Стивън Кинг
Зеленият път (39)

9.

Веднага се свързах с Бруталния и Дийн, защото и двамата имаха телефон. Хари нямаше, поне засега, но най-близкият му съсед имаше и аз знаех номера му. Хари ми позвъни двайсетина минути по-късно, много засрамен от факта, че се обажда за моя сметка и пелтечещ обещания „да си плати своето“, когато пристигнела следващата ни сметка. Казах му, че няма проблем, и го попитах дали може да дойде вкъщи на обяд. Прибавих, че тук ще са Бруталния и Дийн и че Джанис е обещала да приготви прочутото си зеле с майонеза… да не споменавам за още по-прочутия си ябълков пай.

— Обяд просто така, без повод? — скептично попита Теруилигър.

Признах, че искам да поговоря с тях за нещо, но казах, че по телефона не е удобно да му обяснявам по-подробно. Хари се съгласи да дойде. Затворих, отидох до прозореца и замислено погледнах навън. Макар че бяхме нощна смяна, не бях събудил нито Бруталния, нито Дийн, а и гласът на Хари не звучеше така, като че току-що съм го измъкнал от леглото. Изглежда, не бях единственият, който имаше проблеми със случилото се предишната нощ и като се имаше предвид безумието, което замислях, това навярно беше добре.

Бруталния живееше най-близо до мен и пристигна в единайсет и четвърт. Дийн се появи петнайсет минути по-късно, а Хари — вече облечен за работа — петнайсетина минути след Стантън. Джанис ни поднесе в кухнята студени телешки сандвичи, салата и леден чай. Само допреди един ден щяхме да обядваме на страничната веранда и да се радваме на ветреца, но след гръмотевичната буря температурата рязко бе спаднала и откъм хребетите духаше леден вятър.

— Заповядай на масата с нас — казах на жена си.

Тя поклати глава.

— Мисля, че не искам да знам какво сте намислили — така ще се тревожа по-малко. Ще хапна в дневната. Тази седмица имам среща с госпожица Джейн Остин^[1], а тя е много приятна събеседничка.

— Коя е Джейн Остин? — попита Хари, когато Джанис излезе. Твоя роднина ли е, или на жена ти, Пол? Братовчедка? Хубава ли е?

— Тя е писателка, глупако — каза му Бруталния. — Умряла е още преди Бетси Рос да избродира звездите на първото знаме.

— А — засрами се Хари. — Не си падам много по книгите. Предпочитам радиото.

— Защо ни извика, Пол? — попита Дийн.

— Първо заради Джон Кофи и господин Джингълс. — Тримата изглеждаха изненадани, което бях очаквал — мислеха си, че искам да разговаряме или за Делакроа, или за Пърси. Може би и за двамата. Погледнах към Дийн и Хари. — Онова нещо с господин Джингълс — онова, което направи Кофи — стана много бързо. Не зная дали сте стигнали там навреме, за да видите до каква степен беше смазана мишката.

Дийн поклати глава.

— Но видях кръвта по пода.

Обърнах се към Бруталния.

— Онзи кучи син Пърси я размаза — просто отвърна той. — Би трябвало да умре, но не умря. Кофи й направи нещо. Някак си я излекува. Зная, че звучи безумно, но го видях със собствените си очи.

— Той изцели и мен — казах аз, — и тогава не само го видях, но го и почувствах. — Описах им историята с уринарната ми инфекция как отново се бе влошила, колко бях зле (посочих през прозореца към купчината дърва, за която ми се беше наложило да се хвана онази сутрин, когато от болка паднах на колене) и как след докосването на Кофи напълно бе изчезнала. И че от тогава не бях имал проблеми.

Разказът ми беше кратък. Когато свърших, те останаха известно време замислени, като дъвчеха сандвичите си. После Дийн рече:

— От устата му излязоха черни неща. Като мушици.

— Точно така — съгласи се Хари. — Поне отначало бяха черни. После побеляха и изчезнаха. — Замислено се огледа. — Почти бях забравил за всичко това, докато не ми го припомни, Пол. Не е ли странно?

— Няма нищо странно — отвърна Бруталния. — Струва ми се, че хората почти винаги правят така с нещата, които не разбират — просто ги забравят. Безполезно е да помниш неща, които нямат никакъв смисъл за теб. Ти какво ще кажеш, Пол? Имаше ли мушици, когато те излекува?

— Да. Мисля, че те бяха болестта… болката… страданието. Той го поема в себе си, после отново го изпуска навън.

— Където то загива — каза Хари.

Свих рамене.

— Не разбрах дали загива, изобщо не бях сигурен дали има някакво значение.

— Той изсмука ли го от теб? — попита Бруталния. — Защото изглеждаше така, сякаш направо го изсмуква от мишката. Болката… ти знаеш. Смъртта.

— Не — отвърнах аз. — Просто ме докосна. И аз го почувствах. Някакво разтърсване, като електрически удар, но безболезнен. Само че аз не умирах, само ме болеше.

Бруталния кимна.

— Докосването и вдишването. Все едно че чуваш онези провинциални проповедници.

— Слава на Иисус, Бог е всемогъщ — казах аз.

— Не зная дали Иисус има нещо общо с това — отвърна Бруталния, но ми се струва, че Джон Кофи притежава огромна сила.

— Добре — рече Дийн. — Щом казвате, че е било така, предполагам, че ви вярвам. Чудесата Господни стават по тайнствени начини. Но какво общо има това с нас?

Е, точно това беше основният въпрос, нали? Дълбоко си поех дъх и им разказах онова, което исках да направя. Те смаяни ме слушаха. Смаян бе даже Бруталния, който обичаше да чете онези списания с истории за малки зелени човечета от космоса. Когато този път свърших, последва продължително мълчание и никой не дъвчеше сандвича си.

Най-после Брутъс Хауъл тихо и замислено се обади:

— Ако ни хванат, ще си загубим работата, Пол, и ще имаме страхотен късмет, ако няма други последствия. Най-вероятно ще свършим в блок А като гости на щата, ще правим портфейли и ще се къпем по двойки.

— Да — съгласих се аз. — Възможно е.

— Разбирам как се чувстваш — продължи той. — Ти познаваш Мурс по-добре от нас — освен че ти е шеф, той ти е и приятел — и зная, че мислиш много за съпругата му…

— Тя е най-милата жена, която изобщо можете да се надявате да срещнете — прекъснах го, — и означава всичко за него.

— Но ние не я познаваме като вас двамата с Джанис — каза Бруталния. — Нали, Пол?

— Ако я познавахте, щяхте да я обичате — отвърнах. — Поне ако я познавахте преди това нещо да я стисне в ноктите си. Занимава се с благотворителна дейност, добър приятел е и е набожна. Нещо повече, тя е забавна. Поне беше. Разказваше неща, които те карат да се смееш до сълзи. Но това не е причината, поради която искам да ми помогнете да я спасим, ако изобщо може да бъде спасена. Онова, което стана с нея, е ужасно, по дяволите, ужасно!

— Много благородно, но адски се съмнявам, че то те е подтикнало — отбеляза Бруталния. — Струва ми се, че те е подтикнало онова, което стана с Дел. Искаш някак си да го компенсираш.

И беше прав. Разбира се, че беше. Познавах Мелинда Мурс по-добре от другите, но в края на краищата може би не я познавах достатъчно, за да ги моля да рискуват работата си заради нея… а навярно и свободата си. Или собствената си работа и свобода. Имах две деца и последното нещо на света, което ми се искаше, бе на жена ми да й се наложи да им пише, че баща им ще бъде съден за… е, за какво? Не знаех със сигурност. Най-вероятно за съучастие и подстрекателство на опит за бягство.

Но смъртта на Едуар Делакроа беше най-грозното, най-гадното нещо, което съм виждал през живота си — не само в професионалния, а изобщо през целия си живот — и аз бях участвал в нея. Всички ние бяхме участвали в нея, защото бяхме позволили на Пърси Уетмор да остане, макар да знаехме, че е ужасно неподходящ за работа в място като блок Е. Бяхме играли играта. Дори директорът Мурс бе участвал. „Вътрешностите му ще се изпържат независимо от участието на Уетмор“ — беше казал той и може би това щеше да е справедливо, като се имаше предвид какво е извършил дребничкият французин, но накрая Пърси направи нещо много повече от това да изпържи вътрешностите на Дел — беше накарал очите му да изтекат от орбитите им и лицето му да избухне в пламъци. И защо? Защото Дел е убил шестима души? Не. Защото Уетмор бе подмокрил гащите си и той беше имал безразсъдството да му се присмее. Бяхме участвали в чудовищна постъпка и на Пърси нямаше да му се наложи да плаща за нея. Щеше щастлив и спокоен да отиде в „Брайър Ридж“ и там щеше да разполага с цяла лудница, пълна с побъркани, върху които да упражнява жестокостта си. Не можехме да направим нищо, но навярно все още не беше прекалено късно да измием от ръцете си част от калта.

— В моята църква наричат това изкупление, а не компенсиране — казах аз, — но предполагам, че става дума за едно и също.

— Наистина ли смяташ, че Кофи може да я спаси? — тихо и благоговейно попита Дийн. — Просто… какво?… да изсмуче тумора от мозъка й? Все едно че е… костилка на праскова?

— Мисля, че може. Не е сигурно, разбира се, но след онова, което направи с мен… и с господин Джингълс…

— Онази мишка беше направо размазана, да — съгласи се Бруталния.

— Но дали ще го направи? — замислено рече Хари. — Дали?

— Ако може, ще го направи — отвърнах.

— Защо? Та Кофи даже не я познава!

— Защото го прави. Защото затова го е създал Господ.

Бруталния се огледа и напомни на всички ни, че някой липсва.

— Ами Пърси? Мислиш ли, че ще остави нещата просто така? — попита той и тогава им казах какво съм намислил за него. Когато свърших, Хари и Дийн ме гледаха с изумление, а на лицето на Бруталния грееше неохотна усмивка на възхищение.

— Много дръзко, брат Пол! — рече той. — Направо ме шашна!

— Ще го сложим на мястото му! — прошепна Дийн, после високо се засмя и плесна с ръце като дете. — Искам да кажа — леле-мале! — Спомнете си, че Дийн бе особено заинтересуван от тази част от плана ми, която се отнасяше за Пърси — в края на краищата заради бездействието на Уетмор той едва не беше убит.

— Да, но какво ще правим после? — попита Хари. Гласът му звучеше мрачно, но очите му го издаваха. Те блестяха — очи на човек, който иска да бъде убеден. — Какво ще правим тогава?

— Казват, че мъртвите не говорят — изтътна Бруталния и аз му хвърлих бърз поглед, за да се уверя, че се шегува.

— Мисля, че ще си държи устата затворена — казах аз.

— Наистина ли? — скептично ме погледна Дийн. После свали очилата си и започна да ги лъска. — Опитай се да ме убедиш.

— Първо няма да разбере какво всъщност се е случило — ще съди за нас по себе си и ще си помисли, че просто е било шега. Второ и това е по-важно — ще се страхува да каже каквото и да е. Точно на това разчитам. Ще му кажем, че ако започне да пише писма и да звъни по телефона, и ние ще пишем писма, и ще звъним по телефона.

— За екзекуцията — рече Хари.

— И за това как се вцепени, когато Уортън нападна Дийн — допълни Бруталния. — Според мен хората разбират от какво всъщност се страхува Пърси Уетмор. — Той бавно и замислено кимна. — Може да стане. Но, Пол… няма ли да е по-разумно да отведем госпожа Мурс при Кофи, вместо обратното? Можем да се погрижим за Пърси по начина, който предложи ти, и после да я доведем в блока през тунела, а не да извеждаме Кофи през него?

Поклатих глава.

— Няма да стане. В никакъв случай.

— Заради директора Мурс ли?

— Точно така. Толкова е упорит, че в сравнение с него Тома Неверни е като Жана д’Арк. Ако отведем Кофи у тях, струва ми се, ще можем да изненадаме Мурс дотолкова, че поне да го остави да опита. Иначе…

— А с какво предлагаш да стигнем до тях? — попита Бруталния.

— Първо си мислех за дилижанса, но не можем да го изкараме от двора, без да ни забележат, пък и всички в радиус от петдесет километра го знаят. Предполагам, че навярно можем да използваме моя форд.

— Я пак си помисли — рече Дийн и постави очилата обратно на носа си. — Не можеш да напъхаш Джон Кофи в колата си даже да го съблечеш гол, да го намажеш с мас и да използваш обувалка. Толкова си свикнал с него, че си забравил колко е едър.

Нямах какво да му отговоря. Сутринта се бях съсредоточил предимно върху проблема с Пърси — и с по-малкия, но не и маловажен проблем с Дивия Бил Уортън. Сега разбирах, че въпросът с транспорта нямаше да е толкова прост, колкото се бях надявал.

Хари Теруилигър взе в ръка остатъците от втория си сандвич, погледна ги за миг и отново ги остави на масата.

— Ако наистина решим да извършим тази лудост — каза той, — можем да използваме моя пикап. Да го сложим в каросерията. По това време по пътищата няма да има движение. Става дума за доста след полунощ, нали?

— Да — потвърдих аз.

— Забравяте нещо, момчета — отново взе думата Дийн. — Зная, че откакто дойде в блока, Кофи е съвсем кротък, че само си лежи на койката и циври, но той все пак е убиец. Освен това е огромен. Ако реши да бяга, единственият начин да го спрем, е да го застреляме. А за грамада като него ще отидат много куршуми. Ами ако не успеем да го улучим? Ами ако убие още някого? Не искам да си загубя работата, нито пък да отида в затвора — имам жена и деца, чиято прехрана лежи единствено върху моя гръб — но не мисля, че искам на съвестта ми да тежи и още някое убито момиченце.

— Това няма да се случи — казах.

— Откъде, за бога, можеш да си толкова сигурен?

Не му отговорих. Просто нямах представа как да започна. Още отначало знаех, че ще се стигне до това, но въпреки всичко нямах представа как да им го обясня. Бруталния ми помогна.

— Смяташ, че не го е извършил той, нали, Пол? — недоверчиво ме погледна той. — Смяташ, че е невинен.

— Сигурен съм, че е невинен.

— Откъде, за бога, можеш да си сигурен?

— От две неща. Едното от тях е обувката ми. — Наведох се напред и започнах да им разказвам.