Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Green Mile, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Крум Бъчваров, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Криминална литература
- Психологически роман
- Психологически трилър
- Роман на възпитанието
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 254 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
- moosehead (2008)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
Издание:
Стивън Кинг. Зеленият път
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000
ISBN 954-585-159-7
История
- — Корекция
- — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път | |
The Green Mile | |
Автор | Стивън Кинг |
---|---|
Първо издание | 1996 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | магически реализъм, драма |
Вид | роман в 6 части |
Преводач | Крум Бъчваров |
ISBN | ISBN 9545851597 |
„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.
Сюжет
Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.
През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.
С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.
Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.
Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.
Прием
„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]
Филмова адаптация
През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.
В България
„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).
Източници
- ↑ Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
- ↑ Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.
Външни препратки
- „Зеленият път“ на сайта
„Моята библиотека“
![]() ![]() |
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
5.
Струва ми се разбирате, че не съм научил всичко това през онзи горещ октомврийски следобед в обляната от слънце библиотека от няколкото стари вестници, натрупани в щайга от калифорнийски портокали. Все пак научих достатъчно, че да заспя трудно през онази нощ. Когато се събуди в два през нощта и ме завари седнал в кухнята да пия айран и да пуша саморъчно свита цигара, жена ми ме попита какво има и аз я излъгах — нещо, което почти не се е случвало по време на дългия ни съвместен живот. Казах й, че пак съм се сдърпал с Пърси Уетмор. Това беше вярно, разбира се, но причината за безсънието ми бе друга. Обикновено успявах да оставя неприятностите си в службата.
— Е, забрави за онзи глупак и се връщай в леглото — отвърна тя. — Имам нещо, което ще ти помогне да заспиш, и можеш да получиш всичко, което поискаш.
— По-добре да не го правим — казах аз. — Кранчето ми нещо не е съвсем наред и не искам да заразя и теб.
Тя вдигна вежди.
— Кранчето значи, а? Предполагам, че трябва да си го пипнал от някое улично момиче последния път, когато си бил в Батън Руж. — Никога не бях ходил в Батън Руж и никога не се бях докосвал до улични момичета — знаехме го и двамата.
— Това просто е обикновена стара уринарна инфекция — казах й. — Майка ми често казваше, че момчетата ги прихващали, когато пикаели на северен вятър.
— Майка ти също имаше навик да събира солта цял ден, ако я разсипеше — възрази жена ми. — Д-р Садлър…
— Не — прекъснах я аз, като вдигнах ръка. — Той ще ме накара да взимам сулфамид и до края на седмицата ще драйфам във всеки ъгъл на кабинета си. Ще ми мине от само себе си, но междувременно предполагам, че е по-добре да стоим настрана един от друг.
Тя ме целуна по челото над лявата ми вежда, от което винаги съм настръхвал… както Джанис отлично знаеше.
— Бедничкият. Сякаш онзи ужасен Пърси Уетмор не ти е достатъчен. Идвай по-бързо в леглото.
Така и направих, но преди това излязох на задната веранда, за да се облекча (и първо проверих посоката на вятъра с наплюнчен палец — онова, което ни казват родителите ни като малки, рядко се забравя, колкото и да е глупаво). Пикаенето на открито е едно от удоволствията на живота в провинцията, които поетите никога не успяват съвсем да проумеят, но през онази нощ не беше никакво удоволствие — излизащата от мен вода ме изгаряше като възпламенен керосин. И все пак си мислех, че следобеда бях малко по-зле и бях сигурен, че съм бил по-зле два-три дни преди това. Надявах се, че състоянието ми е започнало да се подобрява. Никога не е имало по-безпочвени надежди. Никой не ми беше казал, че понякога щом вирусът влезе там вътре на топло и влажно, може да си почине за ден-два, преди отново да се развилнее. Щях да се изненадам, когато го разберях. Още повече щях да се изненадам, когато разберях, че след още петнайсет-двайсет години ще се появят хапчета, способни да се справят с инфекцията за рекордно време… и макар тези хапчета да предизвикваха леко гадене или стомашно разстройство, почти никога не те караха да повръщаш като таблетките сулфамид на д-р Садлър. Тогава през трийсет и втора не можеше да направиш друго, освен да чакаш и да се опитваш да не обръщаш внимание на усещането, че някой е напълнил вътрешностите ти с керосин и после е поднесъл към него запалена клечка кибрит.
Допуших си фаса, отидох в спалнята и най-после заспах. Сънувах момичета със свенливи усмивки и кръв по косите.