Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

10.

Нямаше много свидетели — може би бяха четиринайсет души, наполовина по-малко, отколкото на екзекуцията на Делакроа. Тук беше Хоумър Крибъс, както обикновено прелял от стола си, но не видях помощник-шерифа Макгий. Както и директора Мурс, той очевидно бе решил да отсъства.

На първия ред седеше възрастна двойка, която отначало не успях да разпозная, въпреки че до онзи ден през третата седмица на ноември бях виждал снимките им в твърде много вестници. После, щом приближихме до платформата, върху която чакаше Стария Светльо, жената изсъска „Умри бавно, кучи сине!“ и разбрах, че това са Клаус и Марджъри Детерик. Не ги бях познал, защото на човек не му се случва често да вижда старци, които още нямат четирийсет години.

Когато чу женския глас, Джон преви рамене и шерифът Крибъс одобрително изсумтя. Ханк Битърман, който пазеше пред малката група от свидетели, не откъсваше очи от Клаус Детерик. Така му бях заповядал, но през онази нощ Детерик не направи нито едно движение по посока на Джон. Той като че ли беше на друга планета.

Бруталния стоеше до Стария Светльо и незабележимо ми даде знак с пръст, когато се качихме върху платформата. Прибра пистолета си в кобура и хвана Джон за ръката, след което внимателно го придружи до електрическия стол като момче, което извежда приятелката си на дансинга за първия им танц заедно.

— Наред ли е всичко, Джон? — тихо попита той.

— Да, шефе, но… — За пръв път се оглеждаше уплашено. — Но тук има много хора, които ме мразят. Много. Усещам го. Боли. Жили като пчела и боли.

— Тогава усещай нашите чувства — тихо каза Бруталния. — Ние не те мразим — можеш ли да го усетиш?

— Да, шефе. — Но сега гласът му трепереше още по-силно и от очите му отново бавно се стичаха сълзи.

— Убийте го два пъти, момчета! — изведнъж извика Марджъри Детерик. Дрезгавият й, пронизващ глас беше като плесница. Джон се притисна към мен и простена. — Започвайте и убийте този изнасилвач на малки дечица два пъти, това ще е чудесно! — Все още сякаш в полусън, Клаус я дръпна за рамото. Жената се разрида.

Слисан видях, че Хари Теруилигър също плаче. Засега никой от свидетелите не бе забелязал сълзите му — беше обърнат с гръб към тях — но той все пак плачеше. Но какво можехме да направим? Искам да кажа, освен да побързаме с всичко това?

Двамата с Бруталния обърнахме Джон. Хауъл натисна рамото му и той седна. После стисна широките дъбови странични облегалки на Стария Светльо. Очите му продължаваха да гледат уплашено. Облиза първо единия ъгъл на устата си, после другия.

Ние с Хари застанахме на колене. Предишния ден бяхме накарали един от затворниците от работилницата временно да запои сгъваеми удължения на скобите за краката, защото глезените на Джон Кофи бяха почти толкова дебели, колкото прасците на обикновен човек. И все пак преживях кошмарен момент, когато си помислих, че ще се окажат по-малки и че ще трябва да го върнем в килията му, докато открием Сам Бродерик, тогавашния шеф на работилницата, за да удължи скобите. За последен път силно ударих скобата с длани и тя се затвори. Кракът на Джон рязко потръпна и той изохка. Бях го прищипал.

— Извинявай, Джон — измърморих и погледнах към Хари. Той бе успял да затвори скобата си по-лесно (или удължението от неговата страна беше малко по-голямо, или десният глезен на Кофи бе малко по-тесен), но наблюдаваше резултата с недоверие. Предполагах, че го разбирам — удължените скоби имаха хищен вид, челюстите им като че ли зееха като паст на алигатор.

— Всичко ще бъде наред — казах, като се надявах гласът ми да звучи убедително… и това да е истина. — Избърши си лицето, Хари.

Той вдигна ръка и избърса сълзите от бузите си и капките пот от челото си. Обърнахме се. Хоумър Крибъс, който дотогава прекалено високо разговаряше с човека до него (прокурора, съдейки по завързаната му на фльонга вратовръзка и занемарения му черен костюм), млъкна. Времето почти бе настъпило.

Бруталния беше затворил скобата на едната китка на Джон, Дийн — на другата. Над рамото на Стантън можех да видя лекаря, застанал незабележим както винаги до стената с черната си чанта на пода между краката му. В наши дни предполагам, че съвсем спокойно правят такива неща, особено когато става дума за екзекуция чрез отровна инжекция, но навремето човек трябваше едва ли не да ги принуждава, ако се нуждаеше от участието им. Може би тогава са имали по-ясна представа за нещата, които трябва да върши лекарят, и за онова, което беше извращение на полаганата от тях клетва, клетвата, на първо място в която е обещанието да не вредят на хората.

Дийн кимна на Бруталния. Той обърна глава, като че ли погледна към телефона, който никога нямаше да иззвъни за хора като Джон Кофи, и извика на Джак Ван Хей:

— Включи на едно!

Разнесе се онова бръмчене като от включване на стар хладилник и крушките замъждукаха. Сенките ни се откроиха малко по-силно, черни сенки, които пълзяха по стената и като че ли кръжаха около сянката на стола като лешояди. Джон рязко си пое дъх. Кокалчетата на ръцете му бяха побелели.

— Боли ли го вече? — пресекливо изкрещя госпожа Детерик, притиснала се до рамото на съпруга си. — Надявам се да го боли! Надявам се адски да го боли! — Клаус стисна ръката й. От носа му се стичаше кръв, видях го, тънка червена струйка, която се скриваше в малките му мустачки. Когато следващия март отворих вестника и видях, че е умрял от удар, изобщо не се изненадах.

Бруталния застана в полезрението на Джон. Докато говореше, той докосваше рамото му. Не беше редно, но от свидетелите го знаеше единствено Къртис Андерсън, който, изглежда, не възразяваше. Помислих си, че прилича на човек, който иска само да свърши със сегашната си работа. Отчаяно иска да свърши. След Пърл Харбър той се записа в армията, но не успя да прекоси океана, защото загина във Форт Браг при автомобилна злополука.

Междувременно Джон се отпусна под пръстите на Бруталния. Струва ми се, че не разбираше много, а може би и нищо от онова, което му казваше той, но ръката върху рамото му го успокояваше. Бруталния, който почина от инфаркт около двайсет и пет години по-късно (когато се случило, ядял сандвич с риба и гледал борба по телевизията, каза сестра му), бе добър човек. Мой приятел. Може би най-добрият от нас. Той наистина разбираше как един човек може едновременно да иска да си иде и все пак да се страхува от пътуването.

— Джон Кофи, осъден си да умреш на електрическия стол, присъдата е гласувана от съдебни заседатели равни на теб и потвърдена от съдия с добра репутация в този щат. Бог да пази жителите на щата. Имаш ли да кажеш нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

Той отново навлажни устните си, после заговори с ясен глас:

— Съжалявам за това, че съм такъв.

— И трябва да съжаляваш! — изкрещя майката на двете убити момиченца. — О, чудовище, трябва да съжаляваш! Трябва адски да съжаляваш!

Джон обърна очи към мен. Не видях в тях примирение, нито надежда да попадне в рая, нито наченки на покой. Как ми се иска да ви кажа, че съм ги видял. Как ми се иска да убедя самия себе си в това. Но онова, което видях, беше страх, мъка и недоумение. Това бяха очите на хванато в капан, ужасено животно. Сетих се за разказа му как Уортън отвлякъл Кора и Кати Детерик от верандата, без да го чуят в къщата: „Той ги уби с обичта им. Ето така е всеки ден. По целия свят“.

Бруталния свали новата маска от месинговата й кукичка на облегалката на стола, но щом Джон я видя и разбра какво е, очите му се разшириха от ужас. Той погледна към мен и сега можех да видя по голия му череп огромни капки пот. Изглеждаха големи колкото яйца на червеношийка.

— Моля те, шефе, не ми слагай това на лицето — тихо простена. — Моля те, не ме затваряй в мрака, не ме карай да потъвам в мрака, страхувам се от мрака.

Вдигнал вежди и замръзнал на място, Хауъл ме гледаше с маската в ръце. Очите му казваха, че думата имам аз, че ще се подчини каквото и да е решението ми. Опитах се да мисля колкото мога по-бързо и по-добре — трудна задача при екота, който кънтеше в главата ми. Маската беше традиция, а не закон. Всъщност тя бе предназначена да спести гледката на свидетелите. И изведнъж реших, че гледката не трябва да им бъде спестена, не и този път. В края на краищата през живота си Джон не бе извършил нищо престъпно, за да умре с маска на лице. Те не го подозираха, но ние го знаехме и реших да изпълня това му последно желание. Що се отнася до Марджъри Детерик, тя навярно ми беше благодарна.

— Добре, Джон — прошепнах.

Бруталния върна маската на кукичката. Зад нас Хоумър Крибъс възмутено извика с южняшкия си глас:

— Хей, момчета! Сложете му онази маска! Да не мислите, че искаме да гледаме как му изскачат очите?

— Запазете тишина, сър — без да се обръщам, наредих аз. — Това е екзекуция и тук вие нямате никаква власт.

— Още повече че ти си виновен за залавянето му, дебелак такъв — прошепна Хари. Той почина през 1982 година почти на осемдесетгодишна възраст. Старец. Не колкото мен, разбира се, но малцина доживяват до моите години. Умря от рак, не зная точно на какво.

Бруталния се наведе и извади кръглата гъба от кофата. Той я натисна с пръст и облиза върха му, но не се налагаше — можех да видя, че от грозния кафяв сюнгер капе вода. После я постави в шапката и я сложи на главата на Джон. За пръв път забелязах, че Хауъл също е пребледнял — смъртноблед, готов да припадне. Сетих се как ми каза, че за пръв път в живота си се страхува от ада, защото сме се готвели да убием дар Божи. Внезапно започна силно да ми се гади. Овладях се, но с огромно усилие. Водата от гъбата се стичаше по лицето на Джон.

Дийн Стантън закопча ремъка — специално разпънат до максимум за случая — през гърдите на Кофи и се отдръпна. Бяхме положили такива усилия, за да се опитаме да предпазим Дийн през нощта на пътуването си заради децата му, без изобщо да подозираме, че му остават по-малко от четири месеца живот. След Джон Кофи той подаде молба и го прехвърлиха в блок В, където един от затворниците заби самоделния си нож в гърлото му и остави кръвта му да изтече върху мръсния дъсчен под. Изобщо не разбрах защо. Не мисля, че някой е разбрал. Когато си спомням за онези дни, Стария Светльо ми се струва такава гадост, такова смъртоносно безумие. Ние сме крехки като тънко стъкло, дори при най-добрите обстоятелства. Да се убиваме един друг с газ или електричество, при това най-хладнокръвно? Безумие. Ужас.

Бруталния провери ремъка, после отстъпи назад. Изчаках го да изрече думите, но той мълчеше. Когато скръсти ръце зад гърба си и застана леко разкрачен, разбрах, че няма да го направи. Навярно не можеше. Аз също не мислех, че мога, но после погледнах към ужасените, разплакани очи на Джон и осъзнах, че трябва. Даже това да ме прокълнеше завинаги, трябваше да го сторя.

— Превключи на две — наредих със стържещ, треперещ глас, който не успях да разпозная.

Шапката забръмча. Осем огромни пръста и два огромни палеца се надигнаха от краищата на широките дъбови странични облегалки на стола и рязко се разпериха в десет различни посоки. Върховете им трепереха. Големите му колене подритваха, но скобите на глезените издържаха. Три от висящите от тавана електрически крушки се пръснаха. Бам! Бам! Бам! При този звук Марджъри Детерик извика и припадна в ръцете на съпруга си. Тя почина в Мемфис осемнайсет години по-късно. Хари ми прати некролога й. Загинала при злополука с тролейбус.

Джон се тласна напред и опъна ремъка на гърдите си. За миг очите му срещнаха моите. Беше в съзнание — аз бях последното нещо, което видя, преди да го бутнем от ръба на света. После се отпусна назад, шапката леко се накриви на главата му и изпод нея като гореща влага се надигнаха струйки дим. Но като цяло, разбирате ли, всичко свърши бързо. Съмнявам се, че е било безболезнено, както винаги твърдят поддръжниците на електрическия стол (в това, изглежда, не искат лично да се уверят дори най-запалените от тях), но стана бързо. Пръстите му отново се отпуснаха, допреди малко синкавобелите полумесеци в основата на ноктите му сега станаха тъмноморави, от все още мокрите му от солената вода бузи се надигаше струйка дим… и сълзите.

Последните сълзи на Джон Кофи.