Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Green Mile, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 248 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част
moosehead (2008)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us

 

Издание:

Стивън Кинг. Зеленият път

ИК „Бард“, 2000

Оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“, 2000

ISBN 954-585-159-7

История

  1. — Корекция
  2. — Целия роман в едно. Сканиране, разпознаване и редакция на въведението и 3, 4, 5 и 6 част: moosehead, 2008. Източник на 1 и 2 част: http://sfbg.us
  3. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Зеленият път от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа на Стивън Кинг. За филмовата адаптация на Франк Дарабонт вижте Зеленият път (филм).
Зеленият път
The Green Mile
АвторСтивън Кинг
Първо издание1996 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрмагически реализъм, драма
Видроман в 6 части

ПреводачКрум Бъчваров
ISBNISBN 9545851597
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

„Зеленият път“ (на английски: The Green Mile) е роман на Стивън Кинг в шест части, всичките публикувани през 1996 г. Шестте части на романа са публикувани в 6 последователни месеца на 1996 г., като всяка част е пусната на пазара в отделно издание на сравнително ниска цена. По-късно романът е издаден и в един том. Стивън Кинг е използвал история, разказана му от негов познат, който е бил в затвора „Студената планина“.

Сюжет

Историята е разказана от първо лице от Пол Еджкоум и се прехвърля между 1996 г., когато Еджкоум е настанен в старческия дом „Джорджийски борове“ и записва спомените си, и 1932 г., когато разказвачът е надзирател на блок в затвора „Студената планина“. Затворът е място за осъдени на смърт престъпници и носи прякора „Зеления път“ заради цвета на линолеума на пода. 1932 година бележи пристигането в затвора на Джон Кофи, висок 2 метра чернокож мъж, който е осъден за изнасилване и убийство на две млади бели момичета. По време на престоя си в Пътя, Джон общува с други затворници Едуард „Дел“ Делакроа, каджунски подпалвач, изнасилвач и убиец; и Уилям Уортън („Били Хлапето“ за себе си, „Дивият Бил“ за пазачите), необуздан и опасен убиец, който е решен да създаде колкото може повече проблеми, преди да бъде екзекутиран. Други обитатели включват Арлен Битърбък, индианец, осъден за убийството на човек в битка за чифт ботуши; Артър Фландърс, изпълнителен директор на агенция за недвижими имоти, който е убил баща си, за да извърши застрахователна измама; и г-н Джингълс, мишле, което Дел учи на различни трикове.

През цялото време Пол и другите пазачи се дразнят на своя садистичен колега Пърси Уетмор, който обича да тормози затворниците. Уетмор е племенник на жената на губернатора, поради което останалите пазачи са принудени да се държат учтиво с него въпреки неприязънта си. Когато на Пърси е предложена административна позиция в близката психиатрична болница „Брайър Ридж“, Пол смята, че най-накрая са се отървали от него. Въпреки това, Пърси отказва да напусне, докато не му бъде позволено да участва в екзекуция, така че Пол колебливо му позволява да извърши тази на Дел. Пърси умишлено избягва да накисне гъбата, която трябва да бъде пъхната в капачката на електрода, за да осигури бърза смърт на електрическия стол; в резултат Дел се запалва в стола и смъртта му е продължителна и агонизираща.

С течение на времето Пол осъзнава, че Джон притежава необясними лечителски способности, които използва, за да излекува инфекцията на пикочните пътища на Пол и да съживи г-н Джингълс, след като Пърси го стъпква. Простодушен и срамежлив, Джон е много емпатичен и чувствителен към мислите и чувствата на другите около него. Една нощ пазачите упояват „Уортън“, след което слагат усмирителна риза на Пърси и го заключват в карцера, за да могат тайно да изкарат Джон от затвора и да го отведат в дома на надзирателя Хал Мурс. Съпругата на Хал Мелинда има неоперативен мозъчен тумор, който Джон лекува. Когато се връщат в Пътя, Джон „прехвърля“ заболяването от Мелинда на Пърси, което го кара да полудее и да застреля Уортън до смърт, преди да изпадне в кататонично състояние, от което никога не се възстановява. След това Пърси е приет в „Брайър Ридж“ като пациент.

Дълго тлеещите подозрения на Пол, че Джон е невинен, се доказват, когато той открива, че всъщност Уортън е изнасилил и убил двете момичета и че Джон се е опитвал да ги съживи. По-късно Джон разказва на Пол какво е видял, когато Уортън го е хванал веднъж за ръката, как Уортън е принудил сестрите да мълчат, като е заплашил да убие едната, ако другата вдигне шум, използвайки любовта им една към друга. Пол не е сигурен как да помогне на Джон, но Джон му казва да не се тревожи, тъй като той така или иначе е готов да умре, за да избяга от жестокостта на света. Екзекуцията на Джон е последната, в която Пол участва.

Наближавайки края на своята история, Пол я предлага на своята приятелка Илейн Конъли да я прочете. След като Илейн я прочита, Пол ѝ представя г-н Джингълс точно преди мишлето да умре – то е била живо през последните 64 години. Пол обяснява, че изцелените от Джон са придобили неестествено дълъг живот. Илейн умира малко след това. Романът завършва с Пол съвсем сам, вече на 104 години, и чудещ се колко още ще живее.

Край на разкриващата сюжета част.

Прием

„Зеленият път“ печели наградата „Брам Стокър“ за най-добър роман през 1996.[1] През 1997 г. е номиниран за награда „Локус“.[2]

Филмова адаптация

През 1999 г. излиза и едноименен филм по книгата, режисиран от Франк Дарабонт. В ролята на Джон Кофи е Майкъл Кларк Дънкан, а в ролята на надзирателя Пол Еджкоум е Том Ханкс. Филмът е номиниран за четири Оскарa, сред които за най-добра поддържаща роля на Майкъл Кларк Дънкан и за най-добър филм.

В България

„Зеленият път“ е издаден за първи път в България през 1997 г. от издателство „Бард“, в превод на Крум Бъчваров (ISBN 954-585-159-7).

Източници

  1. Past Stoker Nominees & Winners: 1996 Bram Stoker Award Nominees & Winners // Horror Writers Association. Архивиран от оригинала на 2017-11-15. Посетен на 2023-08-03.
  2. Bibliography: The Green Mile // isfdb.org. Посетен на 2014-04-11.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Green Mile (novel) в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

10.

Точните дати са се изтрили от паметта ми. Предполагам, че бих могъл да помоля внука си Даниъл да потърси някои от тях в старите вестници, но има ли смисъл? Най-важните, като например деня, в който дойдохме до килията на Делакроа и видяхме мишката да седи на рамото му, или в който Уилям Уортън пристигна в блока и едва не уби Дийн Стантън, така или иначе ги няма във вестниците. Може би е най-добре просто да продължа както досега — в края на краищата предполагам, че датите нямат голямо значение, ако човек може да си спомни нещата в правилния порядък.

Зная, че малко посгъстих събитията. Когато документите с датата за екзекуцията на Делакроа най-после дойдоха при мен от кабинета на Къртис Андерсън, с удивление видях, че срещата на френското ни приятелче със Стария Светльо ще стане по-рано от очакваното, нещо, почти нечувано дори през онези дни, когато не се налагаше да местиш планини, за да екзекутираш някого. Струва ми се, че ставаше дума за два дни, от двайсет и седми на двайсет и пети октомври. Едва ли съм съвсем точен, но беше някъде там — спомням си как си помислих, че Ту-Ту ще получи кутията си още по-рано, отколкото очакваше.

Междувременно Уортън пристигна при нас по-късно от очакваното. Процесът му бе продължил повече, отколкото бяха смятали сигурните източници на Андерсън (когато ставаше дума за Дивия Били, нямаше нищо сигурно, както скоро щяхме да открием, включително нашите изпитани от времето и дотогава безотказни методи за озаптяване на затворници). После, след като го бяха признали за виновен — това поне станало по сценария — бил отведен за изследвания в общинската болница в Индианола. По време на процеса постоянно получавал пристъпи, на два пъти толкова сериозни, че се просвал на земята, където се разтърсвал, гърчел се и удрял по дъските с крака. Служебният защитник на Уортън твърдял, че довереникът му има „епилептични периоди“ и че когато извършил престъпленията си, не бил на себе си. Обвинението пък твърдяло, че се преструва от страх в отчаян опит да спаси живота си. Съдията също смятал така, но постановил да бъде изследван преди издаване на присъдата, но след признаването му за виновен. Бог знае защо — навярно просто е бил любопитен.

Истинско чудо е, че Уортън не избягал от болницата (но иронията на съдбата, че съпругата на директора Мурс, Мелинда, лежеше в същата болница по същото време, не ни убягна). Предполагам, че са го заобиколили с надзиратели и навярно все още се е надявал да го обявят за невменяем заради епилепсията, ако наистина бил болен.

Но не бил. Лекарите не открили в мозъка му нищо нередно — поне във физиологично отношение — и Били Уортън Хлапето най-после беше доведен в Студената планина. Това може да е било около седемнайсети или осемнайсети — помня, че пристигна приблизително две седмици след Джон Кофи и седмица или десетина дни преди Делакроа да извърви Зеления път.

За мен денят, в който приехме нашия нов психопат, бе пълен със събития. Сутринта се събудих в четири. Слабините ми пулсираха, чувствах пениса си горещ, запушен и подут. Още преди да сваля крака от леглото, знаех, че уринарната ми инфекция не отзвучава, както се бях надявал. Състоянието ми се беше подобрило за кратко, това бе всичко, и сега отново се влошаваше.

Отидох до нужника да си свърша работата — това беше поне три години преди да сложим първото си тоалетно казанче — и едва бях стигнал до купчината дърва до ъгъла на къщата, когато разбрах, че вече не мога да се сдържам. Свалих долнището на пижамата си точно когато урината започваше да тече и това изтичане бе придружено от най-мъчителната болка, която съм изпитвал през целия си живот. През 1956 г. изхвърлих бъбречен камък и познавам хора, които твърдят, че това е най-лошото, но в сравнение с тогавашните ми болки онзи камък беше като стомашни киселини.

Коленете ми се подкосиха и аз тежко паднах. Пижамата ми се разпори на чатала, когато се разкрачих, за да не загубя равновесие и да се пльосна в локвата урина. И въпреки това щях да го направя, ако не се бях хванал с лявата си ръка за един от дънерите от купчината. Всичко това обаче можеше да става в Австралия или дори на друга планета. Интересуваше ме единствено болката, която ме разкъсваше — долната част на корема ми гореше, а пенисът ми — орган, на който почти не обръщах внимание, освен когато ми доставяше най-голямото физическо удоволствие, което може да изпита един мъж — сега сякаш се топеше — очаквах да погледна надолу и да видя, че от него капе кръв, но изтичащата струя урина изглеждаше съвсем нормално.

Държах се с една ръка за дънера и притиснах с другата устата си, опитвайки се да не извикам. Не исках да уплаша жена си. Имах чувството като че ли щях да пикая вечно, но най-после струята пресекна. Болката вече беше потънала надълбоко в корема и тестисите ми и ме гризеше като с ръждиви зъби. В продължение на доста време — може да е било цяла минута — физически не бях в състояние да стана. Накрая болката започна да отслабва и аз с мъка се изправих на крака. Погледнах към урината, която вече попиваше в земята, и се зачудих дали някой нормален бог може да създаде свят, в който такова малко петно влага е в състояние да струва такава ужасяваща болка.

Реших да телефонирам в службата, че съм болен, и в края на краищата да отида при д-р Садлър. Страхувах се от вонята и гаденето, предизвикани от сулфамидовите му таблетки, но те все пак бяха за предпочитане пред колениченето до купчината дърва в опит да не изкрещя, докато пенисът ми твърдеше, че очевидно са го залели с керосин и са го подпалили.

После, докато пиех аспирин в кухнята и слушах тихото похъркване на Джан в съседната стая, аз си спомних, че днес бе денят, в който в блока трябваше да пристигне Уилям Уортън и че Бруталния няма да е там — по график щеше да е в другата част на затвора и да помага за пренасянето на библиотеката и някои изостанали неща от болницата в новата сграда. Реших, че въпреки болката не е справедливо да оставям Уортън на Дийн и Хари. Те бяха добри хора, но в доклада на Къртис Андерсън се казваше, че Уилям Уортън е изключително опасен. „На този човек просто не му пука“ — бе ми писал той и беше подчертал думите си.

Болката вече донякъде бе поутихнала и можех да мисля. Реших, че най-добрата идея е да тръгна рано за затвора. Можех да стигна там към шест, когато обикновено идваше директорът Мурс. Той можеше да върне Брутъс Хауъл в блок Е навреме за пристигането на Уортън и така щях да съм в състояние да направя отдавна отлаганото си посещение при доктора.

На два пъти по време на трийсетинакилометровото пътуване до затвора ме връхлиташе неотложна потребност да уринирам. И двата пъти успях да спра и да реша проблема, без да се посрамя (тъй като в този час по селските пътища почти нямаше движение). Нито едно от двете уринирания не бе толкова болезнено, колкото онова, повалило ме на земята на път за нужника, но и двата пъти трябваше да стисна дръжката на вратата от дясната страна на малкия ми форд, за да се задържа, и можех да усетя как по пламналото ми лице се стича пот. Бях болен, да, сериозно болен.

В крайна сметка обаче успях, минах през южната порта, паркирах на обичайното си място и отидох направо при директора. Вече минаваше шест. Кабинетът на госпожица Хана беше празен — нямаше да пристигне преди сравнително цивилизованото време седем часа — но в стаята на Мурс светеше, виждах го през релефното стъкло. Почуках мимоходом и отворих вратата. Директорът вдигна поглед, стреснат, че някой изобщо може да идва в толкова необичаен час. Бих дал какво ли не, за да не ми се налагаше да се срещам с него в това състояние, когато лицето му бе голо и незащитено. Бялата му коса, обикновено грижливо сресана, стърчеше — когато влязох, той я скубеше. Очите му бяха зачервени и подути. Никога не го бях виждал в по-ужасно състояние — приличаше на човек, току-що влязъл вътре след продължително ходене в невероятно студена нощ.

— Хал, съжалявам, ще дойда по-късно… — започнах.

— Не — отвърна той. — Моля те, Пол, влез. Затвори вратата и влез. Тъкмо сега имам нужда от някого, ако през целия си живот изобщо съм имал нужда от когото и да било. Затвори вратата и влез.

Подчиних се, забравяйки собствената си болка за пръв път, откакто се бях събудил сутринта.

— Мозъчен тумор е — рече Мурс. — Снимаха я на рентген. Като че ли всъщност снимките им доставят истинско удоволствие. Един от тях каза, че можело да са най-добрите, правени някога, или поне досега. Каза, че щели да ги публикуват в някакво надуто медицинско списание в Нова Англия. Според тях бил голям колкото лимон и се намирал много надълбоко, така че не можели да го оперират. Твърдят, че щяла да умре до Коледа. Още не съм й казал. Не мога да измисля по какъв начин да го направя. Не зная как ще живея отсега нататък.

После се разплака — силни, задъхани ридания, които ме изпълниха едновременно с жалост и с някакъв ужас. Страшно е да гледаш как човек, толкова стегнат като Хал Мурс, вече не е в състояние да се владее. Известно време останах неподвижен, после се приближих до него и го прегърнах през раменете му. Той се вкопчи в мен с двете си ръце като удавник и се разрида, притиснал глава до стомаха ми, без каквито и да е задръжки. По-късно, след като се овладя, директорът ми се извини. Направи го, без да ме гледа в очите, сякаш се чувстваше ужасно засрамен, навярно толкова силно, че никога да не успее да го преживее. В крайна сметка е възможно дори да намразиш човека, който те е видял в такова състояние. Помислих си, че директорът Мурс не е такъв, но изобщо не ми мина през ум да свърша работата, за която първоначално бях дошъл, и когато излязох от кабинета, отидох в блок Е, вместо да се върна при колата си. Аспиринът вече беше подействал и болката в слабините ми се бе превърнала в слабо пулсиране. Някак си щях да издържа този ден, реших аз, щях да се погрижа за посрещането на Уортън и следобед отново щях да отида при Хал Мурс, за да уредя болничния си за утре. Смятах, че най-лошото е отминало, но се оказа, че за днес то дори още не е започнало.