Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

9.

Ту-Ту смяташе, че четири цента са прекалено малко за една първокачествена кутия от пури „Корона“ и навярно бе прав — в затвора кутиите от пури високо се ценяха. Вътре можеха да се пазят хиляди различни дребни неща, миришеха приятно и в тях имаше нещо, което напомняше на клиентите ни какво е да си свободен. Защото в затвора цигарите бяха разрешени, но не и пурите, предполагам.

Дийн Стантън, който вече се бе върнал в блока, прибави от себе си един цент, аз също. Ту-Ту продължаваше да упорства и с него се зае Бруталния, като първо му каза, че трябва да се засрами от стиснатостта си и после му обеща, че той, Брутъс Хауъл, лично ще върне кутията в ръцете му в деня след екзекуцията на Делакроа.

— Шест цента може да са, а може и да не са достатъчно, ако ставаше дума за продажба на кутията, в такъв случай щяхме да поспорим по въпроса — рече Бруталния, — но трябва да признаеш, че това е висока цена за взимането й на заем. След месец, най-много след шест седмици, той ще извърви Пътя. Е, тази кутия ще е обратно на лавицата под количката ти едва ли не още преди да усетиш, че е изчезнала.

— Някой мекосърдечен съдия може да отложи екзекуцията му — възрази Ту-Ту, но знаеше, че няма да стане така, а Бруталния знаеше, че той знае. Старият затворник буташе проклетата си количка с цитати от Библията из затвора от цяла вечност и имаше много източници… по-добри от нашите, поне така си мислех тогава. Той знаеше, че мекосърдечните съдии вече нямат никаква власт над Делакроа. Можеше да се надява единствено на губернатора, който по правило не проявяваше милосърдие към хора, опекли шестима от избирателите му.

— Дори да не го отложат, онази мишка ще сере в кутията чак до октомври, а може би даже до Деня на благодарността[1] — упорстваше той, но Бруталния виждаше, че вече се предава. — Кой ще купи кутия от пури, която някаква си мишка е ползвала за кенеф?

— О, я стига — отвърна Хауъл. — Това е най-тъпото нещо, което изобщо съм чувал от теб, Ту-Ту. Искам да кажа, че си струва. Първо Делакроа ще държи кутията съвсем чиста — както обича онази мишка, направо ще я ближе с език, ако се налага.

— Стига бе — отвърна старецът, като сбърчи нос.

— Второ — продължи Бруталния, — в крайна сметка мишите лайна не са никакъв проблем. Просто твърди малки топченца, приличат на сачми. Само ще ги изтърсиш. Съвсем просто е.

Старият Ту-Ту знаеше, че няма смисъл да упорства повече. Беше тук от достатъчно дълго време, за да разбира кога може да си позволи да върви срещу вятъра и кога е по-добре да се отдръпне пред урагана. Това не бе точно ураган, но ние, надзирателите обичахме мишока, харесваше ни идеята Делакроа да го задържи, което се равняваше най-малко на вихрушка. Така че французинът получи своята кутия, а Пърси изпълни обещанието си — два дни по-късно дъното й беше покрито с мек памук, отмъкнат от болницата. Уетмор лично му го даде и аз ясно видях страха в очите на Делакроа, когато протегна ръка през решетките, за да го вземе. Страхуваше се, че той ще го хване и ще му строши пръстите. Аз също малко се страхувах, но не стана нищо подобно. Това беше моментът, в който отношението ми към младежа достигна най-положителната си точка, но дори тогава не можех да сбъркам ледената радост в очите му. Делакроа си имаше любимец, Пърси също. Делакроа щеше да задържи своя, да го гледа и да го обича колкото време му оставаше. Пърси търпеливо щеше да чака (поне доколкото стигаше търпението на хора като него) и после щеше да го изгори жив.

— Мишият „Хилтън“ е открит — рече Хари. — Единственият въпрос е дали мишокът ще го използва.

Този въпрос получи отговора си веднага щом французинът хвана господин Джингълс с ръка и внимателно го постави в кутията. Животинчето се сгуши сред белия памук, сякаш беше дебела завивка, и това стана негов дом, докато… е, ще стигна до края на историята на господин Джингълс, когато му дойде времето.

Тревогата на стария Ту-Ту, че кутията му ще бъде пълна с миши лайна, се оказа напълно безпочвена. Никога не видях вътре нито едно и Делакроа твърдеше, че също не бил виждал… където и да е в килията си. Много по-късно, приблизително по времето, когато Бруталния ми показа дупката в гредата и намерихме оцветените трески, аз изнесох от източния ъгъл на карцера един стол и открих там малка купчинка миши изпражнения. Изглежда, господин Джингълс винаги беше идвал да си върши работата на същото място — колкото може по-надалеч от нас. И още нещо: никога не го видях да пикае, а мишките обикновено не могат да се сдържат и за две минути, особено докато ядат. Казах ви, проклетото животинче беше една от божиите загадки.

Около седмица, след като мишлето се настани в кутията от пури, Делакроа ни повика с Бруталния в килията си, за да ни покаже нещо. Правеше го толкова често, че вече се дразнехме — но този път ставаше въпрос за нещо наистина смешно.

След осъждането му светът почти бе забравил за французина, но той имаше една роднина — някаква леля, стара мома, струва ми се — която му пишеше веднъж седмично. Освен това му беше пратила огромен плик с ментови бонбони, от онези, които в последно време се продават под името „Канада Майнтс“. Приличаха на големи розови таблетки. Естествено, не му позволихме да получи целия плик наведнъж — тежеше повече от две кила и Делакроа можеше да ги изяде на един път и после да се налага да го откарваме в затворническата болница. Подобно на почти всички убийци, минали по Пътя, той нямаше абсолютно никакво чувство за мярка. Давахме му по пет-шест, и то само в случай че се сетеше да си поиска.

Когато отидохме там, господин Джингълс седеше на койката до затворника, държеше в лапичките си един от онези розови бонбони и доволно отхапваше от него. Делакроа просто преливаше от удоволствие — като пианист, който гледа как петгодишният му син свири първите си неуверени упражнения. Но не ме разбирайте погрешно, това наистина беше смешно. Бонбонът стигаше до половината на мишлето и покритото му с бяла козина коремче вече се бе подуло.

— Вземи му го, Еди — каза Бруталния едновременно развеселен и ужасен. — Иисусе Христе Всемогъщи, той ще яде, докато не се пръсне. Чак дотук мирише на мента. Колко си му дал?

— Това му е вторият — отвърна Делакроа и малко нервно погледна към корема на мишока. — Наистина ли смяташ, че той… нали знаеш… че ще се пръсне?

— Възможно е.

Това беше достатъчно за французина. Той протегна ръка към наполовина изядения розов бонбон. Очаквах мишката да го ухапе, но господин Джингълс му го даде — поне онова, което беше останало — съвсем кротко. Погледнах към Хауъл и той леко поклати глава, сякаш казваше, че и той не разбира. После мишлето скочи в кутията си и легна настрани така изтощено, че и тримата избухнахме в смях. От тогава свикнахме да го виждаме седнало до Делакроа, да държи ментов бонбон в лапичките си и да се храни така изискано, като възрастна дама на вечерно парти, и двамата заобиколени от мириса, който усетих в дупката в гредата — горчиво-сладкия мирис на ментов бонбон.

Трябва да ви кажа още нещо за господин Джингълс, преди да продължа с пристигането на Уилям Уортън, когато ураганът наистина профуча през блок Е. Около седмица след случая с ментовите бонбони — с други думи, приблизително по времето, когато посъветвахме Делакроа да не убива питомеца си с ядене — французинът ме повика в килията си. За момента бях сам, Бруталния бе отишъл за нещо при интенданта и според правилника не трябваше да се приближавам до затворниците при такива обстоятелства. Но тъй като спокойно можех да се справя с Делакроа, реших да наруша правилника и да видя какво иска.

— Глей това, шефе Еджкоум — каза ми той. — Виж какво може да прави господин Джингълс! — Бръкна зад кутията от пури и извади малка дървена макара.

— Откъде взе това? — попитах го аз, макар да предполагах, че зная. Всъщност имаше един-единствен човек, които би могъл да му я даде.

— От стария Ту-Ту — отвърна французинът. — Глей това.

Вече гледах и виждах мишока в кутията му, изправил се с малките си предни лапички на ръба, впил черните си очи в макарата, която Делакроа държеше между палеца и показалеца на дясната си ръка. Усетих, че по гърба ми пробягват странни тръпки. Никога не бях виждал една обикновена мишка да внимава в нещо с такава интелигентност. Не вярвам, че господин Джингълс е бил свръхестествено явление, и съжалявам, ако съм породил у вас такава представа, но никога не съм се съмнявал, че е гениална мишка.

Делакроа се наведе и затъркаля празната макара по пода на килията. Тя се завъртя гладко, като две колела, свързани с ос. Животинчето светкавично изскочи от кутията си и се хвърли след нея, като куче след пръчка. Възкликнах от изненада и французинът се ухили.

Макарата се блъсна в стената и отскочи. Господин Джингълс я заобиколи и започна да я бута обратно към койката, като се прехвърляше от единия й край на другия всеки път щом имаше вероятност да се отклони от курса си. Така стигна до крака на Делакроа. После вдигна очи към него за миг, сякаш да се увери, че стопанинът му няма други спешни задачи за него (навярно да реши някоя и друга аритметична задача или да направи граматичен разбор на латинско изречение). Очевидно доволен, мишокът се върна в кутията от пури и се настани на дъното й.

— Ти ли го научи на това? — попитах аз.

— Да, сър, шефе Еджкоум — с усмивка отвърна французинът. — Донася я всеки път. Адски е умен, нали?

— Ами макарата? Как се сети да я вземеш за него, а, Еди?

— Прошепна ми на ухото, че я иска. Също както ми прошепна името си.

Делакроа показа трика на всички останали… освен на Пърси. За французина нямаше значение, че Уетмор бе предложил идеята за кутията от пури и че беше донесъл памука, с който да покрие дъното й. Делакроа бе като някои кучета — ритни ги веднъж и никога повече няма да ти имат вяра, независимо колко мило се държиш с тях.

И сега го чувам да вика: „Хей, момчета! Елате и вижте какво може да прави господин Джингълс!“. И те се приближиха до килията му, всички в сини униформи — Бруталния, Хари, Дийн, даже Бил Додж. Всички останаха удивени, също като мен.

Три-четири дни след като мишокът започна да прави трика с макарата, Хари Теруилигър прерови нещата за рисуване, които пазехме в карцера, намери пастелите и ги донесе на Делакроа.

— Помислих си, че може да поискаш да нашариш онази макара в различни цветове — рече той. — Така малкото ти приятелче повече ще прилича на циркова мишка.

— Циркова мишка! — възкликна затворникът. Изглеждаше възторжен и преизпълнен с щастие. Предполагам, че наистина е било така, може би за пръв път през целия си нещастен живот. — Та той си е точно такъв! Циркова мишка! Когато изляза от тук, той ще ме направи богат! Само глейте.

Пърси Уетмор несъмнено би отбелязал на Делакроа, че на излизане от затвора ще се вози на линейка, която няма нужда да пуска лампата или сирената си, но Хари си премълча. Просто каза на французина да направи макарата колкото може по-пъстра, при това колкото може по-бързо, защото след вечеря трябва да върне пастелите.

Дел естествено я нашари. Когато свърши, единият й край беше жълт, другият — зелен, а средата — пожарникарски червена. Свикнахме да чуваме Делакроа да тръби: „Maintenant m’sieurs et mesdames! Le cirque presentement le mous’ amusant et amazeant!“. Това може и да не са точните му думи, но ви дават представа за диалектния му френски. После издаваше онзи гърлен звук — струва ми се, трябваше да представлява барабанен звън — и пускаше макарата. Господин Джингълс светкавично се хвърляше след нея и я буташе обратно или с носле, или с предните си лапички. Вторият начин наистина беше нещо, за което човек би платил, за да види в цирка. По времето, когато при нас пристигна Джон Кофи, Делакроа, мишката му и нейната пъстроцветна макара бяха основното ни забавление и за кратко положението остана така. После уринарната ми инфекция, която известно време не се бе обаждала, отново се изостри, пристигна Уилям Уортън и настана истински ад.

Бележки

[1] Последният четвъртък на ноември. — Б.пр.