Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

4.

Тази вечер — в много отношения най-странната през целия ми живот — пристигнах на работа в шест и двайсет. Стори ми се, че все още мога да усетя във въздуха слабия мирис на изгоряла плът. Трябва да е било илюзия — вратите в двата края на коридора бяха стояли отворени през по-голямата част от деня, а предишните смени в продължение на много часове бяха търкали склада — но това не променяше нищо и не мислех, че съм в състояние да хапна каквото и да е за вечеря, дори да не бях уплашен до смърт от нощта, която ми предстоеше.

Бруталния пристигна в седем без петнайсет, а Дийн — пет минути след него. Попитах го дали ще отиде до болницата да види дали имат грейка за гърба ми, който трябва да съм претоварил в малките часове на деня, докато съм помагал за изнасянето на трупа на Делакроа до тунела. Отвърна, че с удоволствие ще го направи. Струва ми се, че му се искаше да ми намигне, но се въздържа.

Хари дойде в седем без три.

— Къде е пикапът? — попитах аз.

— Където се уговорихме.

Засега всичко вървеше добре. Известно време постояхме до бюрото на дежурния, като пиехме кафе и усърдно не споменавахме онова, което си мислехме и за което се надявахме: че Пърси ще закъснее, че може би изобщо няма да се появи. Като се имаха предвид нападките за начина, по който се беше справил с екзекуцията, това ни се струваше поне възможно.

Но Пърси очевидно следваше старата аксиома, че непременно трябва отново да яхнеш коня, който те е хвърлил на земята, защото точно в седем и шест влезе през вратата, блестящ в синята си униформа, с пистолет на едното бедро и с дъбовата си палка в смешния й правен по поръчка калъф на другото. Той пъхна картата си за отбелязване на часа на пристигане в автомата, после предпазливо погледна към нас (Дийн още не се бе върнал от болницата).

— Стартерът ми се развали — рече. — Трябваше да паля с манивелата.

— О — отвърна Хари, — бедното дете.

— Трябваше да си останеш вкъщи и да оправиш проклетия стартер — иронично отбеляза Бруталния. — Нямаше да те караме да си пресилваш ръката, нали, момчета?

— Да, как ли пък не — презрително изсумтя Пърси, но си помислих, че изглежда успокоен от сравнително мирния тон на Хауъл. Това беше добре. През следващите няколко часа щеше да ни се наложи да се държим с него по определен начин — не прекалено враждебно, но не и прекалено приятелски, защото след предишната нощ щеше да му се стори подозрително. Нямаше да сме в състояние да го сварим неподготвен, отлично го разбирахме, но си мислех, че ако изиграехме ролите си както трябва, предварително няма да усети нищо. Трябваше да действаме бързо, но в същото време поне за мен бе важно никой да не пострада. Дори Пърси Уетмор.

Дийн се върна и леко ми кимна.

— Пърси — казах аз, — искам да отидеш в склада и да измиеш пода. И стълбите към тунела. После можеш да напишеш доклада си за снощи.

— Това поне ще е нещо полезно — подметна Бруталния, като пъхна пръсти под колана си и погледна нагоре към тавана.

— Вижте се само колко сте смешни — рече Пърси, но не възрази. Дори не отбеляза очевидното — че този ден вече са мили пода поне два пъти. Предполагам, че се радваше на възможността да стои далеч от нас.

Прегледах доклада на предишната смяна, не открих нищо, което да ме разтревожи, и отидох до килията на Уортън. Той седеше свит на койката, прегърнал коленете си с ръце, и ме гледаше със злобна усмивка.

— Е, ако и това не е големият шеф. Самият той. Изглеждаш по-щастлив от свиня, нагазила до коленете в лайна, шефе Еджкоум. Преди да излезеш от къщи, си го начукал на жена си, нали?

— Как я караш, Хлапе? — спокойно попитах аз и при тези думи лицето му наистина грейна. Той пусна краката си, изправи се и се протегна. Усмихна се още по-широко и враждебното му изражение малко се посмекчи.

— По дяволите! Поне веднъж да уцелиш името ми! К’во ти е, шефе Еджкоум? Болен ли си, к’во?

Не, не бях болен. По-рано, да, но Джон Кофи се беше погрижил за болестта ми. Ръцете му вече не бяха в състояние да завържат възел, ако изобщо някога са били, но притежаваха други способности. Да, действително притежаваха.

— Приятелю — отвърнах му аз, — щом искаш да си Били Хлапето, а не Дивия Бил, за мен е едно и също.

Той изпръхтя като някоя от онези гадни риби, които живеят в южноамериканските реки и могат да те убодат почти смъртоносно с шиповете по гърба и страните си. През годините си по Пътя съм си имал работа с много опасни мъже, но малцина са били, ако изобщо някой от тях е бил толкова противен колкото Уилям Уортън, който се смяташе за велик престъпник, но чието затворническо поведение рядко надхвърляше пикаенето или плюенето през решетките на килията му. Досега не му бяхме отдавали благоговейното уважение, което смяташе, че му дължим, но точно онази вечер исках да кротува. Ако това означаваше да му ударя някоя и друга четка, нямах нищо против.

— Много приличам на Хлапето и е най-добре просто да ми повярваш — каза Уортън. — Не съм тук заради това, че съм крал бонбони от някоя будка. — Говореше гордо като човек, вписан в „Героичната бригада“ на френския чуждестранен легион, а не като затворник, напъхан в килия само на седем крачки от електрическия стол. — Къде ми е вечерята?

— Хайде, Хлапе, в доклада пише, че си вечерял още в шест без десет. Месо със сос, пюре и грах. Не можеш да ме излъжеш толкова лесно.

Той силно се засмя и отново седна на койката си.

— Тогава включи радиото.

— Може би по-късно, голямо момче — отвърнах аз. Отстъпих назад от килията му и погледнах нататък по коридора. Бруталния беше отишъл в отсрещния край, за да се увери, че е заключена само едната ключалка на вратата на карцера. Знаех, че е така, защото лично бях проверил. По-късно щеше да ни се наложи да я отворим колкото можем по-бързо. Не бихме имали време да изнасяме от там натрупалите се през годините боклуци — вече ги бяхме изнесли, подредили и прибрали на други места скоро след като Уортън пристигна в блока. Бяхме решили, че стаята с меките стени ще се използва често, поне докато „Били Хлапето“ не извървеше Пътя.

Джон Кофи, който по това време обикновено лежеше с увиснали от края на койката крака и с лице обърнато към стената, сега седеше стиснал ръце и наблюдаваше Бруталния по нетипичен за него начин, ясно показващ, че присъства тук и телом, и духом. И очите му не бяха влажни.

Бруталния провери вратата на карцера, после тръгна назад по Пътя. Той погледна към Кофи, когато минаваше покрай килията му, и негърът каза нещо любопитно:

— Естествено. Обичам да се возя. — Сякаш отговаряше на неизречените думи на Хауъл.

Двамата с Бруталния се спогледахме. „Той знае — като че ли го чувах да казва. — Някак си знае.“

Свих рамене и разперих ръце, сякаш му отвръщах: „Разбира се, че знае“.