Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (9)

7

Възрастната г-жа Бигс ме въведе в стаята на г-ца Актън и извика:

— Младият доктор е тук!

Момичето беше приседнало върху подгънатия си крак на канапето до прозореца и четеше нещо, което приличаше на учебник по математика. Вдигна поглед, но не ме поздрави, което бе разбираемо, тъй като не можеше да говори. От тавана висеше полилей, приличните на капки кристални висулки леко потрепваха, вероятно от вибрациите на влаковете в метрото точно под нас.

Г-ца Актън беше семпло облечена в бяла рокля, обточена със синьо. Не носеше бижута. Около шията й, точно над деликатните ключици, имаше шалче в небесен цвят. Като се имаше предвид лятната жега, само едно обяснение за шала ми идваше наум: синините по врата й все още не бяха избледнели и тя искаше да ги скрие.

Изглеждаше толкова по-различно от предната вечер, че можеше и да не я позная. Дългата й коса, която не много отдавна висеше в безпорядък, сега бе идеално пригладена и блестяща, събрана в дълга конска опашка. Ако вчера трепереше неконтролируемо, днес бе въплъщение на грацията, с високо вдигната брадичка над дългата шия. Само устните й бяха леко подути там, където беше удряна.

Извадих няколко тетрадки, куп писалки и бурканче с мастило от черната си чанта. Не бяха за мене, а за г-ца Актън, която засега можеше да общува само чрез писане. По съвет на Фройд никога не си водех записки по време на психоаналитичните сеанси, а описвах разговора по памет веднага след това.

— Добро утро, г-це Актън — казах. — Това е за вас.

— Благодаря. Кое по-точно да използвам?

— Което и да е… — започнах, преди да осъзная очевидното. — Вие говорите.

— Г-жо Бигс — повика тя, — бихте ли налели на доктора чай?

Отказах. Към неудобството, което изпитах от собствената си изненада, сега се прибави и осъзнаването на факта, че съм лекар, способен да се дразни, че пациентът му се подобрява без негова намеса.

— И паметта си ли възвърнахте? — попитах.

— Не. Но вашият приятел, възрастният лекар, ме увери, че ще я възстановя спонтанно, нали?

— Д-р Фройд смята, че е възможно да си възвърнете говора спонтанно, г-це Актън, а не паметта. — Странно, че го казах, защото изобщо не бях сигурен, че е така.

— Мразя Шекспир — отвърна тя.

Гледаше ме в очите и разбрах какво бе предизвикало тази неадекватна реплика. Сред тетрадките, които й предложих, се подаваше томчето ми с „Хамлет“. Прибрах го обратно в чантата. Изкушавах се да я попитам защо мрази Шекспир, но прецених, че не бива да го правя.

— Да започваме лечението, г-це Актън.

Въздъхна като пациент, на когото му е писнало от лекари, извърна се с гръб към мене и погледна през прозореца. Очевидно момичето си мислеше, че ще я преслушвам или поне ще прегледам раните й. Обясних й, че само ще си говорим.

Тя размени скептичен поглед с г-жа Бигс.

— Що за лечение е това?

— Нарича се психоанализа. Просто е. Трябва да помоля прислужницата ви да ни извини. След това вие ще бъдете така любезна да полегнете, г-це Актън, и аз ще ви задавам въпроси. Моля ви да не се притеснявате, ако това, което ви хрумне, ви се стори неподходящо, неадекватно и дори нелюбезно. Просто ми казвайте първото, което ви идва наум, каквото и да е то.

Тя примигна.

— Шегувате се.

— Никак даже. — Отне ми няколко минути да се преборя с колебанието й и още няколко да изслушам оплакванията на прислужницата, че никога не била чувала за подобно нещо, но най-накрая г-жа Бигс беше убедена да излезе, а г-ца Актън — да се отпусне на кушетката. Оправи шала си, придърпа полата си, но въпреки това, изглежда, й беше неудобно, което и се очакваше. Попитах я дали я притесняват синините на гърба, но тя отрече. Настаних се на стол извън полезрението й и започнах:

— Можете ли да ми кажете какво сънувахте снощи?

— Моля?

— Сигурен съм, че ме чухте, г-це Актън.

— Не виждам какво общо имат сънищата ми.

— Сънищата ни — обясних — са съставени от фрагменти от преживяванията ни през деня. Ако си спомните каквото и да било от сънуваното, това може да ни помогне да възстановим паметта ви.

— Ами ако не искам? — попита тя.

— Сънували сте нещо, което не искате да разкажете?

— Не съм казала това — отвърна. — Ами ако не искам да си спомням? Всички предполагате, че бих искала да си спомня.

— Аз предполагам точно това, че не искате да си спомняте. Ако искахте, щяхте да си спомните.

— Какво би трябвало да означава това? — Надигна се тя и ме изгледа с неприкрита враждебност. По принцип новите ми познати ме харесват, но тук имахме изключение. — Мислите, че се преструвам ли?

— Не че се преструвате, г-це Актън. Понякога не искаме са си спомняме някои събития, защото те са прекалено болезнени за нас. Затова ги потискаме, особено ако са от детството.

— Аз не съм дете.

— Нямах това предвид — отвърнах. — Исках да кажа, че може би имате стари спомени отпреди години, които държите далеч от съзнанието си.

— Какви ги приказвате? Бях нападната вчера, не преди години.

— Да, и затова ви питам за сънищата ви от снощи.

Тя ме погледна подозрително, но след известно време успях отново да я придумам да легне. Заби поглед в тавана и каза:

— Карате ли и другите си пациентки да описват сънищата си, докторе?

— Да.

— Сигурно ви е доста забавно — отбеляза. — Ами ако сънищата им са скучни? Дали не си измислят по-интересни?

— Моля ви да не се тревожите за това.

— За кое?

— Че сънищата ви са скучни — отговорих.

— Нищо не сънувах. Сигурно обожавате Офелия.

— Моля?

— Заради покорството й. Всички героини на Шекспир са глупачки, но Офелия е най-голямата.

Това ме свари неподготвен. Винаги се бях възхищавал на Офелия. Всъщност струваше ми се, че всичко, което знаех за жените, бях научил от Шекспир. Г-ца Актън очевидно се опитваше да смени темата и макар това понякога да идваше изневиделица на психоаналитика, беше много полезно за него да си играе с тези отклонения, тъй като често отвеждаха до сърцевината на проблема.

— И какво имате против Офелия? — попитах.

— Самоубива се заради смъртта на баща си — нейния глупав и безполезен баща. Бихте ли се самоубили, ако баща ви почине?

— Баща ми наистина почина.

Дланта й се стрелна към устните.

— Простете ми.

— И това наистина почти ме уби — добавих. — Не виждам нищо необичайно…

Тя се усмихна.

— Когато си мислите за събитията от вчера, г-це Актън, кое е първото, което ви хрумва?

— Нищо не ми хрумва — каза тя. — Доколкото знам, това е да имаш амнезия.

Съпротивата на момичето не ме учудваше. Единственият съвет, който Фройд ми даде, беше да не се отказвам лесно. — При хистеричната амнезия някои дълбоко потискани и отдавна забравени случки от миналото на пациента биваха съживявани от по-скорошни събития, от дразнения върху съзнанието, които също се бореха с всички сили да останат извън позволените спомени. Психоанализата застава на страната на паметта срещу силите на потискането; затова провокира незабавна, а понякога и много силна враждебност.

— Човешкото съзнание никога не остава празно — казах. — Какво има във вашето в този миг?

— Точно сега?

— Да. Не се замисляйте, просто говорете.

— Добре. Баща ви не е починал от естествена смърт. Самоубил се е.

Настъпи кратка тишина.

— Защо мислите така?

— Клара Бануел ми каза.

— Кой?

— Съпругата на Джордж Бануел. Познавате ли г-н Бануел?

— Не.

— Той е приятел на баща ми. Миналата година Клара ме заведе на конни надбягвания. Видяхме ви там. Снощи не бяхте ли на бала на г-жа Фиш?

Признах си.

— Чудите се дали семейството ми е било поканено — продължи тя, — но се колебаете да попитате, защото се боите, че не е било.

— Не, г-це Актън. Чудех се откъде г-жа Бануел знае за обстоятелствата около смъртта на баща ми.

— Неудобно ли ви е, че хората знаят?

— Опитвате се да ме накарате да се чувствам неудобно ли?

— Клара каза, че всички момичета намират за очарователно, че баща ви се е самоубил. Смятат, че това ви одухотворява. Отговорът е, че бяхме поканени, но при никакви обстоятелства не бих стъпила на някой от вашите балове.

— Нима?

— Да, точно така. Гади ми се от тях.

— Защо?

— Защото са толкова… толкова досадни.

— Толкова досадни, че да ви се гади?

— Знаете ли какво са заставени да вършат дебютантките, докторе? Първо, заедно с майките си да посетят всички семейни приятели, което прави сигурно сто визити. Съмнявам се, че можете да си представите колко мъчително е това. Навсякъде и без изключение жените говорят само за това колко пораснала изглеждате, което може да значи само едно нещо, и то доста противно. Когато настъпи великият ден, ви излагат като говореща маймуна и сезонът на светските клюки започва. След това ви принуждават да понасяте танците, по време на които всеки мъж си мисли, че има право да ви ухажва, без значение кой е, на колко години е и колко му е лош дъхът. А аз дори не стигнах до танците. Този месец влизам в колеж и никога няма да се появя като дебютантка.

Реших да не отговарям на тази тирада, която като цяло си беше доста убедителна. Вместо това продължих:

— Кажете ми какво се случва, когато се опитате да си спомните?

— Как така „какво се случва“?

— Искам да ми опишете образа или чувството, които ви връхлитат, когато се опитате да си спомните случилото се вчера.

Тя пое дълбоко дъх.

— На мястото на спомена има мрак. Не знам по какъв друг начин да го опиша.

— Вие в този мрак ли сте?

— Дали съм там? — гласът й притихна. — Така ми се струва.

— Има ли нещо друго там?

— Някакво присъствие. — Потрепери. — Мъж.

— Какви мисли предизвиква у вас този мъж?

— Не знам. Кара сърцето ми да бие бързо.

— Сякаш се страхувате от нещо?

Тя преглътна.

— Страх? Нека помисля. Бях нападната в собствения си дом. Нападателят ми не е заловен. Дори не знаят кой е. Смятат, че все още наблюдава къщата ми и възнамерява да ме убие, ако се върна там. И вие ми задавате проницателния въпрос дали се страхувам от нещо?

Би трябвало да проявя повече съчувствие, но реших да пусна една от стрелите си.

— Не за първи път губите говора си, г-це Актън.

Тя се намръщи. По непонятни причини погледът ми се спря на изящните меки извивки на брадичката и профила й.

— Кой ви каза?

— Г-жа Бигс го е казала вчера на полицаите.

— Това стана преди три години — отвърна тя и леко се изчерви. — Няма никаква връзка.

— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.

— Аз ли няма от какво да се срамувам?

Усетих как наблегна на „аз“, но не можах да разгадая защо.

— Ние не носим отговорност за чувствата си — отвърнах. — Затова няма чувство, което да може да ни засрами.

— Това е най-непроницателната забележка, която съм чувала в живота си.

— Нима? — отвърнах. — Ами когато ви попитах дали се страхувате от нещо?

— Разбира се, че чувствата могат да ни засрамват. Случва се непрекъснато.

— Срамувате ли се от нещо, което се е случило първия път, когато сте загубили говора си?

— Нямате представа какво се случи — каза тя.

Не звучеше така, но изведнъж ми се стори много уязвима.

— Точно затова ви питам.

— Ами няма да ви кажа — отговори тя и стана от кушетката. — Това не е медицина. Това е… завиране на носа в чужд живот. — И извика високо: — Г-жо Бигс? Г-жо Бигс, там ли сте? — Вратата рязко се отвори и г-жа Бигс се втурна в стаята. Без съмнение през цялото време е стояла в коридора с ухо, прилепено към ключалката. — Д-р Янгър — обърна се г-ца Актън към мене, — излизам да си купя някои неща, тъй като, изглежда, никой не знае колко ще остана тук. Сигурна съм, че ще намерите вратата.

 

 

Кметът накара патоанатома Хугел да го чака цял час в приемната. Хугел, който при спокойни обстоятелства си беше нетърпелив, сега изглеждаше направо разярен.

— Това е умишлено препятстване на правосъдието — извика той, когато най-накрая го въведоха в кабинета на Макклелън. — Настоявам за разследване.

Джордж Бринтън Макклелън Младши — син на прочутия генерал от Гражданската война — беше най-интелигентният и най-напредничавият човек, който някога бе ставал кмет на Ню Йорк. През 1909 година само шепа американци бяха признати за капацитети по италианска история; Макклелън беше един от тях. На четиридесет и три години вече имаше опит като редактор на вестник, юрист, писател, конгресмен, преподавател по европейска история в университета „Принстън“, почетен член на Американското общество на архитектите и кмет на най-големия град в страната. Когато през 1908 година общинарите приеха наредба, с която се забраняваше на жените в Ню Йорк да пушат на публични места, Макклелън й наложи вето.

Но кметската власт вече му се изплъзваше. Следващите избори бяха след по-малко от девет седмици и въпреки че кандидатите все още не бяха официално обявени, Макклелън не бе получил предложение за номинация от нито една голяма партия или коалиция. Бе направил две политически грешки, които можеха да се окажат фатални. Първата беше, че на изборите през 1905 година победи на косъм Уилям Рандолф Хърст^[1], който след загубата не спираше да пълни вестниците си със статии за безсрамната корумпираност на Макклелън. Втората беше разривът с Тамани хол^[2], които пък го мразеха заради неговата неподкупност. Тамани хол беше начело на Демократическата партия в Ню Йорк, а демократите управляваха града. Беше изгодна сделка: през годините, в които Тамани водеше парада, градът олекна с поне 500 милиона долара. Макклелън първоначално бе номиниран от тях, но след като спечели изборите, отказа да се подчини на наглите искания на патроните си. Изгони служителите, които се бяха превърнали в символ на корупцията, и повдигна обвинения срещу много други. Надяваше се да измъкне контрола над партията от ръцете на Тамани, но все още не бе успял.

Върху кметското бюро от орехово дърво до днешните броеве на петнайсетте най-големи градски вестника имаше купчина скици. На тях бе изобразен огромен двуетажен висящ мост, закачен за две гигантски, но впечатляващо тънки кули. На горния етаж бяха нарисувани трамваи, а на долния — шест платна за файтони, автомобили и влакове.

— Знаеш ли, Хугел — каза кметът, — че си петият човек за днес, който иска някакво разследване?

— Къде е трупът? — отвърна му с въпрос Хугел. — Да не би да се е изправил и да си е тръгнал на собствен ход?

— Виж това — отговори му кметът и хвърли поглед към чертежите. — Това е Манхатънският мост. Струва трийсет милиона. Ще го открия тази година, ако ще да е последното нещо, което ще направя като кмет. Арката от страната на Ню Йорк е точно копие на портата Сен Дьони в Париж, само дето е два пъти по-голяма. След век този мост…

— Кмете, госпожица Ривърфорд…

— Знам за госпожица Ривърфорд — сопна му се Макклелън и внезапно стана официален. Погледна Хугел право в лицето. — Какво да кажа на Бануел? А той какво да каже на нещастното семейство? Отговори ми. Разбира се, че трябваше да има разследване и ти трябваше отдавна да си го завършил.

— Аз? — попита патоанатомът. — Отдавна?

— Колко трупа загубихме през последните шест месеца, Хугел, включително и двата неидентифицирани? Двайсет? Не по-зле от мене знаеш къде са отишли.

— Да не би да намеквате, че аз…

— Разбира се, че не — каза кметът. — Но някой от твоя екип продава труповете на медицинските факултети. Научих, че вървят по пет долара парчето.

— Да не би аз да съм виновен, че работя в такива условия? — отвърна Хугел. — Няма защита, няма охрана, труповете валят, няма къде да ги обработваме, понякога се разлагат, преди да успеем да се отървем от тях. Всеки месец пиша доклади за унизителните условия в моргата. И вие продължавате да ме държите в тази дупка.

— Съжалявам за състоянието на моргата — каза Макклелън. — Никой не би се справил и наполовина толкова добре в това тежко положение колкото тебе. Но си затваряш очите за кражбата на трупове и май скоро аз ще платя цената за това. Ще разпиташ всеки член от екипа си. Ще се свържеш с всички медицински факултети в града. Искам този труп да бъде намерен.

— Този труп не е в някой медицински факултет — възрази патоанатомът. — Вече направих аутопсия. Извадих белите дробове, за бога, за да потвърдя удушаването като причина за смъртта.

— И какво от това?

— Няма медицински факултет, който да поиска труп след аутопсия. Телата им трябват недокоснати.

— Значи крадците са допуснали грешка.

— Няма никаква грешка — вбеси се патоанатомът. — Убиецът е откраднал тялото.

— Овладей се, Хугел — посъветва го кметът. — Не си на себе си.

— Владея се напълно.

— Не те разбирам — продължи Макклелън. — Казваш, че убиецът на г-ца Ривърфорд е проникнал в моргата снощи и след това се е измъкнал с трупа на жертвата си?

— Точно така — каза Хугел.

— Защо?

— Защото по тялото на момичето има улики, които не е искал да притежаваме.

— Какви улики?

Челюстите на патоанатома така енергично мърдаха, че слепоочията му щяха да се пръснат от напрежение.

— Уликите са… те са… все още не съм сигурен какви. Затова трябва да си върнем трупа!

— Хугел — каза кметът, — нали имаш ключалки на вратата на моргата, или се лъжа?

— Естествено.

— Добре. Те бяха ли разбити тази сутрин? Има ли някакво доказателство за незаконно проникване?

— Не — призна неохотно Хугел. — Но всеки с приличен шперц…

— Г-н патоанатом — каза Макклелън, — ето какво ще направите: незабавно уведомете хората си, че ще дадем награда от петнайсет долара на този, който намери г-ца Ривърфорд. Двайсет и пет долара, ако я намерят днес. Няма начин това да не я върне. А сега бихте ли ме извинили, много съм зает. Приятен ден. — Когато Хугел с нежелание се обърна да си върви, кметът внезапно вдигна поглед от бюрото си. — Почакайте малко. Г-ца Ривърфорд е удушена, така ли?

— Да — потвърди патоанатомът. — Защо?

— Как е била удушена?

— Чрез прекъсване на кръвотока.

— Значи с нещо като гарота?

— Да. Защо?

Кметът за втори път не отговори на въпрос на патоанатома.

— Имаше ли други наранявания по тялото?

— Всичко е в доклада ми — отвърна Хугел разочарован, че кметът не е прочел доклада му. — Момичето е бито с камшик. Има следи от удари по задните части, гръбнака и гърдите. Освен това е порязана на две места, на границата на дерматоми S2 и L2^[3], с изключително тънко острие.

— Къде? Говори на английски, Хугел.

— От вътрешната страна на бедрата.

— За бога! — възкликна кметът.

 

 

Слязох за късна закуска, като се опитвах да осмисля срещата си с г-ца Актън. Заварих Юнг да чете американски вестник. Седнах при него. Останалите бяха отишли в музея „Метрополитън“. Юнг обясни, че не тръгнал с тях, защото тази сутрин се канел да посети д-р Онуф, невропсихиатър от Елис айлънд.

За първи път оставах насаме с Юнг. Той, изглежда, бе в приповдигнато и дружелюбно настроение. Каза, че предния ден цял следобед спал и дългият сън му се отразил много добре. И наистина бледността, която ме бе разтревожила, вече бе изчезнала. Сподели, че мнението му за Америка също се подобрявало.

— На американците просто им липсва литература — каза, — а не култура.

Според мене Юнг смяташе това за комплимент. Но за да му покажа, че американците не са напълно неграмотни, му разказах историята за сражението пред „Астор плейс“ в името на Шекспир.

— Значи американците искат мускулест Хамлет по свой образ и подобие — отбеляза Юнг и поклати глава. — Историята ти потвърждава моята теза. Един мъжествен Хамлет е оксиморон. Както казваше прадядо ми, Хамлет олицетворява женското начало: интелектуалеца, насочената навътре душа, достатъчно чувствителна, за да живее в духовния свят, но недостатъчно силна, за да понесе бремето, което той й налага. Най-голямото предизвикателство е да се справиш и с двете: да чуваш гласовете на другата реалност, но да живееш в тази и да бъдеш човек на действието.

Озадачих се от „гласовете“, които спомена Юнг — вероятно имаше предвид подсъзнанието? Но се зарадвах, че има мнение за Хамлет.

— Описвате Хамлет точно като Гьоте — казах. — Това е обяснението на Гьоте за неспособността на Хамлет да предприеме някакво действие.

— Уточних, мисля, че това е теза на прадядо ми — отвърна Юнг и отпи от кафето си.

За миг се замислих.

— Гьоте е ваш прадядо?

— От всички поети Фройд цени най-много Гьоте — започна Юнг. — За разлика от него, Джоунс го нарича стихоплетец. Можеш ли да си представиш? Това само англичанин може да го каже. Не разбирам какво намира Фройд в него. — Юнг очевидно имаше предвид Ърнст Джоунс, британски последовател на Фройд, който в момента живееше в Канада и трябваше да се присъедини към нас на следващия ден. Тъкмо реших, че Юнг избягва да отговори на въпроса ми, когато добави: — Да, аз съм Карл Густав Юнг Трети. Първият, дядо ми, е син на Гьоте. Това е добре известно. И обвиненията в убийство са, разбира се, абсурдни.

— Не знаех, че Гьоте е бил обвинен в убийство.

— Гьоте със сигурност не — отвърна възмутен Юнг, — а дядо ми. Очевидно много приличам на него. Арестуваха го за убийство, но това беше само претекст. Написа роман, „Заподозреният“ — доста добър впрочем, в който се разказва за убийство. Героят е обвинен в убийството, но всъщност е невинен. Всичко това се случи преди фон Хумболд да вземе дядо ми под крилото си. Знаеш ли, Янгър, почти ми се ще вашият университет да не беше оказал еднаква чест на Фройд и на мене. Той е много чувствителен по тези въпроси.

Не знаех как да реагирам на този внезапен поврат в разговора. Университетът „Кларк“ не бе оказал еднаква чест на Фройд и Юнг. Както всички знаеха, Фройд беше основно действащо лице в честванията на „Кларк“, главен оратор, поканен за пет пълни лекции, а Юнг беше заместил в последния момент отказал се участник в един от семинарите.

Но Юнг не дочака отговора ми.

— Разбрах, че вчера си питал Фройд дали е вярващ. Проницателен въпрос, Янгър. — И това ме изненада: Юнг никога преди не бе показвал положително отношение към каквото и да е казано от мене. — Не се и съмнявам, че е отрекъл. Човек, посветил целия си живот на изследване на патологичното, скритото и първичното, може да изгуби от поглед чистотата, възвишеността, духа. Аз обаче не вярвам, че душата е функция на плътта. А вие?

— Не съм сигурен, д-р Юнг.

— Но идеята не ви привлича. Не ви идва отвътре да повярвате в нея. А за тях е така.

Наложи се да го попитам кои „тях“ има предвид.

— Всички тях — отвърна Юнг. — Брил, Ференци, Адлер, Ейбрахам, Стекел — цялата компания. Той се обгражда с такъв вид хора. Те искат да разкъсат на парчета всичко възвишено, да го принизят до гениталиите и екскрементите. Душата не може да бъде ограничена само в тялото. Дори Айнщайн, който също е един от тях, не вярва, че можем да пренебрегнем Бог.

— Алберт Айнщайн?

— Той често вечеря у дома — отвърна Юнг. — Има същата склонност да принизява нещата. Би свел цялата вселена до математически правила. Очевидно това е някаква особеност на еврейския ум. На еврейските мъже по-точно. А жените еврейки са просто агресивни. Съпругата на Брил е типична тяхна представителка. Интелигентна, нелишена от чар, но много агресивна.

— Според мен Роуз не е еврейка, д-р Юнг — казах.

— Роуз Брил? — засмя се Юнг. — Жена с такова име може да бъде само от една религия.

Не отговорих. Юнг очевидно бе забравил, че фамилията на Роуз невинаги е била Брил.

— Арийците са мистична раса — продължи Юнг. — Те не се опитват да принизят всичко до нивото на човешкото. Тук, в Америка, имате същата склонност да профанизирате, но тя е малко по-различна. Всичко тук е направено като за деца — толкова просто, че и невръстните да го разберат: знаци, реклами, какво ли не. Дори походката ви е детинска: размахвате ръце и тъй нататък. Предполагам, че това е резултат от съжителството ви с негрите. Те са добродушна раса и са много религиозни, но са изключително простодушни. Оказват ви огромно влияние; забелязах, че южняците говорят с негърски акцент. Това обяснява и матриархата в обществото ви. Жената е без съмнение доминиращата фигура в Америка. Вашите мъже са овце, а жените ви се държат като хищни вълчици.

Никак не ми харесваше цветът, който изби на лицето на Юнг. Отначало реших, че е знак за подобрение на състоянието му, но сега ми се стори прекалено зачервен. Притесни ме и ходът на мисълта му, и то по няколко причини. Говореше несвързано, логиката му беше странна, а заключенията му — тревожни. На всичкото отгоре ми хрумна, че за човек, пристигнал преди два дни в страната, Юнг е забележително информиран какво става в Америка, особено относно американките. Смених темата, като му казах, че току-що съм приключил първия си сеанс с г-ца Актън.

Тонът на Юнг стана хладен.

— Какво?

— Наела е стая при нас.

— Анализираш момичето тук, в хотела?

— Да, д-р Юнг.

— Ясно. — Пожела ми успех, но не много убедително, след това стана и понечи да си тръгне.

Помолих го да предаде поздравите ми на д-р Онуф. За миг ме погледна така, сякаш бях казал нещо неприлично. След това отвърна, че с удоволствие ще го направи.