Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 254 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

7.

— Хайде — на следващата вечер каза на Делакроа Бруталния. — Отиваме на малка разходка. Двамата с теб и господин Джингълс.

Французинът недоверчиво го погледна, после бръкна в кутията от пури да вземе мишката. Сложи я в дланта си и с присвити очи погледна към Хауъл.

— За какво говориш? — попита.

— Това е голяма нощ за вас с господин Джингълс — отвърна Дийн и двамата с Хари се присъединиха към Бруталния. Синините по врата на Стантън бяха придобили неприятен жълт цвят, но поне можеше отново да говори, без гласът му да е като лай на куче, видяло котка. Той погледна към Бруталния. — Не мислиш ли, че би трябвало да го оковем, Брут?

След известно мълчание той най-после отвърна:

— Не. Той ще се държи добре, нали, Дел? И двамата с мишката ще се държат добре. В края на краищата тази вечер ще се срещаш с някаква важна личност.

Ние с Пърси стояхме до бюрото на дежурния и ги наблюдавахме. Той беше скръстил ръце и на устните му се бе изписала лека презрителна усмивка. След малко извади роговия си гребен и започна да работи по косата си. Джон Кофи също наблюдаваше, безмълвно застанал до решетките на килията си. Уортън лежеше на койката си, зяпаше към тавана и не обръщаше никакво внимание наоколо. Все още се държеше „добре“, макар че онова, което той наричаше „добре“, лекарите в „Брайър Ридж“ наричаха „кататония“. Освен това тук имаше още един човек. Бе скрит в кабинета ми, но слабата му сянка падаше навън през вратата върху Зеления път.

— За какво става дума, gran’ fou? — с раздразнение попита Дел и свали крака от койката, когато Бруталния отключи двете ключалки на килията му и отвори вратата. Очите му скачаха назад-напред между тримата мъже.

— Ами, казвам ти — отвърна Хауъл. — Господин Мурс го няма за известно време — жена му не е добре, както може да си чул. Така че го замества господин Андерсън, господин Къртис Андерсън.

— Да? Какво общо имам аз с това?

— Ами — отвърна Хари, — шефът Андерсън чул за мишката ти, Дел, и иска да види триковете й. Той и около шестима други са в администрацията и те чакат да се появиш. Но не са само обикновени надзиратели. Едри риби — точно както ти каза Брут. Единият от тях, струва ми се, е политик, дошъл чак от столицата на щата.

Делакроа видимо се наду и не забелязах нито сянка на съмнение по лицето му. Разбира се, че искаха да видят господин Джингълс — кой не би искал?

Той се засуети наоколо, първо под койката си, после и под възглавницата. Накрая намери един от онези големи розови бонбони и пъстроцветната макара. След това въпросително погледна към Бруталния и той кимна.

— Да. Предполагам, че всъщност ужасно искат да видят тъкмо номера с макарата, но и начинът, по който яде онези бонбони, е страшно смешен. И не забравяй кутията от пури. Нали искаш да го носиш в нея, а?

Делакроа взе кутията и пусна нещата вътре, но мишлето настани на рамото си. После с изпъчени гърди излезе от килията и се обърна към Дийн и Хари.

— Идвате ли, момчета?

— Не — отвърна Дийн. — Имаме друга работа. Но ти ги шашни, Дел, покажи им как правите нещата в Луизиана.

— Можеш да се обзаложиш. — На лицето му цъфна усмивка, толкова внезапна и проста в щастието си, че аз усетих известно съчувствие към него, въпреки ужасното нещо, което беше извършил. В що за свят живеехме — що за свят!

Делакроа се обърна към Джон Кофи, с когото бе завързал колебливо приятелство, не много по-различно от стотиците други приятелства в отделението на смъртниците, които бях виждал.

— Шашни ги, Дел — сериозно рече Кофи. — Покажи им всичките му трикове.

Делакроа кимна и вдигна ръка към рамото си. Господин Джингълс се качи върху нея като на платформа и французинът протегна дланта си към килията на Кофи. Негърът показа огромния си пръст и проклет да съм, ако онази мишка не протегна шия и не облиза върха му също като куче.

— Хайде, Дел, стига си се мотал — каза Бруталния. — Онези хора са се отказали от вечерята си у дома, за да гледат триковете на мишката ти. — Това, разбира се, не беше вярно — Андерсън оставаше до осем часа всяка вечер, а надзирателите, които бе довлякъл да гледат „представлението“ на Делакроа, оставаха до единайсет-дванайсет, в зависимост от графика си. Политикът от щатската столица най-вероятно щеше да се окаже някой разсилен със заета за случая вратовръзка. Но французинът нямаше как да знае всичко това.

— Готов съм — рече той с простотата на голяма звезда, която някак си е успяла да запази здравия си разум. — Да вървим. — И когато Бруталния го поведе по Зеления път с господин Джингълс, настанил се на рамото на дребния човечец, Делакроа за пореден път затръби: — Messieurs et mesdames! Bienvenue au cirque de mousie! — И все пак, макар и потънал до такава степен в света на собствената си фантазия, той надалече заобиколи Пърси и му хвърли недоверчив поглед.

Хари и Дийн застанаха пред празната килия срещу тази на Уортън (тази знаменитост в общи линии продължаваше да кротува). Те наблюдаваха как Бруталния отключва вратата към вътрешния двор, в който ги очакваха още двама надзиратели, и повежда Делакроа навън за представлението му пред големите клечки на затвора в Студената планина. Изчакахме вратата отново да се заключи и после погледнах към кабинета си. Онази сянка все още се виждаше върху пода, слаба като на жена, и аз се радвах, че французинът бе прекалено развълнуван, за да я забележи.

— Излизай — казах аз. — И дайте да действаме бързо, момчета. Искам да направим две репетиции, а нямаме много време.

Със светнали очи и възбуден както винаги, старият Ту-Ту излезе от кабинета ми, тръгна към килията на Делакроа и мина през отворената врата.

— Седя — рече той. — Седя, седя, седя.

Ето го истинският цирк, помислих си аз и за миг затворих очи. Всъщност истинският цирк беше тук, а всички ние просто бяхме дресирани мишки. После избих мисълта от главата си и започнахме да репетираме.