Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

7.

Мишката на Делакроа бе една от божиите загадки. До онова лято в блок Е никога не бях виждал мишки и никога повече не видях след онази есен, когато французинът ни напусна през една гореща и бурна октомврийска нощ — напусна ни по толкова ужасяващ начин, че не мога да си наложа да си го припомня. Делакроа твърдеше, че бил дресирал мишката, която започна живота си сред нас като Стиймбоут Уили, но всъщност мисля, че беше точно обратното. Дийн Стантън е съгласен с мен, Бруталния също. И двамата бяха там през онази нощ, в която мишката се появи, и както Бруталния казваше: „Животинчето вече беше полуопитомено и два пъти по-умно от онзи французин, който си мисли, че го притежава“.

Двамата с Дийн бяхме в кабинета ми, преглеждахме архива от предишната година и се готвехме да пишем втори циркулярни писма на свидетелите на пет екзекуции и трети — на още шест чак до 1929. По принцип искахме да разберем само едно — доставила ли им е удоволствие предложената услуга. Зная, че звучи ужасно, но това бе от изключително значение. Като данъкоплатци те бяха наши клиенти, но много специални. Мъжете и жените, които идваха посред нощ, за да наблюдават как умира един човек, имаха особена, неотложна причина да го направят — особена потребност, и ако екзекуцията е подходящо наказание, тази потребност би трябвало да е задоволена. Сънували са кошмари. Целта на екзекуцията е да им покаже, че кошмарът е свършил. И може би дори става. Понякога.

— Хей! — извика Бруталния от бюрото си в началото на коридора. — Хей, вие двамата! Елате тук!

Ние с Дийн се спогледахме с еднакво тревожно изражение, като си помислихме, че нещо се е случило или с индианеца от Оклахома (казваше се Арлен Битърбък, но ние го наричахме Вожда… а Хари Теруилигър му викаше Вожда Козьо сирене, защото твърдеше, че Битърбък миришел така), или с онзи, на когото казвахме Президента. Но после Бруталния се разсмя и ние побързахме да видим какво става. Смехът в блок Е звучеше почти толкова неприлично, колкото и в черква.

Старият Ту-Ту, затворникът, който по онова време буташе количката с храната, беше пристигнал и Бруталния се бе заредил за дългата нощ — три сандвича, две соди и две парчета сладкиш. Както и чиния с картофена салата, която Ту-Ту несъмнено беше отмъкнал от затворническата кухня, макар да се предполагаше, че няма достъп до нея. Бруталния бе отворил пред себе си дневника и колкото и да беше чудно, още не го бе изцапал. Разбира се, той едва започваше.

— Какво? — попита Дийн. — Какво има?

— Тази година щатският парламент най-после трябва да си е развързал кесията достатъчно, за да наеме нов надзирател — рече Бруталния, като продължаваше да се смее. — Я погледнете ей там.

Той посочи с ръка и ние видяхме мишката. Аз също се разсмях и накрая Дийн се присъедини към нас. Наистина не можехме да се удържим, защото мишката приличаше точно на надзирател, който прави обиколките си на всеки четвърт час — дребен, космат мъж, проверяващ дали някой не се опитва да избяга, или да се самоубие. Животинчето се затичваше към нас по Зеления път, после спираше, въртеше глава настрани, сякаш оглеждаше килиите. След това отново изприпкваше напред. Фактът, че можехме да чуем хъркането и на двамата ни затворници въпреки викането и смеха, някак си правеше ситуацията още по-смешна.

Това беше съвсем обикновена кафява мишка, като изключим начина, по който проверяваше килиите. Дори влезе в една-две от тях, пъргаво промушвайки се между долните решетки, така че, струва ми се, мнозина от бившите ни и настоящи затворници биха й завидели. Разбира се, осъдените винаги искаха да се измъкнат навън.

Мишката не влезе в нито една от двете заети килии, само в празните. И накрая почти стигна до мястото, където бяхме ние. През цялото време очаквах, че ще се върне назад, но животинчето не го направи. Не проявяваше какъвто и да е страх от нас.

— За една мишка не е нормално да се приближава толкова до хора — малко нервно изрече Дийн. — Може да е бясна.

— О, господи! — изломоти Бруталния с пълна уста. — Голям експерт по мишките се извъди. Може би виждаш и пяна по устата й, а?

— Изобщо не виждам устата й — отвърна Стантън и това ни накара отново да избухнем в смях. Аз също не виждах устата й, но можех да видя малките тъмни точици на очите й и те не ми се струваха нито безумни, нито бесни. Изглеждаха заинтригувани и интелигентни. Водил съм на смърт хора — хора с, както се предполагаше, безсмъртна душа — които изглеждаха по-тъпи от онази мишка.

Тя продължи по Зеления път и стигна на по-малко от метър от бюрото… както можете да си представите, то не беше някаква изискана мебел, а от онези бюра, зад които седят учителите в общинските гимназии. Животинчето спря там и изви опашка около лапичките си така превзето, като възрастна дама, която оправя полите си.

Тогава престанах да се смея — внезапно изпитах пронизващ до костите хлад. Трябва да кажа, че не зная защо се чувствах така — никой не обича да вади на показ нещо, което би го накарало да изглежда смешен — но аз, разбира се, го правя и щом казвам истината за останалото, предполагам, че мога да я кажа и за това. За миг си представих, че съм на мястото на онази мишка, не надзирател, а просто още един осъден престъпник по Зеления път, осъден, но все още способен храбро да вдигне поглед към бюрото, което трябва да е изглеждало километри високо (както несъмнено някой ден ще ни изглежда тронът, от който ще ни съди Господ), и към гигантите с могъщи гласове и сини дрехи, които седяха зад него. Гиганти, които стреляха по представителите на нейния вид с 46-милиметрови оръжия, смазваха ги с метли или им поставяха капани, капани, които чупеха гръбначния им стълб, докато предпазливо пропълзяваха над думата „Победител“, за да си гризнат от сиренето, закачено на малката медна пластинка.

До бюрото нямаше метла, но имаше кофа за миене на под все още с парцала вътре. Малко преди да седнем с Дийн в кабинета ми, на свой ред бях измил зеления линолеум и шестте килии. Видях, че Дийн се готви да грабне парцала и да замахне с него. Докоснах го по ръката точно в мига, в който пръстите му се допираха до дългата дървена дръжка.

— Остави я на мира — казах аз.

Той сви рамене и отдръпна ръка. Имах чувството, че желанието му да убие мишката не е по-силно от моето.

Бруталния отчупи парченце от сандвича си и го протегна пред бюрото, като лекичко го разтърка между двата си пръста. Мишката като че ли погледна с още по-силен интерес, сякаш знаеше точно какво е това. Навярно беше така — виждах как мустачките й помръдват и нослето й се сбърчва.

— О, Брутален, недей! — възкликна Дийн, после погледна към мен. — Не му го позволявай, Пол! Ако нахрани проклетото животинче, можем да опънем бохчите за всяко четириного.

— Просто искам да видя какво ще направи — отвърна Бруталния. — От чисто научен интерес. — Той ме погледна — аз бях шефът дори за такива дребни отклонения от рутинната работа като това. Замислих се и свих рамене. Така или иначе нямаше никакво значение. Истината бе, че аз също исках да видя какво ще направи.

Е, изяде го, разбира се. В края на краищата беше времето на Депресията. Но начинът, по който го изяде, очарова всички ни. Тя се приближи до парченцето, подуши го отстрани, после седна пред него като куче, което изпълнява номер, хвана го и разчупи хляба, за да стигне до месото. Направи го така естествено, като човек, който забива вилица в прекрасно телешко печено в любимия си ресторант. Никога не съм виждал животно да яде по такъв начин, дори и добре дресирано домашно куче. И през цялото време мишката не откъсваше очи от нас.

— Мишката или е много умна, или е адски гладна — каза някакъв друг глас.

Беше Битърбък. Беше се събудил и сега стоеше до решетката на килията си само по размъкнати гащета. Между показалеца и средния пръст на дясната му ръка стърчеше саморъчно свита цигара и металносивата му коса падаше върху раменете му — някога навярно мускулести, но сега отпуснати — сплетена на две плитки.

— Да знаеш някоя индианска мъдрост за мишките, Вожде? — попита Бруталния, като продължаваше да гледа мишката.

Всички бяхме очаровани от начина, по който държеше парченцето говеждо в предните си лапички и от време на време го обръщаше или го поглеждаше, сякаш с възхищение и одобрение.

— Не — отвърна той. — Някога познавах един, който твърдеше, че ръкавиците му били от миша кожа, но аз не му вярвах. — После се изсмя, сякаш всичко това беше шега, и се отдалечи от решетката. Чухме изскърцването на койката му, когато отново си легна.

Изглежда, това бе сигнал за мишката, за да си тръгне. Тя дояде парченцето месо, подуши онова, което беше останало (предимно хляб, напоен с жълта горчица), и после отново погледна към нас, като че ли искаше да запомни лицата ни, ако се случеше пак да се срещнем. След това се обърна и заприпка по пътя, по който бе дошла, този път без да спира, за да оглежда килиите. Припряността й ме накара да се сетя за Белия заек от „Алиса в страната на чудесата“ и аз се усмихнах. Животинчето не спря на вратата на карцера, а изчезна под нея. Стените на стаята бяха меки, за хора, чиито мозъци малко са поомекнали. Когато не се налагаше да я използваме по предназначение, в нея държахме неща за чистене и няколко книги (повечето бяха уестърни от Кларънс Мълфорд, но една от тях — давана само в специални случаи — представляваше богато илюстрирано книжле, в което Попай, Блъто и дори демонът хамбургер Уимпи се редуваха да го тъпчат в устата на Олив Ойл). Имаше и някои други неща, например цветни пастели, които по-късно Делакроа вкара в употреба. Не че тогава той беше проблемът ни — това бе по-рано, спомнете си. В стаята също имаше едно палто, което никой не искаше да носи — бяло, ушито от двоен брезент, с копчета, клипсове и токи. Всички знаехме как светкавично да закопчаем в него някое проблемно дете. На нашите момчета не им се случваше често да се разбесняват, но когато все пак се случеше, братче, не можехме да чакаме положението да се оправи от само себе си.

Бруталния бръкна в чекмеджето на бюрото и извади голямата, подвързана с кожа книга със златен надпис „ПОСЕТИТЕЛИ“ на корицата. Обикновено тя стоеше там по цял месец. Когато някой от затворниците имаше посетители — без да се смятат адвокатите и свещениците — той отиваше в стаята до столовата, предназначена специално за тази цел. Наричахме я Аркадата. Не зная защо.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — попита Дийн Стантън и примижа над очилата си, докато Бруталния отваряше книгата и тържествено прелистваше страниците от изминали години с посетители на вече мъртви хора.

— Изпълнявам параграф 19 — отвърна той, като намери необходимата страница. Взе молив, наплюнчи върха му — отвратителен навик, от който не можехме да го отучим — и се приготви да пише. Параграф 19 гласеше просто: „Всеки посетител в блок Е трябва да покаже жълт пропуск, издаден от администрацията, и задължително трябва да бъде вписан“.

— Полудял е — обърна се към мен Дийн.

— Мишката не ни показа пропуска си, но този път няма да взема мерки — рече Бруталния. Отново наплюнчи молива за късмет, после попълни в графата „ВРЕМЕ НА ВЛИЗАНЕ В БЛОКА“ 21:49 ч.

— Ами да, защо не, големите шефове навярно правят изключение за мишките — отвърнах аз.

— Разбира се, че правят — съгласи се той. — Нали мишките нямат джобове. — Обърна се към часовника на стената зад бюрото, после вписа в графата „ВРЕМЕ НА ИЗЛИЗАНЕ ОТ БЛОКА“ 22:01 ч. Между тези две графи имаше оставено повече пространство, озаглавено „ИМЕ НА ПОСЕТИТЕЛЯ“. След миг на дълбоко размишление — навярно за да си спомни ограничените си знания по правопис, тъй като съм сигурен, че идеята вече е била оформена в главата му — Брутъс Хауъл грижливо написа „Стиймбоут Уили“, както повечето хора наричаха по онова време Мики Маус[1]. Това се дължеше на онзи първи говорещ анимационен филм, в който Мики ококорваше очи, завърташе се и дърпаше въжето за свирката на мостика на парахода. — Е — рече, като затвори книгата и я върна в чекмеджето, — всичко е готово.

Засмях се, но Дийн, който винаги възприемаше нещата сериозно, даже да разбираше, че става дума за шега, се мръщеше и яростно бършеше очилата си.

— Ако някой види това, ще загазиш. — Поколеба се и прибави: — Някой неподходящ. — Отново се поколеба и преди да довърши, късогледо се заоглежда, едва ли не очаквайки да види, че на стените са им пораснали уши. — Някой като например Пърси Цуни ми гъза и върви по дяволите Уетмор.

— Ами — заяви Бруталния. — В деня, в който Пърси Уетмор пльосне гадния си задник зад това бюро, аз напускам.

— Няма да се наложи — каза Дийн. — Ако Пърси прошепне каквото трябва на когото трябва, направо ще те уволнят за това, че си правиш майтапи. А той може. Знаеш, че може.

Бруталния изръмжа, но нищо не отговори. Реших, че по-късно същата нощ Хауъл ще изтрие онова, което бе написал. А ако не той, щях да го направя аз.

На следващата вечер, след като отведе първо Битърбък, а после и Президента в блок Д, в който след прибирането на обикновените затворници по килиите се къпеха осъдените на смърт, Бруталния ме попита дали да не потърсим Стиймбоут Уили в карцера.

— Предполагам, че би трябвало — отвърнах аз. Предишната вечер добре се бяхме посмели с мишката, но знаех, че ако я намерим в карцера — особено ако откриехме, че е започнала да си свива гнездо в някоя от тапицираните стени — ще се наложи да я убием. По-добре да убиеш разузнавача, независимо колко е забавен, отколкото да се налага да живееш с онези, които ще дойдат след него. Излишно е да ви казвам, че и двамата не си падахме по убиване на малки мишки. В края на краищата държавата ни плащаше да убиваме плъхове.

Но през онази нощ не открихме Стиймбоут Уили — по-късно известен като господин Джингълс — нито в меките стени, нито зад купчините боклук, които бяхме изнесли в коридора. Имаше много боклуци, повече, отколкото очаквах, защото отдавна не се беше налагало да използваме карцера. С идването на Уилям Уортън това щеше да се промени, но, разбира се, тогава още не го знаехме. За наше щастие.

— Къде ли може да е отишла? — накрая попита Бруталния, като избърса потта от тила си с голяма синя кърпа. — Няма нито дупки, нито цепнатини… само това, но… — Посочи към отвора на канала в пода. Под решетката, през която мишката би могла да се провре, имаше ситна стоманена мрежа, през която не можеше да мине дори мушичка. — Как ли е влязла? А как ли е излязла?

— Не зная — отвърнах аз.

— Но тя наистина влезе тук, нали? Искам да кажа, че и тримата я видяхме.

— Да, мушна се под вратата. Трябваше да се помъчи малко, но се мушна.

— Божичко! — възкликна Бруталния — дума, която звучеше странно от устата на толкова едър мъж. — Добре е, че затворниците не могат да се смаляват като мишки, нали?

— Можеш да се обзаложиш. — За последен път огледах брезентовите стени, като търсех дупка, цепнатина, каквото и да е. Нямаше нищо. — Хайде да си тръгваме.

 

 

Стиймбоут Уили се появил отново три дни по-късно, когато на бюрото на дежурния седял Хари Теруилигър. Пърси също бил на смяна и се хвърлил да гони мишката по Зеления път със същия парцал, който възнамеряваше да използва Дийн. Животинчето лесно избягало и се мушнало в пролуката под вратата на карцера. Като псувал високо, Пърси отключил вратата и отново изнесъл навън онези боклуци. Било смешно и страшно едновременно, каза Хари. Той се кълнял, че ще хване проклетата мишка и че направо ще й откъсне гадната малка главичка, но, разбира се, не успял. Потен и раздърпан, с измъкната отзад униформена риза, половин час по-късно се върнал при бюрото на дежурния и като отметнал косата от очите си, казал на Хари (който спокойно си седял и си четял през повечето време от суматохата), че ще запуши пролуката под вратата. Това щяло да реши проблема с гадините, заявил той.

— Както прецениш, Пърси — отвърнал Хари и обърнал страницата с комикса, който четял. Смятал, че Уетмор ще забрави за заканата си, и се оказа прав.

Бележки

[1] На английски steamboat означава параход. — Б.пр.