Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (8)

6

Във вторник сутринта детектив Литълмор забеляза, че хлътналите бузи на патоанатома Хугел са по-изпити от обикновено. Торбичките под очите му бяха заживели свой живот, а тъмните кръгове около тях вече имаха нюанси. На Литълмор му се стори, че това, което бе открил, щеше да съживи патоанатома.

— И така, г-н Хугел — каза детективът, — ходих пак до „Балморал“. Чуйте какво научих там.

— Говори ли с камериерката? — попита веднага Хугел.

— Вече не работи там — отвърна детективът. — Уволнена е.

— Знаех си! — възкликна патоанатомът. — Разбра ли къде живее?

— О, намерих я и още как! Но чуйте първо това: отидох пак в спалнята на г-ца Ривърфорд, за да видя пак онзи механизъм на тавана — нали се сещате, на който според вас е била овесена. Оказахте се прав, имаше влакна от въже по него.

— Добре. Вярвам, че си ги изолирал, нали? — каза Хугел.

— Аха, взех ги. Както и целия механизъм — отвърна Литълмор, предизвиквайки на лицето на патоанатома неприятно изражение, издаващо лошо предчувствие. Детективът продължи: — Не ми се стори много здраво закрепен, затова се качих на леглото и го разклатих и той веднага излезе.

— Значи таванът не ти се е сторил много стабилен — каза патоанатомът, — затова си го разклатил и разбил. Отлична работа, детектив.

— Благодаря, г-н Хугел.

— Следващия път можеш направо да разрушиш цялата стая. Унищожи ли някое друго веществено доказателство?

— Не — отвърна, без да се замисля Литълмор. — Просто не разбирам как се изкърти толкова лесно. Как е могъл да я издържи?

— Ами очевидно я е издържал.

— Има още нещо, г-н Хугел, доста важно. Даже две неща. — Литълмор разказа за непознатия, който си тръгнал от „Балморал“ около полунощ в неделя с чанта в ръка. — Какво ще кажете за това, г-н Хугел? — попита гордо детективът. — Може той да го е извършил, нали?

— Сигурни ли са, че не живее там?

— Напълно. Никога преди това не са го виждали.

— И е носил чанта, казваш? — попита Хугел. — В коя ръка.

— Кларк не знаеше.

— Ти пита ли го?

— Естествено — каза Литълмор. — Трябваше да проверя дали е десничар.

Хугел изпръхтя мрачно.

— Значи не е нашият човек.

— Защо?

— Защото нашият човек има посивяваща коса и живее в сградата. — Патоанатомът се оживи. — Знаем, че г-ца Ривърфорд не е имала редовни посетители. Знаем също така, че в неделя вечер никой външен човек не е ходил при нея. Как тогава убиецът е влязъл в апартамента й? Вратата не е разбита. Има само една възможност. Почукал е, тя му е отворила. А дали момиче, което живее само, би отворило на когото и да е? Вечер? На непознат? Много се съмнявам. Но би отворило на съсед, някой, който живее в сградата, някой, когото очаква, може би някой, на когото и преди това е отваряла.

— Човекът, който събира и доставя прането? — предположи Литълмор…

Патоанатомът се взря в него.

— Това е второто нещо, което исках да ви кажа, г-н Хугел. Чуйте. Слязох в мазето на „Балморал“ и видях един китаец да оставя кални следи — червени кални следи. Взех проба. Калта е същата като тази, която открих в спалнята на г-ца Ривърфорд. Сигурен съм. Може той да е убиецът.

— Китаец — повтори патоанатомът.

— Опитах се да го хвана, но ми се изплъзна. Работи в пералнята. Може би той е занесъл прането в апартамента на г-ца Ривърфорд в неделя вечер. Тя му отваря вратата и той я убива. След това се връща в пералното помещение и никой нищо не разбира.

— Литълмор — каза патоанатомът и въздъхна дълбоко, — убиецът не е китаец, който работи в пералнята. Той е богаташ. В това сме сигурни.

— Не, г-н Хугел, вие така решихте, защото я е душил със скъпа копринена вратовръзка, но който работи в пералнята, по цял ден пере такива вратовръзки. Възможно е китаецът да е откраднал една и да е убил с нея г-ца Ривърфорд.

— И с какъв мотив? — попита патоанатомът.

— Не знам. Може да му харесва да убива млади момичета, като онзи от Чикаго. Освен това г-ца Ривърфорд е от Чикаго. Не мислите ли…

— Не, детектив, не мисля. Нито вярвам, че китаецът има нещо общо с убийството на г-ца Ривърфорд.

— Но калта…

— Забрави за калта.

— Но китаецът избяга, когато…

— Никакъв китаец! Не ме ли чу, Литълмор! Никакъв китаец не се вписва по никакъв начин в схемата на това убийство. Убиецът е поне метър и осемдесет. Бял е: космите, които намерих по тялото й, са на бял човек. Камериерката — в нея е ключът към загадката. Тя какво ти каза?

 

 

Отидох на закуска. Имах петнайсет минути до сеанса с г-ца Актън. Фройд също тъкмо сядаше. Брил и Ференци вече бяха на масата. Пред Брил имаше три празни чинии и вече работеше по четвърта. Предния ден му бях казал, че университетът „Кларк“ ще плати закуската му. Очевидно наваксваше пропуснатото.

— Ето това е Америка — каза той на Фройд. — Започва се с печени овесени ядки със захар и сметана, след това горещо агнешко краче с пържени картофи, купа бухти с прясно масло и накрая кейк от черно елдово брашно с върмонтски кленов сироп. Аз съм в рая.

— А аз не — отвърна Фройд.

Очевидно имаше храносмилателни проблеми. Каза, че нашата храна му била прекалено тежка.

— На мене също — оплака се Ференци, пред когото имаше само чаша чай, и добави мрачно: — Май е от майонезената салата.

— Къде е Юнг? — попита Фройд.

— Нямам представа — отвърна Брил. — Но знам къде е бил в неделя вечер.

— В неделя вечер? В неделя вечер си легна — каза Фройд.

— О, не, не е било така — отговори Брил с тон, който според него би трябвало да е тайнствен. — Знам и с кого е бил. Ето, ще ви покажа. Вижте това.

Брил извади изпод стола си дебела купчина книжа, хванати с ластик, някъде към триста страници. На най-горната пишеше „Избрани записки по хистерия и други неврози“ от Зигмунд Фройд, превод и предговор от Е. А. Брил.

— Първата ти книга на английски — каза Брил и блеснал от гордост, каквато никога не бях виждал да показва преди, предаде ръкописа на Фройд. — Ще предизвика сензация, ще видиш.

— Много се радвам, Ейбрахам — каза Фройд и му върна ръкописа. — Наистина се радвам. Но ти ни разказваше за Юнг.

Лицето на Брил се помрачи. Стана от мястото си, вирна брадичка и заяви високопарно:

— Значи така се отнасяш към работата на живота ми, която ми отне дванайсет месеца. Някои сънища и мечти не бива да се тълкуват, а да се действа по тях. Сбогом.

И отново седна.

— Извинявайте, не знам какво ми стана — каза. — Предполагам, че за миг си представих, че съм Юнг. — Мисълта за Брил в ролята на Юнг разсмя Ференци, но Фройд не трепна. Брил се покашля и насочи вниманието ни към името на издателя си, отпечатано на заглавната страница — Смит Ели Джелиф. — Джелиф издава „Журнал по нервни болести“ — продължи Брил. — Лекар е, богат като Крез, с много добри връзки и също запален по каузата ни — благодарение на мене. За бога, ще превърна този Гомор в рая на психоанализата, ще видите. Та нашият приятел Юнг е имал тайна среща с Джелиф в неделя вечер.

Оказа се, че когато Брил взел тази сутрин ръкописа от Джелиф, издателят споменал, че поканил Юнг в дома си на вечеря в неделя. А Юнг не ни беше говорил нищо за тази среща.

— Оказва се, че основната им тема на разговор е било местонахождението на най-добрите манхатънски бардаци, но чуйте това — продължи Брил. — Джелиф помолил Юнг да изнесе следващата седмица поредица от лекции по психоанализа в университета „Фордъм“, учебното заведение на йезуитите.

— Но това е прекрасна новина! — възкликна Фройд.

— Така ли? — попита Брил. — А защо Юнг, а не ти?

— Ейбрахам, аз ще изнасям всеки ден лекции в Масачузетс, започвам във вторник идущата седмица. Няма да мога да бъда и в Ню Йорк по същото време.

— Но защо е тази тайнственост? Защо крие срещата си с Джелиф?

Никой от нас нямаше отговор на този въпрос. На Фройд обаче не му пукаше и заяви, че несъмнено има уважителни причини за дискретността на Юнг.

През цялото време държах дебелия ръкопис на Брил. Прочетох първите две страници, обърнах на третата и бях изненадан, че тя е почти празна. На нея имаше само шест печатни реда: бяха центрирани, с изпъкващи главни букви. Някакъв библейски цитат.

— Какво е това? — попитах и му показах страницата.

Ференци взе листа от ръцете ми и го прочете:

ОБРЕЖЕТЕ СЕ ЗАРАДИ ГОСПОДА И СНЕМЕТЕ

КРАЙНАТА ПЛЪТ ОТ СЪРЦЕТО СИ,

ИУДИНИ МЪЖЕ И ИЕРУСАЛИМСКИ ЖИТЕЛИ,

ДА СЕ НЕ ЯВИ МОЯТ ГНЯВ КАТО ОГЪН

И ДА НЕ ПЛАМНЕ НЕУГАСНО

ПОРАДИ ВАШИТЕ ЛОШИ НАКЛОННОСТИ.

— Еремия^[1], нали? — добави Ференци, като демонстрира доста по-добри от моите познания за Библията. — Какво прави пророк Еремия в книгата ти за хистериите?

Още по-странно беше, че в долния край на страницата, която Ференци постави в средата на масата, имаше изображение на лице. Приличаше на изпит източен мъдрец с тюрбан на главата, дълъг нос, още по-дълга брада и широко отворени хипнотизиращи очи.

— Индус? — попита Ференци.

— Или арабин? — предположих аз.

А най-странно от всичко беше, че следващата страница от ръкописа беше съвсем същата — полупразна, с библейски цитат в центъра, но без ококорено лице с чалма. Прелистих останалите, всичките бяха еднакви, но без лицето.

— Това да не е някаква шега, Брил? — каза Фройд.

Не беше, ако съдех по физиономията на Брил.

 

 

Детектив Литълмор беше горчиво разочарован от пренебрежението на патоанатома към неговите разкрития, но позволи на Хугел да смени темата и да насочи разговора пак към камериерката на г-ца Ривърфорд, която също му бе дала интересна информация.

— Тя наистина е доста притеснена, г-н Хугел, ще ми се да мога да й помогна — каза детективът.

Всъщност точно това бе направил: като разбра, че Бети не е много склонна да говори, я заведе до един автомат за сода. Каза й, че знае всичко, и тя се отприщи. Започна да нарежда колко несправедливо са постъпили с нея. Защо я били уволнили? Тя не била направила нищо лошо. Другите момичета крадели дребни пари от апартаментите — защо не са уволнили някоя от тях? И какво щяла да прави сега? Оказа се, че бащата на Бети починал предната година. През последните два месеца тя издържала цялото си семейство със заплатата от „Балморал“.

— Какво ти каза тя, детектив? — попита патоанатомът, хапейки устни.

— Бети ми обясни, че не обичала да ходи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Смята, че бил населен с духове. На два пъти можела да се закълне, че чула бебешки плач, а жилището било празно. Каза също, че г-ца Ривърфорд била странна. Появила се от нищото преди четири седмици, без някой да пренася покъщнината й. Апартаментът бил обзаведен, преди да се нанесе в него. Била тиха и затворена. Не създавала проблеми. Сама си оправяла леглото. Била мила. Веднъж се опитала да подари на Бети обици. Бети я попитала дали са с истински диаманти и когато г-ца Ривърфорд потвърдила, Бети отказала да ги вземе. Почти не се срещали. Известно време работела нощем и тогава на два пъти видяла г-ца Ривърфорд. Иначе тя ставала и излизала обикновено преди седем, когато Бети отивала в жилището й. Един от портиерите ми каза, че г-ца Ривърфорд на няколко пъти напускала сградата преди шест. Какво ли означава това, г-н Хугел?

— Означава — отвърна патоанатомът, — че ще трябва да пратиш някого в Чикаго.

— Да говори със семейството й?

— Точно така. Какво ти каза камериерката за спалнята й?

— Работата е там, че Бети не си спомня много добре точно това. Помни само лицето на г-ца Ривърфорд, когато влязла там.

— Дали е видяла нещо около или върху мъртвото момиче?

— Попитах я, г-н Хугел. Не помни.

— Нищо?

— Само че очите на г-ца Ривърфорд били отворени и изцъклени.

— Малка тъпа идиотка.

— Не бихте го казали, ако я познавахте — противопостави се Литълмор леко изненадан. — Откъде знаете, че нещо е пипано?

— Какво?

— Казвате, че нещо е пипано в стаята след влизането на Бети преди вашето идване. Мислех си, че веднага са заключили апартамента и са оставили прислужник в коридора, който да не пуска никого, докато вие дойдете.

— И аз така мислех — отвърна патоанатомът, разхождайки се по килима на тесния си офис. — Така ни казаха.

— Тогава защо мислите, че някой е влизал в стаята?

— Защо? — повтори Хугел и се намръщи. — Искаш да знаеш защо? Много добре, г-н Литълмор. Последвай ме.

Патоанатомът излезе. Детективът го последва три етажа надолу, после през лабиринта от излющени коридори до моргата. Хугел отключи една врата с арка. Отвори я и в лицето на Литълмор лъхна застоял леден въздух. Видя редици от трупове на дървени полици, някои голи и изпружени, други увити в чаршафи. Не можеше да се удържи да не погледне към интимните им части, което го отврати.

— Никой — заяви патоанатомът — не би забелязал тази улика освен… Никой. — Отиде към дъното на помещението, където на най-отдалечената полица лежеше труп, покрит с бял чаршаф, на който пишеше „Ривърфорд, Е.: 29.08.09“. — А сега погледни внимателно, детектив, и ми кажи какво точно виждаш.

Патоанатомът рязко дръпна чаршафа. Литълмор се опули срещу трупа. Хугел също се обърна да погледне тялото. Причината за смайването на детектива беше следната: под чаршафа не лежеше Елизабет Ривърфорд, а старец с отпусната кожа и черни зъби.

 

 

Взех асансьора до етажа на г-ца Актън, след това се сетих, че първо трябва да се отбия да си взема листове и писалка. Странните библейски цитати в ръкописа бяха потресли Брил. Изглеждаше наистина уплашен. Каза, че веднага отива при издателя си, за да потърси обяснение; но на мене ми се стори, че може би не ни казва всичко.

Смятах, че Фройд ще присъства на първите ми среща с г-ца Актън, но той ми каза да му докладвам след края на всеки сеанс. Смятал, че присъствието му ще попречи на трансфера.

Трансферът е психоаналитично явление. Фройд го открил случайно и бил доста изненадан. Пациент след пациент откликвали на психоанализата, като започвали да го обожават или от време на време да го мразят. Отначало се опитвал да не обръща внимание на тези им чувства, като ги разглеждал като нежелани спонтанни замърсявания на терапевтичните отношения. Но с времето открил колко са важни както за заболяването, така и за лечението на пациента. Болният възпроизвеждал в кабинета на психоаналитика конфликтите, довели до появата на симптомите, и пренасял върху лекаря потиснатите желания, които причинявали болестта. Това не било случайно: Фройд открил, че страданието хистерия се основава на трансфер върху други индивиди, понякога дори върху предмети, на множество дълбоко погребани желания и емоции, появили се в детството и останали незадоволени. Започнал да анализира това явление с пациентите чрез изваждане на светло на трансфера и изследване на причинилите го обстоятелства. Така всъщност психоанализата превръща несъзнаваното в съзнавано и отстранява причината за заболяването.

И така оказало се, че трансферът е най-важното откритие на Фройд. Дали някога щях да разбера какво е да стигнеш до извод с подобно значение? Преди десет години ми се стори, че съм го почувствал. На 31 декември 1899 година го обявих развълнувано пред баща си, като прекъснах работата му в кабинета няколко часа преди да пристигнат гостите за новогодишното парти, което майка ми традиционно организираше. Той беше доста изненадан и, предполагам, раздразнен, че прекъснах работата му, макар че не го изрази. Казах му, че съм открил нещо с огромен потенциал, и помолих за разрешение да му го разкажа. Той наклони глава.

— Продължавай — каза.

Заявих, че още от зората на модерните времена един странен факт се повтаря при всички велики революционни проблясъци на гениалност, независимо дали става въпрос за наука или изкуство. Всички те се случват при смяната на столетията и по-точно — в първото десетилетие на новия век.

Коя личност и с кое свое постижение може да претендира, че с гения си е променила в световен мащаб развитието и историята на живописта, поезията, скулптурата, естествените науки, драмата, литературата, музиката, физиката? В областта на живописта познавачите единодушно посочват фреските в параклиса на семейство Скровени, където Джото въвежда триизмерното изображение. Това се случва между 1303 и 1305 година. В поезията със сигурност трябва да се коронова Данте и неговият „Ад“, първата велика творба, написана на местно наречие, която поетът започва малко след изгонването си от Флоренция през 1302 година. В скулптурата има само една възможност — Давид на Микеланджело, изсечен от цял мраморен блок през 1501 година. Същата година бележи и радикална революция в естествените науки, защото точно тогава някой си Николай от Торун отишъл в Падуа, твърдейки, че иска да учи медицина, но надявайки се тайно да продължи с астрономическите си наблюдения, чрез които стига до една забранена истина. Днес той ни е познат като Коперник. В литературата не можем да не изберем първообраза на всички романи „Дон Кихот“, който поел срещу мелниците през 1604 година. В музиката никой не би оспорил повратния за историята гений на Бетовен: той композира Първата си симфония през 1800 година, новаторската „Героична“ през 1803 година, а Петата — през 1807.

Ето теорията, която развих пред баща си. Беше незряла, признавам, но бях само на седемнайсет. Смятах, че е невероятно щастие да се живее на границата между два века. Предвещавах вълна от велики достижения през следващите няколко години. А какво ли не бих дал да живея при смяната на хилядолетията сто години по-късно!

— Виждам, че си наистина ентусиазиран — каза вяло баща ми.

И нищо повече. Сбърках, като му показах колко съм развълнуван. „Ентусиазиран“ за баща ми беше епитет с изключително негативно значение.

Но моят „ентусиазъм“ беше отмъстен. През 1905 година неизвестен швейцарски агент по патентите от немско-еврейски произход създаде теорията на относителността. Дванайсет месеца по-късно моите професори в „Харвард“ започнаха да твърдят, че този Айнщайн е променил завинаги представите ни за времето и пространството. Признавам, че в изкуството не се случи нищо. През 1903 година клубът „Сейнт Ботолф“ доста се развълнува заради лилиите на някакъв французин^[2], но после се изясни, че става въпрос за художник, който просто започнал да губи зрението си. Но що се отнася за опознаването на човешката психика, предсказанията ми напълно се сбъднаха. Зигмунд Фройд публикува своя труд „Тълкуване на сънищата“ през 1900 година. Баща ми би погледнал с насмешка, но аз съм убеден, че Фройд също е променил мисленето ни завинаги. След него ние никога няма да гледаме на себе си и на другите по същия начин.

Майка ми винаги ме бе „защитавала“ от баща ми. Това ме дразнеше. Нямах нужда от нейната закрила. По-големият ми брат имаше, но в неговия случай тактиката й не беше резултатна. Какво преимущество да си второ дете! Не че ме фаворизираха, но когато настъпи моментът баща ми да се заеме с мене, аз вече се бях научил да бъда непроницаем и той не можеше да ми причини сериозни травми. Имах си обаче ахилесова пета, която той с течение на времето докопа. Това беше Шекспир.

Баща ми никога не каза на глас, че увлечението ми по Шекспир е прекалено, но даде ясно да се разбере, че мисли така. Според него имаше нещо нездраво и същевременно самовлюбено в това, че изпитвам по-голям интерес към художествената измислица, и особено към „Хамлет“, отколкото към действителността. Само веднъж даде воля на това свое усещане. Бях на тринайсет години, мислех, че вкъщи няма никого и рецитирах Хамлетовото „Каква му е Хекуба? Той какво е за нея, че тъй плаче?“ Вероятно съм разсичал въздуха прекалено темпераментно, когато съм произнасял „Злодей развратен, кървав!“ или сигурно съм викал малко по-пронизително „О, мъст!“. Без да подозирам, баща ми видял всичко. Когато свърших рецитацията, той се покашля и ме попита какъв ми е Хамлет и аз какъв съм му, че трябва да плача за него?

Няма нужда да казвам, че не бях плакал. Никога не бях проронил и сълза, доколкото си спомням. Баща ми, ако не възнамеряваше просто да ме сконфузи, искаше да ми покаже, че отдадеността ми на „Хамлет“ е абсолютно безсмислена в реалния живот — нито има полза за бъдещето ми, нито ще помогне на света. Искаше да ме накара да проумея това отрано. Успя. Освен това знаех, че е прав.

Но случката не се отрази на страстта ми към Шекспир. Сигурно ви направи впечатление, че не споменах поета от Стратфорд в своя списък на гениите, които са променили света. Не го включих и когато представих теорията си на баща си през 1899 година. Това беше стратегически ход. Исках да видя дали ще се хване на въдицата. Щеше да му е много удобно да използва „възлюбления ми Шекспир“, както го наричаше, срещу мене. Беше прекалено проницателен, за да му давам примери с Дикенс или Толстой: веднага щеше да отбележи, че би трябвало да ги нарека класици гиганти от средата на столетието си, майстори на вълнуващата форма, но не и създатели, новатори. Освен това беше наясно, че никога не бих отрекъл наличието на революционна гениалност у Шекспир и така бих го превърнал в лесно и унищожително опровержение на собствената си теория.

Вероятно баща ми е надушил капана. Може би е познавал темата по-добре, отколкото предполагах тогава. Във всеки случай не ме попита и на мене не ми се наложи да му казвам, че пиесата „Хамлет“ е написана през 1600 година. Нито получих шанса да припомня, че не съм единственият пристрастен към Шекспир. Някога хората са били готови да умрат за „Хамлет“. Баща ми не знаеше, а и всички бяха забравили, но преди време тук, в некултивираните Съединени щати, е имало бунт заради „Хамлет“. Само преди 60 години прочутият американски актьор Едуин Форест гледал на английска сцена също така прочутия аристократичен британски трагик Уилям Макреди в ролята на датския принц. Форест изразил недвусмисленото си отвращение. Той самият имал мускулесто телосложение и произхождал от бедно семейство с демократични убеждения. Смятал, че хилавият Хамлет на Макреди се перчи твърде префърцунено по сцената, което е абсурдно и унижава благородния принц. Това мнение сложило началото на публичен спор между двете световни величия, който ескалирал непрекъснато. Форест бил изхвърлен от афишите в Англия, а когато Макреди пристигнал в Америка, му върнали услугата. Към сцената полетели яйца със съмнителна преснота, стари обувки, медни монети и дори столове. Кулминацията на този сблъсък настъпила пред старата „Астор плейс опера хауз“ в Манхатън на 7 май 1849 година, когато там се събрали петнайсет хиляди враждебно настроени зрители, решени да провалят представление на Макреди. Неопитният нюйоркски кмет, който встъпил в длъжност само два месеца по-рано, повикал полиция и дал заповед да се стреля по тълпата. В онази вечер загинали двайсет-трийсет души.

И всичко нахалост, би казал баща ми: за Хамлет. Но винаги така се получава. На хората им пука най-много за най-нереалните неща. За мене медицината олицетворяваше действителността. Нищо, което вършех, преди да започна да следвам медицина, вече не ми изглеждаше истинско, а само игра. Затова бащите трябва да умрат — за да направят света реално място, където да живеят синовете им.

Същото е и с трансфера: пациентът развива към лекаря привързаност от най-интензивен емоционален характер. Пациентките плачат за терапевтите си, често им се предлагат, готови са да умрат за тях. Но всичко това е фикция, химера. В действителност чувствата им нямат нищо общо с лекаря, върху чиято персона проектират най-бурните си и смущаващи стремежи, които би трябвало в нормално състояние да насочат в друга посока. Най-грубата грешка, която може да допусне един психоаналитик, е да приеме тези сурогатни чувства, независимо дали става въпрос за съблазняване или омраза, за истински. Така убеждавах сам себе си, докато вървях по коридора към стаята на г-ца Актън.