Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 254 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

10.

Отначало като че ли нощта течеше спокойно въпреки жегата — Джон Кофи мируваше както обикновено, Дивият Бил се правеше на Кроткия Бил, а Делакроа беше в добро настроение за човек, който след малко повече от двайсет и четири часа имаше среща със Стария Светльо.

Той наистина разбираше какво ще стане с него, поне в най-общи линии. Бе си поръчал чили за последно ядене и ми даде специални указания за приготвянето му.

— Кажи им да му сложат от онзи лют сос. Кажи им да е от онзи, дето наистина подскача нагоре в гърлото ти да ти каже „здрасти“ — от зеления, не от обикновения. От него ме хваща страхотно разстройство, на другия ден не мога да изляза от тоалетната, но този път мисля, че няма да имам проблеми, n’est-ce pas?

Повечето от тях се вълнуваха за безсмъртните си души с някаква слабоумна страст, но Делакроа почти не обръщаше внимание на въпросите ми, дали в последните си часове не иска духовно утешение. Щом „онзи тип“ Шустър бил достатъчно добър за големия вожд Битърбък, смяташе Дел, щял да устрои и него. Не, онова, което го вълнуваше — вече сте се сетили, сигурен съм — бе какво ще стане с господин Джингълс, след като той, Делакроа, си отиде. Бях свикнал да прекарвам дълги часове с осъдените на смърт в нощта преди екзекуцията им, но сега за пръв път прекарвах тези дълги часове замислен над съдбата на една мишка.

Дел отхвърляше вариантите един след друг и търпеливо разработваше възможностите в замаяния си ум. И докато разсъждаваше на глас, копнеейки да осигури на любимеца си бъдеще, сякаш беше дете, което трябваше да завърши колеж, той хвърляше пъстрата макара към стената. Мишокът скачаше след нея, проследяваше я и я връщаше обратно при краката на Дел. След известно време това започна да ми действа на нервите — първо изтракването на макарата в каменната стена, после тихото трополене на лапичките. Макар номерът да беше хитър, след деветдесетина минути започваше да ти втръсва. А мишлето като че ли изобщо не се уморяваше. От време на време спираше да се освежи с вода от чинийката, която французинът държеше точно за тази цел, или да си похапне малко от розовите ментови бонбони, и после отново се връщаше дотам, докъдето бе стигнало. На няколко пъти ми беше на езика да кажа на Делакроа да го остави да си почине, но си напомнях, че му остават само тази нощ и утрешният ден да си играе с господин Джингълс. Към края обаче наистина започна да ми става трудно да издържам — нали знаете как е, когато един и същи звук постоянно се повтаря. В крайна сметка това ти скъсва нервите. Понечих да заговоря, но нещо ме накара да погледна през рамо. Джон Кофи стоеше на вратата на килията си и поклати глава към мен: надясно, наляво и обратно по средата. Сякаш беше прочел мислите ми и ми казваше да се откажа.

Казах на Делакроа, че ще се погрижа господин Джингълс да попадне при леля му, онази, която му бе пратила големия плик с бонбони. Също и пъстрата му макара, дори „къщичката“ му — че ще накараме Ту-Ту да се откаже от претенциите си за кутията от пури. Не, отвърна той след известен размисъл (имаше време да хвърли макарата към стената поне пет пъти и животинчето я буташе обратно или с муцунка, или с лапичките си), не можело да стане така. Леля му Ермион била прекалено стара и нямало да разбере господин Джингълс, а и ако той я надживеел? Какво щяло да се случи тогава с него? Не, не, леля му Ермион просто не ставала.

„Добре тогава, попитах аз, ами ако го вземе някой от нас? Някой от нас, надзирателите? Бихме могли да го държим тук, в блок Е.“ Не, отвърна Делакроа, бил ми много признателен за предложението, certainement, но господин Джингълс заслужавал да бъде свободен. Той, Едуар Делакроа, го знаел, защото господин Джингълс — както вече сте се досетили — му го бил прошепнал на ухото.

— Добре — казах аз, някой от нас ще го занесе у дома си, Дел. Може би Дийн. Той има малък син, който ужасно би искал да си има мишле, обзалагам се.

Делакроа пребледня от ужас при тази мисъл. Едно хлапе да се грижи за миши гений като господин Джингълс? Как съм можел да очаквам, за бога, едно хлапе да е в състояние да продължи дресировката му, да го учи на нови трикове? Ами ако хлапето загубело интерес и забравело да го храни в продължение на два-три дни? Делакроа, изгорил живи шест човешки същества в опита си да скрие първото си престъпление, потръпна от искреното отвращение на страстен противник на вивисекцията.

— Добре — казах му тогава, — ще го взема самият аз. — Обещавах им всичко, спомнете си, през последните им четирийсет и осем часа им обещавах всичко. — Става ли?

— Не, сър, шефе Еджкоум — извинително отвърна Дел и отново хвърли макарата. Тя се блъсна в стената, отскочи и се завъртя. Господин Джингълс вече беше при нея и я буташе с муцунка към французина. — Много ти благодаря — merci beaucoup, но ти живееш в гората, а той ще се страхува да живее dans la foret. Зная го, защото…

— Мисля, че мога да се досетя откъде го знаеш, Дел — прекъснах го аз.

Делакроа кимна усмихнат.

— Но ще измислим нещо. Можеш да се обзаложиш! — Той хвърли макарата. Мишокът затрополи след нея. Опитах се да не потреперя.

Накрая Бруталния намери изход. Той бе стоял до бюрото на дежурния и гледаше как Дийн и Хари играят на карти. Там беше и Пърси. Най-после Бруталния се умори да се мъчи да завърже разговор с него и в отговор да получава само нацупено сумтене. Той се приближи до столчето, на което седях пред килията на Делакроа, и остана да ни слуша със скръстени ръце.

— Какво ще кажеш за Градчето на мишките? — попита той, като се възползва от тишината, настъпила след като французинът отхвърли идеята за старата ми къща в гората. Хауъл подхвърли въпроса си небрежно, сякаш просто му бе хрумнало.

— Градчето на мишките ли? — Делакроа погледна Бруталния едновременно сепнато и заинтригувано. — Какво Градче на мишките?

— Това е онази туристическа атракция във Флорида — поясни той. — В Талахаси[1], струва ми се. Така ли е, Пол? В Талахаси ли беше?

— Да — потвърдих аз, без да се колебая нито за миг, и мислено благослових Брутъс Хауъл. — В Талахаси. Точно нататък по пътя от кучешкия университет. — При тези думи устата на Бруталния леко потрепна и си помислих, че може да развали всичко, ако се разсмее, но той се овладя и кимна. По-късно обаче щеше да ми го върне за кучешкия университет, бях сигурен в това.

Този път Дел не хвърли макарата, макар че любимецът му стоеше до чехъла му, вдигнал предните си лапички и очевидно с нетърпение очакваше следващата възможност да покаже трика си. Французинът погледна Бруталния, после мен и отново Хауъл.

— Какво правят в Градчето на мишките? — попита.

— Мислиш ли, че ще вземат господин Джингълс? — обърна се към мен Бруталния, като едновременно не обърна внимание на Дел и привлече интереса му още повече. — Смяташ ли, че той ще се справи, Пол?

— Знаеш ли — отвърнах аз, — колкото повече мисля по въпроса, толкова повече ми се струва, че идеята ти е блестяща. — С периферното си зрение забелязах, че Пърси се е приближил по Зеления път (заобикаляйки отдалеч килията на Уортън). Той стоеше облегнал рамо на една от празните килии и ни слушаше с презрителна усмивка.

— Какво е това Градче на мишките? — вече с отчаяно любопитство попита Дел.

— Туристическа атракция, нали ти казах — отвърна Бруталния. — Имат, хм, не зная, стотина, че и повече мишки. Ти как мислиш, Пол?

— В последно време повече от сто и петдесет — казах аз. — Имат страхотен успех. Научих, че възнамерявали да открият клон и в Калифорния и да го нарекат „Западно градче на мишките“, толкова процъфтявал бизнесът им. Вероятно дресурата на мишки има голямо бъдеще. Самият аз не го разбирам.

Дел седеше с пъстрата макара в ръка и ни гледаше за момента забравил собственото си положение.

— Взимат само най-умните мишки — предупреди го Бруталния, — онези, които могат да правят трикове. При това не трябва да са бели, защото това са домашни мишки.

— Домашни мишки, да, можеш да се обзаложиш! — нервно изрече Делакроа. — Мразя ги тези домашни мишки!

— И там — продължи Бруталния с поглед, зареян в собственото си въображение, — влизаш в онази палатка…

— Да, да, като в cirque! Входът плаща ли се?

— Поднасяш ли ме? Разбира се, че се плаща. По десет цента за възрастни и по два за деца. И вътре има цял град, направен от бакелитови кутии и ролки тоалетна хартия, с прозорци от целофан, така че да можеш да виждаш какво правят вътре…

— Да! Да! — Французинът вече бе в екстаз. Той се обърна към мен. — Какво е целофан?

— Като на вратичката на печка, през която можеш да гледаш вътре — обясних му аз.

— Ами да! Страхотно! — Той махна с ръка на Бруталния да продължи и малките лъскави очички на господин Джингълс светкавично се завъртяха, за да не изпуснат от поглед макарата. Беше много смешно. Пърси се приближи още малко, сякаш за да вижда по-добре, и забелязах, че Джон Кофи се мръщи към него, но бях прекалено увлечен от измислиците на Хауъл, за да му обърна внимание. Всичко това издигаше изкуството да казваш на осъдения онова, което иска да чуе, на по-високо равнище и повярвайте ми, аз искрено се възхищавах на колегата си.

— Е — продължи той, — бакелитовият град на мишките е интересен, но онова, по което хлапетата направо са луди, е Циркът на звездите в Градчето на мишките. В него животинчетата се люлеят на трапец, търкалят онези малки цилиндри, подреждат монети…

— Да, това е! Това е мястото за господин Джингълс! — прекъсна го Делакроа. Очите му блестяха, а страните му бяха силно зачервени. Дойде ми наум, че Брутъс Хауъл е своего рода светец. — Най-после ще си истинска циркова мишка, господин Джингълс! Ще живееш в Градчето на мишките във Флорида! Ура!

Той хвърли макарата по-силно отпреди. Тя се удари ниско в стената, отскочи и прелетя през решетките на килията му, за да падне на Пътя. Господин Джингълс се хвърли след нея и Пърси се възползва от шанса си.

— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата — прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на животинчето и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.

Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.

Пърси се обърна към него усмихнат, а после и към нас тримата.

— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и без да бърза, се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на линолеума в увеличаващата се локва кръв.

Бележки

[1] Столицата на Флорида. — Б.пр.