Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (20)

18

Клара Бануел не изглеждаше притеснена като мене от ледения поглед на Нора. Запълни неловката пауза с непринудени фрази и си взе довиждане. Държеше така, сякаш двамата не бяхме хванати да стоим на няколко сантиметра един от друг. Протегна ми ръка, целуна Нора по бузата и предвидливо добави да не я изпращаме. Не искала да бави лечението на Нора нито миг повече. Секунди по-късно чух пътната врата да се затваря зад нея.

Нора стоеше на същото място, на което бе стояла г-жа Бануел преди минута. Не беше тактично да я оглеждам, като се имат предвид ужасните събития от предната нощ, но не можах да се въздържа. Беше абсурдно. Можеш да вървиш километри из Ню Йорк, като мене тази сутрин, или да киснеш цял месец на Централната гара и пак да не видиш наистина красива жена. А в разстояние на пет минути бях видял две изумителни красавици във всекидневната на семейство Актън. Колко различни обаче бяха те.

Нора не носеше никакви украшения — нито бижута, нито бродерии. Нямаше и воал. Бе облечена в семпла бяла блуза с ръкави до лактите, пъхната в колана на невероятно тясната й талия, от която се спускаше небесносиня плисирана пола. Деколтето на блузата й бе малко по-широко и разкриваше изящните й рамене и дългата й тънка шия. Тя бе вече почти гладка, синините бяха заздравели. Русата й коса бе прибрана както винаги на конска опашка, която стигаше почти до кръста. Както каза г-жа Бануел, тя си беше още момиченце. Младостта й извираше от всяка извивка, особено от румените й бузи и очите, които излъчваха младежка надежда, свежест и — бих казал — гняв.

— Мразя ви най-много от всичко на света — каза тя.

Значи сега повече от всякога бях поставен в положението на баща й. Сякаш водена от някаква непонятна предопределеност на съдбата, тя се бе появила във всекидневната точно както се бе оказала наблизо, когато Клара Бануел е била с баща й преди три години. Очевидната разлика, че между мене и г-жа Бануел не се случваше нищо, й убягваше. Това не ме изненада. Не мене гледаше тя с такова презрение, а баща си, облечен в моите дрехи. Ако бях искал нарочно да заздравя психоаналитичния трансфер, нямаше да мога да измисля по-добър начин. Нямаше и да мога да се надявам на по-щастливо стечение на обстоятелствата, ако исках да доведа анализа й до връхната му точка. Сега имах шанса — а и задължението — да се опитам да покажа на Нора погрешните й умопостроения, за да може тя да разбере, че гневът, който си мислеше, че изпитва към мене, всъщност е погрешно насочен и същинският негов обект е баща й.

С други думи, бях длъжен да погреба собствените си емоции. Трябваше да скрия и последния остатък от чувствата си към нея, без значение колко искрени и силни бяха те.

— Значи съм в немилост, г-це Актън — отвърнах, — защото ви обичам повече от всеки друг на земята.

В разстояние на няколко удара на сърцето ми настъпи пълна тишина.

— Така ли? — попита тя.

— Да.

— Но вие с Клара…

— Не. Кълна ви се.

— Не се ли…

— Не.

Нора задиша тежко. Прекалено тежко. Горните й дрехи бяха свободно скроени, но сякаш носеше нещо отдолу, което я стягаше. Дишането й бе концентрирано в горната част на торса. Притеснен, че може да припадне, я заведох до пътната врата и я отворих. Имаше нужда от въздух. От другата страна на улицата пъстрееше Грамърси парк. Нора пристъпи навън. Подсетих я, че трябва да се обади на родителите си, ако ще излиза.

— Защо? — попита тя. — Ще отидем само до парка.

Пресякохме улицата. Пред една от портите от ковано желязо Нора извади от чантичката си ключ в златно и черно. Стана малко неловко, докато й помагах да мине през вратата: трябваше да реша дали да й подам ръка, но предпочетох да не го правя.

От терапевтична гледна точка много бях загазил. Не се страхувах за себе си въпреки забележителния факт, че чувствата ми към това момиче, изглежда, не се влияеха от това, че може да е нестабилна или направо душевно болна. Ако Нора наистина се бе изгорила сама, съществуваха две възможности: или го бе направила съвсем съзнателно и преднамерено и се опитваше да излъже целия свят, или го бе извършила в състояние на несъзнателен транс, в някакъв вид хипноза или сомнамбулизъм, при което е изключила съзнанието си. Бих казал, че предпочитах първата възможност, но и двете бяха достатъчно обезпокоителни.

Не съжалявах, че й бях признал чувствата си. Обстоятелствата ме принудиха. Но ако споделянето на чувствата ми изглеждаше достойна постъпка, то всички действия в тяхно име бяха точно обратното. И най-изпадналият тип не би се възползвал от момиче в нейното положение. Трябваше да намеря начин да й покажа как разбирам нещата. Трябваше да се разгранича от ролята на влюбен, която току-що бях приел, и да се опитам отново да стана лекар.

— Г-це Актън — казах.

— Няма ли да ме наричате Нора, докторе?

— Не.

— Защо?

— Защото все още съм ваш лекар. За мене не сте Нора. Вие сте ми пациентка. — Не бях сигурен как ще го възприеме, но продължих. — Кажете ми какво се случи снощи. Не, почакайте: вчера в хотела казахте, че споменът ви за нападението в понеделник се е върнал. Първо ми кажете какво си спомняте за тогава.

— Трябва ли?

— Да.

Тя пожела да седнем и така се озовахме на пейка в един закътан ъгъл. Каза, че все още не знаела как е започнало и как се е озовала в това положение. Тази част от спомена не се била възстановила. Но си спомняла, че била вързана в тъмната спалня на родителите си. Стояла права, китките й били хванати над главата. Била само по комбинезон. Всички пердета и щори били спуснати.

Мъжът бил зад нея. Увил мека материя, вероятно коприна, около шията й и дърпал толкова силно, че не можела да диша, да не говорим да извика. Удрял я с кожена лента или камшик. Боляло, но се търпяло, било по-скоро като игриво напляскване. Но коприната около врата й я плашела. Струвало й се, че смята да я удуши с нея. Всеки път, когато стигала до ръба на припадъка, той отпускал леко хватката, колкото да я остави да си поеме дъх.

Започнал да я удря по-силно. Станало толкова болезнено, че едва издържала. След това хвърлил камшика и застанал толкова близо зад нея, че усетила дъха му върху раменете си. Докоснал я. Не каза точно къде, а и аз не попитах. В същото време част от тялото му — „твърда част“, както се изрази — се допряла в хълбока й. Мъжът издал грозен звук и след това допуснал грешка. Коприната около шията й внезапно се разхлабила. Тя поела дълбоко дъх и изпищяла с всички сили. Сигурно след това е припаднала. Следващото, което си спомня, е г-жа Бигс.

Нора запази спокойствие, докато говореше, ръцете й останаха скръстени в скута. Без да променя интонацията си, попита:

— Отвратен ли сте от мене?

— Не — казах. — Г-н Бануел ли присъства в този спомен?

— Така си мислех. Но кметът каза…

— Кметът каза, че Бануел е бил с него в неделя вечерта, когато другото момиче е било убито. Ако си спомняте, че Бануел ви е нападнал в понеделник, трябва да го заявите.

— Не знам — каза жално Нора. — Така си мисля. Не знам. Беше зад мене през цялото време.

— Разкажете ми за снощи — помолих.

И тя изля на един дъх историята за насилника в спалнята си. Този път беше убедена, че това е бил Бануел. Към края обаче пак се извърна от мене. Дали премълчаваше нещо?

— Аз дори не притежавам червило — каза тя разпалено. — И това ужасно нещо в шкафа ми. Откъде смятат, че съм го взела?

Отбелязах очевидното:

— И сега сте гримирана. — По устните й имаше съвсем лек гланц и малко руж по бузите.

— Но всичко е на Клара! — извика тя. — Тя ме гримира. Каза, че ми отива.

Помълчахме известно време. Тя заговори първа.

— Не вярвате нито дума от това, което ви разказах.

— Не вярвам, че бихте ме излъгали.

— Но аз бих го направила — отговори тя. — И съм го правила.

— Кога?

— Когато казах, че ви мразя — отвърна след дълга пауза.

— Кажете ми какво премълчавате.

— Какво имате предвид? — попита тя.

— Има още нещо в снощната случка, което ви кара да се съмнявате в себе си.

— Откъде знаете?

— Просто ми кажете.

И тя неохотно призна, че има нещо в целия епизод, което не може да си обясни. Гледната й точка, докато се развивали събитията, не била на обичайното ниво, а отгоре, над нападателя. Виждала се как лежи върху леглото сякаш била страничен наблюдател, а не жертва.

— Как е възможно това, докторе? — извика тя тихо.

— Не е възможно, нали?

Исках да я утеша, но това, което се канех да й кажа, никак не беше успокоително.

— Описвате начина, по който понякога виждаме нещата насън.

— Но ако съм сънувала, откъде са ми изгарянията? — прошепна тя. — Нали не съм се изгорила сама? Нали?

Не можех да й отговоря. Представях си дори още по-лош сценарий. Възможно ли бе сама да си е причинила и първите наранявания? Опитах се да си я представя как прокарва нож или бръснач по кожата си и руква кръв. Беше ми невъзможно да го повярвам.

В далечината внезапно избухнаха възгласи. Нора попита какво става. Казах й, че вероятно са стачници. Профсъюзните лидери бяха организирали шествие след вчерашните сблъсъци. Прочутият активист Гомпърс се бе заклел, че ще предизвика толкова мощни протести, че индустрията в града ще замре.

— Имат право да стачкуват — каза Нора, която явно искаше да смени темата. — Капиталистите трябва да се засрамят от себе си, експлоатират хората и не им плащат достатъчно, за да си хранят семействата. Виждали ли сте как живеят работниците?

Разказа ми как миналата пролет с Клара Бануел посещавали бедни семейства в Ист енд. Идеята била на Клара. Така се срещнали с Елси Сигел и китаеца, за когото разпитвал детектив Литълмор.

— Елси Сигел? — повторих. Леля Мами ми беше споменала за г-ца Сигел на бала. — Дето избягала във Вашнингтон?

— Да. Смятах, че е глупаво от нейна страна да се заглавиква с мисионерска дейност, когато хората умират без храна и подслон. Елси работеше само с мъже, а жените и децата страдат най-много.

Нора ми обясни, че Клара специално държала да подпомогнат семейства, чиито мъже са избягали или са убити при нещастни случаи. Клара и Нора се запознали с много такива фамилии, прекарвали часове в домовете им. Нора се грижела за най-малките, а Клара се сприятелявала с жените и по-големите деца. Започнали да ги посещават веднъж седмично и да им носят храна и неща от първа необходимост. Два пъти настанявали бебета в болницата, като така ги спасили от сериозни заболявания, дори смърт. Веднъж, добави мрачно Нора, изчезнало момиче. С Клара обиколили всички полицейски участъци и болници, накрая открили момичето в моргата. Патоанатомът казал, че е била изнасилена. Майката на момичето си нямала никого да я утеши и да й помогне, само Клара била до нея. Това лято Нора се сблъскала с невероятна мизерия, но също така — или поне аз предполагах, че е така — видяла семейна топлота и любов, които преди това не й били познати.

Когато завърши, двамата просто седяхме и се гледахме. Изведнъж тя каза:

— Ще ме целунете ли, ако ви помоля?

— Не ме молете, г-це Актън — казах.

Тя взе ръката ми и я придърпа към себе си, като допря пръстите ми до бузата си.

— Не — казах рязко.

Тя ме пусна веднага. За всичко бях виновен аз. Аз й бях дал всички основания да си мисли, че може да си позволи тази свобода. И сега издърпах черджето изпод краката й.

— Трябва да ми повярвате — казах. — За нищо друго не мечтая повече. Но не мога. Това значи да се възползвам от вас.

— Искам да се възползвате от мене — каза.

— Не.

— Защото съм на седемнайсет ли?

— Защото сте ми пациентка. Чуйте ме. Не бива да вярвате на чувствата, които си мислите, че изпитвате към мене. Те не са истински, а продукт на психоанализата. Случва се с всеки пациент, който се подлага на анализ.

Тя ме погледна все едно се шегувах.

— Смятате, че глупавите ви въпроси са ме накарали да ви предпочета?

— Помислите си. Първо бяхте безразлична към мене. След това изпитвахте гняв. След това — ревност. Накрая — нещо друго. Но всичко това не е насочено към мене. Не е причинено от нещо, което аз съм направил. Нито от това, което представлявам. Как тогава се получава? Вие не ме познавате. Нищо не знаете за мене. Всички тези чувства идват от други периоди от живота ви. Те изскачат на повърхността заради глупавите въпроси, които ви задавам. Но те се коренят другаде. Това са чувства, които изпитвате към други хора, не към мене.

— Смятате, че съм влюбена в някой друг? Кой? Не Джордж Бануел, нали?

— Възможно е да сте били.

— Никога. — На лицето й се изписа искрено отвращение. — Ненавиждам го.

Реших да рискувам. Не ми се искаше, защото очаквах оттук нататък да ме намрази, а и не му беше времето, но все пак бях длъжен.

— Д-р Фройд има една теория, г-це Актън. Може да ви потресе.

— Каква теория? — тя ставаше все по-раздразнителна.

— Предупреждавам ви, че е доста шокираща. Според него всички ние от най-ранна възраст таим в себе си тайни желания. Във вашия случай той смята, че когато сте видели г-жа Бануел, коленичила пред баща ви и заета с…

— Няма нужда да го произнасяте — прекъсна ме тя.

— Та той смята, че ревнувате.

Тя се взря в мене с празен поглед. Затруднявах се да се изразя ясно.

— Става дума за директна физическа ревност. Искам да кажа, че според д-р Фройд, когато сте видели какво прави г-жа Бануел с баща ви, вие сте пожелали да сте тази, която… че имате фантазии, в които сте тази, която…

— Спрете! — извика тя и запуши уши.

— Извинете.

— Откъде знаете това? — попита тя, бяла като призрак.

Ръцете й покриваха устата. Отчетох тази реакция. Чух думите. Но се опитвах да повярвам, че си въобразявам. Щеше ми се да й кажа: Причуват ми се разни неща, стори ми се че попитахте откъде Фройд знае.

— На никого не съм го казвала — прошепна тя — и почервеня цялата. — На никого. Как е могъл да разбере?

Взирах се в нея с празен поглед, както тя се бе взирала в мене преди малко.

— О, толкова съм порочна! — извика и избяга обратно у дома.

 

 

След като излезе от закусвалнята на Чайлд, Литълмор се отправи към участъка на Четиридесет и седма улица, за да провери дали са заловили Чонг Синг или Уилям Леон. Ако се вярва на случайните свидетели, всеки от двамата вече е трябвало да бъде арестуван стотици пъти, мърмореше раздразнено капитан Поуст. Часове след като разпространили описанията им, се обадили десетки души от целия град, дори от Джърси, за да кажат, че са видели Чонг. С Леон било още по-зле. Всеки, видял китаец с костюм и вратовръзка, се обаждал да посочи Уилям Леон.

— Джак Риърдън обикаля цял ден като гламав града — каза капитан Поуст. Имаше предвид полицая, който заедно с Литълмор намери трупа на г-ца Сигел. Беше единственият от хората на Поуст, който бе видял с очите си неуловимия Чонг Синг. Пращали Риъръдн по всички участъци, в които прибирали по някой „г-н Чонг“. Но навсякъде установявал фалшива тревога. — Няма смисъл. Блокирахме половината Китайски квартал и пак не сме ги хванали. Ще кажа на момчетата да престанат с арестите. Ето. Искаш ли да прегледаш някои от тези?

Поуст хвърли на Литълмор списък с докладвани, но все още неарестувани Чонгсинговци и Уилямлеоновци. Детективът го прочете и прокара пръст по ръкописните записки. Спря показалец по средата на страницата, където един ред му хвана окото. На него пишеше: „Речен канал. Китаец видян да работи на доковете. Твърди се, че отговаря на описанието на Чонг Синг.“

— Имаш ли кола? — попита Литълмор. — Искам да проверя този сигнал.

— Защо?

— Защото около доковете има червена глина — отвърна детективът.

Придружен от униформен полицай, Литълмор отпътува с единствената полицейска кола. Завиха по „Канал стрийт“ и поеха към източния край на града, където отскоро над Ист ривър се издигаха огромните тънки кули на Манхатънския мост. Литълмор се спря в края на строителната площадка и хвърли един поглед на работниците.

— Ето го — каза детективът и посочи с пръст. — Това е той.

Нямаше как да не забележи Чонг Синг: един-единствен открояващ се китаец сред тълпа бели и чернокожи работници. Тикаше ръчна количка, пълна със сгур.

— Тръгни право към него — нареди Литълмор на полицая. — Ако побегне, аз ще го хвана.

Чонг Синг не побягна. Като видя полицая, само наведе глава и продължи да бута количката. Офицерът постави ръка на рамото му и Чонг се предаде без бой. Останалите работници се спряха, за да погледат, но никой не се намеси. Когато полицаят отведе китаеца в колата, в която ги чакаше Литълмор, всички отдавна вече работеха сякаш нищо не се бе случило.

— Защо избягахте вчера, г-н Чонг?

— Не съм бягал. Отидох на работа. Нали виждате, ходя на работа.

— Ще се наложи да ви повдигна обвинение в съучастие в убийство. Разбирате ли какво говоря? Може да ви обесят. — Литълмор направи жест, за да илюстрира последното си твърдение.

— Нищо не знам — започна да го уверява китаецът. — Леон замина. После от стаята му започна да мирише. Това е всичко.

— Разбира се — каза детективът.

Литълмор отпрати полицая да закара Чонг Синг до Тумс, а той остана да поразгледа доковете. Парченцата на пъзела започваха да се разместват в ума на детектива — и да си пасват. Литълмор знаеше, че ще намери червена кал в основата на Манхатънския мост, и имаше предчувствие, че и Джордж Бануел е стъпвал в същата кал.

Всички знаеха, че Джордж Бануел строи кулите на Манхатънския мост. Когато кметът Макклелън възложи поръчката на неговата „Америкън стийл кампъни“, вестниците на Хърст веднага изреваха, че става въпрос за корупция, и заклеймиха кмета, че облагодетелства свой стар приятел. Освен това пророкуваха злорадо, че ще има закъснения, некачествена работа и завишаване на цените. Всъщност Бануел не само вдигна кулите в рамките на бюджета, но и за рекордно време. Лично надзираваше строителството, което наведе Литълмор на съответната идея.

Литълмор се разходи по реката и се смеси с мъжете. Можеше да се слее с всякаква тълпа, стига да поискаше. Отдаваше му се да общува с лекота, защото наистина не натоварваше околните — особено в трудни ситуации. Чонг Синг работеше на две места и все за г-н Джордж Бануел. Ама че интересна работа!

Детективът се добра до пренаселения централен кей точно когато се застъпваха смените. Стотици мръсни мъже с ботуши крачеха навън, а други на дълга върволица чакаха да се качат в асансьора и да слязат в кесона. Непрестанният механичен тътен на турбините изпълваше въздуха с бесен ритъм.

Ако попитаха Литълмор как бе усетил, че нещо не е в ред, че някаква беда се носи във въздуха, той нямаше да може да отговори. Разговори се с хората и бързо научи за трагичния край на Сиймъс Мали. Горкият Мали, казаха мъжете, още една жертва на кесоновата болест. Преди два дни го намерили да лежи мъртъв в асансьора, а по ушите и устата му имало засъхнала кръв.

Работниците сякаш се страхуваха от кесона, който наричаха „сандъка“ и „ковчега“. Някои го смятаха за прокълнат. Почти всички имаха болежки, които приписваха на него. Повечето твърдяха, че се радват, че работата по моста е почти завършена, но по-старите се смееха и отвръщаха, че бързо след като спрат да им плащат, потапянето под водата ще започне да им липсва. „Какво заплащане?“, попита едно от момчетата. „Три долара за дванайсет часа работа пари ли са?“

— Виж Мали — каза още той. — Дори не можеше да си позволи покрив над главата с тази надница. Затова е мъртъв. Те са го убили. Всички ни убиват.

Друг се намеси, за да уточни, че Мали имал дом, но също така имал и жена в него, затова си прекарвал нощите долу в сандъка.

Литълмор забеляза, че по целия кей има следи от червена глина, клекна да си завърже обувките и незабелязано взе проба. Попита дали г-н Бануел някога е идвал тук. Отговориха утвърдително. Казаха му, че г-н Бануел слизал поне веднъж дневно долу с ковчега, за да наблюдава работата. Понякога и негова чест кметът лично го придружавал.

Детективът попита добър работодател ли е Бануел. Ужасен, беше отговорът. Не се интересувал колко души умират долу в кесона, стига работата да вървяла бързо. Вчера за първи път показал някаква загриженост за работниците.

— И как така? — попита Литълмор.

— Каза ни да забравим за Пети прозорец.

„Прозорците“, обясниха мъжете, били отворите, през които се изхвърляли отпадъците от кесона. Всеки от тях си имал номер. Пети прозорец се запушил в началото на седмицата. Обикновено в подобна ситуация шефът незабавно нареждал да се разчисти, а работниците в кесона мразели тази задача, защото била трудна и опасна. Във вътрешността на прозореца трябвало да остане поне един човек, докато кухината се пълнела с вода. Но вчера за първи път Бануел им казал да не се притесняват. Някой предположи, че шефът сигурно се е размекнал. Другите не се съгласиха. Според тях Бануел не виждал смисъл да рискува, след като мостът бил пред приключване.

Литълмор се замисли над тази информация. След това отиде при асансьора.

Операторът на асансьора, сбръчкано старче без нито един косъм по главата, бе поседнал вътре на столче. Детективът го попита кой е заключил вратата преди две нощи, когато е умрял Мали.

— Аз — каза старецът със собственическо изражение.

— А когато заключихте, асансьорът горе до кея ли беше или долу?

— Горе, разбира се. Май не си много с акъла си, а, приятел? Как може асансьорът ми да е долу, щом аз съм горе?

Добър въпрос. Асансьорът се управляваше от човешка ръка. Само някой отвътре можеше да го вдигне и спусне. Затова когато операторът приключеше с последното извозване на хората, той трябваше да е задължително горе на кея. Старчето бе задало добър въпрос, но Литълмор му отвърна с подобен.

— Тогава как е стигнал горе?

— Какво?

— Мъртвият — каза Литълмор. — Мали. Той е останал долу във вторник вечерта, когато всички са се качили.

— Точно така. — Старецът поклати глава. — Горкият глупак. Не му беше за първи път. Казах му да не го прави. Казах му.

— А на следващата сутрин са го намерили в асансьора горе на кея?

— Точно така. Мъртъв като пън. Все още има следи от кръвта му. Опитвах се да я изчистя цели два дни и не успях. Мих я със сапун, със сода. Виждаш ли?

— Как се е качил до кея? — попита отново детективът.