Владимир Мегре
Родовата книга (5)

Книгата на първоизточниците

— Да, „Сътворението“. Обичам да я чета всеки ден. Само че не с твоите букви, тате. Мама ме научи да чета тази книга с други букви. На мен ми харесват различните и весели букви. И нея можеш да я четеш цял живот. За всичко е разказано в нея. И скоро на Земята ще се появи нова книга. И ти, мой татко, ще опишеш новата книга.

— Ти, Володя, се изрази неправилно, трябва да казваш „напишеш“.

— Но ти, тате, няма да пишеш деветата си книга. Нея ще я сътворят много хора — и възрастни, и деца. Тя ще бъде жива. Тя ще се състои от много прекрасни глави — райските имения. Хората ще пишат тази книга на Земята с веселите букви на своя Баща. Тя ще бъде вечна. Мама ме научи да чета тези живи и вечни букви, да съставям от тях думи.

— Почакай — прекъснах сина си. — Трябва да помисля.

Той веднага замълча смирено, а аз си мислех:

„Невероятно! Значи някъде тук в тайгата Анастасия има древна книга, написана с неизвестни за хората букви. Тя познава тези букви, научила е сина си да съставя от тях думи и да ги чете. Тя ми прочете от тази книга глави за книгата «Сътворението» — главите за това, как Бог е сътворил Земята и човека и аз ги записах. Така излизаше по думите на сина ми. Но аз никога не съм виждал Анастасия да взима в ръце каквато и да е книга. А синът ми каза, че тя е превела за мен букви от тази книга. Трябва да се опитам да изясня всичко чрез сина си.“

И аз го попитах:

— Володя, нали знаеш, че в света съществуват много езици. Например английски, немски, руски, френски и много други.

— Да, знам.

— На какъв език е написана тази книга, тази, която мама може да чете, че и ти?

— Тя е написана на свой език, но нейните букви могат да говорят на всеки език. И на този, на който говориш ти, тате, също могат да се преведат. Само че не всички думи могат да се преведат, защото буквите в твоя език са съвсем малко.

— Можеш ли да ми донесеш тази книга, както ти казваш, с веселите и различни букви?

— Да ти донеса цялата книга не мога. Могат да се донесат само някои малки букви. Само че защо да ти ги нося? На тях им е по-добре да си останат на своето място. Ако ти, тате, искаш, аз мога и оттук да ти прочета буквите. Само че не мога да чета толкова бързо като мама.

— Прочети ми както можеш.

Володя се изправи и, сочейки с пръстче в пространството, започна да чете фрази от главите на книгата „Сътворението“:

„Сама по себе си Вселената е мисъл. От мисълта мечтата се родила. Частично видима е тя. Мой сине, безкраен си ти, вечен, в теб са твоите мечти творящи.“

Той четеше по срички. Следях за израза на лицето му. То леко се променяше при всяка сричка — беше ту учудено, ту внимателно, ту весело. Но вглеждайки се натам, накъдето той посочваше с пръстчето си, не виждах в пространството никакви букви, а още повече срички, и затова прекъснах странното четене на сина си:

— Чакай, Володя. Значи ти виждаш в пространството някакви букви, нали? Но защо аз не ги виждам?

Той ме погледна учудено. Известно време мисли, а после неуверено произнесе:

— Нима не виждаш, тате, ей онази брезичка, бора, кедъра, калината?

— Виждам ги, но къде са буквите?

— Ами това са буквите, с които пише нашият Създател!

Той продължи да чете по срички, посочвайки с пръстчето си различни растения. И аз разбрах невероятното. Цялата тайга около езерото, на брега на което седяхме сега със сина ми и често с Анастасия, беше запълнена с растения. Името на всяко растение започваше с определена буква, а някои имаха по няколко наименования. Име след име, буква след буква — получаваше се сричка, по-нататък дума, фраза. Вече по-късно разбрах, че цялото пространство на тайгата около полянката на Анастасия е оградено не просто хаотично от дървета, храсти и треви. Огромното пространство около полянката на Анастасия действително е изписано с живи букви — растенията. Струваше ми се, че невероятната книга може да се чете до безкрайност. Получаваше се така, че ако четеш едни и същи наименования на растенията от север на юг, се получаваха едни думи и фрази, а от запад на изток — други, строго по окръжността — трети. И още нещо, от имената на растенията се образуваха думи, фрази, образи по пътя на слънцето. Излизаше, че лъчите на слънцето като показалка ни водеха по буквите. Разбрах защо Володя наричаше буквите весели. В обикновените книги всички печатни букви бяха стандартни. Но в дадения случай буквите — растения, дори едни и същи растения, винаги бяха различни. Осветявани от слънцето под различен ъгъл, трептейки с листата си, те приветстваха човека. Те действително можеха да се гледат безкрайно.

Но кой, кога, колко столетия е писал тази удивителна книга? Поколенията преди Анастасия ли? Или?… Впоследствие чух кратък и лаконичен отговор от Анастасия: „Поколенията на моите предци хилядолетия са съхранявали буквите на тази книга в първоначалната й последователност.“

Гледах сина си и трескаво търсех тема за разговор, чрез която да стигнем до пълно взаимно разбиране.