Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

4.

Следващият ден беше още по-задушен — последният ден на неестествената октомврийска жега. Когато пристигнах на работа, на запад тътнеха гръмотевици и започваха да се събират черни облаци. Със спускането на нощта те се приближиха и можехме да видим синьо-белите тризъбци на мълниите, които изскачаха от тях. Към десет вечерта в окръг Трапингъс се разрази торнадо — загинали четирима души и покривът на гаража в Тефтън бил отнесен — а на Студената планина се развихри ужасна гръмотевична буря. По-късно ми се струваше, че сякаш небесата са се гневили заради ужасната смърт на Едуар Делакроа.

Отначало всичко вървеше нормално. Дел спокойно бе прекарал деня в килията си, като от време на време си играеше с господин Джингълс, но предимно лежеше на койката си и го галеше. Уортън на два пъти се опита да ни създаде проблеми — веднъж извика на Дел за мишите хамбургери, които щели да получат, след като старият късметлия Пиер затанцувал ту-степ в ада — но дребният французин не му отвърна и очевидно решил, че не може да направи нищо повече, Дивия Бил се отказа.

В десет и петнайсет пристигна отец Шустър и зарадва всички ни, като съобщи, че щял да каже „Отче наш“ заедно с Дел на луизиански френски. Това ни се стори добро предзнаменование. Оказа се, че грешим, разбира се.

Към единайсет започнаха да се събират свидетелите, повечето от които тихо разговаряха за ужасното време и гласно разсъждаваха за възможността от отлагане на екзекуцията заради прекъсване на електричеството. Изглежда, никой от тях не знаеше, че Стария Светльо се задейства с генератор и освен ако директно не го удареше мълния, представлението щеше да продължи. Тази вечер Хари беше в помещението за прекъсвача, така че тримата с Бил Додж и Пърси Уетмор играеха ролята на разпоредители, показваха на хората местата им и питаха всеки от тях дали не иска студена вода. Присъстваха две жени: сестрата на момичето, което Дел бе изнасилил и убил, и майката на една от жертвите на пожара. Тя беше едра, бледа и решителна жена. Каза на Хари Теруилигър, че се надява мъжът, когото е дошла да види, да е ужасно уплашен, че знаела, че неговият огън в ада вече е разпален и че дяволчетата на Сатаната го очакват. После избухна в сълзи и скри лице в дантелена кърпичка, голяма почти колкото калъф за възглавница.

Разнесе се страхотна гръмотевица, която ламариненият покрив не можа да приглуши. Хората тревожно погледнаха нагоре. Неколцина мъже, на които очевидно им бе неудобно да носят вратовръзки толкова късно вечерта, избърсаха зачервените си страни. В бараката беше ужасно горещо. И, разбира се, те не откъсваха очи от Стария Светльо. Навярно по-рано през седмицата се бяха шегували с всичко това, но до единайсет и половина тази вечер настроението им за шеги се бе изпарило. Още в самото начало ви казах, че хората, които трябва да седнат на онзи дъбов стол, бързо загубват всякакво чувство за хумор, но осъдените на смърт не бяха единствените, чиито усмивки се стопяваха, щом наистина настъпеше моментът. Просто някак си изглеждаше толкова гол върху платформата си, със скоби, щръкнали от двете страни на краката му и приличащи на онези, които носеха преболедувалите детски паралич. Не се чуваха много разговори и когато отново изкънтя гръмотевица, силна и неприятна като звук от разцепващо се дърво, сестрата на жертвата на Делакроа тихо извика. Последният, който зае мястото си сред свидетелите, беше Къртис Андерсън, заместникът на директора Мурс.

В единайсет и половина аз се приближих до килията на Делакроа. На малко разстояние зад мен вървяха Бруталния и Дийн. Дел седеше на койката с господин Джингълс в скута си. Мишката бе протегнала глава към осъдения и малките й блестящи очички поглъщаха лицето на французина. Дел я галеше между ушите. По лицето му се търкаляха големи беззвучни сълзи и като че ли мишлето гледаше именно тях. При звука на стъпките ни затворникът вдигна глава. Беше много блед. Зад себе си по-скоро усещах, отколкото виждах погледа на Джон Кофи, застанал до вратата на килията си.

При дрънченето на ключовете ми по металните решетки Дел потръпна, но продължи да гали господин Джингълс по главичката, докато аз отключих вратата и я отворих.

— Здрасти, шефе Еджкоум — рече той. — Здрасти, момчета. Кажи здрасти, господин Джингълс. — Но мишката просто продължаваше унесено да поглъща лицето на плешивия дребен човек, сякаш се чудеше откъде ли извират сълзите му. Пъстрата макара лежеше на мястото си в кутията от пури — приготвена за последния път, помислих си аз и ме проряза остра болка.

— Едуар Делакроа, като съдебен служител…

— Шефе Еджкоум?

Отначало реших просто да продължа с формалните думи, после се отказах.

— Какво има, Дел?

Той ми подаде мишката.

— Ето. Не позволявай с господин Джингълс да се случи нищо лошо.

— Дел, не мисля, че ще дойде при мен. Той не е…

— Mais oui, той казва, че ще дойде. Казва, че знае всичко за теб, шефе Еджкоум, и че ти ще го заведеш на онова място във Флорида, където мишките правят триковете си. Казва, че ти вярва. — Делакроа протегна ръка и проклет да съм, ако мишката не стъпи от дланта му върху рамото ми. Бе толкова лека, че дори не я усетих през плата на униформата ми, но я почувствах като слаба топлинка. — Шефе? Не позволявай онзи лош човек пак да се доближи до него. Не позволявай онзи лош човек да направи нещо на мишката ми.

— Няма, Дел. Няма да му позволя. — Въпросът беше какво щях да правя с животинчето в момента. Не ми изглеждаше много редно да съпровождам Делакроа покрай свидетелите с мишка, настанила се на рамото ми.

— Аз ще го взема, шефе — изтътна някой иззад мен. Бе Джон Кофи — сякаш по някакъв свръхестествен начин беше прочел мислите ми. — Само за сега. Ако Дел няма нищо против.

Французинът с облекчение кимна.

— Да, вземи го, Джон, докато тази глупост не свърши — bien! А после… — Погледът му се върна към нас с Бруталния. — Ще го занесете във Флорида. В онова Градче на мишките.

— Да, най-вероятно ще отидем заедно с Пол — потвърди Хауъл, като неспокойно гледаше как господин Джингълс слиза от рамото ми в огромната отворена длан на Кофи. Мишлето го направи, без да се съпротивлява или да се опитва да избяга — всъщност се намести в ръката на негъра със същата готовност, с каквато се бе качило на рамото ми. — Ще си вземем от отпуската. Нали, Пол?

Кимнах. Дел също кимна с блеснали очи и със съвсем лека усмивка на уста.

— Хората ще плащат по десет цента, за да го видят. И по два цента за децата. Нали така, шефе Хауъл?

— Точно така, Дел.

— Ти си добър човек, шефе Хауъл. Ти също, шефе Еджкоум. Понякога сте ми викали, oui, но не повече, отколкото трябва. Всички вие сте добри хора, освен онзи Пърси. Иска ми се да можех да ви видя на някое друго място. Mauvais temps, mauvais chance.

— Трябва да ти кажа нещо, Дел — продължих аз. — Преди да тръгнем, просто трябва да ти кажа думите, които казвам на всички. Нищо особено, но е част от задълженията ми. Става ли?

— Oui, monsieur — отвърна той и за последен път погледна към седналия върху широкото рамо на Джон Кофи господин Джингълс. — Au revoir, mon ami — каза французинът и се разплака по-силно. — Je t’aime, mon petit. — И прати на мишлето въздушна целувка. Би трябвало да е смешна онази целувка или може би просто гротескна, но не беше. За миг погледите ни с Дийн се срещнаха, после трябваше да се извърна. Дийн зяпаше нататък по коридора към карцера и странно се усмихваше. Струва ми се, че още малко и щеше да се разплаче. Що се отнася до мен, аз казах каквото трябваше, като започнах с това, че съм съдебен служител, и щом свърших, Делакроа за последен път излезе от килията си.

— Почакай още малко, приятел — рече Бруталния и погледна темето на Дел, върху което трябваше да нагласим шапката. Той ми кимна, после потупа французина по рамото. — Точно както трябва. Да вървим.

И така, Едуар Делакроа за последен път пое по Зеления път. По страните му се стичаха малки ручейчета пот и сълзи. В небето изтрещя страшна гръмотевица. Бруталния вървеше отляво на осъдения, аз отдясно, а Дийн отзад.

В кабинета ми чакаше Шустър. В двата ъгъла стояха надзирателите Ринголд и Батъл. Свещеникът погледна към Дел, усмихна се и се обърна към него на френски. Звучеше ми надуто, но направи истинско чудо. Дел се усмихна в отговор, после се приближи до Шустър и го прегърна. Ринголд и Батъл се напрегнаха, но аз ги спрях с вдигнати ръце и поклатих глава.

Шустър слушаше задавената от сълзи френска реч на Дел, кимаше, сякаш отлично го разбираше, и го потупваше по гърба. После ме погледна над рамото на дребния мъж и каза:

— Не разбирам почти нищо от онова, което говори.

— Мисля, че няма значение — изтътна Бруталния.

— Аз също, синко — с усмивка се съгласи Шустър. Той бе най-добрият от всички свещеници, които идваха в затвора, и сега съзнавам, че нямам представа какво е станало с него. Надявам се, че е запазил вярата си, каквото и да е станало.

Той помогна на Делакроа да падне на колене, после допря ръцете си в молитвен жест. Французинът го последва.

— Not’ Pere, qui etes aux cieux — започна Шустър и Делакроа повтаряше след него. Двамата заедно казаха Отче наш на някакъв странен луизиански френски, чак до „mais deliverez-nous du mal, ainsi soit-il“. Сълзите на Дел вече почти бяха пресъхнали и изглеждаше спокоен. Последваха цитати от Библията (на английски), включително добрите стари думи за неподвижните води. Когато свърши с това, Шустър понечи да се изправи, но Дел го хвана за ръкава и каза нещо на френски. Свещеникът внимателно го изслуша и се намръщи. После му отговори. Дел прибави още нещо, след това просто го погледна с надежда.

Шустър се обърна към мен.

— Иска да каже още една молитва, господин Еджкоум. Аз не мога да му помогна с нея заради баптисткото си вероизповедание. Има ли някакъв проблем?

Погледнах към часовника на стената и видях, че до полунощ остават седемнайсет минути.

— Няма — отвърнах аз, — но трябва да побърза. Трябва да спазваме определеното време, нали знаете?

— Да, зная. — Той се обърна към Делакроа и му кимна.

Дел затвори очи, сякаш за молитва, но за миг не каза нищо. Челото му се смръщи и ми се стори, че рови някъде дълбоко из паметта си, като човек, който търси в малка таванска стая предмет, неизползван (или ненужен) от много, много дълго време. Отново хвърлих поглед към часовника и едва не казах нещо — щях да кажа, ако Бруталния не ме дръпна за ръкава и не поклати глава.

После Дел започна — тихо, но бързо на онзи диалектен френски, заоблен, мек и чувствен като гърдите на млада жена.

— Marie! Je vous salue, Marie, oui, pleine de grace; le Seigneur est avec vous; vous etes benie entre toutes les femmes, et mon cher Iesus, le fruit de vos entrailles, est beni. — Той отново плачеше, но ми се струва, че не го осъзнаваше. — Sainte Marie, O ma mere, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauv’ pecheurs, maint’ant et a l’heure… l’heure de notre mort. L’heure de mon mort. — Осъденият дълбоко и пресекливо си пое дъх. — Ainsi soit-il.

Когато Делакроа се изправи на крака, през единствения прозорец на кабинета проблесна кратка синьо-бяла светкавица. Всички подскочиха и се свиха, освен самия Дел, който все още изглеждаше погълнат от старата молитва. Без да гледа, той протегна ръка. Бруталния я пое и за миг я стисна. Французинът го погледна и леко се усмихна.

— Nous voyons… — започна той, после замълча и с усилие на волята си премина на английски. — Вече можем да вървим, шефе Хауъл, шефе Еджкоум. Вече съм чист пред Господ.

— Това е добре — отвърнах аз и се зачудих колко чист пред Господ ще се чувства двайсет минути по-късно, когато се окажеше в единия край на електрическия проводник. Надявах се последната му молитва да е била чута и Богородица да се моли заедно с него с цялото си сърце и душа, защото в този момент Едуар Делакроа, изнасилвач и убиец, се нуждаеше от всички възможни молитви. Навън светкавица отново разцепи небето. — Хайде, Дел. Не е далече.

— Чудесно, шефе, чудесно. Защото не се страхувам, вече не. — Поне така каза, но видях в очите му — въпреки молитвите — че лъже. Когато изминеха останалата част от Зеления път и се наведяха, за да се проврат през ниската врата, почти всички от тях се страхуваха.

— Спри долу, Дел — тихо му казах аз, когато стигна до вратата, но съветът бе излишен. Той спря в основата на стълбите, да, и причината беше застаналият на платформата Пърси Уетмор. До краката му бе кофата с гъбата, а точно зад десния му хълбок се виждаше телефонът за връзка с губернатора.

— Non — тихо и ужасено рече Дел. — Non, не той!

— Продължавай — подкани го Бруталния. — Просто гледай към нас с Пол. Напълно забрави за него.

— Но…

Хората обърнаха глави към нас, но аз леко се извъртях, така че да мога да държа Делакроа за левия лакът, без да ме виждат.

— Спокойно — казах с глас, който можеше да чуе само Дел и навярно Бруталния. — Единственото, с което повечето от тези хора ще те запомнят, е начинът, по който излизаш, така че нека те запомнят с добро.

В този момент в небето изтрещя най-силната досега гръмотевица, толкова мощна, че ламариненият покрив на бараката се разтърси. Пърси подскочи, сякаш някой го е сръгал, и Дел презрително се изсмя.

— Ако удари още по-силен гръм, той пак ще подмокри гащите — рече и после изправи плещите си — не че имаше какво толкова да изправя. — Хайде. Да свършваме с това.

Тръгнахме към платформата. Мимоходом Делакроа хвърли нервен поглед към свидетелите — този път около двайсет и петима — но тримата с Бруталния и Дийн не откъсвахме очи от стола. Всичко ми се струваше наред. Вдигнах палец и въпросително погледнах към Пърси, който сбърчи лице, сякаш ме питаше: „Какво искаш да кажеш, дали всичко е както трябва ли? Естествено, че е“.

Надявах се да е прав.

Двамата с Бруталния автоматично протегнахме ръце към лактите на Делакроа, когато понечи да се качи на платформата. Тя се издига само на двайсетина сантиметра над пода, но бихте се изненадали колко много от тях, дори най-яките, се нуждаят от помощ, за да направят тази последна стъпка нагоре в живота си.

Дел обаче нямаше проблеми. Той се изправи пред стола за миг (решително, без да гледа към Пърси), после наистина му заговори, сякаш му се представяше:

— C’est moi.

Пърси протегна ръка към него, но Делакроа сам се обърна и седна. Коленичих от лявата му страна, Бруталния — от дясната. Предпазих си слабините и гърлото по начина, който вече описах, после обърнах скобата така, че да обхване слабата бяла плът точно над глезена на осъдения. Разнесе се гръмотевица и ме накара да подскоча. В очите ми капеше пот. Кой знае защо постоянно си мислех за Градчето на мишките. За Градчето на мишките и за това, че входът струвал десет цента. Два цента за децата, които щяха да гледат господин Джингълс през целофановите прозорци.

Скобата заяждаше и не искаше да се затвори. Чувах, че Дел си поема дълбоко въздух — дробовете, които след по-малко от четири минути щяха да се превърнат в овъглени торби, сега се мъчеха да следват препускащото му от страх сърце. Фактът, че бе убил шестима души, в този момент ми се струваше най-маловажният. Изобщо не говоря за добро и зло, просто ви описвам как стояха нещата.

Дийн коленичи до мен и прошепна:

— Какво става, Пол?

— Не мога… — започнах аз и в този миг скобата с ясно доловимо изщракване се затвори. Трябва да е прищипала кожата на Делакроа, защото той потръпна и издаде тих, съскащ звук. — Съжалявам — казах.

— Няма нищо, шефе — отвърна той. — Ще ме боли само за минута.

Бруталния трябваше да затвори скобата с електрода, което винаги отнема малко повече време, така че и тримата се изправихме почти едновременно. Дийн отиде да затвори скобата на дясната ръка на французина, а Пърси — на лявата. Бях готов да се приближа, ако Уетмор имаше нужда от помощ, но той се справи по-добре със задачата си, отколкото аз. Виждах, че сега Дел трепери целият, сякаш през тялото му вече минаваше слаб ток. Можех да усетя и мириса на потта му. Беше кисел и силен и ми напомняше за саламура от туршия.

Дийн кимна на Пърси. Уетмор се обърна през рамо — виждах мястото точно под извивката на челюстта му, където се беше порязал по време на бръснене същия ден — и тихо, но твърдо каза:

— Включи на едно!

Разнесе се бръмчене като шум на стар хладилник и висящите крушки в склада замъждукаха. От публиката се разнесоха няколко тихи ахвания и промърморвания. Дел подскочи на стола, стиснал краищата на дъбовите облегалки толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели. Погледът му шареше насам-натам и дишането му още повече се ускори. Вече почти се задъхваше.

— Спокойно — измърмори Бруталния. — Спокойно, Дел, отлично се справяш. Потърпи, отлично се справяш.

„Хей, момчета! — помислих си аз. — Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“ И в небето отново изтътна гръмотевица.

Пърси величествено заобиколи електрическия стол и застана пред него. Това беше големият му миг, сега бе по средата на сцената и всички погледи бяха насочени към него. Всички, с изключение на един. Делакроа видя кой е и наведе очи към скута си. Допреди това бих се обзаложил на каквото и да е, че Пърси ще си оплете езика, когато наистина трябва да каже речта си пред публика, но той не засече нито веднъж. Гласът му беше злокобно спокоен:

— Едуар Делакроа, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

Дел се опита да каже нещо и отначало успя да издаде само ужасен шепот, изпълнен с придихания и гласни звуци. На лицето на Пърси се появи сянката на презрителна усмивка и в този момент с удоволствие бих го застрелял. После французинът облиза устни и отново опита:

— Съжалявам за онова, което извърших. Бих дал каквото и да е, за да върна часовника назад, но никой не е в състояние да го стори. Затова сега… — В небето над нас избухна гръм като от минохвъргачка. Дел подскочи, доколкото му позволяваха скобите с безумно изцъклени от мокрото му лице очи. — Затова сега си плащам. Бог да ми прости. — Отново облиза устни и погледна към Бруталния. — Не забравяйте обещанието си за господин Джингълс — рече с тих глас, предназначен само за нас.

— Няма, не се тревожи — отвърнах аз и потупах студената като пръст ръка на Делакроа. — Той ще отиде в Градчето на мишките…

— Хайде бе, ще отиде — с ъгълчето на устата си каза Пърси като затворник на двора, докато прекарваше ремъка през гърдите на Дел. — Такова място няма. Измислиха го тези момчета тук, за да кротуваш. Просто си помислих, че би трябвало да го знаеш, педераст такъв.

Болезненият блясък в очите на Дел ми подсказа, че подсъзнателно вече го е знаел… но че е нямало да го допусне до съзнанието си, ако му бяха позволили. Смаян и вбесен, погледнах към Пърси и той спокойно отвърна на погледа ми, сякаш ме питаше какво ще направя сега. И, разбира се, знаеше, че ме е надхитрил. Не можех да направя нищо, не и пред свидетелите, не и след като Делакроа вече седеше на самия край на живота си. Вече нямаше какво да направя, освен да продължа и да свърша с всичко това.

Пърси свали маската от куката и я нахлузи върху лицето на осъдения Дел, като здраво я напъха под изпъкналата брадичка на дребния мъж, за да опъне дупката отгоре й. След това трябваше да вземе гъбата от кофата и да я намести в шапката. И тъкмо тук той за пръв път се отклони от обичайния ред: вместо просто да се наведе и да извади гъбата, взе стоманената шапка от облегалката на стола и се наведе с нея в ръце. С други думи, вместо да доближи гъбата до шапката — което беше естествено — той направи обратното. Трябваше да разбера, че нещо не е наред, но бях прекалено разстроен. Това бе първата екзекуция, в която участвах и в която чувствах, че напълно съм загубил контрол. Що се отнася до Бруталния, той изобщо не гледаше към Уетмор, поне когато Пърси се наведе над кофата (като се движеше така, че отчасти да скрие от погледа ни какво прави), изправи се и се обърна към Дел с шапката в ръце и с вече поставената вътре кафява кръгла гъба. Хауъл гледаше към плата, заменил лицето на французина — наблюдаваше как черната копринена маска потъва навътре и очертава кръга на отворената уста на Делакроа, а после се издува навън от дъха му. По челото и слепоочията на Бруталния, точно под косата му, бяха избили едри капки пот. Никога дотогава не го бях виждал да се поти по време на екзекуция. Лицето на застаналия зад него Дийн изглеждаше отнесено и болнаво, сякаш Стантън се мъчеше да не избълва вечерята си. Всички разбирахме, че нещо не е наред, сега вече съм сигурен. Просто не можехме да определим какво. Никой не знаеше — поне тогава — за въпросите, които Пърси бе задавал на Джак Ван Хей. Бяха много, но подозирам, че повечето са били просто за маскировка. Онова, от което Пърси се е интересувал — единственото, от което се е интересувал, уверен съм — е била гъбата. Предназначението на гъбата. Защо се потапя в солен разтвор… и какво ще стане, ако не се потопи в него.

Какво ще стане, ако гъбата е суха.

Пърси нахлупи шапката върху главата на Дел. Дребният мъж отново подскочи и простена, този път по-високо. Някои от свидетелите неспокойно се размърдаха на сгъваемите си столове. Дийн направи половин крачка напред, като се готвеше да помогне с ремъка за брадичката, и Пърси рязко му махна да се отстрани. Стантън го направи и леко се присви и потръпна, когато нова мълния разтърси бараката. Този път я последваха първите пръски дъжд по покрива. Те прозвучаха силно, все едно че някой хвърля шепи фъстъци по метална повърхност.

Чували сте израза „кръвта ми замръзна“, нали? Естествено. Всички сме го чували, но единственият път през целия ми живот, през който наистина се почувствах така, беше онази гръмотевична нощ през октомври 1932, десетина секунди след полунощ. Не беше заради отровния триумф, изписал се на лицето на Пърси Уетмор, когато отстъпи от скритата под шапката и качулката и пристегната със скоби фигура, седнала в скута на Стария Светльо — а заради онова, което трябваше да видя, но не видях. По бузите на Дел не се стичаше вода от шапката. Но го забелязах прекалено късно.

— Едуар Делакроа — казваше Пърси, — в съответствие със закона на щата, сега през тялото ти ще бъде пропуснато електричество, докато не умреш.

Хвърлих поглед към Бруталния. Разкъсваше ме болка, в сравнение с която уринарната ми инфекция беше като ударен пръст. „Гъбата е суха!“ — беззвучно му казах с устни аз, но той само поклати глава, без да ме разбира, и отново впи очи в маската върху лицето на французина, върху черната коприна на която се отпечатваха последните му няколко вдишвания и издишвания.

Протегнах ръка към лакътя на Пърси, но той се отдръпна и безизразно ме погледна. Погледът му беше мигновен, но ми каза всичко. По-късно щеше да ни залива с лъжи и хората, от които зависеха последствията, щяха да му повярват, но аз знаех истината. Той бе добър ученик за нещата, които го интересуваха, бяхме открили това по време на репетициите, и внимателно беше слушал обясненията на Джак Ван Хей за това как напоената със солен разтвор гъба провежда електричеството, насочва го и превръща заряда в своего рода електрически куршум за мозъка. О, да, Пърси отлично знаеше какво прави. Може и да съм му повярвал, когато по-късно каза, че не знаел докъде ще стигне всичко, но това няма никакво значение даже в графата за добри намерения, нали? Според мен е така. И все пак, освен да изкрещя пред заместник-директора и пред всички свидетели на Джак Ван Хей да не включва електричеството, нямаше какво друго да сторя. Ако разполагах с още пет секунди, струва ми се бих могъл да извикам, но Пърси не ми даде това време.

— Нека Бог се смили над душата ти — каза той на задъханата, ужасена фигура на електрическия стол, после погледна покрай нея към замрежения правоъгълник, зад който стояха Хари и Джак, последният с ръка на прекъсвача, означен като „Сешоарът на Мейбъл“. Лекарят се бе изправил отдясно на прозореца, впил очи в черната чанта между краката си, мълчалив и потънал в себе си, както винаги. — Превключи на две!

Отначало беше както обикновено — бръмченето, което бе малко по-високо от нормалното, но не много, и безсмисленият тласък напред на тялото на Дел в резултат от сгърчването на мускулите му.

После всичко се обърна наопаки.

Бръмченето престана да е равномерно. Към него се присъедини пропукване като от мачкане на целофан. Замириса ми на нещо ужасно, което не успях да определя като смесица от горяща коса и сюнгер, докато не видях изпод краищата на шапката да се вият сини езичета дим. От дупката в горната й част, през която влизаше проводникът, също пушеше — като дим, издигащ се от отвора на индианска палатка.

Делакроа започна да се разтърсва и гърчи на стола. Покритата му с маска глава се мяташе насам-натам, сякаш в някакъв яростен знак за отказ. Краката му биеха по пода с кратки удари, спъвани от скобите на глезените му. В небето изтрещя гръмотевица и дъждът заваля по-силно.

Погледнах към Дийн Стантън — той безумно ме зяпна в отговор. Изпод шапката се разнасяше приглушено пропукване, като от чамов чвор, избухващ в буен огън, и сега вече виждах, че през маската също е започнал да се процежда дим.

Хвърлих се към прозорчето на помещението за прекъсвача, но преди да успея да отворя уста, Брутъс Хауъл ме хвана за лакътя. Стисна ме толкова силно, че ръката ми изтръпна. Беше блед като платно, но не бе изпаднал в паника.

— Не казвай на Джак да го изключи — тихо рече той. — Каквото и да правиш, не му казвай това. Вече е прекалено късно да спираме.

Отначало, когато Дел закрещя, свидетелите не го чуха. Дъждът по ламаринения покрив се беше превърнал в рев, а гръмотевиците тътнеха почти без да спират. Но тези от нас, които бяхме на платформата го чухме, да — задавен вой от болка изпод димящата маска, като животно, попаднало под ножовете на сенокосачка.

Сега бръмченето от шапката бе непостоянно и бясно, накъсано от пропуквания, напомнящи на радиосмущения. Делакроа започна да се тръшка на стола като непослушно дете. Платформата се тресеше и той опъваше кожения ремък толкова силно, че всеки момент можеше да се скъса. Електричеството го извиваше ту на едната, ту на другата страна и аз чух, че дясното му рамо изхрущя, или счупено, или изкълчено. Заедно с него се разнесе звук, като че ли някой разбиваше дървена щайга с тежък чук. Панталонът на чатала му, който в момента се виждаше съвсем неясно заради кратките разтърсвания на краката му, потъмня. Тогава Дел запищя, ужасен звук, висок и сякаш издаван от плъх, който се чуваше въпреки леещия се като из ведро дъжд.

— Какво става с него, по дяволите? — извика някой.

— Ще издържат ли скобите?

— За бога, каква смрад! Пфу!

После се обади една от жените:

— Нормално ли е това?

Делакроа се метна напред, отпусна се назад, после пак напред и назад. Пърси ужасено го зяпаше с отворена уста. Беше очаквал нещо естествено, но не и това.

Маската върху лицето на Делакроа избухна в пламъци. Към миризмата на горящи коса и сюнгер се присъедини смрадта на изпечена плът. Бруталния грабна кофата за гъбата — вече празна, разбира се — и се хвърли към дълбоката мивка в ъгъла.

— Не трябва ли да спра тока, Пол? — извика през мрежата Ван Хей. Гласът му звучеше съвсем объркано. — Не трябва ли…

— Не! — изкрещях в отговор аз. Бруталния пръв го беше разбрал, но и аз не закъснях: трябваше да свършим с това. Каквото и друго да направехме през целия остатък от живота си, то бе подчинено на едно: трябваше да свършим с Делакроа. — Превключи, за бога! Превключи, превключи, превключи!

Обърнах се към Бруталния, вече без да съзнавам, че хората зад нас говорят, някои изправили се на крака. Двама от тях крещяха:

— Спрете това!

— Никаква вода! — извиках аз на Хауъл. — Никаква вода! Полудя ли?

Бруталния ме погледна с някакво замаяно разбиране на лицето. Да залееш с вода човек, през който тече електрически ток. О, да. Щеше да е много умно. Той се озърна, видя закачения на стената химически пожарогасител и го взе. Добро момче.

Маската върху лицето на Делакроа беше изтляла достатъчно, за да разкрие кожа, по-черна от тази на Джон Кофи. Очите му, вече само уродливи бели пихтиести топки, бяха изтекли от орбитите си и висяха върху бузите му. Миглите му бяха изчезнали и докато го гледах, започнаха да горят самите му клепачи. От отвореното деколте на ризата му се издигаха кълба дим. А бръмченето на електричеството продължаваше ли продължаваше, изпълваше главата ми и отекваше в черепа ми. Предполагам, че лудите трябва да чуват именно този звук или нещо подобно на него.

Дийн се хвърли напред като в замаяността си смяташе, че може да угаси ризата на Дел с голи ръце. Извиках му да се маха оттам почти достатъчно силно, че да го спра. Ако в този момент докоснеше Делакроа, щеше да заприлича на Заека Брер, който удря Катранения човек. В този случай един електрически Катранен човек.

Все още не се обръщах, за да видя какво става зад нас, но шумът показваше, че е настъпил истински хаос — преобръщаха се столове, хората викаха, една от жените високо крещеше: „Спрете това, спрете това, о, не виждате ли, че му е достатъчно?“. Къртис Андерсън ме стисна за рамото и ме попита какво става, за бога, какво става и защо не заповядам на Джак да изключи електричеството?

— Защото не мога — отвърнах аз. — Вече е прекалено късно, не разбираш ли? Така или иначе след още няколко секунди всичко ще свърши.

Но преди да свърши, изминаха поне още две минути, най-дългите две минути през целия ми живот и през повечето време, струва ми се, Делакроа бе в съзнание. Той крещеше, гърчеше се и се мяташе насам-натам. От ноздрите и устата му, които бяха станали моравочерни като зрели сливи, излизаше дим. Дим се виеше от езика му, както пуши нагорещен тиган. Всички копчета на ризата му или бяха изхвръкнали, или се бяха стопили. Потникът му още не се беше запалил съвсем, но се бе овъглил, димеше и можехме да усетим миризмата на горящите косми по гърдите му. Хората зад нас се блъскаха към вратата като бягащи говеда. Не можеха да се измъкнат през нея, разбира се — в края на краищата бяхме в проклетия затвор — и просто се трупаха около нея, докато Делакроа се пържеше („Сега се пържа — беше казал старият Ту-Ту, когато репетирахме за екзекуцията на Арлен Битърбък. — Станах направо на печена пуйка.“), гръмотевиците тътнеха и дъждът яростно се изливаше от небето.

В един момент се сетих за лекаря и се огледах за него. Все още бе там, но строполил се на пода до черната си чанта. Беше припаднал.

Бруталния се приближи и застана до мен с пожарогасителя в ръце.

— Не още — казах аз.

— Зная.

Огледахме се за Пърси и го видяхме застанал почти зад Стария Светльо, замръзнал на място с разширени очи и захапал кокалчето на ръката си.

Тогава най-после Делакроа се отпусна назад на стола. Подутото му, обезобразено лице лежеше върху рамото му. Продължаваше да потръпва, но бяхме виждали това и преди — дължеше се на протичащото през тялото му електричество. Шапката се бе изкривила върху главата му, но когато малко по-късно я свалихме, по-голямата част от скалпа му и останалата му коса се смъкнаха заедно с нея, сякаш залепени за метала със силно лепило.

— Спри тока! — извиках на Джак. Бяха изтекли трийсет секунди, през които димящата, овъглена човекообразна маса на стола се беше разтърсвала само от електричеството. Бръмченето незабавно престана и аз кимнах на Бруталния.

Той се обърна и толкова силно тръшна пожарогасителя в ръцете на Пърси, че Уетмор залитна назад и едва не падна от платформата.

— Ти го направи — рече Хауъл. — В края на краищата ти командваш парада, нали?

Пърси му прати едновременно болезнен и убийствен поглед. После хвана пожарогасителя, напомпи го, насочи го и покри човека на стола с огромен облак бяла пяна. Видях, че краката на Дел потрепват веднъж, когато струята попадна върху лицето му, и си помислих „О, не, може да ни се наложи отново да го направим“, но движението не се повтори.

Андерсън се беше обърнал и викаше на изпадналите в паника свидетели, че всичко е наред, че всичко е под контрол, че просто е имало електрически удар заради бурята и че няма защо да се тревожат. Оставаше само да им каже, че миризмата, която са усетили — дяволска смес от горяща коса, пържено месо и печени лайна — е „Шанел №5“.

— Вземи стетоскопа от доктора — казах на Дийн, когато струята на пожарогасителя пресекна. Делакроа бе покрит с бяло и острата горчива химическа миризма донякъде сподавяше смрадта.

— Докторът… редно ли е аз…

— Остави доктора, просто донеси стетоскопа му — прекъснах го аз. — Да свършваме с това… да го махаме от тук.

Дийн кимна. Последните ми думи го бяха убедили. Той отиде до чантата на лекаря и започна да рови в нея. Докторът се раздвижи — поне не беше получил удар или инфаркт. Това бе добре. Но не и начинът, по който Бруталния гледаше Пърси.

— Слез в тунела и чакай при количката — казах аз.

Пърси преглътна.

— Пол, виж. Не знаех…

— Млъквай. Слез в тунела и чакай при количката. Веднага.

Той преглътна, сбърчи лице сякаш от болка и после тръгна към вратата, която водеше към стълбите и тунела. Носеше празния пожарогасител в ръце като бебе. Когато се връщаше при мен със стетоскопа, Дийн мина покрай него. Аз го отворих и си сложих слушалките. Бях го правил и преди, в армията, а това е нещо, което човек не забравя, като карането на велосипед.

Избърсах пяната от гърдите на Делакроа, после едва се сдържах да не повърна, когато голямо, горещо парче от кожата му просто се плъзна от плътта под него, така както се плъзга кожата от… е, знаете. От печена пуйка.

— О, господи — почти изхлипа зад мен някакъв глас, който не познавах. — Винаги ли е така? Защо никой не ми каза? Изобщо нямаше да дойда!

„Вече е прекалено късно, приятел“ — помислих си аз.

— Махнете онзи човек от тук — казах на Дийн, Бруталния или на изобщо на онзи, който ме слушаше — казах го тогава, когато бях сигурен, че няма да повърна в димящия скут на Делакроа. — Изведете всички.

Овладях се доколкото можех и допрях стетоскопа до червено-черното парче гола плът, в което бях превърнал гърдите на Дел. Заслушах се, като се молех да не чуя нищо, и молитвата ми подейства.

— Мъртъв е — казах на Бруталния.

— Слава богу.

— Да. Слава богу. Двамата с Дийн вземете носилката. Давай да му сваляме скобите и да го махаме от тук, бързо.