Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (28)

26

В мига, в който се събудих в ранния предобед в събота, видях, че една сестра въвежда двама посетители — Ейбрахам Брил и Шандор Ференци.

Брил и Ференци се усмихваха унило. Опитваха се да се държат смело, питаха на висок глас как е „нашият герой“ и останаха при мене, докато не им разказах цялата история, но накрая не успяха да скрият мрачното си настроение. Попитах ги какво има.

— Всичко свърши — каза Брил. — Получихме още едно писмо от Хол.

— Всъщност то е адресирано до тебе — добави Ференци.

— Но Брил естествено го е прочел — завърших аз.

— За бога, Янгър — възкликна Брил, — мислехме, че може да си мъртъв.

— И решихте да откриете ловния сезон за кореспонденцията ми.

Оказа се, че в писмото на Хол имало и добри, и лоши новини. Отказал дарението за „Кларк“. Обяснил, че не може да приеме никакви пари, срещу които се поставят условия за академичната свобода на университета. Но вече бил решил за лекциите на Фройд. Ако не сме му отговорили утвърдително до четири часа днес, че статията, която е прочел, няма да бъде публикувана в „Таймс“, лекциите се отменяли. Извинявал се много. Фройд, разбира се, щял да получи целия обещан хонорар. Хол щял да пусне съобщение, че Фройд няма да изнася лекции по здравословни причини. Освен това за негов заместник бил избрал единствения човек, за когото бил сигурен, че Фройд би искал да говори вместо него: Карл Юнг.

Доколкото разбирах, последното изречение беше ядосало Брил най-много.

— Само ако знаехме кой стои зад всичко това — каза той. — Ще ми се да му разбия зъбите.

На вратата се почука и се показа главата на Литълмор. След като ги запознах, накарах Брил да представи ситуацията ни на детектива. И той го направи в най-малки подробности. Най-лошото според Брил било, че не знаем с кого си имаме работа. Кой е изпълнен с такава решимост да не позволи публикуването на книгата на Фройд и да опропасти лекциите му в Уорчестър?

— Ако искате съвета ми — каза Литълмор, — трябва да отидем да си поговорим с вашия приятел д-р Смит Джелиф.

— Джелиф? — каза Брил. — Това е абсурдно. Той е моят издател. Може само да спечели от успеха на лекциите на Фройд. От месеци ме притиска да побързам с превода.

— Грешен поглед върху ситуацията — отвърна Литълмор. — Не бързайте с изводите. Джелиф взима ръкописа ви, а когато ви го връща, е пълен със странни писания. Казва ви, че те са попаднали там заради неразбория с някакъв пастор, който взел назаем печатната му преса. Най-невероятната история, която съм чувал. С него трябва да говорим най-напред.

Опитаха се да ме спрат, но аз се облякох, за да тръгна с тях. Ако не бях такъв глупак, щях да помоля за помощ при обуването. Замалко да си скъсам шевовете, докато си връзвах връзките. Преди да отидем у Джелиф, се отбихме у Брил. Там имаше улика, която Литълмор поиска да вземем.

 

 

Литълмор помаха на един полицай във фоайето на „Балморал“. Полицията цяла сутрин претърсваше празния апартамент на Бануел. Литълмор вече бе станал любимец на униформените и изведнъж бе придобил авторитет. Всички знаеха как бе хванал едновременно Бануел и Хугел.

Смит Ели Джелиф отвори вратата по пижама и мокра кърпа на главата. Стресна се, като видя докторите Янгър, Брил и Ференци, но изненадата му се превърна в паника, когато пред очите му се появи основният му враг — детективът, — който наперено ги следваше по петите.

— Не знаех — смотолеви Джелиф към Литълмор. — Не знаех нищо. Той беше в града само за няколко часа. Нямаше никакви инциденти, кълна се. Вече е в болницата. Можете да им се обадите. Повече няма да се повтори.

— Вие двамата познавате ли се? — попита Брил.

За всеобщо учудване на останалите Литълмор разпитва няколко минути Джелиф за Хари Тоу. Когато разбра каквото му трябваше, детективът го попита защо е пращал на Брил анонимни заплахи, защо е изгорил ръкописа и е разпръснал пепелта в апартамента му и защо е оклеветил д-р Фройд във вестника.

Джелиф се кълнеше, че е невинен. Твърдеше, че не знае нищо за изгаряне на книги и изпращане на заплахи.

— О, така ли? — каза Литълмор. — Тогава кой е сложил библейските цитати в ръкописа?

— Не знам — каза Джелиф. — Сигурно пасторът.

— Сигурно — иронизира го Литълмор. Показа на Джелиф уликата, заради която се бяхме отбили у Брил — лист от ръкописа, на който имаше стих от Еремия и малко изображение на намръщен мъж с брада и чалма. — А тогава как е попаднало това там? Не ми изглежда много църковно.

Джелиф зяпна.

— Какво е това? — попита Брил. — Познавате ли го?

— Това е Чарака — каза Джелиф.

— Какво? — попита Литълмор.

— Чарака е древен индийски лечител — обясни Ференци. — Казах индийски. Нали си спомняте, че казах индийски?

Тогава проговори Янгър.

— Триумвиратът.

— Не — каза Брил.

— Да — потвърди Джелиф.

— Какво? — попита Ференци.

Янгър се обърна към Брил.

— Трябваше да се досетим. Кой в Ню Йорк е не само в редколегията на списанието на Мортън Принс и е осведомен за всичко, което Принс се кани да публикува, ами също така има влиянието да предизвика арест в Бостън с едно мръдване на пръста?

— Дейна — каза Брил.

— А семейството, което предлага на „Кларк“ дарение? Хол ни каза, че един от тях е лекар, запознат с психоанализата. Има само едно семейство в страната, достатъчно богато да издържа цяла болница, което също така може да се похвали и с произлизащ от него световноизвестен невролог.

— Бърнард Сакс! — възкликна Брил.

— А анонимният лекар, цитиран от „Таймс“, е Стар. Трябваше веднага да разпозная помпозния му надут стил. Стар винаги се е хвалил, че навремето се е обучавал в лабораторията на Шарко^[1]. Може наистина там да се е запознал с Фройд.

— Кой? — попита Ференци. — И какъв е този Триумвират?

Янгър и Брил му обясниха един през друг. Хората, чиито имена току-що бяха споменали — Чарлз Лумис Дейна, Бърнард Сакс и Моузес Алън Стар — бяха тримата най-влиятелни невролози в страната. Бяха известни като нюйоркския Триумвират. Дължаха невероятния си престиж и властта си на забележителното съчетание от постижения, добър произход и пари. Дейна бе автор на най-авторитетния, писан в Америка, текст за нервните болести при възрастните. Сакс имаше световна репутация — особено заради работата си по болестта, най-напред описана от англичанина Уорън Тей^[2]. Освен това бе написал и първият учебник по нервни заболявания при децата. Естествено семейство Сакс не бяха равни в социално отношение на най-добрите представители на семейство Дейна. Семейство Сакс нямаха място в обществото, тъй като не бяха от правилната религия. Но бяха по-богати. Братът на Бърнард Сакс се бе оженил за жена от семейство Голдман. Основаната в резултат от този съюз банка бе на път да се превърне в бастион на „Уол стрийт“. Стар, най-мижавият от тримата, бе професор в университета „Калъмбия“.

— Той е въздухът в свирката — каза Брил за него. — Кукла на конци в ръцете на Дейна.

— Но защо ще искат да съсипят Фройд? — попита Ференци.

— Защото са невролози — отвърна Брил. — Фройд ги ужасява.

— Не ви разбирам.

— Те принадлежат към соматичната школа — обясни Янгър. — Вярват, че всички нервни болести са резултат на неврологични малформации, а не на психологически причини. Не вярват в травмите от детството, нито че сексуалната репресия причинява психически заболявания. Според тях психоанализата заслужава анатема. Наричат я култ.

— И само заради научни разногласия са способни на такива неща? — попита Ференци. — Да горят ръкописи, да отправят заплахи, да разпространяват фалшиви обвинения?

— Науката няма нищо общо с това — отвърна Брил. — Невролозите контролират всичко. Те са „специалистите по нервите“, което според тях ги прави експерти по „нервните заболявания“. Всички жени ходят при тях да се лекуват от хистерия, сърцебиене, тревожност, стрес. Това е лекарска практика за милиони долари. Прави са да виждат в нас дявола. Ще ги извадим от бизнеса. Никой няма да се консултира с невролог, след като хората разберат, че с проблемите на психиката се занимава психологията, а не неврологията.

— Дейна беше у вас на вечеря, Джелиф — каза Янгър. — Никога не съм виждал човек да се държи толкова враждебно с Фройд като него. Той знаеше ли за превода на Брил?

— Да — отвърна Джелиф. — Но той не би го изгорил. Той го одобряваше. Насърчаваше ме да го публикувам. Дори ми намери редактор, който да ми помогне с текста.

— Редактор ли? — попита Янгър. — А този редактор изнасял ли е ръкописа от твоя офис?

— Естествено — отвърна Джелиф. — Често го взимаше вкъщи, за да работи по него.

— Е, сега вече всичко е ясно — каза Брил. — Копеле.

— А каква е тази работа с Чарака? — попита Литълмор.

— Така се казва техният клуб — отвърна Джелиф. — Един от най-добрите в града е. Много трудно допускат в него. Членовете му носят специален пръстен с изображение като това тук на страницата.

— Това е тайно общество — каза Брил.

— Но те са учени! — запротестира Ференци. — Нима могат да изгорят научен труд?

— Няма да се учудя, ако също така принасят в жертва млади девици — отвърна Брил.

— Въпросът е дали те стоят зад статията, посветена на Юнг, в „Таймс“ — каза Янгър. — Ето това трябва да разберем.

— Те ли са? — попита Литълмор.

— Ами… аз… може и да съм ги чул да говорят за това веднъж — каза Джелиф. — И наистина те уредиха Юнг да чете лекции във „Фордам“.

— Разбира се — каза Брил. — Те насъскват Юнг да детронира Фройд. И Хол се е хванал в този капан. Какво ще правим? Не можем да се опълчим срещу Чарлз Дейна.

— Не съм много сигурен — отвърна Литълмор и се обърна към Джелиф. — Снощи споменахте някакъв Дейна. Същият ли е?

Джелиф кимна.

 

 

Прислужникът на вратата на малката, но елегантна къща на Пето авеню ни осведоми, че д-р Дейна не си е вкъщи.

— Предайте му, че детектив от полицията иска да му зададе няколко въпроса за Хари Тоу — каза Литълмор. — И споменете, че току-що идвам от дома на д-р Смит Джелиф. След като чуе това, може и да се окаже у дома.

По съвет на детектива само аз и Литълмор отидохме до дома на Чарлз Дейна. Брил и Ференци се върнаха в хотела. След минута двамата бяхме поканени вътре.

В къщата на Дейна нямаше нищо от парвенющината в апартамента на Джелиф или на наскоро построените по Пето авеню жилища, сред които и някои на мои роднини. Домът на Дейна беше от червена тухла. Мебелите бяха изискани, без да тежат. Когато с Литълмор влязохме във фоайето, видяхме Дейна да излиза от тъмна добре оборудвана библиотека. Затвори вратите след себе си и ни поздрави. Предполагам, че се изненада от моето присъствие, но реагира напълно овладяно. Попита ме за леля Мами и някои мои братовчеди. Не се поинтересува защо придружавам Литълмор. Самоконтролът му наистина правеше впечатление. Изглеждаше на годините си — около шейсет според мен — и възрастта му отиваше. Въведе ни в друга стая, в която ми се стори, че приема пациенти.

Разговорът ни беше кратък. Литълмор смени тона. С Джелиф се държеше заядливо. Обвиняваше го и го предизвикваше да се защитава. Но с Дейна беше много по-внимателен, като пак му даваше да разбере, че знаем нещо, което той не би искал да знаем.

У Дейна нямаше нищо от раболепието на Джелиф. Призна, че Тоу се е възползвал от услугите му за процеса, но отбеляза, че за разлика от Джелиф, той е бил само консултант. Нито в миналото, нито сега е изразявал някакво становище за психическото състояние на Тоу.

— А миналия уикенд давали ли сте мнение дали Тоу може да дойде в Ню Йорк? — попита Литълмор.

— Г-н Тоу в Ню Йорк ли е бил миналия уикенд? — отговори му с въпрос Дейна.

— Джелиф казва, че вие сте взели това решение.

— Не съм лекар на г-н Тоу, детектив. Джелиф е неговият лекар. Прекъснах професионалните си отношения с г-н Тоу миналата година, както ще разберете и от публичните архиви. Д-р Джелиф от време на време се обръща към мене за съвет и аз му помагам, доколкото мога. Не знам нищо за решенията, които той взима относно лечението на пациента, и със сигурност не бих могъл да ги взимам аз.

— Така да бъде — каза Литълмор. — Предполагам, че мога да ви арестувам за тайно организиране на бягството на щатски затворник, но май няма да мога да повдигна обвинение срещу вас.

— Дълбоко се съмнявам — каза Дейна. — Но със сигурност бих могъл да уредя да ви уволнят, ако се опитате.

— Предполагам също така — не му остана длъжен Литълмор, — че сте могли да вземате решения относно кражбата на ръкопис, изгарянето му и разпиляването на пепелта от него в дома на д-р Ейбрахам Брил.

Дейна за пръв път показа изненада.

— Хубав пръстен имате, д-р Дейна — продължи Литълмор.

Не бях го забелязал. На дясната ръка на Дейна имаше пръстен с изображение на лице. Всички мълчахме. Дейна сплете дългите си пръсти, но не за да скрие пръстена, и се облегна в креслото.

— Какво искате, г-н Литълмор? — попита той. После се обърна към мене. — Или може би трябва на вас да задам този въпрос, д-р Янгър?

Прокашлях се.

— Всичко е една скалъпена лъжа — казах. — Става въпрос за обвиненията ви срещу д-р Фройд. Всяко едно от тях е невярно.

— Да предположим, че знам за какво говорите — отвърна Дейна. — Пак ви питам: какво искате?

— Сега е три и половина — казах аз. — След половин час ще изпратя телеграма на ректора Хол в Уорчестър, с която ще му съобщя, че една статия няма да излезе в утрешния брой на „Ню Йорк таймс“. Искам телеграмата ми да казва истината.

Дейна седеше и мълчеше, без да откъсва очи от моите.

— Нека ви кажа нещо — проговори накрая той. — Проблемът е следният: познанията ни за човешкия мозък са непълни. Нямаме лекарства, с които да променяме начина на мислене на хората, да лекуваме халюцинациите им, да намалим сексуалните им желания, за да предпазим света от пренаселване, да ги направим щастливи. Всичко това е задача на неврологията. Така трябва да бъде. Психоанализата ще ни върне сто години назад. Нейната безнравственост ще допадне на масите. Нейната скверност ще се хареса на младите научни умове и дори на някои по-стари. Тя ще превърне хората в ексхибиционисти, а лекарите — в мистици. Но някой ден ще се събудим и ще осъзнаем, че става въпрос за „новите дрехи“ на царя. Рано или късно ще изобретим лекарства, с които да променяме начина на мислене и да контролираме емоциите. Въпросът е дали дотогава ще имаме достатъчно чувство за срам, та да се притесняваме, че всички се разхождат голи наоколо. Пратете телеграмата си, д-р Янгър. Тя ще казва истината — поне засега.

 

 

На връщане от дома на Дейна Литълмор ме прекара с колата си през града.

— Е, докторе — каза. — Знам какво изпитвате към Нора и така нататък, но вие… искам да кажа: защо го е направила?

— Заради Клара — отвърнах.

Литълмор поклати глава.

— Всички са вършили всичко все заради Клара.

— Тя е доставяла момичета на Бануел — казах.

— Знам — заяви Литълмор.

— Знаете?

— От снощи — каза той. — Нора разказа на мене и на Бети за работата им с Клара със семействата на имигрантите и на мене това хич не ми прозвуча читаво, ако ме разбирате какво искам да кажа. Не и след всичко останало, което вече бях чул. Затова взех някои имена и адреси и ги проверих тази сутрин. Открих някои от семействата, на които Клара е „помагала“. Повечето от тях не искаха да говорят, но най-накрая се добрах до една история. Ужасна работа, казвам ви. Клара намирала момичета без бащи, понякога и без никакви родители. Много млади момичета — на тринайсет, четиринайсет, петнайсет години. Плащала на който се грижел за тях и ги отвеждала на Бануел.

Литълмор продължи да шофира в мълчание.

— А разбрахте ли накъде води проходът от стаята на Нора? — попитах.

— Да. И Бануел проговори днес — каза детективът. — Обвинява за всичко Клара. Не подозирал, че е против него, не и довчера. Преди три или четири години семейство Актън го наели да преустрои дома им край Грамърси парк. Така се запознали.

— И Нора станала неговата идея фикс — добавих.

— Така изглежда. Тя на колко е била тогава — на четиринайсет? Но той решил, че трябва да я има. Чуйте това: докато работели по къщата, неговите хора открили стар подземен тунел, който тръгвал от втория етаж и стигал до бараката за инструменти в задния двор. Очевидно семейство Актън не знаели за него — докато течал ремонтът, били извън града — и Бануел така и не им казал. Накарал да пригодят прохода така, че да може да влиза в него от задната алея, без дори да стъпва в имота на семейство Актън. После проектирал къщата така, че новата спалня на Нора да е на втория етаж. Попитах го дали е планирал всичко това, за да изнасили Нора. И знаете ли какво? Изсмя ми се в лицето. Според него никога не бил изнасилвал когото и да било. Всички момичета го искали. Смятал да съблазни Нора и му трябвал достъп до стаята й, за който родителите й да не знаят. Но според мене Нора не се е поддала.

— Тя го е отхвърлила — казах.

— И той така ни каза. Кълне се, че с пръст не я е докосвал. Никога не бил използвал тайния проход до тази седмица. Знаете ли, според мене цялата история наистина го е разстроила. Може би никое момиче не му е отказвало досега.

— Възможно е — казах. — Може и да е бил влюбен в нея.

— Мислите ли?

— Да. И Клара е решила да му осигури Нора.

— И как е щяла да го направи? — попита Литълмор.

— Мисля, че се е опитала да накара Нора да се влюби в нея.

— Какво? — учуди се той.

Не отговорих.

— За това не знам — продължи Литълмор, — но признавам, че в едно сте прав: и Бануел твърди, че идеята да накарат Нора да играе ролята на Елизабет Ривърфорд е била на Клара. Докато строял „Балморал“, направил друг проход — идеята му хрумнала от къщата на семейство Актън, — който водел към неговия кабинет. Апартаментът на другия край щял да бъде любовното му гнезденце. Подредил си го точно по свой вкус: голямо легло, копринени чаршафи и всичко останало. Напълнил гардероба с бельо и кожи. Поставил в него и два свои костюма. Но преди известно време, ако може да се вярва на Бануел, Клара му казала, че трябва да го опразни, защото Нора най-накрая се била съгласила. Идеята била да наеме апартамент в „Балморал“ под фалшиво име и да идва да се вижда с него винаги когато има възможност. Не знам каква е истината тук. Не искам да питам Нора за това.

Аз знаех. Предната вечер, докато чакахме полицията, Нора ми бе разказала цялата история. Затова продължих.

Един ден през юли Клара със сълзи на очи казала на Нора, че бракът й не бил такъв, какъвто изглеждал, и повече не можела да го понася. Джордж я биел и я изнасилвал почти всяка нощ. Знаела, че му дължи всичко, но се страхувала за живота си. Не можела да го напусне, защото щял да я убие, ако го направи.

Нора била ужасена, но Клара й казала, че никой нищо не можел да направи. Само едно нещо можело да я спаси, но то било непостижимо. Клара познавала високопоставен човек от полицията. Този човек после се оказа патоанатомът Хугел. Запознали се с Клара, докато тя „помагала“ на имигрантските семейства. Според Клара тя му се изповядала. Хугел я съжалил, но казал, че законът е безсилен в нейния случай, защото не можел да спре съпруга да изнасилва жена си когато си пожелае. Когато обаче Клара добавила, че Джордж изнасилва и други момичета — които понякога били само на тринайсет години и на чиито семейства плащал, за да си мълчат, и от които една поне със сигурност убил, — патоанатомът се вбесил или поне така твърдяла тя. И пак според нея казал, че само едно нещо може да се направи — да се инсценира убийство.

Ако някое момиче бъде намерено привидно мъртво в апартамента, който Джордж пазел за любовниците си, ще изглежда така, все едно той го е убил. Това било възможно, защото самият патоанатом щял да даде на „жертвата“ лекарство, под въздействието на което да изглежда като мъртва, а после той щял да направи огледа на тялото. Улика, оставена на местопрестъплението, ще докаже, че Бануел е извършителят. Клара накарала Нора да повярва, че патоанатомът е автор на целия план.

Нора била изумена от дързостта на инсценировката. Попитала Клара дали наистина я смята за възможна.

Не, отвърнала Клара, защото нямало кого да помоли да изиграе ролята на любовницата и жертвата на Бануел. Просто трябвало да продължи да си носи кръста.

И тогава Нора й казала, че тя е готова да го направи.

Клара реагирала така, все едно била в пълен шок. В никакъв случай, отвърнала. Момичето, което би изиграло ролята на жертвата, трябва да позволи на Клара да я нарани. Нора попитала дали под нараняване има предвид изнасилване. Не, казала Клара, разбира се, че не, но жертвата трябвало да се остави да я вържат с въже или канап около врата, сякаш е била удушена. Би трябвало и да има следи от камшик по гърба. Нора повторила, че е готова да го направи, като усещала, че ако настоява, ще сломи съпротивата на Клара. Накрая Клара се предала и те се заели с изпълнението на заговора. Нора не била сигурна точно какво се е случило в „Балморал“ в неделя вечерта. Това, без съмнение, се дължало на веществото с каталептичен ефект, което патоанатомът й дал. Спомня си как Клара й казала да не вика и как непрекъснато си забравяла фалшивото име. Всичко останало й било в мъгла. Не трябвало да бъде прекалено дълбоко наранена, но Клара сигурно я е удряла жестоко. Това беше моето допълнение към разказа на Литълмор.

— Знам какво е станало после — каза той. — В понеделник сутринта Нора се е събудила при Хугел в моргата. Той й е съобщил лошата новина, че вратовръзката с монограм, която трябвало да намери на местопрестъплението и която трябвало да уличи Бануел като убиец, не била там. Това се случило, защото Бануел минал през прохода същата сутрин. Искал да си вземе дрехите, за да не го свържат с г-ца Ривърфорд. Видял вратовръзката си да лежи до нея и я прибрал.

— Но Бануел не е бил в града онази нощ, бил е с кмета — казах аз. — Хугел не е ли знаел?

— Никой от тримата не е знаел. Бануел е трябвало да бъде на вечеря в града в неделя. Така си е мислела Клара. Срещата с кмета в „Саранак“ изникнала в последния момент и била пълна тайна. Клара е нямало как да разбере за нея, тъй като във вилата им в провинцията няма телефон. Измъкнала се същата нощ от Таритаун, свършила работата с Нора около девет часа и се върнала обратно. Казала на Хугел да определи часа на смъртта между полунощ и два сутринта, защото се предполагало, че Банаул ще си е вече вкъщи по това време.

— Но Бануел видял вратовръзката на следващата сутрин и я взел преди идването на Хугел.

— Точно така. Без вратовръзката Хугел бил в затруднено положение. Не можел да се свърже с Клара. Затова решил да инсценира още едно нападение, този път в дома на Нора, където щял да остави друга улика. Трябвало да успее да обвини Бануел, нали това била целта му. Такава била и сделката му с Клара. Тя му дала авансово десет хиляди долара и щял да получи още трийсет хиляди, ако успеел да повдигне обвинение срещу Бануел. Но нещо се объркало и втория път, не знам какво. Хугел засега мълчи.

Отново се намесих да запълня белите петна. Нора се съгласила на второто нападение, защото все още си мислела, че така спасява Клара, но и защото не знаела как иначе да обясни раните и синините, с които се събудила. По време на второто „нападение“ патоанатомът трябвало само да я върже и да я остави. След побоя от предната вечер тя наистина приличала на жертва. Не се налагало да я малтретират отново. Затова не можа да ми отговори на въпросите предния ден. Бях я попитал дали някой мъж я е бил с камшик и тя се бе побояла да ми каже истината, защото Клара се бе заклела, че Бануел ще убие нея, Клара, ако историята се разплете. Но когато патоанатомът я завързал, загубил контрол над себе си и не откъсвал втренчен поглед от полуголото й тяло. Започнал да се поти и да преглъща. Не я заплашвал, нито й посегнал. Но доста дълго завързвал въжето около китките й. Не искал да си тръгне. И се притискал към нея.

— Очевидно вашият патоанатом му е изпуснал края — казах аз, без да навлизам в повече подробности. — Нора изпищяла.

— И Хугел се паникьосал, нали така? — попита Литълмор. — Побягнал навън през задния вход. В него останала иглата за вратовръзка на Бануел. Искал да я подхвърли в спалнята, но се панирал и я забравил. Затова я хвърлил в градината, като решил, че ще я намерят, като претърсват наоколо.

След като патоанатомът побягнал, Нора не знаела какво да прави. Писъкът й вече бил привлякъл вниманието на г-н и г-жа Бигс и те се втурнали обратно в къщата. Патоанатомът трябвало да я остави в безсъзнание, но избягал, без да й даде опиата. За да не се издаде, Нора се престорила, че не може да говори и да си спомни каквото и да било за случилото се. Знаела как да действа, защото имала опит от преди три години, когато наистина загубила говора си, както и от частичната амнезия от предната вечер.

— А защо Бануел решил да хвърли куфара в реката? — попитах аз.

— Човекът е бил притиснат — отговори Литълмор.

— Само си помислете. Знаел е, че ако преровим апартамента му, ще намерим куфара и ще го арестуваме за убийство. А не е можел да си признае, че Елизабет е Нора. Дори да бяхме му повярвали, пак щеше да се окаже в центъра на огромен скандал и сигурно щеше да влезе в затвора за развращаване на малолетна. Затова е казал, че е изпратил нещата на г-ца Ривърфорд в Чикаго. Събрал ги е в куфара и го е свалил в кесона. Смятал е, че това е идеалното скривалище — докато не се е натъкнал на Мали.

— Почти успя да ни заблуди — казах.

— С Мали ли?

— Не. Когато… когато изгори Нора с цигара. — Само мисълта за това ме накара да се усъмня, че съм убил не когото трябва от семейство Бануел.

— Да — каза Литълмор. — Искал е да си мислим, че Нора е луда и сама си е причинила всичко. Сметнал е, че ако успее да инсценира това, може да оправи цялата каша. Няма значение какво казва Нора, никой няма да й повярва.

— А какво го е накарало да се върне снощи, за да я убие? — попитах.

— Нора е изпратила писмо на Клара, в което пише, че иска да разкаже на полицията за всичко, което Бануел е причинил на Клара и на другите момичета, онези от имигрантските семейства. Очевидно Бануел е видял това писмо.

— Чудя се дали Клара сама не му го е дала — вметнах.

— Възможно е. Както и да е, Бануел решил, че няма друг избор освен да я убие. Но тогава Хугел се отбива у семейство Бануел. Сигурно е бил отчаян. Премълчава какво се е надявал да свърши у Клара, но според мене просто е искал да се посъветва с нея, защото е била единствената, която е знаела какво става. Но Бануел е в апартамента, когато Хугел се появява, и най-накрая събира две и две. Заключва Клара в шкафа и тръгва към дома на семейство Актън. Точно тогава аз се натъквам на тайния проход в „Балморал“ и влизам в кабинета на Бануел. Клара добре си изигра ролята. Каза ми, че съпругът й отишъл да убие Нора, но го направи да изглежда така, все едно аз съм й изтръгнал тази информация. Не вярвам да е допускала, че Нора изобщо не си е у дома. Как после е разбрала, че Нора е в хотела?

— Нора й се е обадила — казах.

— Сигурно е станало веднага след като тръгнах от тях.

— Ами китаеца? — попитах.

— Леон? Никога няма да го намерят — отвърна Литълмор. — Вчера си поговорих надълго и нашироко с другия, г-н Чонг. Оказва се, че братовчедът Леон го навестил преди месец и му казал, че някакъв богаташ е готов да им плати, за да го отърват от един куфар. Същата вечер двамата отишли до „Балморал“ и пренесли куфара у Леон с такси. На следващия ден Леон си събрал багажа. „Къде отиваш?“, попитал го Чонг. „Във Вашингтон, казал Леон, след това се връщам в Китай.“ Чонг се уплашил. Поискал да разбере какво има в куфара и Леон му казал да провери сам. Чонг го отворил и видял вътре мъртва една от любовниците на Леон. Чонг се уплашил, че от полицията ще обвинят Леон в убийство. Леон се изсмял и казал иронично, че точно това се очаква да си помисли полицията. Посъветвал Чонг да отиде на следващия ден в „Балморал“, където ще му дадат наистина хубава работа. Чонг се изнервил до крайност от всичко това. Решил, че на Леон са му платили щедро, защото ще се връща в Китай. Затова, като истински китаец, поискал и за себе си награда — не едно, а две работни места. И Леон го уредил.

Спряхме пред хотела, всеки потънал в мислите си.

— Едно нещо ме гложди — каза Литълмор. — Защо Клара полага толкова усилия да уреди Бануел с Нора, ако толкова много ревнува от нея? От друга страна пък, е мразела Нора заради това. Не ми се връзва.

— Ами не знам — отвърнах аз, докато излизах от колата. — Някои хора изпитват нужда да предизвикат точно това, което най-много ще ги измъчва.

— Така ли?

— Да.

— Защо? — попита Литълмор.

— Нямам представа, детектив. Неразгадана мистерия.

— Това ми напомня, че вече не съм детектив — каза той. — Кметът ме повиши в лейтенант.

 

 

Докато чакахме на пристанището на „Саут стрийт“ в неделя вечерта, върху нас се изливаше пороен дъжд. Бяхме Фройд, Юнг, който видимо се чувстваше неудобно, Брил, Ференци и аз. Докато товареха багажа им за нощния рейс от Ню Йорк за Фол ривър, Фройд ме дръпна настрани.

— Няма ли да дойдеш с нас? — попита ме той.

Всеки от нас се бе свил под своя чадър като в палатка.

— Не, сър. Хирургът каза, че не бива да пътувам в следващите ден-два.

— Разбирам — отвърна той скептично. — И Нора също, разбира се, остава в Ню Йорк.

— Да — казах.

— Но има и друго, нали? — Фройд поглади брадата си.

Предпочетох да сменим темата.

— Как вървят нещата с д-р Юнг, сър, ако мога да попитам? — знаех — и Фройд знаеше, че знам — за необичайната сцена, разиграла се между двамата предната нощ.

— По-добре — отвърна Фройд. — Знаеш ли, смятам, че той ревнуваше от тебе.

— От мене?

— Да — каза Фройд. — Най-накрая ми просветна, че е приел като предателство това, че те избрах за психоанализата на Нора. Когато му обясних, че съм посочил тебе само защото си тукашен и можеш да проведеш цялото лечение, отношенията ни незабавно се подобриха. — Той се взря в дъжда. — Обаче това е временно. Няма да продължи много.

— Не разбирам г-жа Бануел, д-р Фройд — казах. — Не разбирам чувствата й към г-ца Актън.

Фройд се замисли. Вече му бях разказал почти всичко: как Нора се е престорила, че си е загубила говора, участието й в заговора за натопяването на Джордж Бануел и т.н.

— Ако трябва да изградя хипотеза — започна Фройд, — бих казал, че за г-жа Бануел Нора е била огледало, в което тя се е виждала такава, каквато е била преди десет години, и в което, по силата на контраста, е виждала и съществото, в което се е превърнала. Това със сигурност се връзва с желанието й да разврати и нарани Нора. Не трябва да забравяте и годините на мъчения, които е преживяла като доброволна жертва на един садист.

— Да, останала е с него. Едва ли е само заради парите. Да не е била мазохистка?

— Няма такова нещо, Янгър, не и в чиста форма. Всеки мазохист и е и садист. У мъжете поне мазохизмът никога не е водещ, при тях става въпрос за садизъм, обърнат срещу тях самите, а г-жа Бануел със сигурност е имала изявена мъжка страна. Възможно е дълго време да е планирала унищожаването на съпруга си.

Имах и още един въпрос. Не бях сигурен дали трябва да го задам, защото ми се струваше прекалено елементарен и издаващ невежество. Но реших да опитам.

— Хомосексуалността патология ли е, д-р Фройд?

— Чудиш се дали Нора е хомосексуална — каза Фройд.

— Толкова ли съм прозрачен?

— Няма човек, който да може да пази тайна — отвърна Фройд. — Ако устните му мълчат, той говори с пръстите си.

Устоях на порива да погледна пръстите си.

— Няма нужда да си гледаш пръстите — продължи той. — Ти не си прозрачен. Чудя се, момчето ми, как бих се чувствал на твое място. Но ще отговоря на въпроса ти. Хомосексуалността със сигурност не е преимущество, но не може да се нарече болест. Не е срамна, не е порок, не е деградация в никакъв случай. При жените специално може да става въпрос за първичен нарцисизъм, любов към себе си, която насочва желанията им към други представителки на собствения им пол. Не бих казал, че Нора е хомосексуална. По-скоро смятам, че е била съблазнена. Но трябваше още от самото начало да забележа любовта й към г-жа Бануел. Тя със сигурност е била най-силният подсъзнателен поток в духовния й живот. Още първия ден ти ми каза с каква топлота е говорила за г-жа Бануел, когато всъщност е трябвало да изпитва най-остра ревност към жената, която е била в сексуални отношения с баща й, нещо, което сама би желала за себе си. Единствено по-силното влечение към г-жа Бануел й е позволило да потисне тази ревност.

Естествено не можех напълно да го подкрепя в тези му разсъждения. Само кимнах в отговор.

— Май не си съгласен? — попита той.

— Не вярвам, че Нора е ревнувала от Клара — казах. — Не и по този начин.

Фройд повдигна вежди.

— Щом не вярваш, значи отхвърляш теорията ми за едиповия комплекс.

Отново премълчах.

— А — възкликна Фройд и повтори. — А! — пое дълбоко дъх, въздъхна и се взря внимателно в мене. — Ето защо няма да дойдеш с нас в „Кларк“.

Помислих дали да не се похваля пред Фройд със собствената си интерпретация на едиповия комплекс. Искаше ми се да го направя, а още повече ми се искаше да обсъдя с него анализа си на „Хамлет“. Но реших, че моментът не е подходящ. Наясно бях колко е страдал след историята с Юнг. Ще имам и други случаи. Казах му, че ще бъда в Уорчестър във вторник сутринта, навреме за да чуя лекцията му.

— В такъв случай — заключи Фройд — нека ти изтъкна една възможност, преди да тръгна. Не си първият, който отрича едиповия комплекс. И няма да си последният. Но може би имаш по-особени причини да го направиш, които са свързани със собствената ми персона. Ти си ми се възхищавал отдалече. В такива отношения винаги възниква някакъв вид бащинско-синовна любов. Но след като ме срещна от плът и кръв и след като имаше възможността да завършиш обучението си, ти се боиш от това. Страхуваш се, че ще си тръгна от тебе също като истинския ти баща. Така ти изпреварваш заминаването ми с отрицанието на едиповия комплекс.

Дъждът валеше като из ведро. Фройд ме погледна с добрите си очи, не с намръщените.

— Някой ви е казал, че баща ми се е самоубил.

— Да.

— Но това не е вярно.

— О, така ли? — погледна ме въпросително Фройд.

— Аз го убих.

— Какво?

— Това беше единственият начин да преодолея едиповия си комплекс.

Фройд се взря в мене. За миг се побоях, че ще приеме думите ми насериозно. След това се разсмя на глас и стисна ръката ми. Благодари ми за помощта през седмицата, която бе прекарал в Ню Йорк, и особено за това, че бях спасил лекциите му в „Кларк“. Изпратих го до палубата. Лицето му изглеждаше доста по-дълбоко набраздено от преди седем дни, гърбът му — леко приведен, а очите му — остарели с десет години. Когато слизах от кораба, той извика името ми. Беше застанал на парапета, а аз бях направил само няколко крачки по мостчето.

— Ще бъде честен с тебе, момчето ми — каза той изпод подгизналия чадър. — Много съм подозрителен към тази ваша Америка. Бъди внимателен. Тя провокира най-лошото у хората — грубост, амбиция и жестокост. Тук има прекалено много пари. Видях лъжеморала, с който страната ви е известна, но той е много крехък и ще се разбие на парчета пред повика за задоволяване на инстинктите. Боя се, че Америка е грешка… Огромна грешка, ако трябва да съм точен, но все пак — грешка.

 

 

Това беше последната ми среща с Фройд в Америка. Същата вечер заведох Нора на покрива на Гилъндър билдинг, където се пресичаха „Насау“, „Бродуей“ и „Уол Стрийт“ — място, на което всеки ден се трупаха и губеха огромни богатства. В събота вечер „Уол стрийт“ бе пуста.

Когато е построена през 1897 година, деветнайсететажната сграда на Гилъндър е била четвъртият по височина небостъргач в Ню Йорк. На самия й връх имаше красив купол, от който се виждаше цял Манхатън.

Отидох у семейство Актън веднага щом изпратих Фройд. Г-жа Бигс ме посрещна като стар приятел. Харкорт и Милдред Актън никакви ги нямаше. Попитах за Нора. Г-жа Бигс се оттегли, бъбрейки, и тогава Нора се появи в цялата си прелест.

И двамата не знаехме какво да си кажем. Накрая я поканих да се разходим. Допълних, че за нея е препоръчително по медицински причини. Изведнъж ми се стори, че ще откаже и че никога повече няма да я видя.

— Добре — каза тя.

Дъждът бе спрял. Във въздуха се носеше мирис на мокър паваж, който в този град минаваше за свеж. Портиерът в Гелъндър ни изгледа, изслуша нашето обяснение, че искаме да видим прочутата гледка от покрива, и ни пусна да влезем.

Помещението под купола имаше четири прозореца, които гледаха към всички посоки на града. Всеки от тях бе насочен точно в една от посоките на компаса. На север виждахме набъбващия с всеки изминал ден Манхатън, плувнал в електрически светлини. На юг — края на острова, океана и горящата факла на Статуята на свободата.

— Обичам тази сграда — казах. — Канят се да я разрушат всеки момент. Това ще е най-високата постройка в историята на човечеството, която ще бъде взривена.

— Бил ли си някога щастлив? — попита ме Нора.

Замислих се.

— Д-р Фройд казва, че сме нещастни, когато не можем да се освободим от спомените си.

— А казва ли как да се освободим от тях?

— Като ги запомним.

Млъкнахме и двамата.

— Това не звучи много логично, докторе — каза Нора.

— Не.

Нора посочи покрив на една пресечка на север, почти на нашата височина.

— Виж, това е Хановър билдинг, където г-н Бануел се опита да ме целуне преди три години.

Не казах нищо.

— Ти си знаел? — попита тя. — Знаел си, че ще видим това място оттук?

Продължавах да мълча.

— Все още ме лекуваш — каза Нора.

— Никога не съм те лекувал.

Тя се загледа навън.

— Бях такава глупачка.

— Но не и на половина глупава като мене.

— Какво ще правиш сега? — попита Нора.

— Ще се върна в Уорчестър — отвърнах. — Ще практикувам медицина. Студентите ми се връщат след няколко седмици.

— Моята учебна година започва на двайсет и четвърти — каза Нора.

— Значи все пак ще следваш в „Барнард“?

— Да. Вече си купих учебници. Изнасям се от къщи. Ще живея в южната част на града, в пансиона „Брук хол“.

— И какво ще учиш в „Барнард“, г-це Актън? — попитах. — Шекспир за жени?

— Всъщност — отвърна тя развеселено — наистина мисля да се посветя на Елизабетинската драма и на психологията. А, освен това — и на криминалистиката.

— Абсурдна комбинация. Никой няма да я приеме сериозно.

Пак настъпи мълчание.

— Предполагам, че в такъв случай трябва да се сбогуваме — казах.

— Веднъж съм била щастлива — отвърна тя.

— Веднъж?

— Снощи — каза. — Сбогом, докторе. И благодаря.

Не отговорих. И добре направих. Защото ако не й бях дал този допълнителен миг тишина, тя може би нямаше да произнесе думите, които копнеех да чуя.

— Ще ме целунеш ли сега? — попита.

— Да те целуна? — попитах. — Ти си непълнолетна, г-це Актън. Не бих си и помислил.

— Аз съм като Пепеляшка — каза тя, — само че на обратно. В полунощ ставам на осемнайсет.

Настъпи полунощ. Целунах я. И така се получи, че не успях да напусна Ню Йорк нито веднъж през целия следващ месец.