Стивън Кинг
Зеленият път (60)

12.

Към два и петнайсет следобед в солариума при мен дойде приятелката ми Илейн Конъли. Последните страници от разказа ми бяха спретнато подредени пред мен. Лицето й беше много бледо и под очите й имаше блестящи следи. Мисля, че бе плакала.

А аз, аз бях гледал. Просто така. Бях гледал навън през прозореца над хълмовете на изток и дясната ми ръка пулсираше. Но това пулсиране беше някак спокойно. Чувствах се празен, изсмукан. Чувство, което бе ужасно и в същото време прекрасно.

Беше ми трудно да срещна очите на Илейн — страхувах се, че мога да видя в тях омраза и презрение — но нямаше нищо такова. Бяха просто тъжни и удивени. Нямаше омраза, нито презрение, нито съмнение.

— Искаш ли да прочетеш края? — попитах аз и потупах с наболяващата ме ръка малката купчина листи. — Всичко е тук, но ще те разбера, ако не…

— Не става въпрос какво искам — прекъсна ме тя. — Трябва да разбера какво е станало, макар да предполагам, че сте го екзекутирали. Струва ми се, че намесата на Провидението с главно „П“ прекалено се надценява в живота на обикновените хора. Но преди да взема тези страници… Пол…

Замълча, сякаш се чудеше как да продължи. Аз чаках. Понякога не можеш да помогнеш на хората. Понякога е най-добре изобщо да не се опитваш.

— Пол, тук пишеш, че през 1932 си имал две пораснали деца — не само едно, а две. Ако не си се оженил за своята Джанис, когато си бил на дванайсет, а тя на единайсет, подобно нещо…

Поусмихнах се.

— Оженихме се много млади (така беше с повечето хора в планините, така е било с майка ми), но не чак толкова.

— Тогава на колко години си всъщност? Винаги съм смятала, че си над осемдесетте, на моя възраст, навярно даже малко по-млад, но според това тук…

— В годината, в която Джон извървя Зеления път, бях на четиридесет. — Роден съм през 1892. Това означава, че съм на сто и четири, освен ако не бъркам в сметката.

Тя ме зяпна онемяла.

Подадох й останалата част от ръкописа и отново си спомних как Джон ме беше докоснал в килията си. „Няма да се взривиш“, бе казал той, леко усмихнат от самата мисъл, и наистина не се взривих… но въпреки това с мен беше станало нещо. Нещо трайно.

— Прочети го докрай — казах. — Там е всичко останало, което зная.

— Добре — прошепна тя. — Малко се страхувам, не мога да те лъжа, но… добре. Ти къде ще бъдеш?

Изправих се, протегнах се и чух как гърбът ми изпука. Онова, което със сигурност знаех, бе, че солариумът ми е дотегнал до гуша.

— На игрището за крикет. Искам да ти покажа още нещо и то е точно в тази посока.

— Да не е нещо… страшно? — В боязливия й поглед видях Илейн — момиченцето от онова време, когато мъжете са носели сламени шапки през лятото и палта от меча кожа през зимата.

— Не — усмихнах се аз. — Не е страшно.

— Добре. — Тя взе листовете. — Ще ги отнеса в стаята си. Ще се срещнем на игрището за крикет към… — Илейн прелисти ръкописа, за да прецени. — Към четири? Става ли?

— Отлично — казах аз, като си мислех за прекалено любопитния Брад Долън. Дотогава вече щеше да си е заминал.

Тя се пресегна, леко стисна ръката ми и излезе. За миг останах на мястото си, погледнах към масата и осъзнах факта, че освен подноса със закуската, който сутринта ми бе донесла Илейн, няма нищо друго. Липсваха пръснатите върху нея страници. Някак си не бях в състояние да повярвам, че съм свършил… и наистина не бях — можете сами да се убедите, тъй като всичко това е написано, след като разказах за екзекуцията на Джон Кофи и дадох последните листове на Илейн. И още тогава отчасти знаех защо.

Алабама.

Взех от таблата последната студена препечена филийка, спуснах се по стълбите и излязох на игрището за крикет. Там приседнах на слънце, гледах как няколко двойки и една бавна, но весела четворка играчи размахват чукчетата си, прехвърлях старческите си мисли и топлех на слънцето старческите си кокали.

Към три без петнайсет от паркинга започна да се точи смяната от три до единайсет и в три часа служителите от дневната смяна си тръгнаха. Повечето вървяха на групи, но Брад Долън беше сам. Това ме накара да се зарадвам — може би в крайна сметка светът не бе отишъл съвсем по дяволите. От задния му джоб стърчеше едно от книжлетата му с вицове. Пътеката за паркинга минаваше покрай игрището за крикет и той ме видя, но нито ми махна, нито ми се намръщи. Нямах нищо против. Долън влезе в стария си шевролет с лепенката, която гласеше: „ВИДЯХ ГОСПОД И ИМЕТО МУ Е ТРИТОН“. После замина натам, където отива когато не е тук и остави зад себе си тънка следа от моторно масло.

Както беше обещала, към четири часа при мен дойде Илейн. Очите й показваха, че отново е плакала. Тя ме прегърна, силно ме притисна към себе си и изрече:

— Клетият Джон Кофи. Клетият Пол Еджкоум.

„Клетият Пол — чух Джанис да казва. — Клетото старо момче.“

Илейн отново заплака и аз я прегърнах там, на игрището за крикет под късното следобедно слънце. Сенките ни сякаш танцуваха. Навярно във „Вълшебната бална зала“, която навремето често слушахме по радиото.

Накрая тя се овладя и се отдръпна от мен. Намери салфетки в джоба на блузата си и избърса влажните си очи.

— Какво стана с жената на директора, Пол? Какво стана с Мели?

— Смятаха я за чудото на века, поне лекарите от болницата в Индианола — отвърнах аз. Хванах я за ръка и двамата тръгнахме към пътеката, която водеше към гората. Към бараката до стената между „Джорджийските борове“ и света на по-младите хора. — Тя почина — от инфаркт, не от мозъчен тумор — десет-единайсет години по-късно. На четирийсет и три, струва ми се. Хал умря от удар някъде около деня на атаката в Пърл Харбър — може да е било точно в този ден, доколкото си спомням — така че тя го надживя с две години. Каква ирония.

— Ами Джанис?

— Днес не съм готов за това. Ще ти разкажа някой друг път.

— Обещаваш ли?

— Обещавам. — Но никога не изпълних това си обещание. Три месеца след деня, в който заедно навлязохме в гората (бих я държал за ръка, ако не се страхувах, че ще нараня възлестите й, подути пръсти), Илейн Конъли тихо умря в леглото си. Както и при Мелинда Мурс, смъртта й беше резултат от инфаркт. Санитарят, който я откри, каза, че изглеждала спокойна, сякаш е станало внезапно и безболезнено. Надявам се да е бил прав. Обичах Илейн. И ми липсва. Тя, Джанис, Бруталния и всички те.

Стигнахме до втората барака по пътеката, онази, която бе до стената, сгушена под клоните на боровете. Хлътналият й покрив и закованите й с дъски прозорци бяха изпъстрени със сенки. Тръгнах към нея. За миг Илейн остана на пътеката. Изглеждаше уплашена.

— Всичко е наред — казах аз. — Наистина. Хайде.

На вратата нямаше брава — някога имало, но я бяха откъртили — и затова я затварях с напъхано в процепа й сгънато парче картон. Сега го издърпах и влязох в бараката. Оставих вратата широко отворена, защото вътре беше тъмно.

— Пол, какво?… О! О! — тихо извика втория път тя.

Масата вътре бе избутана настрани. Върху нея имаше фенерче и кафява хартиена торбичка. Върху мръсния под лежеше кутия от пури — бях я взел от човека, който зарежда машините за безалкохолни напитки и бонбони в старческия дом. Специално го бях помолил за нея и тъй като фирмата му продаваше и тютюневи изделия, той лесно я беше намерил. Предложих да му я платя — вече ви казах, че по времето, когато работех в затвора в Студената планина, кутиите от пури високо се ценяха — но той просто ми се изсмя.

Над горния й ръб надничаха две умни, малки, блестящи очички.

— Господин Джингълс — тихо казах аз. — Ела тук. Ела тук, старо момче, и се запознай с тази дама.

Приклекнах — болеше ме, но се справих — и протегнах ръка. Отначало си мислех, че този път няма да успее да се прехвърли през стената на кутията, но той го направи с един последен скок. Падна странично, после се изправи на крака и се приближи до мен. Докато тичаше, накуцваше с едно от задните си крачета — раната, нанесена му някога от Пърси, се обаждаше на стари години. А беше много, много стар. Освен на главата и края на опашката, козината му беше съвсем сива.

Той скочи върху дланта ми. Вдигнах го и животинчето проточи врат, за да подуши дъха ми с прилепени назад уши и блеснали очички. Протегнах ръка към Илейн, която гледаше с разширени и изпълнени с удивление очи и с полуотворени устни.

— Не може да бъде — каза тя и вдигна поглед към мен. — О, Пол, това не е… не може да бъде!

— Гледай — отвърнах, — и ми кажи същото после.

От торбичката извадих макара, която лично бях оцветил — не с пастели, а с флумастери, изобретение, за което през 1932 не бяхме и мечтали. Резултатът обаче бе съвсем същият. Макарата беше също толкова пъстра, колкото и на Дел, а може би и повече. „Messieurs et mesdames — помислих си аз. — Bienvenue au cirque de mousie!“

Отново приклекнах и господин Джингълс слезе от дланта ми. Беше стар, но макарата все още го привличаше. От момента, в който я извадих от торбичката, той имаше очи единствено за нея и за нищо друго. Претърколих я по неравния, нацепен под на бараката и мишокът веднага се хвърли след нея. Не тичаше с някогашната си бързина и за мен беше болезнено да го гледам как куца, но защо пък трябваше да е бърз? Както казах, той бе стар, направо патриарх сред мишките. Поне на шейсет и четири.

Господин Джингълс стигна до макарата, която се беше ударила в отсрещната стена и бе отскочила назад. Той я заобиколи, после легна настрани. Илейн понечи да тръгне към него и аз я задържах. След миг животинчето отново се изправи на крака. И бавно, съвсем бавно забута с муцунка макарата към мен. Когато се беше появил тук — намерих го легнал по същия начин на стъпалата към кухнята, сякаш пропътувал огромно разстояние, и напълно изтощен — той все още можеше да насочва макарата с лапички, както някога на Зеления път. Сега обаче това не бе по силите му — задните му крачета вече не го държаха. Но нослето му беше силно. Просто трябваше да бута ту единия, ту другия край на макарата. Когато стигна при мен, аз го взех в едната си ръка — беше лек като перце — и вдигнах макарата с другата. Умните му тъмни очички не я изпускаха.

— Не го прави пак, Пол — с треперещ глас изрече Илейн. — Няма да мога да го понеса.

Разбирах как се чувства, но знаех, че не е права. Той обичаше да гони и връща обратно макарата — все още много обичаше да го прави. Би трябвало всички да сме толкова постоянни в чувствата си.

— В торбичката има и ментови бонбони — казах аз. — Струва ми се, че все още ги харесва — няма да спре да души, ако не му дам — но стомахът му вече не може да ги смила. Вместо това съм му донесъл хляб.

Отново клекнах, отчупих малко парченце от филийката, която бях взел със себе си от солариума, и го оставих на пода. Господин Джингълс го подуши, после го взе в предните си лапички и започна да го яде, увил опашка около себе си. Щом свърши, вдигна поглед към мен с очакване.

— Понякога ние старците имаме изненадващ апетит — казах на Илейн и й подадох филийката. — Опитай ти.

Тя отчупи ново парченце и го пусна на пода. Мишокът се приближи до него, подуши го, погледна към Илейн… после го взе и започна да го яде.

— Виждаш ли? — попитах аз. — Знае, че не си външна.

— Откъде е дошъл, Пол?

— Нямам представа. Един ден, когато излязох за утринната си разходка, просто беше там и лежеше на кухненските стълби. Веднага разбрах кой е, но взех макарата от пералнята просто за да се уверя. И му намерих кутия от пури. Покрих дъното й с най-мекото нещо, което успях да открия. Струва ми се, че той е като нас, Ели — през повечето дни просто едно голямо, изпълнено с болка същество. И все пак не е загубил желанието си за живот. Все още обича макарата си, все още обича посещенията на стария си приятел. Пазил съм историята на Джон Кофи в себе си шейсет години, шейсет и отгоре, и сега я разказах. Като че ли имам представа защо се е върнал. За да ми каже да побързам и да го направя, докато все още има време. Защото и аз съм като него — и аз отивам там.

— Къде отиваш?

— О, знаеш къде — отвърнах и известно време двамата мълчаливо наблюдавахме господин Джингълс. После поради причина, която не мога да ви обясня, отново хвърлих макарата, въпреки че Илейн ме бе помолила да не го правя. Може би просто защото в известен смисъл за него гоненето на макарата беше като бавния и предпазлив секс на старите хора — може и да не искате да гледате, вие, които сте млади и убедени, че когато остареете, за вас ще бъде направено изключение, но те все още искат да го правят.

Господин Джингълс отново се хвърли след макарата, очевидно с болка и също толкова очевидно (поне за мен) с цялата си стара, всеотдайна радост.

— Целофанени прозорци — прошепна тя, като го гледаше.

— Целофанени прозорци — усмихнах се аз.

— Джон Кофи е докоснал мишката така, както е докоснал теб. И не само те е изцелил от болестта ти, той те е направил… какъв?… устойчив?

— Струва ми се, че това е много подходящо определение.

— Устойчив на нещата, които накрая повалят останалите от нас като дървета, проядени от термити. Теб… и него. Господин Джингълс. Когато го е затворил в шепите си.

— Точно така. Някаква сила го е сторила чрез Джон — поне така си мисля — и сега действието й най-после свършва. Термитите са прояли кората ни. Отне им малко повече време от обикновено, но я проядоха. Може да ми остават още няколко години, хората все пак живеят по-дълго от мишките, струва ми се, но неговото време изтича.

Той стигна до макарата, заобиколи я с куцане, падна настрани, като дишаше тежко (виждахме дишането му през посивялата му козина като вълнички), после се изправи и игриво я забута обратно с муцунка. Козината му беше сива, походката му бе неуверена, но очичките му блестяха.

— Смяташ, че е искал да опишеш събитията — каза тя. — Така ли е, Пол?

— Не господин Джингълс — отвърнах аз. — Не той, а силата, която…

— Хей, Поли! И Илейн Конъли! — чу се вик откъм отворената врата. В него се усещаше някакъв ироничен ужас. — Самите те! Какво, за бога, правите тук двамата?

Обърнах се и изобщо не се изненадах, когато видях Брад Долън да стои на прага. Хилеше се като човек, който си мисли, че ви е измамил. Какво ли разстояние бе изминал, след като смяната му беше свършила? Може би само до ресторанта, колкото да изпие една-две бири, преди да се върне обратно.

— Махайте се — студено каза Илейн. — Веднага се махайте.

— Не ми казвай да се махам, сбръчкана стара кучко — все още усмихнат отвърна той. — Навярно можеш да ми кажеш това там горе, но сега си тук. А не би трябвало. Това е извън границите, разрешени за вас. Малко любовно гнезденце, а, Поли? Това ли сте си направили тук? Нещо като „Плейбой“ за старци… — Очите му се разшириха, когато най-после забеляза обитателя на бараката. — Какво е онова, мамка му?

Не се обърнах да видя. Първо, защото знаех какво има там. И после, защото изведнъж миналото се беше сляло с настоящето, създавайки един ужасен образ, съвсем триизмерен в реалността си. Там на прага не стоеше Брад Долън, а Пърси Уетмор. След миг щеше да се втурне в бараката и да стовари крака си върху господин Джингълс (който вече не бе в състояние да избяга от него). И този път го нямаше Джон Кофи, за да го спаси. Нямаше го, както го нямаше и в онзи дъждовен ден в Алабама, когато имах нужда от него.

Изправих се на крака, този път без да усещам каквато и да е болка в ставите и мускулите си, и се хвърлих към Долън.

— Остави го на мира! Остави го на мира, Пърси, или, за бога, ще те…

— Кого наричаш Пърси? — попита той и ме блъсна назад толкова силно, че едва не паднах по гръб. Илейн ме подхвана, макар че навярно това й причини болка, и ме задържа. — И не го правиш за пръв път. И не е нужно да си подмокряш гащите. Няма да го докосна даже. Няма нужда. Това е само една умряла мишка.

Обърнах се, като си мислех, че господин Джингълс просто лежи настрани, за да си поеме дъх, както понякога правеше. Той лежеше настрани, да, но онези вълнички под козината му бяха изчезнали. Опитах се да се уверя, че все още мога да ги видя, и тогава Илейн избухна в силни ридания. Тя мъчително се наведе и взе мишока, който за пръв път бях видял на Зеления път да се приближава към бюрото на дежурния без никакъв страх, като човек, приближаващ се към свои връстници… или приятели. Той лежеше отпуснато в дланта й. Очите му бяха мътни и неподвижни. Беше мъртъв.

Долън неприятно се ухили и разкри зъбите си, които едва ли бяха виждали зъболекар.

— Я виж ти! — рече. — Да не би току-що да сме загубили домашния си любимец? Дали не трябва да си направим малко погребение, с книжни цветя и…

— Млъкни! — изкрещя му Илейн, толкова високо и силно, че Долън отстъпи назад и усмивката му се стопи. — Махай се от тук! Разкарай се или няма да изкараш нито ден повече на работа тук! Нито час! Кълна се!

— И ще трябва да се мъкнеш по бюрата за безработни! — прибавих аз, но толкова тихо, че нито един от двама им не ме чу. Не можех да откъсна очи от господин Джингълс, отпуснат върху дланта на Илейн като най-мъничката меча кожа на света.

Брад се замисли дали да не се приближи до нея и да я предизвика да изпълни заплахата си — той бе прав, бараката не влизаше точно в позволената за обитателите на „Джорджийските борове“ територия, дори аз го знаех — и после се отказа. Той си беше страхливец, също като Пърси. А може би бе проверил твърдението й, че е баба на високопоставена личност. Но навярно просто любопитството му беше задоволено. В бараката очевидно бе живяла любимата мишка на един старец. Сега тя се беше гътнала, бе получила инфаркт или нещо подобно, докато буташе някаква пъстра макара.

— Не зная защо се разстройвате толкова — каза той. — И двамата. Държите се така, сякаш е куче или нещо такова.

— Махай се — изсъска Илейн. — Махай се, невежи човече. Нищожният ти мозък е грозен и отвратителен.

Той силно почервеня. Белезите от пубертетските му пъпки станаха тъмночервени. Бяха много.

— Ще си ида, но когато утре дойдеш тук… Поли… ще откриеш нова ключалка на тази врата. Мястото е забранено за вас, независимо какви лоши неща ми говори госпожа Лайната ми не смърдят. Погледнете пода! Всички дъски са изкривени и прогнили! Ако пропаднете, мършавите ви стари крака ще се натрошат като съчки. Така че просто си вземете онази мъртва мишка, ако я искате, и изчезвайте. Отсега нататък любовното гнездо е закрито.

Той се обърна и се отдалечи като човек, който смята, че най-после може да се оттегли. Изчаках да се махне и после внимателно взех господин Джингълс от Илейн. Погледът ми попадна върху торбичката с ментовите бонбони и сълзите ми започнаха да се стичат. Не зная, просто някак си напоследък се разплаквам по-лесно.

— Ще ми помогнеш ли да погреба един стар приятел? — попитах Илейн, когато тежките стъпки на Брад Долън заглъхнаха.

— Да, Пол. — Тя ме прегърна през кръста и отпусна глава върху рамото ми. Със стария си и разкривен пръст погали неподвижния хълбок на господин Джингълс. — С радост ще ти помогна.

Взехме лопатка от бараката с градинарски инструменти и погребахме любимата мишка на Дел, докато следобедните сенки се издължаваха сред дърветата. После се върнахме да вечеряме и да продължим онова, което е останало от живота ни. Открих, че мисля за Дел, Дел, коленичил на зеления килим в кабинета ми с молитвено долепени ръце и с лъснало на светлината на лампата голо теме, Дел, който ни беше помолил да се погрижим за господин Джингълс, да не допуснем с него отново да се случи нещо лошо. Само че накрая лошият настига всички ни, нали?

— Пол? — попита Илейн. Гласът й бе едновременно мил и уморен. Дори само изкопаването на гроб с лопатка и полагането на една мишка да почива в него е огромно вълнение за стари сладури като нас. — Добре ли си?

Ръката ми беше около кръста й. Притиснах я.

— Добре съм.

— Виж — каза ми. — Залезът ще е прекрасен. Да останем ли да го погледаме?

— Разбира се — съгласих се аз и ние останахме още малко на моравата, прегърнати през кръста, отначало загледани в издигащите се по небето ярки багри, после загледани как изсветляват и се превръщат в сива пепел.

„Sainte Marie, Mere de Dieu, priez pour moi, priez pour nous, pauvres pecheurs, maintenant et a l’heure de notre mort.“

Амин.