Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 254 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

6.

На следващата сутрин на бюрото ми имаше розова бележка, която ме приканваше колкото е възможно по-скоро да намина покрай кабинета на директора. Знаех за какво става дума — играта си имаше неписани, но много важни правила и предишния ден аз бях престанал да играя по тях — така че отлагах явяването си колкото можех повече. Предполагам, че беше същото като с отиването ми на лекар за уринарния ми проблем. Винаги съм смятал принципа „давай да свършваме с тази работа“ за прекомерно надценяван.

Така или иначе не се втурнах към кабинета на директор Мурс. Вместо това съблякох вълнената си униформена куртка, сложих я на облегалката на стола си и включих вентилатора — денят отново бе горещ. После седнах и прегледах рапорта за нощната смяна на Брутъс Хауъл. Нямаше нищо тревожно. Делакроа поплакал малко, след като се прибрал от разходка — правеше го почти всяка вечер и по-скоро заради себе си, отколкото заради хората, които беше изпекъл живи, съвсем сигурен съм — и после извадил господин Джингълс, мишката, от цигарената кутия, в която спеше. Това успокоило Дел и през останалата част от нощта спал като новородено. Господин Джингълс най-вероятно бе прекарал времето върху корема на Делакроа със свита над лапичките си опашка и с немигащи очи. Сякаш Господ беше решил, че на Делакроа му трябва ангел пазител, но в мъдростта Си беше повелил, че за плъх като убиеца от Луизиана е подходяща единствено мишка. Не че всичко това го имаше в доклада на Бруталния, разбира се, но самият аз бях изкарал достатъчно нощни дежурства, за да мога да чета между редовете. Имаше и кратка бележка за Кофи: „Остана буден, през повечето време мълча, може и да е плакал малко. Опитах се да завържа разговор, но след няколкото му нечленоразделни отговора се отказах. Може би Пол или Хари ще имат повече успех“.

„Завързването на разговор“ всъщност беше в основата на работата ни. Тогава не го знаех, но като се връщам назад от позицията на тази странна преклонна възраст (струва ми се, че всички преклонни възрасти изглеждат странни на хората, които трябва да ги изживеят), разбирам, че е било така, и защо не съм го съзнавал навремето — било е прекалено важно за работата ни, каквото е дишането за живота ни. Не бе важно приходящите надзиратели да са добри в „завързването на разговор“, а беше жизненоважно за мен, Хари, Бруталния и Дийн… и това бе една от причините, поради които не понасяхме Пърси Уетмор. Затворниците го мразеха, надзирателите също… мразеха го всички, предполагам, освен политическите му приятели, самият Пърси и може би (но само може би) майка му. Той беше като доза бял арсеник, поръсен в сватбена торта и струва ми се, още от самото начало съм разбирал какво представлява. Той бе таящият се в очакване инцидент. Що се отнасяше до останалите от нас, ние можехме да се забавляваме с мисълта, че сме най-полезни не като надзиратели на осъдените, а като техни психиатри — тази идея отчасти ме занимава и до днес — но знаехме как да завързваме разговор… а без разговора хората, които очакваха реда си за Стария Светльо, имаха гадния навик да полудяват.

Под доклада на Бруталния си отбелязах да поговоря с Джон Кофи — поне да опитам — и после се заех с писмото, пратено ми от Къртис Андерсън, главния заместник на директора. В него се казваше, че той, Андерсън, съвсем скоро очаквал заповед за ДНЕ на Едуърд Делакроа (правописна грешка на Андерсън — името на осъдения всъщност беше Едуар Делакроа). ДНЕ означаваше дата на екзекуцията и според съобщението Къртис имал данни от сигурен източник, че дребният французин ще измине последния си път малко преди деня на Вси светии — предполагаше, че става дума за 27 октомври, а неговите предположения бяха подкрепени от достоверна информация. Но преди това сме можели да очакваме нов затворник на име Уилям Уортън. „Той е от онези, които хората наричат «проблемни деца» — пишеше с наклонения си и някак си педантичен почерк Къртис. — Адски луд и горд от това. През последната година обиколил целия щат и накрая извършил най-тежкото престъпление. По време на грабеж убил трима души. Една от жертвите била бременна жена. Докато бягал, убил и четвърти — служител от щатската полиция. Не улучил единствено една монахиня и някакъв слепец. — Това ме накара да се усмихна. — Уортън е деветнайсетгодишен, в горната част на предмишницата на лявата му ръка е татуиран надписът «Били Хлапето[1]». Ще ти се наложи да го пошляпнеш някой и друг път, гарантирам ти го, но бъди внимателен. На този човек просто не му пука. — Беше подчертал последното изречение с двойна линия и накрая завършваше с думите: — Освен това може да се задържи доста време. Обжалва присъдата си, трябва също да се има предвид фактът, че е непълнолетен.“

Лудо хлапе, обжалва, вероятно ще се задържи известно време. О, всичко това изглеждаше направо прекрасно. Изведнъж денят започна да ми се струва твърде горещ и повече не можех да отлагам срещата с директора Мурс.

През годините си като надзирател в Студената планина съм работил за трима директори — Хал Мурс беше последният и най-добрият от тях. В известен смисъл. Откровен, праволинеен, лишен дори от рудиментарния хумор на Къртис Андерсън, но с достатъчно политически такт, за да запази работата си през онези мрачни години… и с достатъчно честност, за да не се съблазни от играта. Нямаше да се издигне повече, но изглежда, това го устройваше. Тогава беше петдесет и осем или петдесет и девет годишен, с дълбоко набраздено лице на копой, което навярно би се харесало на Бобо Марчънт. Косата му бе бяла и се ръкуваше някак си сковано, но беше силен. Година преди това, когато един от затворниците се нахвърли срещу него във вътрешния двор с подострена летва от щайга, Мурс запази самообладание, сграбчи го за китката и я изви толкова силно, че костите на нападателя изхрущяха като сухи клонки в огън. Забравил всичките си жалби, затворникът коленичи на земята и започна да плаче за майка си.

— Аз не съм майка ти — с отработения си южняшки акцент отвърна директорът, — но ако бях, щях да си повдигна полите и да те опикая от онази дупка, от която съм те родила.

Когато влязох в кабинета му, той понечи да се изправи и аз му махнах да остане на мястото си. Седнах от другата страна на бюрото му и започнах с въпрос за жена му… само че в нашия край не се прави така.

— Как е онова твое хубаво момиче? — ето как го попитах аз, сякаш Мелинда беше само седемнайсетгодишна, а не на шейсет и две-три. Загрижеността ми бе искрена — тя беше жена, която самият аз бих обичал и за която бих се оженил, ако житейските ни пътища се бяха пресекли — но пък и нямах нищо против малко да го отклоня от главната му работа.

Той дълбоко въздъхна.

— Не е добре, Пол. Изобщо не е добре.

— Пак ли главоболие?

— Тази седмица само веднъж, но беше най-тежкото досега — онзи ден трябваше почти през цялото време да лежи. А сега пък се появи тази слабост в дясната й ръка… — Той повдигна изпъстрената си с кафеникави петна дясна ръка. Известно време и двамата я гледахме как трепери над бележника му, после директорът я отпусна. Разбирах, че би дал какво ли не, за да не му се налага да ми каже онова, което ми казваше, и аз бих дал също толкова, за да не ми се налага да го чуя. Главоболията на Мелинда бяха започнали през пролетта и през цялото лято докторът беше твърдял, че са „мигренни пристъпи, дължащи се на нервно напрежение“, навярно причинено от предстоящото пенсиониране на Хал. Само че нито един от двамата не можеше да очаква пенсионирането му, жена ми ми бе казала, че мигрената не е болест на старите, а на младите. Когато болните достигнели възрастта на Мелинда Мурс, те обикновено оздравявали, а не обратното. А сега и тази слабост в ръката. Не ми приличаше на нервно напрежение, а по-скоро на истински удар.

— Д-р Хавърстром иска да я заведе до болницата в Индианола — рече Мурс. — Да й направят изследвания. Има предвид рентгенови снимки на главата и кой знае какво друго. Уплашена е до смърт. — Той замълча, после прибави: — Да ти кажа честно, аз също.

— Да, но ти го разбираш — отвърнах аз. — Недейте да чакате. Ако се окаже, че е нещо, което могат да видят на рентгена, може да се окаже нещо лечимо.

— Да — съгласи се той и после, само за миг — единствения през тази част от разговора ни — очите ни се срещнаха. Помежду ни се установи онова разбиране, което няма нужда от думи. Можеше да е удар, да. Можеше също да е тумор в главата й и ако беше така, възможността лекарите в Индианола да са в състояние да направят каквото и да е се равняваше почти на нула. Това бе 1932, спомнете си, когато дори нещо сравнително просто като уринарната инфекция, означаваше или сулфамид и повръщане, или болки и чакане.

— Благодаря ти за загрижеността, Пол. А сега да си поговорим за Пърси Уетмор.

Изпъшках и покрих очите си с длан.

— Тази сутрин ми се обадиха от столицата на щата — безизразно изрече директорът. — Беше доста неприятен разговор, сигурен съм, че можеш да си го представиш. Пол, губернаторът е под такъв чехъл, все едно не управлява, ако разбираш какво искам да кажа. А жена му има брат, който има един-единствен син. Този син е Пърси Уетмор. Снощи той телефонирал на баща си, а баща му телефонирал на леля му. Трябва ли да ти обяснявам останалото?

— Не — отвърнах. — Пърси се е разпискал. Като някое мамино детенце, което казва на учителя, че видял Джак и Джил да се натискат в съблекалнята.

— Да — съгласи се Мурс, — горе-долу е така.

— Знаеш ли какво стана между Пърси и Делакроа, когато докараха французина? — попитах аз. — Какво направи Пърси с проклетата си дъбова палка?

— Да, но…

— И знаеш как понякога я прокарва по решетките, просто ей така. Той е долен, глупав и не зная още колко време ще мога да го търпя. Това е самата истина.

Познавахме се от пет години. Това можеше да е много време за хора, които се разбират, особено когато работата отчасти се състои в това да разменяш живот за смърт. Искам да кажа, че той знаеше какво имам предвид. Не че щях да напусна — не и когато Депресията дебнеше извън стените на затвора като опасен престъпник, когото не можем да заловим. И по-добри от мен се скитаха по пътищата или се самоубиваха. Аз имах късмет и го знаех — децата бяха пораснали и през последните две години ипотеката, онзи стокилограмов мраморен блок, се беше смъкнал от плещите ми. Но човек трябва да се храни, жена му също. Освен това бяхме свикнали да пращаме на дъщеря ни и зет ни по двайсет долара, винаги когато можехме да си го позволим (а понякога и когато не можехме, ако писмата на Джейн бяха твърде отчаяни). Зет ни бе безработен гимназиален учител и ако през онези дни това не се равняваше на отчаяние, думата просто нямаше друго значение. Така че не, човек не можеше да се откаже от сигурна работа като моята… не и хладнокръвно, разбира се. Но през онази есен моята кръв не беше хладна. Температурите навън не бяха нормални за сезона и инфекцията, която пълзеше в мен, надуваше термометъра още повече. А когато човек е в такова състояние, понякога юмрукът му неволно полита напред. А ако удариш веднъж връзкар като Пърси Уетмор, спокойно можеш да продължиш да удряш, защото просто няма връщане назад.

— Точно затова те извиках — тихо каза Мурс. — От сигурен източник знам — всъщност от човека, който ми телефонира тази сутрин — че Пърси е подал молба за „Брайър“ и че ще го приемат.

— За „Брайър“ — повторих аз. Ставаше дума за „Брайър Ридж“, една от двете щатски болници. — Какво прави това момче? Да не се разхожда из щатските заведения?

— Става дума за административна работа. С по-добра заплата и свързана с книжа, а не с местене на болнични легла посред най-голямата жега. — Той ми се ухили. — Знаеш ли, Пол, вече можеше да си се избавил от него, ако по време на екзекуцията на Вожда не го беше сложил заедно с Ван Хей в кабината за прекъсвача.

За миг думите му ми се сториха толкова странни, че не можех да проумея какво има предвид. А може би просто не исках.

— А къде другаде трябваше да го сложа? — попитах аз. — За бога, той изобщо не знае какво прави в блока! Да го направя действителен участник в екзекуциите… — Не довърших. Не можех да довърша. Възможността за прецаквания ми се струваше безкрайна.

— Въпреки това е най-добре да участва по-активно в екзекуцията на Делакроа. Разбира се, ако искаш да се избавиш от него.

Погледнах го със зяпнала уста. Накрая успях да се съвзема и да отговоря:

— Какво искаш да кажеш? Че иска да е толкова близо, за да може да помирише как вътрешностите на французина се пържат ли?

Мурс сви рамене. Очите му, толкова топли, когато говореше за жена си, сега изглеждаха ледени.

— Вътрешностите на Делакроа ще се изпържат независимо от участието на Уетмор — отвърна ми. — Нали така?

— Да, но той може да прецака нещата. Всъщност, Хал, той винаги е склонен да ги прецаква. А пред трийсетина свидетели… пред репортери, дошли чак от Луизиана…

— С Брутъс Хауъл ще се погрижите да не ги прецака. А ако все пак го направи, това влиза в неговото досие, а то ще е още тук дълго след като връзките му в щатското правителство прекъснат. Нали разбираш?

Разбирах. Гадеше ми се и изпитвах страх, но разбирах.

— Може да реши да остане за екзекуцията на Кофи, но ако имаме късмет, ще получи всичко, което му трябва, от Делакроа. Просто се погрижи да вземе по-активно участие.

Бях възнамерявал отново да поставя Пърси в кабината на прекъсвача, после долу в тунела да придружава носилката, която щеше да откара Делакроа до хладилния фургон, паркиран оттатък пътя пред затвора, но без да се колебая, се отказах от плановете си. Кимнах. Имах чувството, че поемам риск, но не ме интересуваше. Той можеше да участва в екзекуцията, да закрепи металната шапка, после да гледа през решетката и да каже на Ван Хей да превключи на две. Можеше да гледа как дребничкият французин яхва мълнията, която той, Пърси Уетмор, е пуснал от бутилката. Нека изживее гадната си малка възбуда, ако това означаваше за него узаконеното от държавата убийство. Можеше да продължи към „Брайър Ридж“, където щеше да има свой кабинет с вентилатор. А ако на следващите избори чичо му загубеше поста си и му се наложеше да разбере какво представлява истинската работа в трудния, нажежен от слънцето стар свят, в който не всички лоши момчета бяха заключени зад решетки и понякога човек получава удари по главата си, толкова по-добре.

— Ясно — казах аз и се изправих. — За екзекуцията на Делакроа ще му дам повече работа. А междувременно ще запазя мира.

— Добре — отвърна директорът и също се изправи. — Между другото, какво става с онзи твой проблем? — Той тактично посочи към слабините ми.

— Като че ли съм малко по-добре.

— Чудесно. — Изпрати ме до вратата. — Как е Кофи, между другото? Ще ни причинява ли някакви неприятности?

— Мисля, че не. Засега кротува. Странен е — очите му са странни — но кротува. Ще го наблюдаваме обаче. Не се тревожи за това.

— Знаеш какво е направил, разбира се.

— Естествено.

Стигнахме до приемната, където старата госпожица Хана както винаги чукаше по пишещата си машина, явно от края на последната ледникова епоха. Отидох си с облекчение. Имах чувството, че лесно съм се отървал. В края на краищата беше приятно да знаеш, че имаш възможност да надживееш Пърси.

— Поздрави Мелинда — казах аз — и недей излишно да се тревожиш. Навярно в края на краищата ще се окаже просто мигрена.

— Можеш да се обзаложиш — отвърна той. Устните му се усмихнаха, но очите му бяха тъжни. Съчетанието бе смразяващо.

Що се отнася до мен, аз се върнах в блок Е, за да започна новия работен ден. Имаше документи за четене и писане, трябваше да се чистят подове, да се разнася храна, да се прави график за дежурствата за следващата седмица, имаше стотици подробности, за които трябваше да се погрижа. Но повечето беше чакане — в затвора винаги е така, чакането никога не свършва. Чаках Едуар Делакроа да извърви Зеления път, чаках да пристигне Уилям Уортън с неговата ухилена уста и с татуировката му на Били Хлапето, и най-вече, чаках Пърси Уетмор да изчезне от живота ми.

Бележки

[1] Уилям Х. Бони (1859–1881) — легендарен американски престъпник. — Б.пр.