Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Звънтящите кедри на Русия (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Родовая книга, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване, корекция и форматиране
devira (2018)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Нова цифровизация

Покана в бъдещето

— Какво означава „ще разреша на дядо да погребе тялото“? — попитах с недоумение аз.

— Сам ще видиш всичко и ще разбереш — отговори Анастасия.

След известно време видях живия прадядо на Анастасия, но не видях никакво погребение. Той си остана в паметта ми такъв — жив и недостъпен.

Анастасия първа усети приближаването на дядовците. В този момент ние вървяхме заедно през поляната. Тя се спря, с жест спря и мен и се обърна към онази посока, където растяха най-високите и могъщи кедри. Проследих погледа й, но не видях никого. Исках да попитам Анастасия какво става, но не успях. Тя хвана ръцете ми и леко ги стисна, сякаш ме молеше да не произнасям нито дума.

Скоро видях сред величествените кедри фигурата на прадядото на Анастасия. Достолепният старец беше облечен с дълга светлосива рубашка, стигаща под коленете му. Когато той излезе на поляната с бавна, но уверена походка, която съвсем не беше старческа, видях, че до него дребнеше, хванал се за ръката му, нашият син и негов правнук — Володя. По-назад вървеше дядото — синът на стареца.

Струваше ми се, че всички, дори и аз, разбираха, че в настъпващия момент на срещата има някаква тържественост и само вървящото до стареца дете се държеше естествено и непринудено. Володя през цялото време говореше нещо на прадядо си, като ту изтичваше малко напред и поглеждаше в лицето му, ту се спираше изведнъж, пускаше ръката на стареца, навеждаше се към тревата, интересувайки се от нещо, и тогава старецът също спираше. После Володя отново хващаше ръката му, разказвайки оживено нещо за видяното, и го водеше към нас.

Когато дойдоха съвсем наблизо, видях, че (обикновено строг и величествен) старецът, леко се усмихва. Светлото му лице излъчваше някаква благодат и в същото време тържественост. Той се спря на няколко крачки от нас. Погледът му беше насочен някъде в далечината. Всички мълчахме, само Володя говореше бързо:

— Ето, деденце, пред теб са моите мама и татко. Те са добри, твоите очи не виждат, деденце, но ти чувстваш всичко. А моите очички виждат. Ти гледай с моите очички хубавото, мой дядко, и на тебе също ще ти бъде добре.

След това, обръщайки се към нас, Володя изведнъж заяви още по-радостно:

— Мамо и татко, преди малко, когато се къпахме всички заедно… аз разбрах и разреших на тялото на дядо Мойсей да умре. Ние вече намерихме мястото, където аз ще погреба тялото на своя дядо Мойсей.

Володя се долепи с цялото си телце и глава към крака на прадядото. Достолепният побелял старец нежно и внимателно поглади правнука си по косата. В отношението им един към друг се усещаше любов, нежност, взаимно разбиране и радост. При това положение разговорите за погребение ми се сториха съвсем странни. Както е прието при нас, исках да спра сина си, да кажа, че прадядото изглежда добре и има още дълго да живее. Нали ние винаги говорим така дори и на възрастния човек, който е много болен. Исках да кажа, дори поех въздух в гърдите си, но Анастасия стисна дланта ми и аз не произнесох нито една дума.

Обръщайки се към Анастасия, прадядото заговори:

— С какво ограничава твойта мисъл, внучке Анастасия, пространството от теб творимо?

— В едно мечтите ми и мисълта се сляха, не срещайки ограничения — отвърна Анастасия.

И веднага прадядото й зададе нов въпрос:

— Светът от теб творим, душите хорски възприемат. Кажи с каква енергия ти действаш?

— С онази, що дървото кара да израства и пъпките разтваря, като ги превръща в цвят.

— Какви сили могат да попречат на твоята мечта?

— Мечтаейки, не моделирам аз препятствия. И само туй, що е преодолимо, виждам в своя път.

— Ти свободна си във всичко, внучке моя, Анастасия. Сега на моята душа ти заповядай в това, що е за теб угодно, да се въплъти.

— Не мога да си позволя на никоя душа аз да нареждам. Душата волна е творение на нашия Създател. Но ще мечтая, мой мили дядо, твоята душа достойното си въплъщение в най-прекрасната градина да намери.

Настъпи пауза. Никой не задаваше нови въпроси на прадядото и тогава, отново обръщайки се към дядо си, бързо заговори Володя:

— И аз няма да ти заповядвам, деденце, но много искам само да те помоля за нещо. С душата си по-бързо ти се въплъти тук на Земята. И пак ще бъдеш млад, ще бъдеш най-добрия ми приятел. Или пък може друг за мен да бъдеш… Аз не ти нареждам… А просто тъй си говоря… Нека твоята душа, дядко мой Мойсей, в мене бъде редом с моята душа.

При тези думи достолепният старец се обърна към Володя, бавно се отпусна пред него първо на едното си коляно, след това на другото, наклони побелялата си глава, поднесе към устните си малката детска ръчичка и я целуна. Володя го прегърна през врата и започна бързо да шепне нещо на ухото му.

След това дядото се изправи. И на него, на много възрастния човек му помагаше само едно детенце. Дори сега, спомняйки си за кой ли път тази сцена, не мога да разбера как стана това. Те просто се държаха за ръце и прадядото стана, без да се опира на каквото и да било. След като се изправи, той направи крачка в посока към нас, поклони се и без да казва нито дума се обърна, протегна ръка на внука си и те тръгнаха, като се държаха за ръце и разговаряха. Малко встрани, без да прекъсва разговора им, вървеше вторият дядо.

Разбрах: прадядото на Анастасия си отиваше завинаги. Той отиваше да умре.

Гледах, без да откъсвам поглед, след отдалечаващите се дете и старец. Още преди това от думите на Анастасия ми беше известно отношението й към съвременните гробищни ритуали и погребения — писах за това в предишните си книги. Тя, а и всичките й близки, живели някога и живеещи сега в тайгата, смятат, че не трябва да има гробища. Те приличат на отходни места, където изхвърлят безжизненото, никому ненужно тяло на умрелия. Смятат, че хората се страхуват от гробищата, защото там се извършва противоестествен ритуал. Смятат, че именно роднините на починалия с мисълта си, с представата си за него като за безвъзвратно отишъл си, не дават възможност на душата му да се прероди в ново земно въплъщение.

Като анализирах наблюдаваните от мен погребения, аз също започнах да се съгласявам с тази мисъл. Прекалено много фалш има в тях. Ах как страдат роднините за умрелия, а само след няколко години… Като отидеш на гробищата, виждаш, че поддържаните гробове с десет-двадесетгодишна давност са рядкост. На мястото на занемарените гробове работниците копаят вече нови.

Погребаният е забравен от всички. Нищо не е останало от неговото пребиваване на Земята. Дори и споменът за него не е необходим никому. Защо се е родил, защо е живял, ако краят е такъв? Анастасия казва, че телата на умрелите трябва да се погребват в собственото имение, без да се маркира гробът със специални надписи. Порасналите треви и цветя, дърветата и храстите ще бъдат продължение на живота на тялото. В този случай на душата, която е напуснала тялото, се дава голяма възможност за прекрасни въплъщения. По време на живота в имението мисълта на починалия е творила пространството на Любовта. В това пространство в допир с всичко, което расте там, остават да живеят неговите потомци. Като общуват с мислите на своите родители, те пазят създаденото от тях, но и пространството пази живеещите в него. По този начин земният живот продължава вечно.

А какво да правят хората, които живеят в градовете? Как могат без гробища? Може би начинът им на живот ще ги накара да се замислят, макар и в напреднала възраст, че животът не трябва да се живее така безотговорно по отношение на вечността.

И аз съм съгласен с философията на Анастасия. Но едно е да се съгласиш в мислите си, а друго е да видиш наяве как става прощаването с умиращия прадядо, макар че в дадения случай той, по-точно душата му, няма да умре. Тя явно ще остане тук някъде наоколо или ще се въплъти много бързо в нов живот, и то непременно в добър живот. Нали те, никой от тях — нито Анастасия, нито малкият ни син, нито дядото, нито самият прадядо дори в мислите си не проектират трагедии. Те възприемат смъртта по различен начин от нас. За тях тя не е трагедия, а само преход в ново прекрасно битие.

Стоп! Дори прадядото не беше тъжен. По-скоро обратното. Ето! Ето го разковничето. „Когато ти заспиваш с тежки, неприятни мисли, които те гнетят, като правило ти се присънва сън кошмарен. При светли мисли преди сън — приятното ще видиш ти насън“ — казваше Анастасия. И още: „… смъртта не е трагедия, а само кратък сън или по-дълъг, но това е без значение. Човекът с мисъл за прекрасното във всеки сън свой трябва да потъва. Тогаз душата му не ще да страда. Чрез своите мисли може сам човекът рай да построи или пък нещо друго за душата си.“

И прадядото знаеше това. Той не страдаше. Какво ли му беше доставило такава очевидна радост в последните му часове? Нещо се е случило. Той не би могъл просто ей така да се усмихва, без причина. Все пак какво е станало? Обърнах се към Анастасия и видях…

Тя стоеше малко встрани от мен и, както ми се струваше, шепнеше някаква молитва, протегнала ръце към слънцето. Слънчевите лъчи ту се скриваха зад облаците, ту светеха ярко и се отразяваха в сълзичката, търкаляща се по бузата на Анастасия. Изразът на лицето й не беше тъжен, а умиротворен. Тя ту шепнеше нещо, ту слушаше сякаш някой й отговаряше. Неизвестно защо, стоях и чаках, без да смея да се приближа до нея или дори да й кажа просто една дума. Едва когато се обърна и ме видя, тя се приближи и аз я попитах:

— Ти за упокой на душата на прадядо си ли се моли, Анастасия?

— Душата на прадядо ми ще пребивава в съвършен покой и нов живот й предстои тук на Земята, когато тя сама поиска това. А аз се молех за сина ни, Създателят ни сили повече да му даде. Синът ни, Владимире, дела извърши, що на малцина от съвременните хора са присъщи. В себе си прие цялата сила на прадядо си, прадядо му я даде с душата си. А на подрастващия ще му бъде трудно в себе си в единство множеството от енергии да удържи.

— Но защо? Когато всичко това стана, не забелязах нещо необикновено в нашия син.

— Нашият син, Владимире, произнесе няколко думи преди прадядото да коленичи пред него. Той произнесе думи, чиито смисъл е ясен само за онези, които могат да разберат и знаят как е творил нашият Създател. Детето може и да не е разбирало докрай, но искрено, уверено каза на дядо си, че е способно душата му и самия него да остави със себе си тук на Земята. Самата аз не бих си позволила да кажа подобно нещо. Не чувствам в себе си подобна сила.

— И както забелязах, прадядото засия още повече след тези думи.

— Да, на малко хора се е случвало да чуят в дълбока старост подобно нещо. Та прадядо ми получи от устата на детето покана за бъдещето — за бъдещото прераждане.

— А те много ли се обичаха?

— Синът ни, Владимире, помоли прадядо си да остане да живее, когато той вече не можеше. И той живя, защото нямаше сили да откаже на детето.

— Но как е възможно подобно нещо?

— Много е просто. Но в същото време невинаги е просто. Нали и лекарите могат да връщат човека от състояние на безсъзнание, от небитието. Но и друг, който не е лекар, но е близък човек, може да повика, да върне някого от безсъзнание или припадък и той да остане жив. По молба на внука волята и любовта на прадядото позволиха неговият живот да продължи. Прадядото е потомък на онези жреци, които през вековете са извършвали велики дела. Веднъж той дори спря с помощта на волята си, с погледа си, невиждан взрив и ослепя.

— Как с погледа си? Нима е възможно да се спре с поглед взрив?

— Може, ако човек гледа съзнателно, с вяра в човешката сила и с непоколебима воля. Прадядо е знаел къде ще бъде онова нещастие и отишъл там. Той малко закъснял с предвиждането си и първият взрив станал. А той стоял пред смъртоносното и с поглед усмирявал вече издигналите се в пространството прояви на тъмните сили. Станал само един взрив, и то частично, не с пълна сила, а са щели да станат още два. Но ако прадядо беше мигнал само веднъж… Владимире, той не допуснал да стане нов взрив. Само че ослепял.

— Но защо те безпокоят толкова способностите на сина ни, които той е наследил от дядо си?

— Смятах, че са му достатъчни моите и твоите. Учих го как да скрива излишното, което може да се стори на хората странно. Исках синът ни да отиде да живее в света, сред другите хора и да не се различава външно от тях. Могат да се творят много неща, без да се изпъква сред другите. Но прекалено необикновеното се случи. Кой е сега нашият син, в какво се състои неговото предназначение — необходимо е ти и аз да го осмисляме. Аз молих Създателя да му даде сили да остане обикновено дете поне за още малко.

— Ето, сега го преживяваш, Анастасия. А си мисля, че за много неща имаш вина ти, твоето възпитание. Много говориш за душата, за предназначението на човека. Научила си детето да чете необикновената книга за сътворението. У него се е формирало своеобразно виждане за устройството на света. За какво му е на детето да знае в такава възраст за душата, за Бога? Представяш ли си, той ме нарича татко, а в същото време казва, че си има баща. Разбрах, че нарича Бога свой Баща. Но всичко това е доста сложно за разбиране дори за мен, а ти толкова си натоварила детето. Твоето възпитание е виновно, Анастасия.

— Владимире, помниш ли, че аз отговорих на прадядо си, че не мога да заповядвам на ничия душа. И синът ни чу моя отговор. И въпреки това по-висши от мен сили му позволиха да постъпи по друг начин. Но ти не се тревожи. Аз ще успея да разбера какво се е случило, макар че е възможно синът ни да започне да възприема и мен по друг начин. Той скоро ще бъде по-силен от нас двамата, взети заедно.

— Е, добре. Всяко поколение трябва да бъде по-силно и по-умно от предишното.

— Да. Разбира се, ти си прав, Владимире, но в това има и нещо тъжно, когато някой е по-силен и по-осъзнат от своето поколение.

— Какво? Не разбрах за каква тъга говориш, Анастасия?

Тя не отговори, наведе главата си и изразът на лицето й стана тъжен. А тя рядко е тъжна или огорчена. Но този път… Разбрах… Разбрах голямата трагедия на прекрасната отшелница Анастасия. Тя е самотна, невероятно самотна. Нейният светоглед, знания, способности я правят прекалено различна от другите хора. И колкото са по-големи тези способности, толкова е по-трагична самотата й. Тя живее в друго измерение на съзнанието. Макар и да е прекрасно това измерение, тя е сама в него. Разбира се, тя би могла да слезе при хората, да стане като всички други, но не го е направила. Защо? Защото това би означавало да предаде себе си, своите принципи, а може би и Бога. И тогава Анастасия се е решила на нещо невероятно — тя е повикала другите в това прекрасно измерение. И някои са успели да я разберат. Струва ми се, че и аз започвам да я разбирам и да я чувствам. Изминаха шест години, а едва сега започвам да я разбирам. А тя чака търпеливо, спокойно обяснява всичко, не се ядосва. Издръжлива, непоколебима в своята надежда. Също като нея вероятно е бил самотен и Иисус Христос. Разбира се, той е имал ученици и при него постоянно са идвали хора, за да Го слушат. Но кой би могъл да Му бъде приятел? Приятел, който да Го разбира от половин дума, който да му помага в труден момент. Не е имал до себе си нито една сродна душа; нито една.

Бог! Какъв си го представят повечето хора? Недостижима, аморфна, безчувствена същност. Всички само се молят: „Дай!“, „Отсъди!“ Но ако Бог е нашият Баща, ако Той е създал целия свят, който ни заобикаля, съвсем естествено е основното желание на Родителя да бъде децата Му да имат разумен живот, разбиране на същността на света и на Вселената и да бъде в съвместното творчество с тях. Но за каква съзнателност може да се говори, ако тъпчем около нас всичко, което е създадено от Бога, тъпчем мислите Му и се покланяме по разни начини на кого ли не, но само не и на Него. А всъщност Той няма нужда от поклони, Той очаква сътрудничество. Но ние… Ние изобщо не можем да разберем дори една проста истина — ако ти си син на Бога и си в състояние да Го разбереш, вземи си поне един хектар земя и направи от него рай, зарадвай Отеца. Ама не! Цялото човечество като замаяно се стреми към нещо, но към какво? Кой ни прави постоянно на луди? И какво ли му е на Отеца ни като гледа каква земна вакханалия се вихри? Да гледа и да чака кога най-после ще дойде осъзнаването при Неговите земни дъщери и синове? Да наблюдава и със слънцето да осветява цялата Земя, за да могат да дишат Неговите деца. Как да се ориентираш в същността на битието? Как да осъзнаеш какво става всъщност с нас? Дали е масова психоза? Или умишлено въздействие на някакви сили? На какви? Кога ще се освободим? Кои са те?