Стивън Кинг
Зеленият път (26)

6.

През онази седмица Мелинда Мурс, жената на директора, се върна вкъщи от Индианола. Лекарите бяха свършили с нея — направили интересните си, невиждани дотогава рентгенови снимки на тумора в главата й, документирали слабостта в ръката й и парализиращите болки, които вече я измъчваха почти постоянно, и бяха свършили с нея. Дали на съпруга й шепа хапчета с морфин и пратили Мелинда да умре у дома си. Хал Мурс си беше взел болнични — не много, по онова време не даваха много, но така или иначе можеше да остане при нея и да я гледа.

Двамата с жена ми отидохме да я видим три дни след завръщането й. Телефонирах предварително и Хал ми каза, че щяло да е чудесно, че Мелинда била доста добре и щяла да се радва да ни види.

— Мразя такива посещения — казах на Джанис, докато пътувахме към малката им къща, в която семейство Мурс бяха прекарали по-голямата част от брака си.

— Всички ги мразят, скъпи — отвърна тя и ме потупа по ръката. — Ще го изтърпим, тя също.

— Надявам се.

Заварихме Мелинда в дневната, настанена под ярките лъчи на нетипично топлото за сезона октомврийско слънце, и първата ми мисъл бе, че е отслабнала поне четирийсет килограма. Не беше, разбира се — ако бе отслабнала толкова, изобщо нямаше да е тук, но това беше първоначалната реакция на мозъка ми към онова, което отчитаха очите ми. Лицето й беше изпито и очертаваше черепа й, а кожата й бе като пергамент. Под очите й имаше тъмни кръгове. И за пръв път я виждах да седи в люлеещия се стол, без да шие, бродира или плете нещо. Просто седеше там като на гара.

— Мелинда — топло каза жена ми. Мисля, че бе толкова шокирана, колкото и мен, а навярно и повече, но успешно го прикриваше, както изглежда могат да правят някои жени. Тя се приближи до Мелинда, коленичи до стола, на който седеше съпругата на директора, и хвана едната й ръка. В този момент погледът ми попадна върху синьото килимче до камината. Дойде ми наум, че би трябвало да е с цвят на зелени лимони, защото сега тази стая беше просто друг вариант на Зеления път.

— Донесох ти чай — каза Джан, — какъвто правя за себе си. Чудесен успокояващ чай. Оставих го в кухнята.

— Много ти благодаря, мила — отвърна тя. Гласът й звучеше старчески стържещ.

— Как се чувстваш, скъпа? — попита жена ми.

— По-добре — каза със стържещия си глас Мелинда. — Не мога да отида на танци, но поне днес не ме боли толкова. Дават ми някакви хапчета за главоболието. Понякога даже имат ефект.

— Това е добре, нали?

— Но не мога много добре да хващам. Нещо се е случило… с ръката ми. — Тя я повдигна, погледна я така, сякаш никога преди не я беше виждала, после я отпусна обратно в скута си. — Нещо се е случило… с цялото ми тяло. — Мелинда беззвучно се разплака и това ми напомни за Джон Кофи. Думите му отново започнаха да кънтят в главата ми: „Помогнах ти, нали? Помогнах ти, нали?“. Като стих, от който не можеш да се избавиш.

Тогава влезе Хал, повика ме и повярвайте ми, излязох от дневната с искрена радост. Отидохме в кухнята и той ми напълни половин чаша уиски, току-що сварено в някой селски казан. Чукнахме си чашите и изгълтахме съдържанието им. На вкус беше като керосин, но изпълваше стомаха с райско усещане. И все пак, когато Мурс ми посочи бутилката с безмълвния въпрос дали искам още една половинка, аз поклатих глава. Дивият Бил Уортън бе свободен в килията си — поне засега — и нямаше да е безопасно, ако минех покрай него със замаяна глава. Въпреки решетките помежду ни.

— Не зная още колко време мога да издържа, Пол — тихо ми каза той. — Сутрин идва едно момиче да ми помага, но лекарите казват, че в някой момент може вече да не е в състояние да се сдържа и… и… — Замълча. Гърлото му къркореше и Хал се мъчеше да не се разплаче отново пред мен.

— Трябва да се примириш. — Протегнах ръка над масата и стиснах скованата му, осеяна със старчески петна длан. — Живей ден за ден и остави останалото на Господ. Не можеш да направиш нищо друго, нали?

— Предполагам, че не мога. Но е трудно, Пол. Моля се никога да не разбереш колко е трудно.

Той направи усилие да се овладее.

— А сега ми разкажи новините. Как я карате с Уилям Уортън? И как се разбирате с Пърси Уетмор?

Разговаряхме известно време и накрая се сбогувахме. Почти през целия път до вкъщи жена ми мълча на предната седалка до мен — с широко отворени, замислени очи. В главата ми постоянно кънтяха думите на Кофи: „Помогнах ти, нали?“.

— Ужасно е — мрачно изрече по едно време Джанис. — И с нищо не може да й се помогне.

Кимнах и си помислих: „Помогнах ти, нали?“. Но това беше лудост и аз положих всички усилия да изхвърля думите от главата си.

Когато влязохме в двора на къщата ни, жена ми най-после заговори — не за старата си приятелка Мелинда, а за моята уринарна инфекция. Искаше да знае дали наистина се е оправила. Наистина, казах й аз.

— Това е чудесно — рече Джанис и ме целуна над веждата, на онова мое чувствително място. — Навярно би трябвало, нали знаеш, да направим едно малко нещо. Ако имаш време и желание, разбира се.

От последното имах много, а от първото — достатъчно. Хванах я за ръката и я поведох в спалнята, където съблякох дрехите й, докато тя галеше онази моя част, която се подуваше и пулсираше, но вече не ме болеше. И когато проникнах в нея, плъзгайки се бавно, както й харесваше — както харесваше и на двама ни — си мислех за Джон Кофи, който казваше, че ми е помогнал, че ми е помогнал, нали? Като рефрен от песен, който не можеш да си избиеш от главата.

По-късно, докато шофирах към затвора, ми дойде наум, че съвсем скоро ще трябва да започнем репетициите за екзекуцията на Делакроа. Това ме наведе на мисълта, че този път Пърси щеше да е на предна линия, и усетих, че потръпвам от страх. Казах си, че просто трябва да се примиря, че е само за една екзекуция и че след нея завинаги ще се избавим от Пърси Уетмор… но отново усещах онези тръпки на страх, сякаш старата ми инфекция изобщо не бе изчезнала, а само беше променила мястото на действието си, от кипящите ми слабини в смразилия ми се гръб.