Владимир Терзийски
Летящите чинии на Илюминатите (44) (Том 1)

6.4. Изчезването на инерчната маса — магическия ключ към космическите полети дори и с малогабаритни едноместни ракетни чинии.

За немците магическият ключ към царството на космическите летящи чинии се оказва не извънземният химически елемент с пореден номер 115 р (Лазар, 93; Таф, 95); не това астрономично скъпо гориво, а един много по-прост и автоматично действащ физически ефект, съпътстващ жироскопната антигравитация. Този невероятен ефект, отворил за немците вратите към орбиталните, около-лунните и по-далечните полети с летящи чинии, е ефектът на пълното изчезване на инерчната маса на гравитолета, след като заработи неговия антигравитационен двигател (Трз, V. 94).

Това означава много по-малко енергия, нужна за извеждането на една чиния в орбита, и много по-малко енергия да отиде и се върне обратно от Луната. Този ефект работи безпогрешно не само при летящи чинии, използващи елемента 115 р, но даже и при невероятните чинии совалки на проф. Липиш, работещи с каменни въглища.

Как би могло просто да се обясни изчезването на тази инерчна маса? В глава 4.2. дадох моите съображения в подкрепа на това изчезване, произтичащи от фундаменталния принцип на еквивалентността между инерчната и гравитационната маса в механиката, открит и опитно установен от унгарския физик д-р Л. Етвеш. От този принцип произтича, че при намаляването или изчезването на гравитационната маса при включването и преминаването на определени критични обороти от антигравитационния двигател (и влизането му „в режим“), ще намалее и ще изчезне напълно и инерчната маса на летящия диск (Терз, V. 94). От това наше теоретично предположение ще следва, че антигравитационните апарати ще се ускоряват значително по-бързо и лесно, отколкото нормалните летателни машини без антигравитация; и ще правят много остри маневри с голяма скорост.

Индиректни индикатори, че наистина става така и на практика, могат да се намерят например от наблюденията на небесните аеробатики на НЛО; и на невероятните им ускорения при старт или спиране на място; или завои под прав и остър ъгъл, или обратни завои, без изобщо да намаляват светкавичната си скорост. Нормален не-антигравитационен летателен апарат, чиято структурна конструкция е подложена на такива чудовищни натоварвания, просто би се разпаднал на парчета.

В моята колекция имам един американски документален филм за летящи чинии, показващ радарния екран на Главното командване на североамериканската въздушна отбрана, или накратко NORAD, в който ясно се вижда НЛО, което се ускорява от място и за половин секунда прелита около половината територия на Съветския съюз — от Байкал до Беринговия пролив, или почти 6 часови пояса (Еменегер, 75). Това са 1/4 от обиколката на Земята, или около 5000 км (за тази географска ширина). Това прави ускорение от 20.000.000 м/сек². Понеже земното ускорение от едно g е само 10 м/сек², ще излезе, че НЛО-то е било натоварено с 2 милион g, което за нашите инженерни понятия е просто абсурд.

Ако една немска ракетна летяща чиния, след като не притежава никаква инерчна маса, би могла по аналогия да се ускорява с такава видима лекота, правейки своите завои и зигзази в небето, (факт, който дълбоко е впечатлявал десетките съюзнически пилоти-очевидци, наблюдавали със зейнала уста Кугелблиците в небето на Германия, и рязко е засилвал честотата на треперене на коленете им), значи, че тя ще може със същата лекота да се ускори транслационно и да набере необходимата космическа скорост, за да излети и в орбита, без да има нужда да изразходва за това цистерна гориво, голяма колкото Айфеловата кула.

Подобен индиректен показател за изчезването на инерчната маса, този път наблюдаван от многобройни контактьори, возещи се вътре в чиниите на техните извънземни посетители и учители, е факта, че докато траят всичките небесни акробатики, правостоящите пътници вътре в кабината на летящата чиния не чувстват абсолютно никакви сътресения, даже и леко потрепване на пода. Както споменахме преди малко, те не чувстват абсолютно нищо стоящи прави в средата на кабината, и при най-шеметните зигзази през (по Майер, 75; Стивънс, и Онек, 1989). Много от тях даже не разбират, че чинията ги е пренесла от един континент на друг, и си мислят, че тя все още стои неподвижно, кацнала на земята (Юникъс, 92).

Трети и малко „по-официален“ индикатор за изчезването на инерчната маса беше една илюстрация към статията за Рудолф Шривер в немското списание Шпигел. От нея ясно проличава, че не само няма предпазни колани на седалките за двамата пилоти на Шриверовия ракетен Флюгелрад, но дори не се виждат никакви пилотски кресла около тях. Те управляват, стоящи прави на пода, точно както пилота на Аеродина на Коанда (виж глава 4.1. и Шпигел, III.50). При изчезването на инерчната маса пилотите не изпитват никакви ускорения, дори и при най-острите маневри на чинията, затова могат да минат не само без коланите, но и без седалките. Ако не беше изчезнала транслационната инерчна маса, пилотите биха се разбили в стените на своята кабина още при първия остър завой, какво да кажем за завои под прав ъгъл, или обратни завои, в които даже чинията им щеше да се разпадне.

Още по-официален и нагледен пример за изчезването на инерчната маса, намерих в документален филм на Пентагона от 50-те години за изпробването на Хитлеровата летяща платформа. Тя прилича на мини-Шриверова чиния с диаметър от около 150 см. Два големи хоризонтални шахтови вентилатора, поставени един над друг и контражироскопиращи около вертикалната ос, се задвижват от два бутални двигателя. Отгоре върху вентилатора има площадка с парапет за правостоящия „пилот“ — войник от десантните части. Когато по време на полет и неподвижно висене на място във въздуха войникът извади винтовката си и направи няколко изстрела „от рамо“, забелязах нещо наистина невероятно — нямаше никакъв откат в рамото на стрелящия. Тялото му изобщо не се отмести назад по време на изстрела, гледано от този кадър в близък план. Това може да се случи единствено, ако под действието на развитите антигравитационни ефекти от масивните жироскопиращи около вертикалната ос вентилатори е изчезнала, или се е намалила значително, инерчната маса на системата платформа-войник-винтовка-куршум (Уингз, 1988).

Пети индикатор за това изчезване, едно непоклатимо експериментално и лесно проверяемо от всеки доказателство, са потулените антигравитационни експерименти на проф. Брус ДеПалма от Масачузетския Технологичен Институт, за които споменахме и в първата глава. Той експериментира над 30 години с жироскопиращи физически системи, и открива, че около тях се променят много качества на време-пространството. Едно от тези „фундаментални“ и непоклатими качества беше и инерчната маса на жироскопиращ обект. В простия експеримент, който ми показа в лабораторията си, той ме помоли да взема в ръка един обикновен правотоков мотор-генератор. Без да го включваме, той ми показа как да го разклатя с ръка, как да го ускоря последователно по две различни оси — първо по аксиалната ос на вала на мотора, и след това по перпендикулярната й ос, и да проверя на осезание дали има някаква разлика в усещането ми за масата на двигателя.

Естествено нямаше никаква разлика между моите усещания за ускоряемостта на неработещия, тежащ 2–3 кг двигател, когато го клатех с ръка и ускорявах в двете различни посоки. Накъдето и да го ускорявах, масата му изглеждаше една и съща. След това проф. ДеПалма включи електромотора на големи обороти. Помоли ме да повторя същия експеримент отново — този път с въртящия се двигател. Какво беше моето изумление, когато почувствах разликата между двете направления — работещият двигател беше „олекнал“ осезаемо като инерчна маса в аксиалното направление, и се ускоряваше по-лесно по тази ос.

Този елементарен експеримент разбира се е повтарян със същите резултати години наред в лабораторията на проф. ДеПалма при най-строги условия — с два огромни 100 килограмови жироскопа, въртящи се в две инерциални 400 килограмови рамки-клетки, изработени от голяма аерокосмична фирма по неговата спецификация, и струващи около 100 хиляди долара едната (ДеПалма, 86).

От наистина неочакван източник получих поредния шести индикатор за изчезването на инерчната маса. Това беше от руската космическа програма. Заслужилият военен летец-изпитател и носител на твърде много ордени и отличия о.з. полковник Марина Попович ми разказа през 1991 г., по време на нейното посещение на една уфологична конференция в САЩ, за невероятните експерименти по антигравитация, правени в московските лаборатории на неин добър познат. „Влизаш и гледаш как скучаещите момчета си правят вътре в стаята въздушни ралита между шкафовете с една радиоуправляема летяща кутия!“ — ми разказваше тя (Терз и Попович, XII. 91).

Същите момчета изобретяват подобна черна кутия, която се слага преди старта под седалките на космонавтите. След като тя се включи, космонавтите изпитват само 10% от нормалните ускорения по време на излитането на ракетата. Останалите 90% безследно изчезвали някъде. Когато се излита по-бързо, се пести много гориво, но без тази кутия космонавтите биха загубили съзнание от големите ускорения при бързия старт на „икономичната“ ракета.

За мен това значеше, че въпреки изричните разпореждания на тайните общества антигравитацията да не се използва за „ширпотребни“ цели, точно както и американците излъгаха малко и скрито употребиха антигравитационни двигатели в кацналия на Луната лунен модул на корабите Аполо, за да вземат малко медийна преднина пред руснаците (Терз, IX.92), точно по същия начин руснаците разрешиха използването на тази забранена технология в тяхната цивилна космична програма. Магическата черна кутия под седалките на руските космонавти не е нищо по-различно от портативен антигравитационен генератор, след чието включване изчезва не само 90% от гравитационната маса на космонавтите, седящи върху него, но и най-важното — изчезва и 90% от тяхната инерчна маса. Затова именно те не чувстват ускоренията на старта (Терз, V. 94).

За да завършим с един голям фойерверк този малък параграф за изчезването на инерчната маса около работещи жироскопиращи антигравитационни двигатели, и за да дадем още един пример за това уникално физическо явление, аз бих разказал с няколко думи за най-невероятната тайна космична програма, изпълнена в края на XIX век от Колумбийската секция на Илюминатите в САЩ, заедно разбира се с техните „събратя“ от Англия, и най-вече вероятно с техните извънземни наставници и вдъхновители (Терз и Билек, IX. 92; Терз и Никълз, X. 94). Не трябва да забравяме, че още от ден първи на своето основаване през 1776 година от Адам Вайсхаупт, Илюминатите са замислени като „петата колона“ и като тайните агенти на извънземните интереси на Империята на космозлото, която представляват до голяма степен на Земята, финансирани задкулисно от международния банкерски картел (Вайсхаупт, 1786).

Една малка част от тази тайна космична програма е описана като „научна фантастика“ в книгите на Жюл Верн (1898) и Хърбърт Уелс за изстрелването на космическия кораб-снаряд от гигантското вкопано в земята оръдие, наречено Колумбиада, и построено във Флорида в края на миналия век. На кого ли са го кръстили наистина това оръдие? Нали и корабът-майка на мисията Аполо-11, с който американците кацнаха на Луната през 1969 г., също се казваше „Колумбия“. Странни съвпадения!

В новия художествен филм по романа на Жюл Верн (1988) „От Земята до Луната“ тайните общества вече съвсем подробно показват вътрешността на кораба-снаряд, разкривайки неговата голяма жироскопираща центрофуга. Тримата астронавти влизат в нея преди старта и се развъртат до високи обороти. Така тяхната инерчна маса изчезва и те могат да преживеят чудовищното ускорение при изстрелването на кораба-снаряд от гигантското оръдие, без да усетят и най-малкото сътресение. Прости приближени изчисления показват, че става дума за преживяване на ускорение от 5–10.000 g. Това най-голямо в световната история оръдие е вкопано в земята, издълбано в твърди скални пластове като вертикална бетонна шахта (Терз и Стърлинг, VI. 93; Терз и Барутчиева (каква случайност, нали!), IV. 1996).

Преди сто години генераторите на етерни вихри са били големи колкото 3 метрова центрофуга, и хората е трябвало да се пъхнат в тях. След сто години те са станали толкова компактни, че могат вече да се поберат като не будещи подозрението черни кутии под седалките на руските космонавти. Но и в двата случая физическият принцип на изчезването на инерчната маса е един и същ — и двете устройства не представляват нищо повече от обикновени антигравитационни генератори на етерни вортекси (Терз, VI. 94).

Допълнителна антигравитационна подемна сила за кораба-снаряд се генерира освен от жироскопиращата центрофуга за екипажа, и от още един масивен двуметров бордови жироскоп, който работи като антигравитационен генератор (а също и като инерциален стабилизатор) през цялото време на полета от Земята до Луната. Неговият електродвигател е задвижван от генератори на безплатна енергия. Снарядът също има и твърдотелни ракетни ускорители, които се възпламеняват по време на стартовия залп на оръдието. С две думи това е хибридна космична система, използваща комбинираната артилерийска, ракетна и антигравитационна подемна сила (Терз и Барутчиева, IV.1996). При руските жироскопиращи артилерийски снаряди видяхме комбинирането на две от тези три подемни сили — на артилерийската с антигравитационната. Докато немските жироскопиращи ракети използват комбинация от ракетна и антигравитационна тяга. При лунния проект на Колумбийците на всичките три подемни сили са комбинирани в една космична система.

Именно изчезването на инерчната маса не само на тричленния екипаж, развъртан в центрофугата, но вероятно и на голяма част от кораба-снаряд, вследствие на развъртането на масивния бордови жироскоп, позволява той да бъде изстрелян извън зоната на гравитационното привличане на Земята, по директна траектория към Луната. След като една примитивна артилерийска система би могла да изстреля този почти лишен от гравитационна и инерчна маси кораб-снаряд към Луната, и след като една по-лека от снаряда турбореактивна чиния може по същите причини да се отскубне от гравитационното притегляне на Земята и да стигне „по инерция“ до Луната, на мен определено ми се струва, че една ракетна чиния с нейните много по-мощни двигатели би излетяла още по-лесно в орбита около Земята, или пък директно към Луната (Трз, VI. 94). Още повече, че нейните двигатели не биха изгаснали като турбореактивните при напускането на атмосферата, а биха продължили да работят и в открития Космос, ускорявайки лишената от инерчна маса и тегло чиния до много голяма скорост.

Изчезването на инерчната маса решава и още един нерешим на пръв поглед проблем: този за структурните натоварвания на конструкцията на апарата при бързото му въртене, и породените от това огромни центробежни сили. Инерчната маса на едно тяло е една и съща и за транслационно линейно движение, и за ротационно движение по затворен кръгов контур. Затова ако наистина при работа на антигравитационния двигател изчезва транслационната инерчна маса на летящата чиния, каквито примери дадохме многократно вече, от това ще следва, че ще изчезне и нейната ротационна инерчна маса. С това ще изчезнат напълно и центробежните сили, натоварващи корпуса й при нейното въртене и жироскопиране около вертикалната ос (Терз, V. 94). Не е ясно за сега дали с нарастването на оборотите това изчезване е мигновено или постепенно. Аз бих предположил, че става дума за едно постепенно явление.

За обобщение бих казал, че пълното нулиране не само на гравитационната, но и на инерчната маса, е според мен магическият ключ, позволяващ на една летяща чиния буквално „да скочи“ за няколко секунди в околоземна орбита.