Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 254 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Въведение
Страдам от безсъние — факт, който няма да изненада хората, четящи романа за приключенията на Ралф Робъртс — и затова винаги имам под ръка някоя история за безсънните нощи. Разказвам си я, докато лежа в мрака, и я пиша наум точно като на пишеща машина или компютър, прибавям мисли, трия подчинени изречения, допълвам диалога. Всяка нощ започвам отначало и стигам малко по-нататък от предишната. На петата-шестата нощ обикновено вече съм запомнил наизуст цели откъси. Това може да ви звучи малко шантаво, но действа успокояващо… и като средство за убиване на времето е по-приятно от броенето на овце.
Накрая тези истории свършват точно като дълго препрочитана книга. („Изхвърли я и си купи нова, Стивън — понякога казва майка ми и ядосано поглежда някой мой любим комикс или евтино книжле. — Тази вече съвсем се е оръфала от четене.“) Тогава идва време да потърся нова и по време на безсъние аз с надежда очаквам да измисля нещо, защото безсънните часове са безкрайни.
През 1992 или 1993 г. работех върху история, озаглавена „Което мами окото ти“. Разказваше се за един човек в отделението на смъртниците, едър чернокож мъж, който с наближаването на датата на екзекуцията му проявява интерес към фокусите. Историята трябваше да се разказва в първо лице от стар затворник, който бута количка с книги из затворническите блокове и продава цигари и дребни неща като лосион за коса и самолетчета от восъчна хартия. В края на книгата, точно преди екзекуцията, исках едрият затворник Люк Кофи да направи големия си фокус и да изчезне.
Идеята беше добра, но не се получи. Опитвах по стотици различни начини, но нищо не излизаше. Дадох на разказвача опитомена мишка, която се возеше на количката му, като си мислех, че това може да помогне, ала напразно. Най-хубаво бе началото: „Това се случи през 1932 година, когато щатският затвор все още беше в Евънс Ноч… там беше и електрическият стол, разбира се, който затворниците наричат «Стария Светльо».“ Дотук ми харесваше — по-нататък обаче не. Накрая се отказах от Люк Кофи и неговите изчезващи монети в полза на приказката за една планета, където по време на дъжд хората кой знае защо се превръщат в канибали… и още си я харесвам, така че долу ръцете, чувате ли?
След около година и половина отново ми хрумна идеята за отделението на смъртниците, само че този път в по-различен аспект. Да речем, помислих си аз, че едрият тип е някакъв лечител вместо начинаещ фокусник, простодушен човек, осъден за убийства, които не само не е извършил, но и се е опитал да предотврати? Тази история беше прекалено хубава, за да си играя с нея нощем, реших аз, макар че всъщност започнах в леглото, като възстанових почти дума по дума началото и измислих първата глава, преди да започна да пиша. Разказвачът от затворник се превърна в пазач, Люк Кофи стана Джон Кофи (алюзия с Фокнъровия Джо Кристмас), а мишката стана… ами, господин Джингълс.
Историята беше добра, разбрах го още от самото начало, но ми беше невероятно трудно да я напиша. В живота ми имаше други неща, които ми се струваха по-лесни — едно от тях беше сценарият за телевизионния минисериал „Сиянието“ — и аз едва-едва напредвах със „Зеленият път“. Като че ли създавах цял нов свят, защото не знаех почти нищо за живота в отделението на смъртниците в Юга по време на Голямата депресия. Можех да проуча въпроса, разбира се, но си мислех, че така ще убия крехкото чудо, което бях открил в историята — някаква част от мен още отначало знаеше, че не искам действителност, а мит. Затова продължавах, редях думите и се надявах на вдъхновение, осенение, някакво малко чудо.
Чудото дойде с факс от Ралф Вичинанза, моя агент за разпространение на правата за книгите ми в чужбина, който беше разговарял с един британски издател за серийните романи на Чарлз Дикенс отпреди век. Ралф ме питаше небрежно, като човек, който не очаква идеята да се осъществи, дали не искам да опитам този начин на публикуване. Божичко, аз веднага налапах въдицата. Мигновено разбрах, че ако се съглася с този проект, ще трябва да довърша „Зеленият път“. Чувствайки се като римски войник, който подпалва моста на Рубикон, аз се обадих на Ралф и го помолих да сключи сделката. Той го направи. Останалото ви е известно. Джон Кофи, Пол Еджкоум, Бруталния Хауъл, Пърси Уетмор… оттам нататък те поеха нещата в свои ръце. Получи се страхотно.
„Зеленият път“ се прие великолепно, което изобщо не бях очаквал. Всъщност си мислех, че спокойно може да не се продава. Читателските отзиви бяха прекрасни и този път с тях бяха съгласни повечето критици. Струва ми се, че до голяма степен дължа масовото приемане на книгата на далновидните предложения на жена ми, а търговския й успех — на усилената работа на хората от „Дътън Сигнит“.
Самото преживяване обаче беше единствено мое. Пишех като побъркан, опитвах се да тичам в крак с безумния издателски график и в същото време да създам книгата така, че всяка част да има своя миникулминация, надявах се, че всичко ще е наред, и знаех, че ще ме обесят, ако не се получи. Питал съм се дали Чарлз Дикенс се е чувствал по същия начин, дали се е надявал, че въпросите, повдигнати в сюжета, сами ще намерят отговор. Предполагам, че и с него е било така. За негово щастие Божието министерство на талантите е отпуснало малко повечко на стария Чарлз.
Един-два пъти ми се случи да си помисля, че сигурно осейвам земята след себе си с най-отявлени анахронизми, но те се оказаха съвсем малко. Даже „порнокомиксът“ с Попай и Олив Ойл попадна право в целта: след публикуването на Част 6 някой ми прати отпечатък от точно такъв комикс, издаден около 1927 г. На една от рисунките Уимпи опъва Олив и в същото време яде хамбургер. Божичко, нищо не може да се сравнява с човешкото въображение, нали?
След успешното публикуване на „Зеленият път“ бяха проведени много дискусии за това как — и дали изобщо — да бъде издаден като един роман.
Иска ми се някога изцяло да го преработя, да го превърна в такъв роман, какъвто в този формат не може да е, и отново да го издам. Дотогава това ще трябва да свърши работа. Радвам се, че го харесаха толкова много читатели. И знаете ли, в края на краищата се оказа доста добро четиво за приспиване.
Бангор, Мейн
6 февруари 1997 г.