Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Родовая книга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Нова цифровизация

Добрата и внимателна баба

Моята баба! Баба ми беше магьосница. Не от приказките, а реална, истинска бяла магьосница. Старите жители може би си спомнят нейните невероятни чудеса. Тя живееше в Украйна, в село Кузничи, Городнянски район, Черниговска област. Името й беше Ефросиния, фамилията — Верхуша. Веднъж в ранното ми детство присъствах на нейните чародейства.

Тогава разбрах малко неща от тях, но сега вече ми стана ясно абсолютно всичко. О, Боже, каква естественост има в най-загадъчната невероятност! Мисля, че половината от днешните хора, особено лечителите, биха могли съвсем спокойно да постигнат нейните резултати. А по-подробно, ето какво се случи.

Цялото си ранно детство изкарах в украинското село, в малка бяла къщурка, покрита със слама. Обичах да наблюдавам как баба ми домакинства около печката. Веднъж при скарване с някого от връстниците ми чух нещо обидно: „А твоята баба е вещица.“ Другите веднага започнаха да защитават баба ми: „А моята майка казва, че тя е добра.“

Много пъти съм виждал как баба лекуваше хората. Не обръщах никакво внимание на това. По онова време по селата имаше много лечители. Някой лекуваше по-добре една болест, друг — друга. И никого не наричаха магьосник или магьосница. Но способностите на баба ми не се побираха в обикновените рамки на лечителството. Моята полуграмотна баба, както се оказа, спокойно лекуваше много животни. Външно изглеждаше сякаш го правеше по невероятен начин. Изчезваше с болното животно за едно денонощие, след това се връщаше с него, вече здраво или в по-добро състояние, и казваше на стопанина му как трябва да продължи по-нататъшното му лечение.

Когато чух от връстника си оскърбителната дума „вещица“ по адрес на баба ми, макар че и аз като другите деца се страхувах от всякакви магьосници, ни най-малко не промених отношението си към моята добра баба. Тя, по-скоро нейните действия, само възбудиха интереса ми. Веднъж докараха при баба ми кобилата на председателя на колхоза — породиста, купена наскоро за обиколките му по служебна работа из района. Ние, местните хлапета, винаги й се възхищавахме, когато председателят минаваше покрай нас. Тя държеше главата си високо, препускаше много по-красиво и пъргаво в сравнение с всички други коне в селото. Когато я докараха този път, тя не беше оседлана и запретната в каручката за обиколки. Доведоха я само с юздичка, омърлушена, бавно пристъпяща. За мен това беше голямо събитие — в нашия двор да бъде председателската кобилка — и аз с интерес започнах да наблюдавам какво става.

Баба се приближи до кобилката, започна да я гали ту отстрани по главата, ту около ухото и й шепнеше спокойно нещо ласкаво. След това свали юздата й, изкара от къщата една пейка, подреди върху нея снопчета от билки, заведе кобилката до пейката и започна подред да предлага на животното различните сухи тревички. На някои кобилката не обръщаше внимание и извръщаше муцуната си от тях. Други помирисваше и даже по малко ги опитваше. Баба ми хвърляше китките, на които кобилката обръщаше внимание, в чугунения съд с вода, поставен на огъня. Там пусна и своята кърпа за глава.

Чух как каза на хората, които бяха довели кобилата: „Елате след един ден, сутринта.“ Когато хората си тръгнаха, разбрах, че баба пак се кани да изчезне нанякъде с коня и започнах да я моля да ме вземе със себе си. Баба, която винаги изпълняваше молбите ми, и този път не ми отказа, но постави условие да легна да спя по-рано. И аз се подчиних.

Събуди ме на зазоряване. Пред къщата стоеше кобилата. Гърбът й беше покрит с парче домашно платно. Баба изми лицето ми с отварата от чугунения съд, даде ми малко вързопче с храна, взе в ръка повода на кобилата и ние тръгнахме по междата, разделяща зеленчуковите градини от горичката, която започваше зад тях. Вървяхме бавно покрай гората. Казано по-точно, баба вървеше до кобилата и спираше всеки път, щом тя накланяше главата си към тревата и опитваше някакви тревички. Баба държеше толкова слабо юздата, че тя се изплъзваше от ръцете й, когато кобилката изведнъж рязко извиваше главата си настрана, виждайки нещо в тревата.

Понякога баба все пак дърпаше коня след себе си, но преминавайки на ново място, пак му даваше пълна свобода. Вървяхме покрай гората, но от време на време навлизахме в нея. Към обяд стигнахме до едно блатисто място сред полето. Спряхме да починем и да пладнуваме до малка купа сено от първата коситба. След като хапнах мляко с хляб, уморен от продължителния преход, поисках да поспя. И веднага баба извади от своята бохча малко кожухче, постла го до купата сено и ми предложи: „Полегни си, внуче, поспи, май доста се поизмори.“

Аз прилегнах и започнах да се боря със съня, страхувайки се, че баба ще изчезне мистериозно заедно с коня без мен, но сънят ме надви.

Когато се събудих, видях, че баба къса някакви билки до муцуната на кобилката и ги слага в бохчата си. Скоро тръгнахме към къщи, но вече по друг път. Когато започна да се смрачава, на мен пак ми се доспа и баба отново ме сложи върху кожухчето. Събуди ме преди да е станало тъмно и ние отново продължихме към къщи. Чувах как от време на време баба говореше нещо на коня. Не си спомням смисъла на думите, но съм запомнил интонацията на гласа й: спокойна, ласкава и радостна. Когато стигнахме вкъщи, баба веднага започна да пои кобилката с вода, като добави в кофата отварата от чугунения съд. След това видях как тя даде на дошлите за коня си хора снопчетата от събраните по време на нашето пътешествие билки и нещо им обясняваше. Посъвзелата се кобилка, тръгна с нежелание от нашия двор. Тя отново беше с юзда и дърпаше повода, обръщайки главата си към баба ми.

Няколко дни се сърдих на баба си, че не ми показа магоьосническо изчезване, а през цялото време само пасеше кобилата, късаше тревички и ги връзваше на снопчета.

Щях да забравя по-бързо за похода и за магьосничеството, но когато казах на оскърбителя, наричащ баба ми „вещица“, че моята баба никъде не изчезва, а просто пасе болните животни, той, малко по-голям от мене на възраст, изтъкна солиден аргумент, срещу който не можех да възразя нито аз, нито тези селски дечица, които бяха на моя страна: „А защо тогава всеки път, когато председателят минава покрай вашия двор, кобилата престава да препуска, забавя хода си и даже не слуша камшика?“

Не си спомням какво обяснение ми даде баба за това нещо. Разбрах причината едва сега. Убеден съм и ми е ясно, че много хора биха могли да лекуват животните така, както правеше тя. Стига да имат добро сърце и да се отнасят внимателно към природата и животните.

Сега разбрах: давайки на болната кобилка да опитва различни билки, тя просто е разбирала от какво има нужда болното животно и по този начин е определяла маршрута с оглед на това по пътя да има необходимите й билки.

Необходимо й е било едно денонощие, защото всяко растение си има определено време, което е най-благоприятно за приемането му като храна. Не държеше юздата опъната, за да може кобилата да определи кои билки и в какво количество й трябват. Животните разбират това по необясним за нас начин. Тъй като отварата се правеше от билки, които избираше самото животно, вероятно измиването с нея, както и намокрянето на кърпата за глава се правеше, за да бъде животното по-добре предразположено към баба ми.

Ето колко просто е всъщност всичко. Не е ясно откъде е знаела всичко това слабограмотната ми баба. И колко сме усложнили ние тази неподправеност! Не е ли това причината за масовите заболявания на животните в Европа? А съвременната научна мисъл не е измислила нищо по-добро от това да се изгарят десетки хиляди животни.

Дадох само един пример, който говори за това, че постиженията на медицината са илюзорни. Но може да се дадат много подобни примери за лъжливи постижения на съвременното общество. За какво ли са ни частните случаи и подробности, след като може веднага да се каже за най-важното?!