Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

6.

През онази седмица Мелинда Мурс, жената на директора, се върна вкъщи от Индианола. Лекарите бяха свършили с нея — направили интересните си, невиждани дотогава рентгенови снимки на тумора в главата й, документирали слабостта в ръката й и парализиращите болки, които вече я измъчваха почти постоянно, и бяха свършили с нея. Дали на съпруга й шепа хапчета с морфин и пратили Мелинда да умре у дома си. Хал Мурс си беше взел болнични — не много, по онова време не даваха много, но така или иначе можеше да остане при нея и да я гледа.

Двамата с жена ми отидохме да я видим три дни след завръщането й. Телефонирах предварително и Хал ми каза, че щяло да е чудесно, че Мелинда била доста добре и щяла да се радва да ни види.

— Мразя такива посещения — казах на Джанис, докато пътувахме към малката им къща, в която семейство Мурс бяха прекарали по-голямата част от брака си.

— Всички ги мразят, скъпи — отвърна тя и ме потупа по ръката. — Ще го изтърпим, тя също.

— Надявам се.

Заварихме Мелинда в дневната, настанена под ярките лъчи на нетипично топлото за сезона октомврийско слънце, и първата ми мисъл бе, че е отслабнала поне четирийсет килограма. Не беше, разбира се — ако бе отслабнала толкова, изобщо нямаше да е тук, но това беше първоначалната реакция на мозъка ми към онова, което отчитаха очите ми. Лицето й беше изпито и очертаваше черепа й, а кожата й бе като пергамент. Под очите й имаше тъмни кръгове. И за пръв път я виждах да седи в люлеещия се стол, без да шие, бродира или плете нещо. Просто седеше там като на гара.

— Мелинда — топло каза жена ми. Мисля, че бе толкова шокирана, колкото и мен, а навярно и повече, но успешно го прикриваше, както изглежда могат да правят някои жени. Тя се приближи до Мелинда, коленичи до стола, на който седеше съпругата на директора, и хвана едната й ръка. В този момент погледът ми попадна върху синьото килимче до камината. Дойде ми наум, че би трябвало да е с цвят на зелени лимони, защото сега тази стая беше просто друг вариант на Зеления път.

— Донесох ти чай — каза Джан, — какъвто правя за себе си. Чудесен успокояващ чай. Оставих го в кухнята.

— Много ти благодаря, мила — отвърна тя. Гласът й звучеше старчески стържещ.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита жена ми.

— По-добре — каза със стържещия си глас Мелинда. — Не мога да отида на танци, но поне днес не ме боли толкова. Дават ми някакви хапчета за главоболието. Понякога даже имат ефект.

— Това е добре, нали?

— Но не мога много добре да хващам. Нещо се е случило… с ръката ми. — Тя я повдигна, погледна я така, сякаш никога преди не я беше виждала, после я отпусна обратно в скута си. — Нещо се е случило… с цялото ми тяло. — Мелинда беззвучно се разплака и това ми напомни за Джон Кофи. Думите му отново започнаха да кънтят в главата ми: „Помогнах ти, нали? Помогнах ти, нали?“. Като стих, от който не можеш да се избавиш.

Тогава влезе Хал, повика ме и повярвайте ми, излязох от дневната с искрена радост. Отидохме в кухнята и той ми напълни половин чаша уиски, току-що сварено в някой селски казан. Чукнахме си чашите и изгълтахме съдържанието им. На вкус беше като керосин, но изпълваше стомаха с райско усещане. И все пак, когато Мурс ми посочи бутилката с безмълвния въпрос дали искам още една половинка, аз поклатих глава. Дивият Бил Уортън бе свободен в килията си — поне засега — и нямаше да е безопасно, ако минех покрай него със замаяна глава. Въпреки решетките помежду ни.

— Не зная още колко време мога да издържа, Пол — тихо ми каза той. — Сутрин идва едно момиче да ми помага, но лекарите казват, че в някой момент може вече да не е в състояние да се сдържа и… и… — Замълча. Гърлото му къркореше и Хал се мъчеше да не се разплаче отново пред мен.

— Трябва да се примириш. — Протегнах ръка над масата и стиснах скованата му, осеяна със старчески петна длан. — Живей ден за ден и остави останалото на Господ. Не можеш да направиш нищо друго, нали?

— Предполагам, че не мога. Но е трудно, Пол. Моля се никога да не разбереш колко е трудно.

Той направи усилие да се овладее.

— А сега ми разкажи новините. Как я карате с Уилям Уортън? И как се разбирате с Пърси Уетмор?

Разговаряхме известно време и накрая се сбогувахме. Почти през целия път до вкъщи жена ми мълча на предната седалка до мен — с широко отворени, замислени очи. В главата ми постоянно кънтяха думите на Кофи: „Помогнах ти, нали?“.

— Ужасно е — мрачно изрече по едно време Джанис. — И с нищо не може да й се помогне.

Кимнах и си помислих: „Помогнах ти, нали?“. Но това беше лудост и аз положих всички усилия да изхвърля думите от главата си.

Когато влязохме в двора на къщата ни, жена ми най-после заговори — не за старата си приятелка Мелинда, а за моята уринарна инфекция. Искаше да знае дали наистина се е оправила. Наистина, казах й аз.

— Това е чудесно — рече Джанис и ме целуна над веждата, на онова мое чувствително място. — Навярно би трябвало, нали знаеш, да направим едно малко нещо. Ако имаш време и желание, разбира се.

От последното имах много, а от първото — достатъчно. Хванах я за ръката и я поведох в спалнята, където съблякох дрехите й, докато тя галеше онази моя част, която се подуваше и пулсираше, но вече не ме болеше. И когато проникнах в нея, плъзгайки се бавно, както й харесваше — както харесваше и на двама ни — си мислех за Джон Кофи, който казваше, че ми е помогнал, че ми е помогнал, нали? Като рефрен от песен, който не можеш да си избиеш от главата.

По-късно, докато шофирах към затвора, ми дойде наум, че съвсем скоро ще трябва да започнем репетициите за екзекуцията на Делакроа. Това ме наведе на мисълта, че този път Пърси щеше да е на предна линия, и усетих, че потръпвам от страх. Казах си, че просто трябва да се примиря, че е само за една екзекуция и че след нея завинаги ще се избавим от Пърси Уетмор… но отново усещах онези тръпки на страх, сякаш старата ми инфекция изобщо не бе изчезнала, а само беше променила мястото на действието си, от кипящите ми слабини в смразилия ми се гръб.