Владимир Мегре
Родовата книга (13)

Венчавката — съюз на двама

Обредът „Венчавка“ — съюзяването на двама млади — се извършвал с участието на цялото село. Понякога участвали жителите на съседни, но и на по-далечни селища.

Срещите на бъдещите влюбени ставали по различен начин. Можело да се заобичат двама млади от едно село, но много често техните погледи се срещали на някой общ празник. Взривът на чувствата им бил спонтанен.

Кой към кого пристъпвал нямало значение — погледите казвали много и на двамата, а думите на момъка днес биха прозвучали така:

„С теб, богиньо, толкова прекрасна, аз бих могъл да сътворя Пространството на Любовта за векове.“

Ако сърцето на девойката му отговаряло с любов, тогава прозвучавал отговорът: „Мой боже, готова съм да ти помагам в сътворението ти велико.“ После влюбените заедно избирали мястото за своята бъдеща жива къща. Те отивали в околностите на селото, където живеел той с родителите си, а после — около селото, където тя живеела.

Не се налагало влюбените да съобщят за намеренията си — всички вече знаели какво събитие предстои.

След като влюбените определяли мястото, където ще живеят в съгласие, те често се уединявали в него.

Случвало се да нощуват под откритото небе или в колиба, направена от тях. Там посрещали зората и изпращали деня. Завръщали се в дома на своите родители за малко и пак бързали към своето местенце. То ги привличало, тъй както младенецът, неизвестно как, любящите родителите към себе си привлича.

Родителите не задавали въпроси на влюбените млади. С трепет и огромна радост само чакали от тях въпроси, гледайки как в дълбоки размисли потъва тяхното дете.

Децата отново отивали в своето уединение. Това можело да продължи месеци, година, две. И през това време влюбените нямали физическа интимна близост.

Във ведическите селища хората знаели: две любящи сърца творят голям проект чрез вдъхновяваща енергия на Любовта.

Той и тя от детството си възприемали от своите родители културата на бита, знанията и съзнанието на Ведическата култура — можели да разказват за звездата, светеща в нощното небе, за цветенцето, което разтваря с идването на зората своите листенца, за предназначението на пчелата и за енергиите, пребиваващи в пространството.

От детска възраст, наблюдавайки прекрасните имения-оазиси и райските градини, които в любов създавали родителите им, той и тя сега се устремявали своето да сътворят.

На избраната от тях земя, хектар или повече, влюбените проектирали реалния живот. Предстояло им дома си мислено да сътворят, да разположат множество растения така, че всичките да си взаимодействат и да си помагат.

И всичко да се разположи тъй, че да расте само, да не изисква разход на човешки сили, затова пък било необходимо да се съобразяват множество нюанси — например разположението на планетите, движението на въздушните потоци всеки ден и т.н.

През пролетта и лятото благоухаещи растенията подаряват аромати на ефира. Влюбените ги разполагали така, че при полъха на ветреца целият букет дома им да насища с аромати.

Раждал се оазис незнаен, съчетал Божествени творения. Мястото на влюбените трябвало да се превърне в прекрасна, радваща картина. Не на платно, а на живата земя в мислите им се създавала за векове напред живата картина.

И днес човекът би могъл да си представи как се увлича мисълта, когато се опитва свойта къща да състави.

Градинарят, особено през пролетта, също може да се увлече в мисли за бъдещето на градината си. Когато талантливият художник обмисля бъдеща си картина, той също знае колко много може мисълта да се увлича.

Стремежите се обединявали в двете любещи сърца; знанията им усилвала енергията на Любовта и раждало се вдъхновение. Поради това те не мислели за плътското удовлетворение.

Когато проектът бил завършен в мислите, влюбените тръгвали към селището, в което живеел годеникът — те влизали във всяка къща и канели на гости домакините. Навсякъде с трепет и вълнение ги чакали.

Хората на ведическата култура знаели — когато в къщата им идват влюбени, новата енергия на Божествената Любовта посещава за момент и тях; тогава прекрасното пространство на всяко имение се усмихва на младата любов. Това не е измислица, не са окултни вярвания. Нали и днес на всекиго е по-приятно, когато добър човек край него се намира, а не лош.

А влюбените не могат да бъдат лоши, особено когато идват заедно при вас.

Във всяка къща в селото царяло вълнение. Младата двойка разглеждала градините, стопанския двор, къщата и често възкликвала: „О, колко е прекрасно ябълковото дърво!“; „Колко е разумен погледът на котето ви!“; „Вашият мечок е тъй тактичен и работлив!“

Похвалата на влюбените била признание за достойния живот на старите. Похвалите били искрени и означавали, че и младите биха искали да имат такова дърво, коте или мечок.

Стопаните с голяма радост и гордост подарявали на новото семейство онова, което те са оценили. С нетърпение чакали да поднесат своя дар в определения от младите момент.

А младите вече обикаляли къщите в селището на невестата. Понякога и три дни били достатъчни, за да обходят именията в двете селища, но можело и седмица да не стигне. Когато обиколката на младите приключвала и определеният ден настъпвал, на разсъмване от двете селища и старите, и младите потегляли забързано при тях на гости.

Хората заставали по обиколката на определената земя, която младите обозначавали със сухи клонки. В центъра до колибата им било издигнато малко хълмче, украсено с цветя.

Гледай, сега ще видиш една необикновена картина!

Ето, Радомир, младоженецът, излиза пред жителите на двете села. Прекрасен е, същински Аполон! Русокос и синеок! Изкачва се развълнуван на възвишението. Погледите на хората са насочени към него. И той започва своята реч в настъпилата тишина.

Излага пред всичките проекта си на новото пространство, което с любимата е сътворил. Разказва, посочвайки с ръка, къде ще раснат вишничката, крушата и ябълката; къде ще бъде и горичката от борове, дъб, кедър и елхи; какви ще бъдат храстите, които между тях ще раснат, обсипани с плодове; какви тревички и билки ароматите си ще изпускат; и при какви удобства малките пчелички ще могат своята къща да строят; къде през зимата мечокът работливец ще преспива.

Той говори много бързо, вдъхновено — излага сътвореното в мисълта. Неговата реч ще продължи примерно около три часа. През цялото време хората ще го слушат със скрито вълнение и с внимание. И всеки път, когато той покаже мястото, където трябва нещо да расте съгласно неговия грандиозен план, от кръга на слушателите ще излиза човек и ще застава на мястото, където ще растат вишничката, ябълката или крушата. Случва се, да излизат мъж, жена или пък старец, но може да излезе и дете, с очи изпълнени с мъдрост и радостно удовлетворение.

Излизащият от кръга държи в ръцете си фиданка точно на това растение, което е нарекъл младежът, и чието място е показал — там, където трябва да израсте прекрасното.

И всекиму, народът се покланя. Когато младите са обикаляли именията, всеки е бил удостоен с похвалата им, че е отгледал прекрасно нещо, а това означава, че е бил похвален от Създателя — Бащата на всичко и обичащият всички Бог.

Този извод не е направен от суеверие. Той е логичен.

Хората на ведическата култура се отнасяли към младите влюбени, създаващи проекта на прекрасния оазис, като към божества. И тяхното отношение било справедливо.

Създателят е творил в порива на вдъхновението и на любовта. И младите също са създали прекрасния си проект, вдъхновени от любовта.

Гледай, младежът завърши разказа си, слезе от хълмчето и се приближи към избраницата си, която с вълнение и трепет следи всичко. Той я хваща за ръка и я води към хълмчето. Сега те заедно стоят на него.

Пред всички младежът казва: „Не съм творил пространството на Любовта самичък. До мен тук пред вас е вдъхновението мое.“

Отначало девойката свежда погледа си. По-добре да я наричаме мома.

Всяка жена има своя неповторима, специфична красота и чар. И в живота на всяка жена има моменти, когато тя се извисява над всички. В сегашната култура такива моменти няма. Но тогава…

Виж! Ето, Любомила (така се казва девойката) погледна хората и възхищението им се сля в единен възглас. Смела усмивка засия на моминското лице, изпълнена с енергията на Любовта. По-силно руменина залива бузите й. От тялото й лъха здраве, очите й блестят и обгръщат с топлина хората и пространството около тях. Всичко наоколо замря — с цялата си красота сияе младата богиня.

И затова родителите на девойката, съпроводени от цялото семейство, пристъпват бавно и важно към хълмчето. Като спряха до възвишението, те първо се поклониха на младото семейство, а после майката запита младото девойче — своята дъщеря:

— Цялата мъдрост на рода ни е в теб, дъще моя. Кажи ми, виждаш ли бъдещето на избраната от теб земя?

— Да, мамо, виждам я — отговори дъщерята.

— Кажи ми, дъще моя, всичко от показаното бъдеще ли ти харесва?

„Да, мамо, тук ще бъде прекрасна райска градина, живата къща“, обикновено отговаряла девойката, но Любомила, с пламнали бузи, темпераментно дава неочакван отговор:

— Проектът не е добър, той допада на душата ми, но все пак искам да добавя и малко нещо мое.

Като скочи бързо от хълмчето, тя изведнъж се затича между хората към края на бъдещата градина, спря се и произнесе:

— Тук трябва да расте иглолистно дърво, а до него да бъде брезичка. Когато ветрецът подухне от онази страна, той ще се срещне с клоните на бора и след това с тези на брезичката. А после той ще помоли клоните на дърветата в градината да му изпеят някаква мелодия. Тя нито веднъж няма да се повтори точно същата, но всеки път ще бъде сладост за душата. А тук — момата изтича малко настрани — тук трябва да растат цветя. Нека първо червеният цвят да запламти, а малко по-късно да има виолетов, там бордо.

Зачервената девойка затанцува като фея сред бъдещата градина. И отново хорският кръг се раздвижи. Бързаха, носейки в ръце семената към местата, които показа пламенната девойка.

Като свърши танца си, тя отново изтича на хълмчето и, заставайки до избраника си, каза напевно:

— Пространството тук ще бъде прекрасно. Земята тук ще ни дари с картина чудна.

— Кажи на всички хора, дъще моя — отново се обърна към момата майката — кой ще бъде венецът на всичко над това толкова прекрасно пространство? Кого от всички хора на Земята би пожелала да благословиш с ръката си?

Девойката обгърна с поглед хората, които държаха в ръцете си семенца и фиданки. Всеки от тях стоеше на мястото, което им беше показал младежът, а девойката беше нарисувала мислено прекрасното. Но никой не засаждаше семената в земята. Не беше настъпил още свещеният момент. И ето, обръщайки се към младежа, момата каза напевно следните думи:

— Венецът да приеме е достоен този, чиято мисъл прекрасно бъдеще е способна да твори.

При тези думи девойката докосна с ръка рамото на Радомир. Той се отпусна пред нея на едното си коляно и девойката постави на главата му красив венец от ароматни билки, сплетен от моминските ръце. Като погали три пъти с дясната си ръка косата на благословения, тя леко го наклони към себе си с лявата ръка. После даде знак и младежът се изправи. Девойката слезе бързо от хълмчето и леко склони главата си в знак на покорство.

В този момент към благословения, към Радомир, вървеше баща му, съпровождан от цялото семейство. Като стигна до хълмчето и спря за момент, бащата заговори с уважение, обръщайки погледа си към своя син:

— Кой си ти, чиято мисъл е способна да сътвори пространството на Любовта?

И младежът отговори:

— Аз съм твой син и син съм на Твореца.

— Венецът върху твоята глава е предвестник на великата ти мисия. Какво ще правиш ти, благословеният, имайки власт над пространството?

— Аз ще творя прекрасно бъдеще.

— А откъде ще вземеш силите и вдъхновението, сине мой, благословени сине на Твореца?

— От Любовта!

— Но енергията на Любовта може по цялата Вселена да блуждае. Как ще успееш ти да видиш отражението на вселенската любов тук на Земята?

— Една девойка има, татко, и тя за мен е отражението на енергията на вселенската Любов.

При тези думи младежът слезе при девойката, хвана я за ръка и я заведе на хълмчето.

Хванати за ръце, те гледаха как двете семейства се сливат в една група, прегръщат се и се шегуват. И малките деца, и старците се смееха. Отново всичко стихна, когато вдигайки ръка, младежът извести:

— Благодаря на всички, че ме изслушахте. За сътворяването на новото пространство ви разказа моята душа. Благодаря на всички, които разпознахте енергията на Любовта. И нека да израсне от земята като кълн мечтата на душата!

Тези думи накараха стоящите наоколо радостно да се раздвижат. С трепет, гордост и голяма радост хората започнаха да садят фиданките и семената. Всеки посаждаше по едно дръвче там, където според проекта си му беше показал младежът. Тези, на които не беше показано място за засаждане, вървяха по края на парцела и с хороводна песен хвърляха в земята донесените от тях семена.

Изминаха само няколко минути и вече бе поставено началото на чудната градина — на пространството, от мечтата сътворено.

Хората отстъпиха зад очертанията на парцела. Семействата на младоженците заобиколиха хълмчето, където стояха влюбените — Радомир и Любомила.

На земята паднаха първите капчици дъжд. Той беше необикновен — кратък и много топъл. Това бяха сълзите на радост и умиление, ронени от очите на Създателя, които измиваха сътвореното от децата Му прекрасно пространство.

Какво може да бъде по-мило за родителя от чудесното творение на Неговите деца?

И отново венценосещият момък, вдигайки ръка, каза в тишината:

— Нека тварите, дарени на човека от Твореца, да бъдат редом с нас и с нас задружно да живеят.

Момъкът и девойката слязоха от хълмчето и се упътиха към колибата, в която бяха създавали проекта.

След тези думи към младите се приближи човек, съпровождан от стара кучка с кученце. Младите бяха я харесали — тя ги беше посрещнала при посещението им в имението.

С поклон човекът дари кученцето на невестата, подаде команда на старата кучка и тя легна до краката на младежа. Кучето беше научено да помага на хората, когато се опитомяваха животните. Младежът й нареди да легне до входа, а девойката пусна палето в колибата. Към нея се приближаваха един след друг останалите, носейки в ръце котенце или пък агънце, водейки на повод жребче или мече.

Хората бързо пристрояваха до колибата кошари за животните, с плет от клони. И жилището, което доскоро беше за отдих, бързо се запълни с младите животни. И това имаше голям смисъл. Размесвайки се помежду си, те завинаги щяха да живеят в сговор, да се грижат един за друг и да си помагат. Това не е мистика, това е законът на Създателя на природата. И днес ние можем да се убедим в това. Ако кученцето и котенцето растат заедно, когато пораснат, те си остават приятели.

Хората от Ведическия период знаели какво е предназначението на всички твари. И всичките животни служели на човека.

Той не се затруднявал да ги изхранва — напротив, те го хранели. Домашните животни и човекът от Ведическия период били вегетарианци — дори и не помисляли за месо. Многообразието на растенията можело в излишък да задоволи и услади вкуса и на човека, и на животните.

Хората от двете селища дариха младите с най-доброто, което имаха. След като приеха даровете, младите отново се качиха на хълмчето:

— Благодаря на всички — каза младоженецът. — Благодаря на всички за сътворяването на пространството. През вековете ще го пази моят род.

— Благодаря на майките, родили този творец — каза невестата.

И добави, обръщайки се към младежа:

— За радост на Създателя, на Слънцето и на Луната, на всичките звезди, разпръснати в пространството, и на прекрасната Земя ние ще сътворим всичко, което успее Той да си помисли.

— С теб, прекрасна богиньо, и с хората — отговори момъкът на невестата и добави:

— Единствена ти си, която можеш моите мечти да вдъхновяваш.

Двамата млади отново слязоха от хълмчето. Родителите им ги заобиколиха и ги поздравиха.

А хората, повеждайки хорото около новоизграденото пространство, запяха радостна песен.

Вече се стъмваше. Младите се разделиха. Всеки от тях тръгна с роднините си към своя дом. Сега те няма да се виждат две нощи и един ден.

Отдал много сили за създаването на своето творение, пристигайки младият творец в дълбок сън ще потъне. В моминското легло ще заспи и прекрасната невеста.

А хората, останали на мястото на сътворението, създадено с любов, ще пеят песни и ще танцуват. И старите, уединили се по двойки, спомен ще възкресят, за венчалния си ден.

Най-добрите майстори от двете селища за денонощие с песни и с хороводи ще построят малка къщичка, като поставят плътно дървени греди една до друга, а между тях — мъх и букет от ароматни билки. След денонощие жените ще оставят в новата къщичка най-хубавите плодове, а двете майки ще покрият с ленено платно постелята. И щом настъпи следващата нощ, всички до един ще напуснат мястото.

Щом младоженецът се наспи в нощта след венчавката и стане, когато слънцето се е вдигнало над земята, той ще озари с радостта и с ликуването си родителския дом. С първата си мисъл ще си спомни за венеца, ще го вземе и ще го сложи на главата си, усмихвайки се на всички като богопомазан.

Съпроводен от братята и от сестрите си, ще отиде на реката да се измие с вода от извора. Вървейки през градината към къщата, Радомир ще види своята майка. А тя с усмивка скрита в своя син ще се загледа.

Когато види родната си майка, момъкът, изпълнен с толкоз сили, няма да се удържи — възхитен от гледката, ликувайки, той ще я вдигне на ръце и ще я завърти като дете, ще викне:

— О, колко е прекрасен наоколо животът, мамо!

— Ах — ще възкликне майката, ще се засмее. И дядото ще се усмихне скришом под мустак. Към ликуващите ще се приближи и бабата, носеща красив гравиран кош.

— Хей, млади Боже наш, поспри се! Ликуващата си енергия ти запази. Изпий от успокояващите билки, та теб енергията да не изгори. И нейното време ще дойде следващата нощ.

Изпивайки настойката, младежът ще подхване разговор с дядо си за смисъла на земния живот и за Вселената, но скоро отварата от билки към сън ще го склони. И младоженецът, когото баба му нарече „млад Бог“, върху постелята с извезана покривка в здрав сън ще заспи.

Каква е работата, що ли става? Защо от баба си наречен беше внука „Бог“? Нима тя, наслаждавайки се на ликуването на своя внук, просто преувеличи? Ни най-малко! Работата е в това, че внукът й дела извърши, които за името на Бога са достойни. Бог е сътворил Земята и всичко, което живее и расте на нея. Младежът, събрал в себе си знанията на предците си, за огромна радост на Твореца, разпозна предназначението на многото творения. И след като успя тяхното предназначение да определи, от тях създаде прекрасен жив оазис, който може радост всекиму да носи в живота — на него, на любимата му и на поколенията на техните деца, на хората, които ще се възхищават на най-прекрасното творение на любовта през идващите векове.

Кое човешко дело на Земята би могло да бъде по-приятно за Отеца от това? Какво по-добро и по-значимо нещо би могъл човекът, изминал един живот човешки на Земята, да извърши?

Сватбеният празник на Ведическата култура не е окултен ритуал. Огромен и велик реален смисъл има в него — стремеж към битие, подобно на Божественото.

Показвайки на хората стремежите и знанията си, пред тях младежът влюбен все едно се бе явил на изпит. Със своите дела показа, че е събрал в себе си знанията на всички поколения от първоизточниците насам, но е добавил нещо и от себе си. И всички хора оцениха по достойнството неговото творение, с огромна радост засадиха на посочените им места дърветата и билките. Съвместното прекрасно творение по-ярко ще разцъфва всяка пролет.

Завист при неговото съзерцаване няма да се появи нито у един съсед — всеки е вложил своя труд и старание за неговото сътворяване. В прекрасното расте от всекиго там посадено кълнче. Когато започнат подобни имения да се множат, Земята ще се облече в цъфтяща Божествена градина. По време на Ведическата култура всеки е знаел — на човека е даден вечен живот и прекрасният живот се повтаря, когато в живеещия има стремежи към прекрасното.

Именията! Именията на Ведическата култура! Именно тях по-късно ще наричат в окултните книги рай. След изгубването на великите си знания, ще смятат, че могат да видят рая само в небесните далечини. И всичкото се прави с цел да се придаде значимост на това, което днес наричат съвременна наука. В действителност по този начин се оправдава ограничеността на мисълта.

Подобен спор е безсмислен без действия. Действията за разрешаване на споровете могат да бъдат много прости. Например всички научни светила, заслужили днес уважение, нека се опитат да създадат само един такъв семеен оазис, като изпълнят и задачите, с които се е справял всеки влюбен младеж по времето на Ведическата култура.

Имението, в което ще живее щастливото семейство, трябва да удовлетворява всекидневно потребностите от храна на всичките му обитатели.

Дори зараждане на болест не бива да се допуска. Човешкият поглед всеки миг би следвало да радват изменящите се картини на реалността. Безкрайното многообразие на звуците трябва да радва слуха, а обонянието — ароматът на цветята.

То трябва да дава ефирна храна за душата, роденото там бебе да отглежда и любовта навеки да опази. При това не трябва семейството да изразходват своите усилия, свободна трябва да остане мисълта — за творчество е дадена на всички тя.

Ученият се гордее с илюзорното:

— Гледайте, за благото на хората в Космоса ракети се насочват.

За благото ли?

— Погледнете, взривяват се бомби за вашата защита.

Но за добро ли?

— Гледайте, ученият, лекарят спасява вашия живот.

Но преди това животът всеки миг се е унищожавал от бита. Спасяват живота на роба, за да удължат страданията му.

И по друга причина няма да е по силите на научния свят да създаде дори някакво подобие на прекрасното имение. Във Вселената има закон — творецът, който е вдъхновен от любовта, е по-силен от всичките науки, които са лишени от любов.

Благословеният младеж спеше вече втора нощ и нищо не нарушаваше дълбокия му сън. Само образът на любимата блестеше като звездно сияние. В съня си Радомир се отъждествяваше със сътвореното пространство, с могъществото и многообразието на Вселената.

Събуди се преди разсъмване, но не разбуди никого. Постави венеца на главата си, взе ризата, извезана от майка му, и се затича към потока, на който изворчето бе начало.

Луната осветяваше пътя му преди разсъмване, а звездните гирлянди още мигаха във висините. И след като се изми в потока и облече ризата, той тръгна бързо към мечтаното творение. Небето вече светлееше.

И ето, стои той сам на мястото, което чрез мечтата си твореше, където неотдавна беше празникът и хората от двете селища ликуваха.

Никой, който не е изпитал нито веднъж подобно нещо, не е в състояние да предаде силата на чувствата и на усещанията, които са в човека в такъв момент.

Може да се каже, че чувствата и усещанията в този момент са Божествени. И те растяха с трепетното очакване на първия лъч на зората, в който… Ето я! Тя, неговата най-прекрасна Любомила! Осветена от лъча на идващата утрин, тя бягаше за срещата си с него и със своето творение.

Земното видение бързаше към Радомир. Предел на съвършенството, разбира се, не съществува, но за двамата времето бе спряло изведнъж. В облака на свойте чувства те влязоха в новия си дом. На масата — ястия, а от бродираната покривка на леглото струи примамващият аромат на сухите цветя.

— За какво си мислиш сега? — с горещ шепот го попита тя.

— За него. За бъдещото ни дете. — Радомир потрепна, поглеждайки Любомила. — О, колко си красива! — не можейки повече да се сдържи, той много внимателно я докосна с ръката си по рамото и по бузата.

Горещото дихание на Любовта обгърна двамата и ги отнесе в тайнствени и неизвестни висини.

През бъдещите милион години не ще успее никой да опише в детайли какво с него и с нея става, когато във взаимния им порив на любов, сливайки се в едно за сътворение, те своето и Божие подобие създават.

Но божествените хората от Ведическата култура знаели много добре — когато се извършва чудото необяснимо, съединяващо в едно двамина, впоследствие отново всеки себе си ще бъде, но в същото време в един необясним момент Вселената ще трепне, виждайки видението: ситнейки с краченцата си боси, Душата на младенеца вече към Земята се е устремила, въплъщавайки в единно цяло чрез себе си и двамата, и третия.

Венчалният ритуал между двама влюбени от времето на Ведическия период не може да се отнесе към окултното. Той е рационален. Той е съответствал на техния начин на живот. Непрекъснато растящата любов един към друг при всяка семейна двойка говори за същността на тази култура.

Днес почти винаги чувството на любов един към друг при семейните двойки угасва. Енергията на Любовта ги напуска. И това се приема от човешкото общество като нещо нормално. Такова положение е неестествено за хората. Именно то говори, че начинът на живот на съвременните хора е неестествен.

Влюбените от Ведическия период разбирали не с ума си, а със сърцето и с душата си, че взривът, пламъкът на любовните чувства е призив към Божествено сътворение.

Обърни внимание към какво се устремявали първоначално влюбените. Отначало в порив на вдъхновение те създавали заедно проекта мислено — проекта на пространството за своята любов. В изграденото от тях пространство зачевали детенцето. В едно съединявали завинаги трите най-важни чувства на любовта. Нали човек, необяснимо защо и за самия него, през целия си живот обича най-много родното си място — своята родина, своето дете, жената, с която всичкото това е сътворено. Само трите чувства на Любовта, съединени в едно, а не само едното, могат да живеят вечно.

По време на Ведизма раждането на син или дъщеря в семейството също било величествен празник и обред с важен житейски смисъл. И много други празници е имало. Тогава съпружески измени не съществували. Милиони щастливи семейства украсявали със себе си Земята. Вече по-късно е станало това — редица съвременни историци, угодничейки на управниците, да кажат, че първобитният човек е бил глупав, че е убивал с настървение зверовете и се е обличал в кожите им. Чудовищната лъжа е необходима на този, който се стреми да оправдае собствените си чудовищни деяния.