея. Той седна на пети, нежно я повдигна и я спусна над члена си. Влезе в нея с тиха въздишка на задоволство и облекчение. Тя го обгърна с бедрата си и отново потърси устните му. Инстинктивно разбра какво трябва да направи. Обви врата му с ръце, наведе се леко напред така, че гърдите й гальовно докосваха неговите, и започна ритмично да движи тялото си. Той пъхна длани под двете съвършени половинки на дупето й, усети движението на мускулите под нежната й кожа и я притисна още по-силно към себе си.

— Кажи ми! — каза накъсано той, като вдигна поглед към нея.

— Какво да ти кажа? — прошепна в отговор тя, неспособна да издържи на погледа му, защото досега той не я беше вземал по този начин, нито пък на пода.

— Кажи ми, че ме обичаш, Арабела, така, както те обичам аз?

Тя безмълвно поклати глава.

— Кажи ми го! Ти ми каза любовни думи там, на пътя, любима, където всички можеха да ги чуят! Кажи ми сега, кажи ми ги пак, Арабела!

— Сгреших! Онова, което изпитвам, не би могло да е любов, Тевис. В него има прекалено много болка! — рече тихо тя.

— Да! В любовта има и болка, Арабела, но също така и сладост. Ти ме обичаш, момиче, и аз също те обичам. Кажи ми го сега — продължи нежно да я увещава той. Взе лицето й в дланите се и се взря дълбоко в очите й.

— Господ да ми е на помощ — проплака тя, — но аз наистина те обичам, Тевис! Обичам те! — и тя заплака.

— Не, момиче, не плачи — каза той и покри красивото й лице с целувки. Накара я да легне по гръб на кожата пред камината и влезе дълбоко в нея. — Обичам те — прошепна той с устни, заровени в косата й. Разплете плитките й и прокара пръсти през меката й като коприна и блестяща като водопад коса. — Обичам те, Арабела, и тази вечер ние ще си направим едно чудесно детенце. Красиво, силно дете, без значение дали ще бъде син или дъщеря. То ще бъде заченато с любов! Ще бъде плод на любовта и страстта ни!

Тя чу думите му, въпреки че желанието й се беше разгорещило под умелите му ласки. Тя искаше детето му! Да, искаше го! И си спомни думите на Мег, че желанието да имаш дете от някого означава, че го обичаш. Син, който ще управлява „Дънмор“, или дъщеря, която ще живее в „Грейфеър“! „Дънмор“ означаваше сигурност. „Грейфеър“ не. Арабела тръпнеше от страст, но дори тогава в съзнанието й се прокрадна мисълта, че съдбата й отново се решава без нейно участие.

— Няма да бъда доволна, докато не си върна „Грейфеър“! — извика тя.

— Ще ти върна проклетата крепост, мадам — обеща й той. — Но първо ще те накарам да заченеш!

Страстта в гласа му я развълнува.

— Напълни ме със семето си, Тевис — каза му тя страстно, — напълни ме догоре! Искам да имам дъщеря, за да си върна „Грейфеър“!

— Син — за „Дънмор“! — противопостави се той и се засмя, когато тя заби зъби в мускулестото му рамо. Желанието й беше неутолимо.