Владимир Терзийски
Летящите чинии на Илюминатите (13) (Том 1)

2.2. Експериментът на „братята“ Майкълсън и Морли и партийната линия на Илюминати относно физическия етер.

Защо съм поставил кавички около двамата братя, и какви точно братя са те ще стане известно след малко. Това е наистина доста прост експеримент, който „доказа“ в края на миналия век, че физическия етер не съществува, като сравни два лъча светлина — единия успореден, а другия перпендикулярен на движението на Земята по нейната орбита около Слънцето. За целта се използваше прост физически уред, наречен интерферометър. Да видим накратко какво казва Голямата съветска енциклопедия (1955) за този опит:

„Основната му задача беше да измери влиянието на движението на Земята (с 30 км/сек по орбита около Слънцето — бел.авт.) върху скоростта на разпространение на светлината“ (през физическото пространство до повърхността на Земята: през въздуха на лабораторията и през стационарния етер около Земята, намиращ се „зад“ въздуха. Светлината се излъчва от източник поставен върху движещата се Земя, б.а.). Или перифразирано, да „измери скоростта на движението на Земята спрямо неподвижния етер на абсолютното и недвижещо се космическо пространство, разбира се ако етерът съществува“. „Проведен от американския физик Майкълсън през 1881 г., експериментът имаше и по-широко значение, защото позволи да се изясни дали скоростта на разпространение на светлинния сигнал зависи (и в най-общия случай) от скоростта на движението на неговия източник“. В конкретния експеримент това е лампата на интерферометъра, монтирана върху движещата се Земя. Преди този експеримент „във физиката на 19 век се е предполагало, че светлината се разпространява в неподвижната световна (и космична) среда — етера — подобно на разпространението на звука във въздуха. По отношение спрямо Земята (и спрямо светлинния източник монтиран върху нея), движеща се през (неподвижния абсолютен космически) етер, скоростта на светлината се е предполагало, че е различна, и зависеща от направлението на светлинните лъчи относно направлението на движението на Земята“. Ако светлинният лъч се излъчва от лампата в посока напред по направлението на движението на Земята, към неговата скорост от 300 000 км/сек се очаква да се прибавят и 30-те км/сек скорост на Земята; а ако е излъчван обратно на движението на Земята, то нейната скорост се изважда от неговата. Така при двете последователни измервания, по и срещу движението на Земята, светлинният интерферометър на Майкълсън се е очаквало да мери две съвсем различни скорости на светлината, различаващи се с 60 км/сек една от друга: 300 030 и 299 970 км/сек.

„По този начин опитът на Майкълсън позволява да се определи скоростта на движението на Земята по отношение на неподвижния етер, ако последният наистина съществува.“ Според господстващата електромагнитна теория в края на миналия век, очакванията за изхода на експеримента са били, че при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се е предполагало, че е и абсолютно неподвижен) скоростта на светлината ще зависи от скоростта на нейния източник. Ако тя не зависи — значи моделът за нейното разпространение в пространството, базиращ се върху съществуването на физическия етер не е верен, и етерът не съществува. Просто и ясно.

„Опитът обаче не показва изместване на светлите ивици в интерферометъра, въпреки че точността му е била повишена дотолкова, че даже при движение на Земята по отношение на неподвижния космически етер от само 1,5 км/сек (т.е. 1/20 от нейната орбитална скорост от 30 км/сек, б.а.) би могло да се забележи изместване на ивиците“. Ето защо „… опитът на Майкълсън послужи като една от причините за отказа от хипотезата за съществуването на етера като някаква универсална световна (абсолютна и неподвижна, б.а.) среда — по отношение на която движението може да се счита за абсолютно“ (т.е. мерено спрямо една абсолютна и неподвижна Вселенска отправна координатна система, б.а.). (ГСЕ, 1955; виж също Майкълсън, 1902; Вавилов, 1928; Фриш и Тиморев, 1952).

Една бележка: „прикрепеният“ за неподвижното и абсолютно космическо пространство етер е пресичан от Земята при нейния полет около Слънцето с 30 км/сек. За движението на Слънцето около центъра на нашата галактика Млечния път с 10 пъти по-голямата и по-удачна за този експеримент скорост от 300 км/сек тогава нищо още не се е знаело, защото американският астроном Фред Хойл открива галактиките половин век по-късно — едва през 30-те години на XX век. Така че орбиталното движение на Земята около Слънцето е било най-бързото познато тогава на науката движение, което Майкълсън е решил да използва за своя експеримент.

Оптическото устройство, с което се сравняват двата лъча, се нарича светлинен интерферометър. На популярен език това означава устройство за сравняване, за „претегляне“ на двата светлинни лъча — нещо като „оптически везни“. Естествено не „по тегло“, а по относителната промяна на тяхната поляризация един спрямо друг, след преминаването на тестовия лъч през етера.

Според научната хипотезата успоредният на движението на Земята, или тестов лъч, пресича по време на експеримента „неподвижния“ етер, закрепен за абсолютното и стационарно космическо пространство, през което се движи Земята. Пресичането на „непоклатимия“ космически етер от лъча става, защото докато трае експеримента, Земята се носи по своята орбита около Слънцето с 30 км/сек. Значи и интерферометърът (монтиран върху пода на лабораторията, построена върху Земята), и накрая и лампата-източник на светлината върху интерферометъра, се носят със същата скорост през неподвижния етер, както и Земята. В това време „еталонният“ лъч, перпендикулярен на тестовия, не променя своята скорост и служи за сравнение, за да може да се получи интерференчната картина. Това е възможно, защото в неговото направление скоростта на Земята (и на светлинния източник) спрямо неподвижния космически етер е нула. Научната хипотеза и очакване в този експеримент са, че скоростта на Земята ще се прибави към скоростта на светлинния лъч, излъчван от лампата на интерферометъра по време на нейното движение.

Експериментът показва обаче, че няма никаква промяна и забързване на тестовия спрямо еталонния лъч. Следователно тестовия лъч не е повлиян от скоростта на източника на светлина (лампата на интерферометъра поставена върху движещата се Земя). Затова от господстващата електромагнитна теория в края на миналия век следва, че ако при разпространението си през предполагаемия етер (за който освен това се предполага, че е абсолютно неподвижен) скоростта на светлината не зависи от скоростта на нейния източник — от това ще следва, че етерът не съществува. По-просто и ясно не би могло да бъде. От всичко това Майкелсън и Морли мълниеносно правят заключението и постулират, че в цялата Вселената етерът не съществува! И за да няма повече научни спорове по въпроса, скоро след това им е присъдена и Нобеловата награда, за да се увековечи и бетонира техния резултат и да се парират всякакви по-нататъшни опити за ревизии в тази област.

Къде е капанът на тази просветлена „логика“? Как именно двамата братя М&М успяха да омагьосат и приспят цялата глобална академична общност? За да разберем по-добре целия абсурд на експерименталната ситуация и комичната логика на тяхното заключение, нека да си представим сега един аналогичен експеримент, повторен в подобни и много по-лесно разбираеми условия. Нека да заместим етера от експеримента на М&М с обикновена вода, а въртящата се Земя — с перката на проста перална машина. Вместо да инсталираме интерферометъра върху Земята, нека да го инсталираме в пералната камера, върху перката на машината. Вместо академичната общност, нека този нов комедиен експеримент да бъде проведен от Академията на науките на „Тримата глупаци“, осмени така незабравимо във великолепната анимационна серия на Доню Донев от близкото минало.

Използвайки точно същата „илюминирана“ логика като братята М&М, и Тримата глупаци биха могли експериментално да докажат, също по поръчка, че на Земята този път не съществува никаква вода. За нашите читатели, интересуващи се от конспиративната страна на съвременната физика (като разводнената широкопотребна версия на специалната окултна и херметична физика, задкулисно развивана от тайните общества от хилядолетия) нека да проследим хода на тяхната логика:

За да изпълни поръчката на тайните общества, желаещи да се „докаже“, че на Земята не съществува никаква вода, Академията на тримата глупаци би повторила експеримента на братята М&М в работеща перална машина, използвайки за целта същата желязна логика, която и те използваха, за да докажат „несъществуването“ на етера около Земята. За своя епохален поръчков експеримент Тримата глупаци биха поставили миниатюрен интерферометър на повърхността на въртящото се перково колело на работещата перална машина. (За да е пълна аналогията, най-добре би било това да стане в по-старите модели перални с цилиндрична вертикална камера с капака отгоре, при които колелото-перка се върти в центъра на хоризонталното дъно, около вертикалната ос.)

Каква ще бъде простата логика на интерферометричния експеримент, повторен от Тримата глупаци? Първо нека да приемем, за пълна аналогия между двата експеримента, че на Земята водата е също така „невидима“ за простото човешко око, както и физическия етер. Ето защо глупаците не биха могли лесно да разберат само с оглед дали вътре в пералната машина има вода или не. За това те ще трябва да проведат някакъв надежден и необорим физически експеримент. Това би могъл да бъде именно знаменития интерферометричен експеримент на Майкълсън и Морли.

По аналогия на този експеримент, научната хипотеза и очакване и при глупаците ще бъдат, че невидимата стационарна и неподвижна вода взаимодейства с преминаващата през нея светлина. Ако има взаимодействие — значи водата съществува. Ако няма — значи в камерата на машината няма вода. Значи и на планетата Земя няма вода.

След като светлината взаимодейства с водата, скоростта на светлината във водата ще зависи от скоростта на движещия се (спрямо неподвижната вода) светлинен източник. При еднопосочни вектори на тези две движения техните скорости се сумират, и скоростта на светлината ще се увеличава, когато тя е излъчена напред по посоката на движещия се светлинен източник. (В обратната посока векторите се изваждат.) Затова скоростта на тестовия лъч се увеличава спрямо тази на еталонния. В интерферометъра това води до завъртането на поляризацията на първия спрямо тази на втория лъч.

Или просто казано: ако тестовият лъч избързва спрямо еталонния, значи „невидимата“ стационарна вода съществува в машината. От там за Тримата глупаци би следвало, че и на Земята съществува вода. А ако се получи обратното — значи тя не съществува.

Провеждането на експеримента ще покаже на Тримата глупаци, че няма да бъде отбелязана никаква разлика между двата лъча — няма да има никакво изоставане на тестовия спрямо еталонния лъч. Както казахме, тестовият лъч се движи успоредно на посоката на движение на перковото колело, заедно с него и с интерферометъра върху него. Затова тестовият лъч и източника на светлината трябва да „разсичат“ своя път през стационарната вода около въртящото се колело. Нали водата според теорията на Тримата глупаци е закована за абсолютното пространство в пералната камера на машината. Това е аналогично на експеримента на братята М&М, където пък етерът около въртящата се Земя е закован за абсолютното космично пространство (абсолютната координатна отправна система на това пространство), и където светлинният източник и лъчът се движат и разсичат „стационарния“ космически етер при движението на Земята.

Защо наистина този имагинерен експеримент в пералната машина би показал, че не би имало никакво избързване (или изоставане) на тестовия спрямо еталонния лъч? Защо скоростта на светлината, излъчена по или обратно на движението на светлинния източник спрямо „стационарната“ невидима вода не би се различавала. Защо стационарната вода не би оказвала никакво влияние върху преминаващия през нея в две различни посоки светлинен лъч? Дали защото в камерата просто няма никаква вода, или по някаква съвсем друга причина? Аз мисля, че всеки ученик би могъл да намери сам отговора на тези въпроси.

Ясно е, че причината не е в липсата на вода в пералната машина, а в липсата на стационарност на самата вода. Ясно е, че вътре в камерата на работещата машина просто не може да има никаква стационарна вода, закована за абсолютната и неподвижна отправна (координатна) система на пералната камера. Причината за това е проста — поради наличието на увличане на водата от перката, водата в камерата постепенно се завърта от нея, докато започне да се вихри и вортексира практически със същата скорост, както и перката.

От друга страна скоростта на перката е равна и на скоростта на източника на светлината (лампата на интерферометъра монтиран върху перката). Това е така, защото и водата, и перката, и интерферометърът върху перката, и светлинният източник (лампата) върху интерферометъра се въртят с една и съща скорост. Значи няма да има никакво относително движение на източника на светлина спрямо водната среда, през която се разпространява тестовият лъч. Поради това той не би избързвал или закъснявал спрямо еталонния лъч.

Ето защо няма да има никаква разлика между двата сравнявани лъча — между тестовия лъч, който се очаква да пресича „стационарната“ вода от борда на движещата се перка; и еталонния, който не я пресича. ЗАЩОТО ПРОСТО НЯМА ДА ИМА НИКАКВО ПРЕСИЧАНЕ НА НЕПОДВИЖНА ВОДА ОТ ИЗТОЧНИКА НА СВЕТЛИННИЯ ЛЪЧ. Защото скоростта на източника на светлина и тази на вортексиращата (циклонално завихрената) около интерферометъра вода, през която той се движи, са едни и същи.

Но от това, че няма никаква разлика между двата лъча; и от това, че няма никакво влияние, оказвано на тестовия лъч от „стационарната“ (според предвижданията на теорията на тримата глупаци) и „невидима“ вода, през която светлинният източник си „пробива“ своя път, видната „Академия на Тримата глупаци“ би отсъдила мълниеносно, че в пералната машина няма никаква вода. Оттам тя би заключила още по-триумфално, че на цялата наша планета вода изобщо не съществува.

Нека да дадем още един пример за подобен експеримент, проведен от Тримата глупаци, който е още по-абсурден и от този с пералната машина, за да разберем напълно епохалния комизъм на цялата ситуация в модерната академична теория за електромагнетизма. По същата илюминирана логика на експериментите с пералната машина и този на Майкелсън и Морли този път Тримата глупаци биха могли експериментално да докажат например, че на Земята не съществуват никакви ескалатори. За да има пълна еквивалентност с експеримента на Майкълсън и Морли, ще приемем, че ескалаторите на Земята са „невидими“, както и физическия етер. Понеже не могат да бъдат забелязани с просто око, тримата глупаци биха се опитали отново да докажат тяхното съществуване, като използват някакъв физически уред. Биха могли да направят измерване на скоростта на ескалатора, за да разберат дали той се движи. Ако се движи, значи съществува.

Подходящ „измервателен уред“ би бил един обикновен ръчен скоростомер — например велосипедно колело с брояч, монтирано на дълга дръжка, подобно на тези, използувани от земемерите. Ако колелото се върти и уредът показва някаква скорост — значи „невидимият“ ескалатор под краката на глупаците се движи — значи той съществува. Ако не показва никаква скорост — значи не се движи. Значи не съществува.

Да видим сега как се мери скоростта на един „невидим“ ескалатор? Много просто — физикът се качва върху него с брояча, и опира колелото на брояча в единия от неподвижните странични бордове на ескалатора. Езикът с брояча и невидимият ескалатор под тях се движат, а борда не. Колелото на брояча се върти, и уреда отчита някаква скорост. По показанията му физикът би могъл да докаже, че след като скоростта не е нула, значи „невидимият“ ескалатор под него наистина се движи. Значи съществува.

А какво биха направили Тримата глупаци след качването си върху ескалатора? Вместо да допрат колелото на брояча в неподвижния страничен борд на движещия се ескалатор и да се опитат да измерят своята скорост спрямо него, те биха опрели колелото му в стъпало пред себе си, движещо се заедно с тях, и така биха се опитали да измерят скоростта на „невидимия ескалатор“. Много е ясно какъв ще е резултатът от техния експеримент.

Стрелката на уреда им винаги ще показва нула, защото стъпалата под глупаците ще се движат напред със същата скорост, както и те самите, както и техния скоростомер. За да може той да отчита нещо при измерване на скоростта, единият му край (неговата дръжка) винаги трябва да се постави върху движещия се предмет, а колелото му — върху неподвижна точка за сравнение.

В аналогичната ситуация при първия експеримент на Тримата глупаци дискът-перка под водата в пералната машина се върти със същата скорост, както и водата над и около него. Затова е пълна глупост да се опитваме да мерим неговата скорост спрямо тази на водата. Абсолютно идентично и в експеримента на братята М&М етерът до повърхността на Земята и около интерферометъра се върти със същата скорост, както и Земята под него, както и интерферометъра на нея. Ще бъде същата глупост да се мъчим да мерим скоростта на въртене на Земята спрямо етера около нея.

Това, че скоростомерът в ескалаторния експеримент на Тримата глупаци показва нулева скорост съвсем не означава, че „невидимият“ ескалатор не се движи и не съществува. Или от това, че при другия техен експеримент, поставен върху диска на пералната машина, няма отклонение между двата светлинни лъча на интерферометъра, съвсем не следва, че в нея няма вода. Още по-малко пък следва, че на планетата Земя вода изобщо не съществува. По аналогия на тези комични опити на Академията на Тримата глупаци, и от това, че няма отклонение между двата лъча в оригиналния експеримент на братята М&М също съвсем не следва, че невидимият физически етер не съществува.

Какво е моето обяснение на грешката на двамата братя Майкълсън и Морли? След имагинерните и комични експерименти на тримата глупаци ние можем наистина по-лесно да прозрем как и господата М&М успяха да омагьосат и завихрят мозъците на цялата световна физична общност. В космичното пространство просто не съществува такова нещо като „стационарен“ етер. Според монументалните физични откровения на книгата „Оаспи“, дошли до нашата цивилизация от учените на вселенската „менажерска“ йерархия на Бог Йехова, във великата Вселена всичко тече, всичко се върти и вихри, всичко вортексира. Не само всички материални тела, но също и техните неотделими и неразделни етерни двойници или спътници — техните етерни чакри, или на модерен физичен език — техните етерни циклонални вихри (вортекси) (Оаспи, 1882: Хорст, 1987). Тези етерни спътници на планетите, на звездите, на галактиките и галактичните купове се въртят и вихрят със същата скорост, както техните материални „господари“, най-малкото там, където вортексът пресича повърхнина на материалното космическо тяло. Това важи в пълна сила и за Земята като планета.

Когато Земята се върти, нейната чакра, нейният неотделим етерено-циклонален вихър-спътник се върти около нея в екваториалната й равнина със същата скорост като нея — поне измервано до повърхността на Земята. Причината за създаването на този гигантски планетарен етерен вихър, на този циклонален планетен вортекс може би се крие в увличането на етера от материята на въртящата се около оста си планетарна маса. Точно както по аналогичен начин и перката в пералната машина на тримата глупаци беше увлякла и завихрила водния циклонален вихър около себе си. Сега става много ясно защо няма никаква разлика между двата светлинни лъча в поръчковия експеримент на братята М&М — този най-известен експеримент по „завихряне“ и „изплакване“ на мозъци в съвременната наука. Той не показа никаква разлика между двата лъча, не защото етерът не съществува и не влияе на тестовия лъч, а защото нещо много повече. Защото етерът не само че съществува, но и нещо напълно неподозирано наистина (а по-вероятно може би и умишлено прикривано?) — защото етерът се вихри и върти в гигантски циклон около Земята, със същата скорост, както и самата Земя (поне там, където именно е проведен този експеримент — на повърхността на Земята). Според книгата „Оаспи“ (1882) границата на този етерен циклон — тъй наречената „линия на Чинват“ — се простира доста зад орбитата на Луната.

Ето как точно Илюминати разиграха този майсторски трик чрез своите послушни братя и агенти, чрез „другарите“ Майкълсън и Морли — твърде вероятно членове с висок ранг на някоя тяхна секретна научна ложа. (Не трябва да забравяме, че всички членове на ложата се обръщат един към друг с обръщението „братко“ — оттука и моята употреба на тази дума). Така те успяха да докажат „по поръчка“ и по „партийно поръчение“ несъществуването на физическия етер по същия начин, по който експериментът на Тримата глупаци с пералната машина успя неоспоримо да докаже, че на планетата Земя не съществува никаква вода.

Колко ловко Илюминати бяха успели да потулят и да изхвърлят от уравнението на гравитацията извечния етерен вихър, извечната етерна чакра на Земята. „Доказвайки“ несъществуването на етера по този начин, Илюминати не само успяха да излъжат цялата глобална академична общност, но още по-важно — те успяха ефективно да блокират всякакви следващи изследвания върху етера за повече от столетие. Именно поради безкрайната простота и ниска цена (както се разбра от предишната глава) на изследванията върху генератори на етерни циклонални вортекси, илюминираните физици на тайните общества и банкерите зад тях ясно разбираха, че не биха могли да блокират всички по-нататъшни изследвания в тази област просто като пресушат финансирането за нея. Нещо което те направиха например с астрономически по-скъпата програма Аполо на НАСА, след като американските астронавти видяха твърде много неща на Луната, които не трябваше да виждат там.

В края на миналия век съществуваше опасността много „непосветени“ във висшите рангове на тайните общества физици да почнат да се ровят в теорията на физическия етер и самосиндикално да проверяват простотата на генерирането на етерните вортекси — и то с бюджет от няколко месечни заплати и малко вдъхновение отвътре или „от горе“. Поради тази надвиснала опасност от неконтролируема конкуренция Илюминати се нуждаеха от една по-ефикасна, по-надеждна спирачка от финансовата — от една елегантна теоретична димна завеса, с чиято помощ да убедят завинаги и неоспоримо досадната глобална физическа общност от непосветени „академични пролетарии“ в безплодността и безсмислеността на всякакви изследвания върху етера. Затова именно те така ефектно „доказаха“, че той не съществува, използувайки за целта услугите на техните послушни братя, на „другарите“ Майкълсън и Морли — членове с висок ранг на някоя тяхна секретна научна ложа. За награда след това двамата бяха обезсмъртени в залата на славата на модерната физика от същите тези задкулисни тайни общества и от банкерите зад всички тях, финансиращи и до сега всяко по-важно изследване в съвременната американска физика чрез техния параван и полицай — чрез Националната научна фондация, National Science Foundation. Тя послушно следва партийната линия на Илюминати в областта на теоретичната и експерименталната физика и не би отпуснала и цент за незасекретени университетски научни изследвания, които противоречат на нейните основни догми.