Стивън Кинг
Зеленият път (43)

4.

Тази вечер — в много отношения най-странната през целия ми живот — пристигнах на работа в шест и двайсет. Стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха слабия мирис на изгоряла плът. Трябва да е било илюзия — вратите в двата края на коридора бяха стояли отворени през по-голямата част от деня, а предишните смени в продължение на много часове бяха търкали склада — но това не променяше нищо и не мислех, че съм в състояние да хапна каквото и да е за вечеря, дори да не бях уплашен до смърт от нощта, която ми предстоеше.

Бруталния пристигна в седем без петнайсет, а Дийн — пет минути след него. Попитах го дали ще отиде до болницата да види дали имат грейка за гърба ми, който трябва да съм претоварил в малките часове на деня, докато съм помагал за изнасянето на трупа на Делакроа до тунела. Отвърна, че с удоволствие ще го направи. Струва ми се, че му се искаше да ми намигне, но се въздържа.

Хари дойде в седем без три.

— Къде е пикапът? — попитах аз.

— Където се уговорихме.

Засега всичко вървеше добре. Известно време постояхме до бюрото на дежурния, като пиехме кафе и усърдно не споменавахме онова, което си мислехме и за което се надявахме: че Пърси ще закъснее, че може би изобщо няма да се появи. Като се имаха предвид нападките за начина, по който се беше справил с екзекуцията, това ни се струваше поне възможно.

Но Пърси очевидно следваше старата аксиома, че непременно трябва отново да яхнеш коня, който те е хвърлил на земята, защото точно в седем и шест влезе през вратата, блестящ в синята си униформа, с пистолет на едното бедро и с дъбовата си палка в смешния й правен по поръчка калъф на другото. Той пъхна картата си за отбелязване на часа на пристигане в автомата, после предпазливо погледна към нас (Дийн още не се бе върнал от болницата).

— Стартерът ми се развали — рече. — Трябваше да паля с манивелата.

— О — отвърна Хари, — бедното дете.

— Трябваше да си останеш вкъщи и да оправиш проклетия стартер — иронично отбеляза Бруталния. — Нямаше да те караме да си пресилваш ръката, нали, момчета?

— Да, как ли пък не — презрително изсумтя Пърси, но си помислих, че изглежда успокоен от сравнително мирния тон на Хауъл. Това беше добре. През следващите няколко часа щеше да ни се наложи да се държим с него по определен начин — не прекалено враждебно, но не и прекалено приятелски, защото след предишната нощ щеше да му се стори подозрително. Нямаше да сме в състояние да го сварим неподготвен, отлично го разбирахме, но си мислех, че ако изиграехме ролите си както трябва, предварително няма да усети нищо. Трябваше да действаме бързо, но в същото време поне за мен бе важно никой да не пострада. Дори Пърси Уетмор.

Дийн се върна и леко ми кимна.

— Пърси — казах аз, — искам да отидеш в склада и да измиеш пода. И стълбите към тунела. После можеш да напишеш доклада си за снощи.

— Това поне ще е нещо полезно — подметна Бруталния, като пъхна пръсти под колана си и погледна нагоре към тавана.

— Вижте се само колко сте смешни — рече Пърси, но не възрази. Дори не отбеляза очевидното — че този ден вече са мили пода поне два пъти. Предполагам, че се радваше на възможността да стои далеч от нас.

Прегледах доклада на предишната смяна, не открих нищо, което да ме разтревожи, и отидох до килията на Уортън. Той седеше свит на койката, прегърнал коленете си с ръце, и ме гледаше със злобна усмивка.

— Е, ако и това не е големият шеф. Самият той. Изглеждаш по-щастлив от свиня, нагазила до коленете в лайна, шефе Еджкоум. Преди да излезеш от къщи, си го начукал на жена си, нали?

— Как я караш, Хлапе? — спокойно попитах аз и при тези думи лицето му наистина грейна. Той пусна краката си, изправи се и се протегна. Усмихна се още по-широко и враждебното му изражение малко се посмекчи.

— По дяволите! Поне веднъж да уцелиш името ми! К’во ти е, шефе Еджкоум? Болен ли си, к’во?

Не, не бях болен. По-рано, да, но Джон Кофи се беше погрижил за болестта ми. Ръцете му вече не бяха в състояние да завържат възел, ако изобщо някога са били, но притежаваха други способности. Да, действително притежаваха.

— Приятелю — отвърнах му аз, — щом искаш да си Били Хлапето, а не Дивия Бил, за мен е едно и също.

Той изпръхтя като някоя от онези гадни риби, които живеят в южноамериканските реки и могат да те убодат почти смъртоносно с шиповете по гърба и страните си. През годините си по Пътя съм си имал работа с много опасни мъже, но малцина са били, ако изобщо някой от тях е бил толкова противен колкото Уилям Уортън, който се смяташе за велик престъпник, но чието затворническо поведение рядко надхвърляше пикаенето или плюенето през решетките на килията му. Досега не му бяхме отдавали благоговейното уважение, което смяташе, че му дължим, но точно онази вечер исках да кротува. Ако това означаваше да му ударя някоя и друга четка, нямах нищо против.

— Много приличам на Хлапето и е най-добре просто да ми повярваш — каза Уортън. — Не съм тук заради това, че съм крал бонбони от някоя будка. — Говореше гордо като човек, вписан в „Героичната бригада“ на френския чуждестранен легион, а не като затворник, напъхан в килия само на седем крачки от електрическия стол. — Къде ми е вечерята?

— Хайде, Хлапе, в доклада пише, че си вечерял още в шест без десет. Месо със сос, пюре и грах. Не можеш да ме излъжеш толкова лесно.

Той силно се засмя и отново седна на койката си.

— Тогава включи радиото.

— Може би по-късно, голямо момче — отвърнах аз. Отстъпих назад от килията му и погледнах нататък по коридора. Бруталния беше отишъл в отсрещния край, за да се увери, че е заключена само едната ключалка на вратата на карцера. Знаех, че е така, защото лично бях проверил. По-късно щеше да ни се наложи да я отворим колкото можем по-бързо. Не бихме имали време да изнасяме от там натрупалите се през годините боклуци — вече ги бяхме изнесли, подредили и прибрали на други места скоро след като Уортън пристигна в блока. Бяхме решили, че стаята с меките стени ще се използва често, поне докато „Били Хлапето“ не извървеше Пътя.

Джон Кофи, който по това време обикновено лежеше с увиснали от края на койката крака и с лице обърнато към стената, сега седеше стиснал ръце и наблюдаваше Бруталния по нетипичен за него начин, ясно показващ, че присъства тук и телом, и духом. И очите му не бяха влажни.

Бруталния провери вратата на карцера, после тръгна назад по Пътя. Той погледна към Кофи, когато минаваше покрай килията му, и негърът каза нещо любопитно:

— Естествено. Обичам да се возя. — Сякаш отговаряше на неизречените думи на Хауъл.

Двамата с Бруталния се спогледахме. „Той знае — като че ли го чувах да казва. — Някак си знае.“

Свих рамене и разперих ръце, сякаш му отвръщах: „Разбира се, че знае“.