Владимир Мегре
Родовата книга (6)

Едно плюс едно е равно на три

Аритметиката! Математиката! Разбира се, такава точна наука не може да предизвика някакви разногласия. Ако Анастасия е научила сина ни да чете, разговорът на тази тема няма да крие в себе си никакви противоречия или превъзходство. Две по две винаги е четири на всеки език и през всички времена. Зарадван от откритието си, попитах с надежда:

— Володя, а мама научи ли те да смяташ, да събираш, да умножаваш?

— Да, тате.

— Това е добре. Там, където живея аз, съществува наука математика. Тя има много голямо значение. Много неща се базират на изчисления и сметки. А за да бъде по-лесно да се събира, изважда и умножава, хората са изобретили много уреди, без които сега е трудно да се оправиш. Донесъл съм ти един от тях, той се нарича калкулатор.

Извадих малкия джобен японски калкулатор, работещ със слънчева батерия, включих го и го показах на сина си.

— Виждаш ли, Володя, това малко уредче може да прави още много неща. Ето, например ти знаеш ли какво число ще се получи, ако умножиш две по две?

— Тате, искаш да ти кажа „четири“ ли?

— Да, правилно, четири. Но работата не е там, че го искам аз. То си е точно така. Две по две винаги е четири. И това малко уредче също може да смята. Погледни на екрана. Ето, натискам бутончето „две“ и на екрана се появява цифричката „две“. Сега натискам знака за умножение и отново цифричката „две“. След това натискаме копченцето със знака за равенство, за да разберем какъв резултат се получава. И ето, моля, на екрана светва цифричката „четири“. Но това е просто аритметично действие. Това уредче може да смята така, както за човека е невъзможно. Ето например да умножим сто тридесет и шест по хиляда сто тридесет и шест. Сега ще натисна бутончето със знака „равно“ и ще научим колко се получава.

— Сто петдесет и четири хиляди четиристотин деветдесет и шест — произнесе Володя, изпреварвайки калкулатора.

След това започнах да умножавам и да деля четири-, пет-, шестцифрени числа, но синът ми всеки път изпреварваше калкулатора. Той казваше резултата веднага и без напрежение. Съревнованието приличаше на игра, но тя никак не увличаше детето. То просто казваше цифрите, мислейки за нещо свое.

— Как го правиш, Володя? — попитах учудено аз. — Кой те научи да смяташ на ум толкова бързо?

— Аз не смятам, тате.

— Как така не смяташ? Та нали казваш цифрите, отговаряш на въпросите.

— Аз просто казвам цифрите, защото те винаги са постоянни в мъртвото измерение.

— Може би искаше да кажеш „в точното измерение“?

— Може и в точното, но то е едно и също. Цифрите винаги се получават едни и същи, ако си представиш пространството и времето неподвижни. Но те са винаги в движение, тяхното движение променя цифрите и тогава е по-интересно да се изчислява.

По-нататък Володя започна да говори за най-невероятни формули и аритметични действия, които се оказа невъзможно да разбера. Запомних само това, че формулата беше много дълга, тя изобщо не завършваше. Той оживено казваше резултатите на аритметичните действия, но те винаги бяха междинни. Всеки път, казвайки цифрата, Володя оживено добавяше: „Взаимодествайки с времето, това число дава…“

— Чакай, Володя — прекъснах сина си аз, — твоето измерение е неразбираемо. Едно плюс едно е винаги две. Ето, погледни, взимам една пръчица.

Взех от тревата малка пръчка и я сложих пред сина ми. После намерих втора, сложих я до първата и попитах:

— Колко пръчици станаха?

— Две — отговори Володя.

— Именно две и не може да бъде другояче в никакво измерение.

— Но в живото измерение има съвсем друго броене, тате. Аз го видях.

— Как така си го видял?

— Да, тате, видях го.

Той вдигна пред мен малката си ръчичка, свита в юмрук, и започна да показва. Първо разтвори едното си пръстче и произнесе: „Мама“. Разтвори второто пръстче и каза: „Като се прибави татко, се получавам аз“. И разтвори третото си пръстче: „Ето получиха се три пръстчета. За да останат само две, трябва да прибера едното. Но аз не искам да сгъвам нито едно от пръстчетата. На мен ми се иска те да бъдат повече, в живото измерение това е възможно.“

И на мен също ми се прииска да не бъде свито нито едно от трите пръстчета. По-добре е да съществува това друго измерение — живото, както казва той. И нека сметката се увеличава. Ама че работа! Едно плюс едно става три. Някак си е странно. И все пак най-неразбираема за мен остана книгата на тайгата с живите букви.