Владимир Мегре
Родовата книга (33)

Да живеем в прекрасната реалност

В какво общество живеем днес? Към какво се стремим? Какво възнамеряваме да построим в бъдеще? Повечето хора ще отговорят без запъване: „Ние живеем в демократична държава и се стремим да построим свободно демократично общество, каквото е в развитите западни страни.“

Именно така ще отговорят повечето политици и политтехнолози.

Именно по такъв начин се говори от екраните на телевизорите и се пише по страниците на вестниците.

Именно това мнение на мнозинството доказва твърдението на Анастасия, че част от хората в съвременната цивилизация спят, а други са зомбирани и са биороботи в ръцете на малка група жреци, въобразили си, че са властелините на света.

Ако се прекрати за малко трескавата всекидневна и еднообразна лутаница, ако се помисли самостоятелно, може да се разбере казаното по-долу.

Демокрация! Какво е това? Какво понятие определя самата дума? Повечето ще отговорят с цитат от известния голям енциклопедичен речник или от тълковния речник на руския език. В тях има примерно еднакви и лаконични определения: „Демокрацията е форма на държавно политическо устройство на обществото, основаващо се на признаването на народа в качеството му на източник на властта. Основни принципи на демокрацията са властта на мнозинството, равноправието на гражданите…“

И хората във високоразвитите демократични страни избират с мнозинство на гласовете парламентите и президентите.

Избират?! Пълна илюзия! Пълна измама! Няма никакви избори! Нито веднъж, нито в една, смятаща се за най-демократична и цивилизована страна, народът не е управлявал.

Ами изборите? Те са изцяло въображаеми! Спомнете си какво става винаги преди изборите в която и да е от така наречените „демократични страни“. Помежду си се сражават групите на политтехнолозите, съставени от своите кандидати, усвоявайки огромни парични средства, използвайки изкусни методи за психологическо въздействие върху хората чрез средствата за масово осведомяване, телевизията и нагледната агитация.

И колкото по-високоразвита е държавата, толкова по-изтънчени в технологично отношение са методите на внушение.

Напълно очевиден е фактът, че винаги побеждава отборът на политтехнолозите, които са успели да упражнят най-силно влияние и внушение. Вече след това под въздействието на това внушение хората отиват да гласуват. И си мислят, че гласуват по собствено желание, а в действителност изпълняват нечия чужда воля.

Така съвременната демокрация всъщност е една заблуда на човешките маси, тяхната вяра в някакво нереално изграждане на съдружие, на нереален, илюзорен свят.

Цялата работа е в това, че в природата не съществува подчиняване на мнозинството. Всички съдружия на растенията, животните, насекомите могат да се подчиняват на инстинктите си, на движението на планетите, на установения от природата ред, на водача на стадото. А човешкото общество винаги се е управлявало от някакво малцинство.

Мнозинството не е правило революции и не е замисляло войни, а само е участвало в революциите и войните под влияние на целенасоченото внушение на малцинството. Така е било, така е и сега.

Демокрацията е най-опасната манипулация, на която са подложени огромни маси хора. Опасно е, защото в демократичния свят действително е възможно един или няколко души да управляват с лекота всички демократични страни. За това са им необходими само много пари и добър екип от психолози й политтехнолози.

И ние, днешните родители, намирайки се под въздействието на илюзиите, се опитваме на всичкото отгоре да възпитаваме децата си и тъй фактически сами въвеждаме, вкарваме в съзнанието им този илюзорен свят… А фактически ги предаваме в лапите на някого…

Но в никакъв случай не на Бога. Предаваме ги на някаква Негова противоположност.

Светът на Бога не е въображаем, а реален и прекрасен. Той има своите ненадминати аромати, цветове, форми и звуци. Вратата към този свят винаги е отворена. През нея винаги може да се премине, ако се освободим от илюзиите, объркващи нашето съзнание.

Аз също ще пиша своята Родова Книга за потомците, за себе си. И наред с другото в нея задължително ще напиша: „Аз, Владимир Мегре, живях във времето, когато човечеството не съществуваше в реалния свят. Неговата плът се хранеше с дарове на реалния свят, но съзнанието му блуждаеше в измамния. Това беше много труден период в живота на хората. Сега аз се опитвам да върна съзнанието си в реалния Божествен свят. Този Божествен свят на природата е пострадал от съзнанието на хората. Много е пострадал. Разбрах това и ще се опитам да го поправя, толкова колкото мога, колкото успея. Може би ще създам само проекта на своето имение, може би само част от него. Най-важното е аз да разбера, да разберат децата ми.“

Анастасия седеше все така тихо до мен и слушаше как разсъждавам на глас. Когато замълчах, тя се изправи и отиде до прозореца:

— На небето вече започват да проблясват звезди. Време е да тръгвам, Владимире. Ти си прав за много неща, но нека новите ти виждания за действителността не предизвикват в теб желание да ръководиш хората. Преодолей изкушението и не се включвай в никакви организации. Другите хора също виждат реалността. Организирайки се, те ще направят важното, значимото на Земята. Ти ще разбереш своето предназначение в живота.

— Аз не се опитвам да се включвам някъде и да ръководя някого. Но за какво мое предназначение говориш, Анастасия?

— Ще дойде време, когато ще го почувстваш сам. А сега легни в леглото си, заспи и си почини. Много си възбуден. Нетренираното ти сърце може да не издържи на вълненията.

— Да, знам, но ако заспя, ти ще си отидеш. Ти винаги си тръгваш. А на мен понякога много ми се иска да не си отиваш. Иска ми се да бъдеш винаги до мен.

— Аз съм винаги до теб, когато си спомняш за мене. Скоро ще започнеш да чувстваш това и ще разбереш. Сега се измий с вода и заспивай.

— Няма да мога да заспя. Въобще, в последно време спя лошо. Мислите не ми дават да заспя.

— Ще ти помогна, Владимире. Искаш ли да ти прочета стихотворенията, които някои читатели изпращат, и да ти изпея приспивна песен?

— Давай, ще се опитам. Може пък наистина да заспя.

Когато се измих и легнах в приготвеното вече легло, Анастасия приседна до мен и сложи ръката си на челото ми. После прокара ръката си по косата ми и тихо запя песен, написана от една читателка от Украйна. Тя пееше съвсем тихо, но на мен ми се струваше, че много хора и звезди чуват гласа й, слушат нейния чист глас и думите.

Преди да потъна в дълбок и спокоен сън, успях да си помисля: „Разбира се, че утре денят ще бъде друг. Той ще бъде по-хубав. Аз ще опиша зората на новия ден. Много хора ще започнат да пишат в своите книги на рода как е започвало новото прекрасно утро на човечеството. И това ще бъдат най-великите исторически книги, предназначени за потомците за хиляди години напред. И моята ще бъде една от тях. Още утре ще започна да пиша новата книга и сега вече няма да пиша толкова сбито. И новата книга ще бъде за новия исторически завой, за завръщането на хората към Божествената реалност на Земята.“

До нова среща, уважаеми читатели, в новата прекрасна реалност.

(Продължението следва)