Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Корекция
Диан Жон (2010)
Сканиране и разпознаване
?

История

  1. — Добавяне

1.3. Таблоидни и вестникарски потвърждения на жироскопната антигравитация.

За официалната академична наука уфологията винаги е била една „маргинална наука“, а откровен честата литература — нищо повече от „шизоидни брътвежи“. Затова нека сега да разгледаме набързо и няколко малко по-надеждни и проверяеми източници, като жълтобулевардните таблоидни и вестникарските, след като приключихме с най-съмнителните от академична гледна точка уфологични и откровенчески източници на потвърждения на нашата хипотеза, че въртенето около централната вертикална ос при летящите чинии може би има някаква връзка с генерирането на антигравитационните ефекти от техните двигатели. Много от споменатите в популярната преса изобретатели са все още живи, и могат да се интервюират, или даже още по-страшно за академичната общност — техните прости експерименти могат да се повторят с малък бюджет и подръчни средства от всеки читател, за когото не приетите без лична проверка научни догми, а лично-проведените експерименти са критерия за истината в антигравитационната реалност.

Въпреки цялата възпитателна кампания на маститите академични пропагандисти на партийната линия на Илюминатите, че овладяването на антигравитацията като физично явление е също такава утопия, както построяването например на генератор на безплатна енергия (перпетуум-мобиле) или на машина на времето; въпреки всичко това авторите на тези популярни статии, тези т.н. „таблоидни драскачи“ се осмеляват да твърдят, че някои „необразовани примитиви, самоуки изобретатели или неграмотни автомобилни механици“, са имали глупостта да обявят, че са успели да създадат почти от подръчни материали прости устройства; които или намаляват теглото си, когато се приведат в движение, или пък, о-о-о анатема, напълно го загубват. Или пък даже са способни, о-о-о-о демони пъклени, да се отделят от земята и волно да полетят нагоре към небето. Някои автори имат даже и безкрайното неуважение (към техните по-учени академични братя) да твърдят, че техните създания са излетели така енергично, че са се загубили безследно в небето по време на изпитания.

Нека да се абстрахираме за момент от напластените с десетилетия „фундаменталистки“ научни догми и предразсъдъци, и да се опитаме самостоятелно да анализираме наличната информация. Грубите механични творения на самоуките изобретатели почти неизбежно съдържат маси, въртящи се около вертикални оси. Нека да разгледаме по-важните от тях. (Видеофилм със запис на такива експерименти може да се поръча от нашата Академия, на адреса, даден в края на книгата.)

Първото „съмнително жълтобулевардно“ съобщение открих преди много години на страниците на таблоиден вестник, който за съжаление не запазих. В него се разказваше, как английски градинар пробил отвор в средата на дъното на празна пластмасова купа за салата, след което поставил и залепил картонена тръбичка-лагер в дупката. После надянал готовата купа с тръбичката на метален прът, който служел за вертикалната ос на въртене на тази домашно изработена „летяща чиния“. Намотаното около тръбичката въже се издърпвало като стартер на двигател на лодка, и развъртало купата, нанизана на вертикалния шиш, привеждайки я в бързо въртене в хоризонталната равнина. След развъртането купата започвала бавно да се издига странно защо нагоре, гладкия метален прът.

VT1: салатиера в менгеме.

Жироскопиращата салатиера на безименния английски градинар-самоук, развъртана чрез издърпването с ръка на намотано около центъра й въже.

 

Втората подобна таблоидна публикация намерих съвсем случайно в американския жълто-булеварден вестник „Глоуб“, където се описваха експериментите, направени от пенсионирания нефтодобивен инженер Санди Кид от Уелс (Кид, 88). В своите многобройни устройства той използувал механични системи от два маховика или жироскопа, въртящи се (по-точно форсирано-развъртани) едновременно по две оси: основната ос — вертикалната, а втората спомагателна ос — хоризонталната. Можем да наречем подобни разработки двуосни жироскопни устройства. При първото устройство маховиците били задвижвани от обикновена електрическа бормашина, монтирана „извън“ системата. С включването й тя започвала да развърта маховичната система, привеждайки я във форсирано двойно жироскопиране. Цялата тежка 10-а килограма жироскопираща конструкция започвала бавно да се издига нагоре по гладката добре смазана централна ос, на която била надяната и лагерувала.

U056: факсимиле от статията за Санди Кид.

За по-голяма автономност вторият експеримент на инж. Кид бил задвижван от малък бензинов двигател за самолетни модели, вече носен „на борда“ от самото устройство. То било окачено на въже през две макари, и било балансирано по тегло с контратежест. В момента на включването на бензиновия двигател, благодарение на развития двойно-спинов антигравитационен ефект, жироскопната система явно губела малка част от теглото си. Но това все пак било достатъчно, за да се наруши баланса с контратежестта. Тогава цялата система започвала бавно да се издига нагоре, а контратежеста да слиза надолу. Колкото и невероятно да звучи този експеримент, той бе показан по американския научнопопулярен телевизионен канал Дискавъри, като препредаване от телевизията в гр. Дънди, Уелс. (Желаещите експериментатори могат да си поръчат копие от програмата от нашата академия.)

В раздела за академичните потвърждения на нашата жироскопна хипотеза за антигравитацията ще се запознаем с експеримента, проведен от проф. Ерик Лейтуейт от Британския имперски колеж в Лондон. Устройството на професора не е нищо друго, освен едната половинка на горния експеримент. То представлява като че ли „разрязаното“ по вертикалната ос на ротация на две еднакви половини устройство на инж. Кид, описано току-що.

 

Оказва се обаче, че тези „досадни самоуки изобретатели“ са експериментирали не само с двуосни устройства с два вторични паразитни жироскопа (носени от главния жироскоп-майка), като инж. Санди Кид, но са изследвали на своя глава също и случаите с три, четири и повече вторични паразитни жироскопа, въртящи се заедно, „на хоро“, около вертикалната ос, носени от главния жироскоп-майка Това са антигравитационните устройства на един анонимен изобретател от Финикс, Аризона, чиито чертежи ще бъдат включени в моята подробна книга „Моето откритие на антигравитацията“. Освен тях ще спомена и 20-годишните експерименти на Инж. Спартак Поляков от секретния рязински електронен институт край Москва, който публикува в своята самиздатска книга „Въведение в експерименталната гравитоника“ подробните чертежи, описания и резултати от многогодишните си експерименти с дву- и три-осни жироскопни системи с главен жироскоп-майка, носещ върху себе си 2, 3 или 4 паразитни вторични жироскопа. Инж. Поляков беше получил намаление на теглото с 1.2 килограма! на такава жироскопираща система с тегло от 20-ина килограма (Поляков, 89).

U032: Поляков, 4 върху един жироскопа.

Идеята за многобройни малки паразитни жироскопи, въртящи се в кръг около централната ос, монтирани и носени от основния жироскоп-майка, се развива напълно в предложените през шестдесетте години от англичанина Отис Кар патенти за летяща чиния с антигравитационен двигател с безплатна енергия. В нея има над дузина такива вторични жироскопи, носени и развъртани от централния главен жироскоп-майка, който е оформен като плосък пръстен с диаметър от 10 метра; с многобройни вертикални шахти, наредени еквидистантно по периферията му, във всяка от които е разположен по един вторичен жироскоп (Чилдрес, 87).

OCAR3.

 

С третия таблоиден случай се сблъсках на моя лекция в един американски град. При мен дойде младеж и ми разказа как като дете изведнъж му хрумнало да вземе голяма дългосвиреща грамофонна плоча, да разшири отвора в нейния център и да го направи квадратен. После надянал плочата на квадратния вал на обърната нагоре ръчна дърводелска каналокопаеща фреза, която е една от най-бързооборотните електрически машини с около 10 — 12 хиляди оборота в минута. Включил тока и фрезата развъртяла плочата много бързо. Младежът с учудване забелязал, как плочата се откачила от вала и плавно се издигнала във въздуха вертикално нагоре.

VT2: фреза с грамофонна плоча.

 

Още по-ефектна история ми разказа по телефона млад последовател и „нелегален“ конструктор на летящи чинии, по време на мое радиошоу с Мартин Дейвис — най-авангардния радио-коментатор от Солт Лейк Сити, столицата на мормонския щат Юта.

Като малко дете нашият изобретател ненадейно изявил горещото желание да залепи с широки лепенки по периферията на едно фризби няколко миниатюрни ракетни двигатели с твърдо гориво, използвани в ракетомоделизма. Разположени и залепени с лепенките хоризонтално по ръба на фризбито, и изхвърлящи своите газове по тангентата на диска, всички в една посока естествено, малките ракетни двигатели го развъртали с изключително голяма скорост в хоризонталната плоскост. Около — трябва ли да повтарям отново — вертикалната ос. Преди старта фризбито било надянато на метална ос, и след едновременното възпламеняване на ракетните двигатели с електрическите запалки, фризбито се развъртяло, излетяло нагоре и моят приятел никога повече не го видял. То просто шеметно изчезнало нагоре в небето.

Могат да се сложат толкова двигатели около периферията на фризбито, колкото могат да се поберат там, без да са съвсем нагъсто, за да се получи така, че два съседни двигателя да си блокират един на друг струите газове, изхвърляни от соплата им. По мои съображения би трябвало посоката на въртене да е такава, че фризбито да се върти обратно на часовниковата стрелка, наблюдавано от земен наблюдател, гледащ отдолу нагоре към издигащото се фризби.

VT3: фризби с двигатели.

Най-важното в целия разказ е, че без моят познат да подозира каквото и да било сходство, почти 40 години по-рано от неговия детски експеримент точно същата конфигурация е била използвана от немските конструктори на истински 15-метрови ракетни летящи чинии-изтребители. В техния случай те са монтирали, вместо миниатюрните детски двигатели за ракетомоделизъм, няколко стандартни ракетни двигателя извън борда на лещовидния корпус, които са го развъртали около вертикалната му ос (виж глава 6.6.).

Чувайки нашето радиошоу, пазителите на чистотата на академичната партийна линия биха се развикали единодушно: „Каква отвратителна фалшификация!!! Веднага да се затвори цялата радиостанция!“ Много малко от моите български читатели биха очаквали подобна реакция от американските управляващи кръгове, смятани за гарантите на световната демокрация в края на ХХ-ти век. Но именно точно това за малко не се случи на една частна телевизионна станция в Сан Франциско — в действителност единствената телевизионна станция в целите Съединени Щати, която се осмели да покаже в края на 70-те години, въпреки недвусмислените „директиви“ отгоре, забранения и все още не излъчван никъде другаде в САЩ документален филм на БиБиСи за тайния полет през май 1951 г. на гравитолет със смесен руско-американски екипаж на борда до Марс, и успешното им кацане там (Терз, VI.91). Тези частни космични програми ще бъдат обсъдени най-подробно в моята следваща поредица „Алиса в страната на чудните чинии“, в която ще отразя още по-многобройните тайни космични програми на Илюминати след Втората световна война.

 

В американската уфологична литература прочетох за може би най-драматичната история за безследно изгубена чиния. В нея „самоук автомобилен механик“ взел и обърнал нагоре с режещия нож своята бензинова градинска тревокосачка, от най-широко разпространения вид, които се бутат ръчно от ходещия зад тях човек. След това развинтил нейния нож, а на негово място затегнал върху вертикалния вал на двигателя плосък меден диск с диаметър от около 50–60 см, и с дебелина от 5–10 мм — толкова, колкото да не се огъва и вибрира, когато се завърти. С това цялата импровизирана „летяща чиния“ била готова за полет.

След като завършил своето предстартово отброяване, нашият храбър механик издърпал стартерното въже, запалвайки двигателя на косачката. И загледал с невярващи очи драмата, разиграла се пред него. Медният диск набирал все по-бързо обороти, докато накрая се покрил със странно синьо сияние по периферията си. Оборотите все повече се усилвали, а с тях и сиянието. В един момент валът на двигателя необяснимо защо се скъсал от умора и освободеният диск се развъртял още по-бързо, покривайки се целия с това мощно сияние. След което изведнъж се стрелнал нагоре в небето, и изчезнал от погледа на онемелия изобретател, обвит в още по интензивното синкаво-виолетово сияние. Уплашеният експериментатор нито го чул, нито го видял повече. Но затова пък много скоро чул някой да тропа на вратата му.

VT4: тревокосачка с медна плоча.

 

ЕДНО АВТОРОВО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: Абсолютно задължително е винаги да се носи здрав мотоциклетен шлем с дебели предпазни очила, когато се посещава странната вселена на „неуките автомобилни механици“. Защото техните творения имат тенденцията да се саморазпадат много по-често, отколкото даже и законът на Мърфи би могъл да обясни!!! Авторът или издателството не поемат никаква легална, материална или каквато и да е друга отговорност за щети, нанесени на непредпазливи експериментатори вследствие на опити да се повторят експериментите, описани в тази книга! Разчитайте на здравия си разум и залягайте по-надалече, зад някое по-масивно укритие, преди да натиснете стартовия бутон!

Защото при някои експерименти се създават условия мощното електро-гравитационно поле, по неясни засега за мен причини, да забавя електроните по техните орбити и да подтиска Ван-дер-Ваалсовите електромагнитни сили на сцепление на споделените електрони в кристалната метална решетка, което води до акутна умора в материала и до чупенето понякога на доста дебели стоманени валове като тънки крехки кристални украшения.

 

Да се върнем отново на любимите левитиращи въртележки, и да продължим нашата екскурзия сред вселената на „съмнителните таблоидни“ антигравитационни истории с може би най-лесната за експериментиране от тях. След моята лекция на една конференция в САЩ неочаквано до мен се приближи един слушател и ми разказа доста необикновена история, която иначе аз сам никога не бих могъл да открия, колкото и да бих я търсил. Приятелят му бил запален изобретател и неговата дългогодишна фикс идея била да създаде по-съвършен и много по-икономичен компресор за хладилник. Един ден, точно когато човъркал, за кой ли път вече своето произведение, се случило нещо направо невероятно. Държейки 1:$ с живак в ръката, той проверявал в същото време работата на електродвигателя, задвижващ неговия компресор. Изведнъж изпуснал съда и по закона на Мърфи той се излял право върху работещия двигател. Живакът се разтекъл навсякъде, като не-малка част от него попаднала в процепа между въртящия се ротор и статора.

VT5: живак върху електродвигател.

В следващия миг се чул много странен и усилващ се звук. Двигателят целият засиял, обвивайки се със странно сияние. След което се откъснал от шасито и поел шеметно нагоре в небето. Нужно ли е да споменавам, че като чух тази история, сърцето ми подскочи едва ли не до тавана. Защото именно по такива непредсказуеми начини 20 години бях събирал цялата си колекция от левитиращи легенди.

За физиците измежду читателите нека да се опитаме да обясним какво именно се е случило. Първо трябва да имаме не капсулован, а отворен от горния край електродвигател — за да можем да излеем живака в него. Живакът би окъсил колектора и четките, затова безколекторните асинхронни двигатели може би са най-добрите за тези експерименти. Попадайки в процепа между статора и ротора, живакът най-вероятно би се накъсал и събрал под действието на своите капилярни сили на малки капчици. Това са силите, които винаги събират разлетия живак на малки сферички, вместо да го оставят да се разстеле на тънък филм. Освен това допълнителното взаимно движение в процепа на двигателя, на двете повърхнини на ротора и на статора една спрямо друга, извършващи при това нещо като „валящо“ действие върху живака, потекъл между тях, биха го „изваляли“ допълнително на хиляди микроскопични сферични капчици. Те ще се търкалят между ротора и статора, както малки съчми на сачмен лагер биха се търкаляли между двете му гривни. Живачните капчици-сачми ще извършват две едновременни движения. Първото, или „голямото“ им движение, ще бъде въртенето им, заедно с ротора, около голямата вертикална ос на двигателя. С радиус на въртене нищожно по-голям от външния радиус на ротора. В същото време капчиците се и търкалят по повърхността на ротора назад и изостават спрямо него, описвайки едно планетарно движение около ротора, като една точка от екватора им ще описва циклоида около ротора. Това планетарно движение става в хоризонталната плоскост, около главната вертикалната ос на двигателя, и в същата посока на движение, като ротора — гледано от наблюдател стоящ извън двигателя. За наблюдател върху ротора, капчиците ще се въртят в посока противоположна на „въртенето“ на статора. В своята обиколка около ротора, в същата посока като него, капките ще изостават постепенно от него, точно както сачмите при сачмените лагери изостават постепенно от вътрешната гривна, въртейки се със скорост, по-малка от нейната.

Второто „малко“ движение на живачните капчици ще бъде спиновото им въртене, или жироскопиране, около техните собствени оси. С обороти десетки пъти по-високи от оборотите им около централната ос. Тези собствени оси от своя страна пък се движат в кръг, около главната централна ос на двигателя.

Да обобщим: Стотиците живачни капчици се движат в електромотора „като планети около слънцето“, всяка от тях едновременно обикаляща по орбита и освен това въртяща се около оста си със своя собствен спин. Тоест целият ансамбъл представлява една двуосна жироскопна система, където ролята на първичния жироскоп-майка се играе от ротора на двигателя, а ролите на вторичните жироскопи се играят от живачните капчици. С цялото си поведение тази ситуация ми напомня за най-външната част от „многолагерното“ устройство, построено от Джон Сърл и обяснено след това. Или прилича на синхротронните чинии, построени от Ярганските инженери, при които в синхротронния канал се движат не живачни капчици, а микроскопични елементарни частици, въртящи се със своя спин около оста си. За тези чинии ще говорим в параграф 1.6.

При този летящ живачен електромотор се създават няколко антигравитационни ефекта: първо жироскопната антигравитация от въртенето на масите на ротора, на живачните капчици, и евентуално и на статора, който би почнал да контра-ротира спрямо ротора след като моторът се откъсне от шасито и полети свободно нагоре. Освен масите, тук имаме жироскопиране и на електромагнитното поле на двигателя, по-точно на контра-ротиращото жироскопиране едно спрямо друго на полетата на ротора и на статора.

Да се върнем отново на любимите левитиращи въртележки и да направим нашата екскурзия сред вселената на „съмнителните таблоидни“ антигравитационни истории с може би най-интересната от тях. В цялата ъндърграунд литература за антигравитация безспорно най-високото постижение се държи от странния английски изобретател-контактьор с начално образование Джон Сърл. Като юноша през петдесетте години той почнал да експериментира с построени от него екзотични многороторни генератори на електрическа енергия, които много скоро се оказало, че са генератори и на безплатна енергия.

Неговите необикновени генератори изглеждали като надянати коаксиално (т.е. на една и съща ос), един върху друг, четири ролкови лагери с прогресивно-увеличаващи се диаметри. Въртящите се детайли били изработени от многопластови ролки и гривни, направени от магнетизирани и немагнетизирани слоеве. Всичко това се въртяло коаксиално около централната вертикална ос на симетрия на този т.н. генератор на Сърловия ефект, Searl Effect Generator (Pawlicki, 90). Първоначално генераторите били развъртани от „стартов“ бензинов двигател, но от един момент нататък, необяснимо защо, продължавали да се въртят сами, обвивайки се със странно сияние и изсмуквайки енергията за това въртене от физическия вакуум. Те явно влизали в резонанс и се включвали като „по сифон“ към неизчерпаемите вортексни вихрови енергийни канали на извечната и необятна Вселенска енергийна мрежа. Така Сърл станал още един от многобройните изобретатели, които съвсем случайно, търсейки нещо друго, открили безплатната енергия.

U058 Сърл лагер в 2 проекции.

Още първият генератор на Сърл не само, че показал поведение на такъв генератор на безплатна енергия, но демонстрирал и още нещо. След като се „саморазвъртял“ до високи обороти и се покрил със странното сияние, той изведнъж непослушно подскочил от масата и се залепил на тавана. Това вече били съвсем явни антигравитационни възможности. Също както Сърл след войната, и друг изобретател — и Виктор Шаубергер в Австрия, този път още преди Втората световна война, тръгнал да търси безплатната енергия, и най-неочаквано се „спънал“ в антигравитацията. Неговият генератор на безплатна енергия един хубав ден се откъснал от болтовете на фундамента си и се разбил в тавана. И двамата изобретатели открили антигравитацията по чиста случайност (Александер, 89; Шаубергер, 96).

Джон Сърл изследвал над 20 години много модели на своите левитиращи генератори на безплатна енергия, като всички те се въртели в хоризонталната плоскост, около централната вертикална ос на симетрия на устройството. Един от тях бил произведен заедно с фирмата Бритиш Лейлънд и е бил монтиран успешно в модел на лек автомобил Ягуар. И той, и колата после са изчезнали безследно, вероятно в частните колекции от уникални лимузини на банкерите, финансирали задкулисно този проект. Сърл построява, според мнението на очевидци, над половин дузина летящи чинии, малки и по-големи. Много от тях се загубват в небето поради невъзможността да се регулира огромната им подемна тяга. Тя е била толкова мощна, че прототипите са изчезвали като болиди в небето, обвити в кълбо от ярка светлина.

U057 Сърл чиния.

Вместо да организира едно голямо изследване на революционните твърдения на изобретателя, английската академична общност, заедно със спецслужбите зад нея, и тайните общества зад всички тях, затварят Джон Сърл за няколко години в психиатрична клиника. Мозъкът му е основно „промит“ и „изплакнат“ от натрапчивите му шизоидни мисли. Цялата негова библиотека, работилница и записки, т.е. плодовете на самоотвержения труд на целия му живот, са откраднати и присвоени от британските спецслужби, по поръчка на банкерите и Илюминати зад тях, за по-нататъшната им доработка в техните частни тайни проекти. Без естествено да му заплатят и пени за това.