Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

V. Нощното пътуване

1.

Някога господин Х. Дж. Уелс написа книга за човек, който изобретил машина на времето, и аз открих, че като пиша спомените си, съм създал своя машина на времето. За разлика от тази на Уелс тя може да пътува само в миналото — всъщност назад към 1932, когато бях главен надзирател в блок Е в щатския затвор „Студената планина“ — но въпреки това е зловещо ефикасна. И все пак тази машина на времето ми напомня за стария форд, който имах в онези дни: човек може да е сигурен, че в крайна сметка ще тръгне, но никога не знае дали превъртането на ключа ще е достатъчно, за да запали двигателя, или ще трябва да излезе и дълго да върти манивелата.

Откакто започнах да разказвам историята за Джон Кофи, обикновено запалвах съвсем лесно, но вчера ми се наложи да въртя манивелата. Струва ми се, че това е така, защото стигах до екзекуцията на Делакроа и подсъзнателно не съм искал да пиша за нея. Беше ужасна смърт, жестока смърт, и всичко само заради Пърси Уетмор, младеж, който обичаше да си реши косата, но не можеше да търпи да му се присмиват — дори и един полуплешив дребничък французин, на когото не му предстоеше да доживее до следващата Коледа.

Както с повечето мръсни работи обаче, най-трудно е просто да започнеш. За двигателя няма значение дали използваш ключа, или въртиш манивелата — независимо как ще запали, обикновено продължава да работи еднакво. Вчера с мен стана точно така. Отначало думите излизаха на отделни изрази, после на цели изречения, след това започнаха да се изливат като порой. Открил съм, че писането е особена и доста ужасяваща форма на припомняне — в него има някаква цялостност, която изглежда почти насилствена. Възможно е да ми се струва така само защото съм много стар (понякога се чувствам така, сякаш това се е случило зад моя гръб), но не мисля. Според мен съчетанието от молив и спомен поражда някаква действена магия, при това опасна. Като човек, познавал Джон Кофи и видял какво може да прави с мишките и с хората, аз се чувствам в правото си да го твърдя.

Магията е опасна.

Във всеки случай вчера писах цял ден и думите просто се изливаха от мен, солариумът на този прекрасен старчески дом изчезна и на негово място се появи складът в края на Зеления път, в който за последен път са сядали толкова много от моите проблемни деца. Застанали до стълбите, които водеха към тунела под пътя, ние с Дийн, Хари и Бруталния наобиколихме Пърси Уетмор над още димящия труп на Едуар Делакроа и го накарахме да повтори обещанието си, че ще подаде молба за преместване в щатската лудница „Брайър Ридж“.

В солариума винаги има свежи цветя, но вчера по обед можех да усетя единствено отвратителната смрад на изгоряла човешка плът. Бръмченето на моторната косачка долу на моравата бе заменено от кухия звук на падащите капки вода, бавно процеждащи се през свода на тунела. Пътуването беше започнало. Върнах се в 1932 година, ако не с тяло, поне с душата и разума си.

Пропуснах обяда, писах докъм четири часа и когато най-после оставих молива на масата, ръката ме болеше. Бавно изминах разстоянието до края на коридора на втория етаж. Там има прозорец, който гледа към служебния паркинг. Брад Долън, санитарят, който ми напомня за Пърси и който е прекалено любопитен къде ходя и какво правя по време на разходките си, кара стар шевролет с лепенка върху задния капак, на която пише: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. Нямаше го — смяната на Брад бе свършила и той се беше прибрал в онази проклета дупка, която нарича свой дом. Представям си каравана със стени, облепени с плакати от порносписания, и с кутии от бира в ъглите.

Излязох през кухнята, където вече бяха започнали да приготвят вечерята.

— Какво носите в онази торба, господин Еджкоум? — попита ме Нортън.

— Празна бутилка. Открих в гората извора на младостта. Всеки следобед по това време ходя там и си наливам малко вода. Пия я преди лягане. Хубава е, уверявам те.

— Може и да ви подмладява — обади се Джордж, другият готвач, — но външно хич не ви личи.

При тези думи всички се засмяхме и аз излязох навън. Открих, че се оглеждам за Долън, въпреки че колата му я нямаше, ядосах се сам на себе си, че съм го оставил до такава степен да ми влезе под кожата, и пресякох игрището за крокет. Зад него е неравното малко игрище за голф, което изглежда толкова по-хубаво на снимките в рекламните брошури за „Джорджийските борове“, а още по-нататък е пътеката, която лъкатуши сред горичката на изток от старческия дом. Покрай пътеката има две стари бараки, нито едната от които не се използва в последно време. Щом стигнах до втората, която се намира по-близо до високата каменна стена между територията на „Джорджийските борове“ и джорджийската магистрала 47, аз влязох вътре и останах там известно време.

Вечерта се нахраних добре, погледах малко телевизия и си легнах рано. Често ми се случва да се будя и да се промъквам обратно в стаята с телевизора, в която гледах стари филми. Не и снощи обаче — снощи спах като къпан и не ме споходи нито един от сънищата, които ме преследват, откакто започнах литературната си авантюра. Всичкото това писане трябва да ме е изтощило — нали знаете, вече не съм млад.

Когато се събудих и видях, че снопът слънчеви лъчи, който обикновено осветява пода в шест сутринта, е стигнал чак до крачетата на леглото ми, аз светкавично скочих, толкова разтревожен, че почти не усетих артритното болезнено прерязване в бедрата, коленете и глезените си. Облякох се колкото можех по-бързо, после тръгнах по коридора към прозореца, който гледа към служебния паркинг. Надявах се, че мястото, на което Долън оставяше стария си шевролет, все още е празно. Понякога той закъснява с около половин час…

Но нямах късмет. Колата беше там и ръждиво блестеше под утринното слънце. Защото напоследък господин Брад Долън има причина да пристига навреме, нали? Да. Старият Поли Еджкоум замисля нещо и той възнамерява да разбере какво. „Какво правиш там, Поли? Кажи ми.“ Най-вероятно вече ме дебнеше. Щеше да е най-благоразумно да остана където си бях… само че не можех.

— Пол?

Обърнах се толкова рязко, че едва не паднах. Беше приятелката ми Илейн Конъли. Очите й се разшириха и тя протегна ръце, сякаш за да ме подхване. Имаше късмет, че запазих равновесие — артритът й е ужасен и ако бях паднал в ръцете й, навярно щях да я счупя на две като суха съчка. Романтиката не умира, когато преминеш в странния свят отвъд осемдесетте, но можеш да забравиш за онези глупости с „Отнесени от вихъра“.

— Извинявай — каза тя. — Не исках да те плаша.

— Няма нищо. — Ведро й се усмихнах. — Така е по-приятно да се разсъниш, отколкото да си наплискаш лицето със студена вода. Трябва да те наема да го правиш всяка сутрин.

— Търсеше колата му, нали? Колата на Долън.

Нямаше смисъл да я лъжа, така че кимнах.

— Иска ми се да можех да съм сигурен, че е в западното крило. Готвя се да се измъкна за малко навън, но не искам той да ме вижда.

Тя се усмихна — бледа сянка на закачливата усмивка, която трябва да е имала като момиче.

— Любопитно копеле, нали?

— Да.

— Той не е в западното крило. Вече слизах долу да закусвам и мога да те уверя, че е там, защото надникнах. В кухнята е.

Погледнах я слисан. Знаех, че Долън е любопитен, но чак пък толкова?

— Можеш ли да отложиш утринната си разходка? — попита Илейн.

Замислих се.

— Предполагам, че бих могъл, но…

— Но не би трябвало.

— Не. Не би трябвало.

„А сега — помислих си аз — ще ме попита къде ходя и каква работа имам в онази гора, че е толкова важна.“

Но не ме попита. Вместо това отново ми отправи дяволитата си усмивка. Изглеждаше странна и абсолютно невероятна на прекалено изтощеното й, прекалено болезнено лице.

— Познаваш ли господин Хауланд? — попита тя.

— Естествено — отвърнах аз, макар че не го виждах много често. Той беше в западното крило, което за „Джорджийските борове“ се равняваше едва ли не на съседна държава. — Защо?

— Знаеш ли какво особено има в него?

Поклатих глава.

— Той — усмихна се широко Илейн — е един от последните петима обитатели на „Джорджийските борове“, които имат разрешение да пушат. Това е така, защото е дошъл преди промяната на правилника.

„Принципът на дядото“[1] — помислих си аз. Нима имаше по-подходящо място за прилагането му от един старчески дом?

Тя бръкна в джоба на синьо-бялата си раирана рокля и поизмъкна два предмета: цигара и кибрит.

— Крадци зелени, крадци червени — затананика със странен глас. — Ще подмокри леглото малката Ели.

— Илейн, какво…

— Помогни на едно старо момиче да слезе по стълбите — прекъсна ме тя, като върна цигарата и кибрита в джоба си и ме хвана под ръка.

Тръгнахме назад по коридора. Реших да се откажа и да се оставя в ръцете й. Беше стара и крехка, но не и глупава.

Докато вървяхме с острата предпазливост на реликвите, в които се бяхме превърнали, Илейн ми каза:

— Чакай ме долу при стълбите. Отивам в западното крило, до общата тоалетна. Знаеш коя имам предвид, нали?

— Да. Онази, която е точно пред минералната баня. Но защо?

— Не съм пушила от петнайсет години, но тази сутрин ми се прииска. Не зная колко дръпвания ще са необходими, за да задействат детектора за дим там, но възнамерявам да разбера.

Погледнах я с възхищение, като си мислех колко много ми напомня за жена ми — Джан би могла да направи абсолютно същото нещо. Илейн ме погледна и ми отправи дяволитата си усмивка. Хванах прекрасната й дълга шия, приближих лицето й към своето и леко я целунах по устата.

— Обичам те, Ели.

— О, не казвай голяма дума — рече тя, но видях, че й е станало приятно.

— Ами Чък Хауланд? — попитах. — Ще си има ли някакви неприятности?

— Не, защото е в стаята с телевизора и гледа „Добро утро, Америка“ заедно с още двайсетина души. А пък аз ще се изпаря веднага щом детекторът включи противопожарната аларма в западното крило.

— Внимавай да не паднеш и да не се нараниш, жено. Никога не бих си простил, ако…

— О, я стига си вдигал шум — прекъсна ме Илейн и този път тя ме целуна. Любов между развалини. Навярно на някои от вас това ще се стори смешно, на други — гротескно, но ще ви кажа нещо, приятели: по-добре странна любов, отколкото никаква.

Гледах я как се отдалечава с бавна и скована походка (използва бастун само при влажно време и само когато ужасно я боли — това е една от суетите й) и зачаках. Минаха пет минути, после десет и точно когато реших, че или е загубила куража си, или е открила, че акумулаторът на детектора за дим в тоалетната се е изтощил, алармата в западното крило се включи и започна да вие.

Веднага тръгнах към кухнята, но вървях бавно — нямаше причина да бързам, докато не се уверях, че Долън го няма. От стаята с телевизора (тук я наричат „Развлекателен център“, ето това е гротескно) се появи тълпа от старци, повечето все още по халати, които искаха да разберат какво става. С радост видях, че Чък Хауланд е сред тях.

— Еджкоум! — дрезгаво каза Кент Ейвъри, отпуснал се с една ръка върху бастуна си и вманиачено задрапал чатала на пижамата си с другата. — Истинска тревога ли е или просто поредната проверка? Как мислиш?

— Предполага се, че няма откъде да зная — отвърнах аз.

Горе-долу тогава покрай нас изтичаха трима санитари, насочили се към западното крило, и извикаха на скупчилите се около стаята с телевизора старци да влязат вътре и да чакат там сигнал, че всичко е наред. Третият от тях беше Брад Долън. Той дори не ме погледна, когато се разминахме, факт, който ми достави огромно удоволствие. Докато вървях към кухнята, ми дойде наум, че екипът на Илейн Конъли и Пол Еджкоум навярно може да се справи и с десетина Брад Долъновци.

Готвачите в кухнята продължаваха да чистят след закуската и изобщо не обръщаха внимание на виещата сирена.

— Я, господин Еджкоум — рече Джордж. — Струва ми се, че ви търсеше Брад Долън. Всъщност се разминахте за малко.

„За щастие“ — помислих си аз. Гласно казах, че навярно ще се срещна с господин Долън по-късно. После попитах дали не е останал препечен хляб от закуската.

— Естествено — отвърна Нортън, — но е студен и твърд като камък. Тази сутрин закъсняхте.

— Да — съгласих се аз, — но съм гладен.

— За минутка ще ви препека нови филийки. — Джордж посегна към хляба.

— Няма нужда и студеният става — казах аз и след като ми подаде няколко филийки (изглеждаше объркан — всъщност и двамата изглеждаха объркани), бързо излязох навън. Чувствах се като онова момче, което някога бях и което някога бягаше от училище, за да отиде за риба, пъхнало в пазвата си парче сладкиш, завито във восъчна хартия.

Пред кухненската врата се огледах за Долън, не забелязах нищо тревожно и побързах да пресека игрищата за крокет и голф, като в движение захапах една от филийките. Когато навлязох сред убежището на гората, малко забавих крачка. Мислите ми се върнаха към деня след ужасната екзекуция на Едуар Делакроа.

Онази сутрин бях разговарял с Хал Мурс и той ми каза, че мозъчният тумор на Мелинда я кара понякога да изпада в пристъпи, по време на които държи ужасен език… което по-късно жена ми определи (съвсем колебливо, защото не беше сигурна, че наистина става дума за едно и също нещо) като синдром на Туре. Треперенето на гласа му, съчетано със спомена за това как Джон Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция и строшения гръбнак на мишката на Делакроа, накрая ме бяха подтикнали да прекрача границата, разделяща пасивното мислене от истинското действие.

Имаше още нещо. Нещо, което трябваше да направя с ръцете на Джон Кофи и с обувката си.

Така че повиках хората, с които работех, хората, на които бях доверявал живота си през годините — Дийн Стантън, Хари Теруилигър и Брутъс Хауъл. Те дойдоха вкъщи на обяд в деня след екзекуцията на Делакроа и поне ме изслушаха, когато им очертах плана си. Разбира се, и тримата знаеха, че Кофи е изцелил мишката, а Бруталния дори го беше видял. Затова когато предположих, че ако отведем Джон Кофи при Мелинда Мурс може да стане ново чудо, те не ми се изсмяха. Дийн Стантън постави най-трудния въпрос: ами ако Джон Кофи избяга, докато е извън затвора?

— Ами ако убие и друг? — попита. — Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.

Последва мълчание. Тримата ме гледаха и чакаха да видят какво ще отговоря. Знаех, че всичко ще се промени, ако им кажех онова, което ми бе на езика — бяхме стигнали до точка, връщането назад от която най-вероятно щеше да стане невъзможно.

Само че поне за мен връщането вече бе станало невъзможно. Отворих уста и казах:

Бележки

[1] Принцип в законодателството на някои щати в САЩ, според който новите законодателни актове не могат да отнемат стари права и привилегии. — Б.пр.