Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 254 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
| Зеленият път | |
| The Green Mile | |
| Автор | Стивън Кинг |
|---|---|
| Първо издание | 1996 г. САЩ |
| Оригинален език | английски |
| Жанр | магически реализъм, драма |
| Вид | роман в 6 части |
| Преводач | Крум Бъчваров |
| ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Внимание: Текстът по-долу разкрива сюжета на произведението (или части от него)!
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
2.
— Недей, глупак такъв! — извика Бруталния, но Уетмор не му обърна внимание. Точно когато мишлето стигна до макарата прекалено съсредоточено върху нея, за да забележи, че старият му враг е наблизо — Пърси стовари подметката на твърдата си черна обувка върху него. Ясно се чу изпукването от строшения гръбнак на господин Джингълс и от устата му бликна кръв. Малките му тъмни очички изскочиха от орбитите си и в тях долових изненада и агония, които бяха прекалено човешки.
Делакроа изкрещя от ужас и мъка. Той се хвърли към вратата на килията си и протегна ръце колкото можеше по-надалеч между решетките, без да престава да вика името на мишката.
Пърси се обърна усмихнат към него и към нас с Бруталния:
— Ето. Знаех си, че рано или късно ще го пипна. Всъщност беше въпрос единствено на време. — После се извърна и се отдалечи по Зеления път, като остави господин Джингълс да лежи на пода. Червената му кръв се разливаше по зеления линолеум.
Дийн се изправи от бюрото на дежурния, като блъсна коляното си в страничната му дъска и картите се разпиляха на земята. Но нито той, нито Хари, който тъкмо се готвеше да излиза, обърнаха и най-малко внимание на това.
— Какво направи сега? — извика Стантън на Пърси. — Какво, по дяволите, направи сега, идиот такъв?
Пърси не отвърна. Той мина покрай бюрото, без да каже нито дума, приглаждайки косата си с пръсти. После влезе в кабинета ми и отиде в склада. Вместо него отговори Уилям Уортън:
— Шефе Дийн? Според мен онова, което направи, беше урок за онзи французин, че не е много благоразумно да му се смее.
Уортън се разсмя. Това бе искрен, селски смях, енергичен и дълбок. През онзи период от живота си съм срещал хора (повечето от тях много опасни), които изглеждат нормални само когато се смеят. Дивия Бил Уортън беше един от тях.
Отново погледнах към мишката. Бях замаян. Все още дишаше, но по тънките й мустачки имаше капчици кръв и погледът на допреди малко блестящите й очи помътняваше. Бруталния взе пъстрата макара, погледна я, после погледна към мен. Изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах и аз. Зад нас Делакроа продължаваше да крещи от мъка и болка. Проблемът не бе само в мишката, разбира се — Пърси беше пробил дупка в защитната стена на французина и сега целият му ужас се изливаше навън през нея. Но господин Джингълс представляваше средоточието на тези скрити чувства и бе страшно да слушаш Делакроа.
— О, не — плачеше Дел насред виковете, нечленоразделните молби и молитвите си на луизиански френски. — О, не, о, не, клетият господин Джингълс, клетият господин Джингълс, о, не.
— Дай ми го.
Вдигнах поглед, озадачен от този дълбок глас, отначало без да разбирам на кого принадлежи. Видях Джон Кофи. Подобно на Делакроа той беше пъхнал ръце между решетките на килията си, но за разлика от Дел не ги размахваше. Просто протягаше разтворените си длани колкото можеше по-напред. Позата му бе съзнателна, почти настойчива. В гласа му се долавяше същото и предполагам именно поради тази причина отначало не разбрах, че е на Кофи. Изглеждаше съвсем различен от загубената, сълзлива душа, обитавала килията му през последните няколко седмици.
— Дай ми го, господин Еджкоум! Докато още има време!
Тогава си спомних какво бе направил с мен и разбрах. Предполагах, че нямаше да му навреди, но не мислех и че ще има някаква полза. Когато взех мишката, аз потръпнах от усещането — от козинката й стърчаха толкова много натрошени кости, че приличаше на възглавничка за карфици. Това не беше уринарна инфекция. И все пак…
— Какво правиш? — попита ме Бруталния, когато поставих господин Джингълс върху огромната дясна длан на Кофи. — Какво, по дяволите?
Негърът приближи мишката към себе си. Тя лежеше неподвижно в ръката му. Опашката й висеше между палеца и показалеца му и леко потрепваше във въздуха. После Кофи покри дясната си длан с лявата и оформи нещо като купичка, в която мишката лежеше. Вече не можехме да виждаме самия господин Джингълс, а само опашката му, увиснала и с потрепващ край като отслабващо махало. Кофи вдигна шепи към лицето си и изпъна пръстите на дясната си ръка, сякаш бяха затворнически решетки. Опашката на мишлето сега висеше от тази страна на ръцете му, която бе откъм нас.
Бруталния застана до мен, все още стиснал пъстрата макара между пръстите си.
— Какво си мисли, че прави?
— Шт — казах аз.
Делакроа беше престанал да крещи.
— Моля те, Джон — прошепна той. — О, Джони, помогни му, моля те, помогни му, о, s’il vous plait!
Дийн и Хари дойдоха при нас. Хари все още държеше в ръка старото ни тесте карти.
— Какво става? — попита Дийн, но аз само поклатих глава. Имах чувството, че отново съм хипнотизиран, и проклет да съм, ако наистина не бях.
Кофи допря уста между два от пръстите си и рязко вдиша. За миг всички движения увиснаха във въздуха. После гигантът отдръпна глава от ръцете си и видях лицето на човек, който изглежда фатално болен или страдащ от ужасни болки. Очите му гледаха пронизително и блестяха, горните му зъби хапеха пълната му долна устна, тъмното му лице беше избледняло и придобило неприятния цвят на пепел, примесена с кал. Дълбоко от гърлото му се разнесе задавен звук.
— Мили боже! — прошепна Бруталния. Очите му заплашваха да изскочат от орбитите си.
— Какво? — почти излая Хари. — Какво?
— Опашката! Не я ли виждате? Опашката!
Опашката на господин Джингълс вече не приличаше на отслабващо махало — тя енергично пляскаше насам-натам като опашката на котка, която е тръгнала на лов за птички. И тогава от затворените шепи на Кофи се разнесе познатото ни писукане.
Кофи отново издаде онзи задавен звук, после обърна глава настрани като човек, който е изкашлял храчка и се готви да я изплюе. Вместо това той издиша от устата и носа си облак от черни насекоми — мисля, че бяха насекоми и другите казваха същото, но и до днес не съм сигурен.
— Господи, какво е това? — остро и уплашено попита Дийн.
— Всичко е наред — чух се да казвам. — Не се паникьосвайте, всичко е наред, след няколко секунди ще изчезнат.
Както тогава, когато Кофи бе изцелил уринарната ми инфекция, „мушичките“ побеляха и изчезнаха.
— По дяволите — промълви Хари.
— Пол? — колебливо попита Бруталния. — Пол?
Кофи отново изглеждаше добре — като човек, който най-после е изкашлял заседналото в гърлото му парче месо. Той се наведе, допря шепи до пода, надникна през пръстите си и после ги отвори. От тях излезе жив и здрав господин Джингълс — с абсолютно прав гръбнак, без нито една подутина, която да стърчи от козината му. Той спря за миг до вратата, после прекоси Зеления път до килията на Делакроа. Докато тичаше, забелязах, че по мустачките му все още има капчици кръв.
Французинът го грабна, като се смееше и плачеше едновременно, и покри мишката с шумни целувки. Дийн, Хари и Бруталния гледаха занемели. После Бруталния пристъпи напред и подаде пъстрата макара през решетките. Отначало французинът не я забеляза — беше прекалено погълнат от господин Джингълс. Приличаше на баща, чийто син се е спасил от удавяне. Бруталния го потупа по рамото с макарата. Дел я видя, взе я и отново се върна към животинчето. Галеше го по козинката и го поглъщаше с очи, сякаш трябваше постоянно да се уверява, че мишлето му е добре, че е живо и здраво.
— Пусни я — рече Бруталния. — Искам да видя как тича.
— Той е добре, шефе Хауъл, добре е, слава богу…
— Пусни я — повтори Бруталния. — Послушай ме, Дел.
Очевидно неохотно, очевидно без да иска отново да изпуска от ръцете си господин Джингълс, поне засега, Делакроа се наведе. После съвсем лекичко хвърли макарата. Тя се претърколи по пода на килията, мина покрай кутията от пури и стигна до стената. Мишлето я следваше, но не със същата скорост, с която бе тичало преди. Като че ли куцаше малко с лявото си задно краче и това ме порази най-силно — предполагам именно това правеше всичко реално. Онова леко накуцване.
Мишката обаче стигна до макарата, стигна без никакви проблеми, и със стария си ентусиазъм започна да я бута с муцунка обратно към Делакроа. Обърнах се към Джон Кофи, който стоеше до вратата на килията си и се усмихваше. Усмивката му беше уморена и не бих я нарекъл наистина щастлива, но напрегнатата настойчивост, която бях видял на лицето му, бе изчезнала, както и изражението на болка и страх, сякаш се задушава. Това пак си беше нашият Джон Кофи с малко отнесеното изражение и със странните си, вперени някъде надалеч очи.
— Ти му помогна — казах аз. — Нали, голямо момче?
— Точно така — отвърна Кофи. Усмивката му стана малко по-широка и за миг-два наистина бе щастлива. — Помогнах му. Помогнах на мишока на Дел. Помогнах на… — Той провлачи последната дума, неспособен да си спомни името.
— На господин Джингълс — подсети го Дийн. Той напрегнато и удивено гледаше към Джон, сякаш очакваше негърът да избухне в пламъци или може би да полети из килията си.
— Точно така — каза Кофи. — На господин Джингълс. Той е циркова мишка. Ще живее зад целофанови прозорци.
— Можеш да се обзаложиш — отвърна Хари, който също гледаше към него. Зад нас Делакроа лежеше на койката си със своя любимец, който бе седнал на гърдите му. Дел тихо му пееше някаква френска песен, която звучеше като приспивна.
Кофи погледна нататък по Зеления път към бюрото на дежурния и към вратата, която водеше към кабинета ми и към склада зад него.
— Шефът Пърси е лош — каза той. — Шефът Пърси е подъл. Стъпи върху мишока на Дел. Стъпи върху господин Джингълс.
И тогава, преди да успеем да му отвърнем каквото и да е — ако изобщо можехме да се сетим какво да му отвърнем — той се върна на койката си, легна и се обърна с лице към стената.