Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (13)

11

В сряда се събудих в шест сутринта. Не бях сънувал Нора Актън, в това бях сигурен, но веднага щом отворих очи в облицованата с дървена ламперия бяла хотелска стая, вече мислех за нея. Възможно ли е симптомите да се дължат на сексуално влечение към баща й? Очевидно това беше посоката на мисълта на Фройд. Не исках да го повярвам, отвращаваше ме.

Никога не бях харесвал Едип. Не харесвах пиесата, човека, както и едноименната теория на Фройд. Това бе единственият аспект на психоанализата, който така й не приех. Че имаме подсъзнателен живот, че непрекъснато потискаме забранените сексуални желания и агресията, която това потискане поражда, че това се проявява в сънищата ни, грешките на езика, неврозите ни — в това вярвах. Но че мъжете искат да правят секс с майките си, а момичетата с бащите си — това не можех да приема. Фройд би казал, разбира се, че скептицизмът ми е вид „съпротива“. Би казал, че не искам теорията за едиповия комплекс да е вярна. Без съмнение това беше така. Но съпротивата, или каквото там беше, със сигурност не доказваше състоятелността на отхвърляната идея.

Затова се връщах непрекъснато към Хамлет и неустоимата, но объркваща интерпретация на Фройд. Казано накратко, Фройд бе съсякъл дълго просъществувалото обяснение, че Хамлет, както твърдеше „прадядото на Юнг“ Гьоте, е прекалено интелектуален естет, който е изначално неспособен на решително действие. Фройд отбелязва, че Хамлет непрекъснато взима действени решения. Убива Полоний. Планира и представя своята пиеса. Примамва Клавдий да признае вината си. Изпраща Розенкрац и Гилденстерн на смърт. Очевидно само едно нещо не може да направи: да отмъсти на злодея, който е убил баща му и спи с майка му.

И причината за това, казва Фройд, е проста. Хамлет вижда у чичо си реализирани своите собствени скрити желания: своя едипов комплекс. Клавдий е направил това, което самият Хамлет би искал. „Така омразата, която би трябвало да го отведе към отмъщението — да цитирам точните думи на Фройд, — е заместена с упреци към самия Хамлет и угризения на съвестта.“ Че Хамлет непрекъснато се упреква, това не може да се отрече. През цялото време той се самобичува, и то прекалено строго, почти ирационално. Обмисля дори самоубийство. Или поне така винаги се е тълкувал монологът му „Да бъдеш или да не бъдеш“. Хамлет се пита дали да не отнеме собствения си живот. Защо? Защо Хамлет ще се чувства виновен и ще замисля да се самоубие, ако иска да отмъсти за баща си? Никой за триста години не бе успял да разтълкува най-известния монолог в пиесата — докато не се появи Фройд.

Според него Хамлет знае — подсъзнателно обаче, — че самият той е искал да убие баща си и да го замести в леглото на майка си — точно както е направил Клавдий. Затова Клавдий е въплъщение на тайните копнежи на самия Хамлет. Той е неговият огледален образ. Мислите му се лутат от отмъщението през вината към самоубийството, защото вижда себе си в чичо си. Убийството на Клавдий би било повторно разиграване на собствените му едипови комплекси и някакъв вид самоунищожение. Затова Хамлет е парализиран. Затова не може да отмъсти. Той е хистерик, страдащ от смазваща вина заради едиповите си желания, които не е успял да потисне.

И въпреки това ми се струваше, че може да има и друго обяснение. Монологът „Да бъдеш или да не бъдеш?“ трябва да има и друго значение. Ако можех да го разгадая, щях да оправдая цялата си съпротива срещу теорията за едиповия комплекс. Но така и не успявах.

Като слязох за закуска, намерих Брил и Ференци на същата маса, на която бяха и предния ден. Брил мъжествено се бореше с пържолата и яйцата в чинията си. Ференци се държеше по-кротко: твърдеше, че цял ден няма да хапне и троха. И двамата разговаряха с мене малко пресилено любезно. Стори ми се, че бях прекъснал някакъв личен техен разговор.

— Всички келнери — каза Ференци — са негри. Това обичайно ли е в Америка?

— Само в по-добрите заведения — отвърна Брил. — Не забравяй, че нюйоркчаните бяха против равенството, докато не им светна: запазват черните като прислуга, която ще им струва по-малко.

— Ню Йорк не е бил против расовото равенство — заявих.

— Значи бунтът не е противопоставяне? — попита Брил.

— Не му обръщайте внимание, Янгър — каза Ференци. — Наистина не си струва.

— Да, не ми обръщайте внимание — отвърна Брил. — И без това никой не го прави. Вместо това всички трябва да се грижим за Юнг, защото той е „по-важен от всички нас, взети заедно“.

Осъзнах, че темата на разговора им, преди да вляза, е бил точно Юнг. Попитах ги дали биха могли да ми разяснят отношенията между Фройд и Юнг. И те ме ориентираха.

Наскоро, през последните две години, Фройд привлякъл нова група последователи от Цюрих. Швейцарците били презирани от първите виенски ученици на Фройд, чиято ревност се засилила, когато Фройд направил Юнг главен редактор на „Психоаналитичен годишник“, първото периодично издание в света, посветено на новата психология. На тази позиция Юнг получил властта да оценява достойнствата на работата на всички останали. Виенчаните възразили, че Юнг не е напълно прегърнал идеята за „сексуалната етиология“: сърцевината на откритията на Фройд, че потискането на сексуалните желания е причината за хистерията и за други душевни заболявания. Усетили, че издигането на Юнг показва фаворизирането му от страна на Фройд, и били съвсем на прав път, както се изрази Брил. Фройд не само че фаворизирал Юнг, но вече го бил избрал за „коронован принц“ и „наследник“ — човека, който щял да продължи неговото дело.

Не споменах, че вече бях чувал Фройд да заявява същото на Юнг предната вечер най-вече защото не ми се щеше да описвам конфузията, сполетяла Фройд. Отбелязах, че Юнг изглежда много чувствителен към мнението на Фройд за себе си.

— О, с всички ни е така — отговори Ференци. — Но без съмнение отношенията между Фройд и Юнг са като между баща и син. Видях го с очите си на кораба. Затова Юнг е толкова чувствителен към всеки упрек. Веднага почва да се гневи. Особено относно трансфера. Юнг поддържа — как да се изразя? — различна философия за трансфера.

— Наистина? Публикувал ли я е? — попитах.

Ференци и Брил се спогледаха.

— Не точно. Говоря за подхода му към пациентите. По-точно… ааа… пациентките. Разбираш какво имам предвид.

Започвах да схващам.

— Спи с тях — прошепна Брил. — Прословут е с това.

— Аз лично никога не го правя — каза Ференци. — Но не съм се сблъсквал и с прекалено големи изкушения, така че в моя случай поздравленията биха били прибързани.

— Фройд знае ли?

Този път Ференци зашепна.

— Една от пациентките на Юнг, доста разстроена, писала на Фройд и му разказала всичко. Фройд ми показа писмото на кораба. Има дори писмо от Юнг до майката на момичето — много странно. Фройд се обърна към мене за съвет. — Ференци явно се гордееше с това. — Казах му да не приема думите на момичето за чиста монета. Аз, разбира се, вече знаех. Всички знаят. Красиво момиче, еврейка, студентка. Казват, че Юнг не се отнесъл добре с нея.

— О, не! — намеси се Брил, впил очи във входа на трапезарията.

Тъкмо влизаше Фройд, придружен от човек, с когото се бях запознал на конгреса по психоанализа в Ню Хейвън преди няколко месеца — Ърнест Джоунс, британски последовател на Фройд.

Джоунс бе дошъл в Ню Йорк, за да прекара с нашата групичка една седмица. В събота щеше да пътува с нас за „Кларк“. Д-р Джоунс беше около четиридесетгодишен, нисък като Брил, но по-пълен, с изключително бледо лице, тъмна добре намазана с брилянтин коса, почти без брадичка и пристисната тънкоуста усмивка, която излъчваше повече самодоволство отколкото благоразположение. Имаше странния навик да отклонява поглед от хората, когато се обръща към тях. Фройд, който се шегуваше нещо с него, докато се приближаваха към нас, очевидно се радваше да го види. Но нито Брил, нито Ференци показаха, че споделят това му чувство.

— Шандор Ференци — каза Джоунс. — Каква изненада, стари приятелю. Но ти май не беше поканен, нали? Имам предвид — не си поканен да изнесеш доклад в „Кларк“?

— Не — отвърна Ференци, — но…

— И Ейбрахам Брил — продължи Джоунс, като зарея поглед из стаята, сякаш очакваше да открие още някого, когото познава. — Как сме? Все още само с трима пациенти?

— Четирима — каза Брил.

— Е, смятай се за късметлия, старче — отвърна Джоунс. — Аз така съм затънал в пациенти в Торонто, че нямам и минута да напиша и два реда. Засега съм готов само с ръкописа на „Неврология“, малко нещо от „Лудостта“ и лекцията, която изнесох в Ню Хемпшър и която Принс иска да публикува. Ами ти, Брил, каниш ли се да издадеш нещо?

След подмятанията на Джоунс атмосферата можеше да се нарече всякак, но не и сърдечна. По лицето на Брил се изписа изражение на престорено разочарование.

— Боя се, че само книгата на Фройд за хистерията.

Джоунс раздвижи устни, но не каза нищо.

— Да, само моя превод на Фройд — продължи Брил. — Немският ми се оказа по-скован, отколкото предполагах, но свърши работа.

По лицето на Джоунс грейна облекчение.

— Фройд няма нужда от превод на немски, глупако. Той пише на немски. Има нужда от превод на английски.

— Аз съм неговият преводач на английски — каза Брил.

Джоунс беше като ударен от гръм. Обърна се към Фройд.

— Вие… вие… нали не сте… как сте позволили на Брил да ви превежда на английски? — и към Брил: — Английският ти достатъчно добър ли е за това, старче? Та ти си имигрант в края на краищата.

— Ърнест — каза Фройд, — показваш ревност.

— Аз? — отвърна Джоунс. — Да ревнувам от Брил? Нима е възможно?

В този миг момче със сребърен поднос в ръце извика името на Брил. Върху подноса имаше плик. Брил самодоволно остави на момчето бакшиш от десет цента.

— Винаги съм си мечтал да получа телеграма в хотел — каза той весело. — Замалко да си пратя една сам на себе си вчера просто за да видя какво е.

Когато обаче извади съобщението от плика, изражението му се промени. Лицето му замръзна. Ференци грабна листа от ръцете му и ни го показа. Телеграмата гласеше:

И ТОГАВА БОГ ИЗСИПА ОГЪН И ЖУПЕЛ НАД

СОДОМ ТОЧКА И ДИМЪТ СЕ ИЗДИГНА КАТО

ДИМ ОТ ПЕЩ ТОЧКА НО ЖЕНА МУ СЕ ОБЪРНА

НАЗАД И СЕ ПРЕВЪРНА В СТЪЛБ ОТ СОЛ^[1] ТОЧКА

СПРИ, ПРЕДИ ДА СТАНЕ ТВЪРДЕ КЪСНО

— Ето пак — прошепна Брил.

— Според мене — намеси се Джоунс — няма нужда да се държите все едно сте видели призрак. Очевидно е от някакъв религиозен фанатик. Америка е пълна с такива.

— И откъде ще знае, че съм тук? — отвърна Брил, който никак не изглеждаше успокоен.

 

 

Кметът Джордж Макклелън живееше на централна улица в една от внушителните градски къщи в древногръцки стил покрай северната граница на „Уошингтън скуейър“ до Пето авеню. Рано сутринта в сряда на излизане от къщи той се стресна, като видя патоанатома Хугел да се втурва към него откъм парка отсреща. Двамата се срещнаха до коринтските колони пред главния вход на кметската къща.

— Хугел — каза Макклелън, — какво правиш тук? Боже мили, човече, изглеждаш сякаш не си спал с дни.

— Исках да съм сигурен, че ще ви намеря — възкликна превъзбуденият патоанатом. — Бануел го е направил.

— Какво?

— Джордж Бануел е убил Елизабет Ривърфорд — каза Хугел.

— Не ставай глупав — отвърна кметът. — Познавам Бануел от двайсет години.

— От мига, в който влязох в апартамента й — каза Хугел, — той се опитва да пречи на разследването. Заплаши, че ще накара да ме отстранят от случая. Опита се да ми попречи да направя аутопсия.

— Познава бащата на момичето, за бога.

— И защо това ще му дава основание да пречи на аутопсията?

— Повечето бащи, Хугел, не се възторгват от гледката на разпорения труп на дъщеря си.

Ако кметът се опитваше да намекне на Хугел, че неговата чувствителност е притъпена, не се получи.

— Отговаря на описанието на убиеца във всички отношения. Живее в същата сграда, приятел на семейството е, на когото тя би отворила. Освен това е накарал да почистят целия апартамент, преди Литълмор да отиде да го претърси.

— Ти вече го беше претърсил — припомни му кметът.

— Не бях — каза Хугел. — Само разгледах спалнята. Литълмор трябваше да претърси целия апартамент.

— Бануел знаеше ли, че Литълмор ще идва? Ти каза ли му?

— Не — промърмори патоанатомът. — А как ще обясните реакцията му вчера, когато е видял г-ца Актън на улицата? — И той разказа на кмета вчерашните събития, които му бе докладвал Литълмор. — Бануел се е опитвал да избяга, защото си е мислел, че тя ще разпознае в него нападателя си.

— Глупости — отвърна кметът. — Веднага след това човекът се срещна с мене в хотела. Наясно ли си, че семействата Бануел и Актън са най-близки приятели? Харкорт и Милдред Актън са в лятната вила на Джордж в момента.

— Искате да кажете, че познава семейство Актън? — попита Хугел. — Ами това доказва всичко! Той е единственият, който познава и двете жертви.

Кметът го погледна безстрастно.

— Какво е това на сакото ти, Хугел? Прилича на яйце.

— И наистина е яйце. — Хугел изчетка ревера си с пожълтяла носна кърпа. — Замериха ме хулигани от другата страна на парка. Трябва веднага да арестуваме Бануел.

Кметът поклати глава. От южната страна на „Уошингтън скуейър“ никак не беше спокойно. Макклелън не бе успял да отърве югозападния край на парка от банда момчета, за които близостта до кметската къща сигурно представляваше допълнителен стимул да вършат бели. Макклелън мина покрай патоанатома и се отправи към чакащия го файтон.

— Чудя ти се на акъла, Хугел. Това са само предположения.

— Няма да са само предположения, ако ми посочите друг убиец.

— Джордж Бануел не е убил г-ца Ривърфорд — каза кметът.

— Откъде знаете?

— Просто знам — отвърна убедено Макклелън. — И повече да не съм чул тази идиотска клевета. Върви си у дома. Не можеш да се появиш в такъв вид на работа. Почини си. Това е заповед.

 

 

Сградата, която Литълмор откри на Осмо авеню № 782 — където се предполагаше, че в апартамент 4С живее Чонг Синг, — беше мръсен и кирлив блок с вонящи свински джолани и обезглавени патки, от които капеше кръв, закачени по прозорците на втория етаж, зад които се намираше китайски ресторант. Отдолу, на приземния етаж, се помещаваше бедняшки магазин за велосипеди, чийто собственик беше бял. Всички останали в сградата — старите жени, сновящи навън-навътре през главния вход, прегърбеният мъж с лулата, обитателите, надничащи от горните прозорци — бяха китайци.

Когато детективът тръгна нагоре към третата площадка на тъмното стълбище, от сенките изскочи дребен мъж в дълга туника и му препречи пътя. Имаше козя брадичка, плитка, която висеше на гърба му, и зъби с цвят на прясна ръжда. Литълмор се спря.

— Сбъркали сте пътя — каза китаецът, без да се представи. — Ресторантът е долу. Втори етаж.

— Не отивам в ресторанта — отвърна детективът. — Търся г-н Чонг Синг. Живее на четвъртия етаж. Познавате ли го?

— Не — китаецът все още не пускаше Литълмор да мине. — Няма Чонг Синг нагоре.

— Искате да кажете, че е излязъл или че не живее тук?

— Няма Чонг Синг нагоре — повтори китаецът и ръгна с пръст Литълмор в гърдите. — Вървете си.

Литълмор се промъкна покрай мъжа и продължи нагоре по тясното стълбище, което скърцаше под стъпките му. Тежката миризма на мазно месо го следваше по петите. Когато пое по задимения коридор на четвъртия етаж — който беше без прозорци и без осветление, напълно тъмен въпреки ранната сутрин — видя през едва открехнатите врати да го следят множество очи. Никой не му отвори в апартамент 4С. На Литълмор му се стори, че чу някой да се спуска по аварийното стълбище. Отначало миризмата на печено месо събуди апетита на детектива, но сега, на душния горен етаж, примесена с кълба дим от опиум, му се догади от нея.

 

 

Когато кметът пристигна в общината, г-жа Невил го информира, че го търси г-н Бануел. Макклелън й нареди да го свърже.

— Джордж — каза Джордж Бануел. — Джордж се обажда.

— И тук е Джордж — отговори Джордж Макклелън, за да приключи играта на думи, която бяха започнали преди двайсет години като начинаещи членове на Манхатънския клуб.

— Само исках да ти кажа, че снощи се свързах с Актън — каза Бануел. — Съобщих му ужасната новина. Тази сутрин е тръгнал насам по най-бързия начин. До обед ще е в хотела. Ще се видя там с него.

— Отлично — каза Макклелън. — И аз ще дойда.

— Нора спомни ли си нещо?

— Не — отвърна кметът. — Но пък патоанатомът има заподозрян. Ти.

— Аз? — възкликна Бануел. — Не харесвам тази малка невестулка още от самото начало.

— Очевидно чувствата ви са взаимни.

— Какво му каза?

— Че не си го направил ти — отговори кметът.

— Ами тялото на Елизабет? — попита Бануел. — Ривърфорд ми праща телекси през две минути.

— Загубихме тялото, Джордж — каза кметът.

— Какво? Загубихте го?

— Знаеш какви проблеми имам с моргата. Надявам се да успеем да го върнем. Можеш ли да задържиш Ривърфорд още един ден?

— Да го задържа? — повтори Бануел. — Дъщеря му е убита.

— Можеш ли да опиташ? — попита кметът.

— По дяволите — отговори Бануел. — Ще видя какво мога да направя. Между другото, какви са тези специалисти, които се занимават с Нора?

— Не ти ли казах? — отвърна кметът. — Те са терапевти. Оказва се, че могат да лекуват амнезия само с разговори. Страхотен бизнес всъщност. Карат пациента да им разказва най-различни неща.

— Какви неща? — попита Бануел.

— Всякакви — отговори Макклелън.

 

 

Патоанатомът Хугел изпълни нареждането на кмета, прибра се в дома си на последните два етажа на малка дървена сграда на ул. „Уорън“. Легна на неудобното си легло, но не можа да заспи. Светлината бе прекалено ярка, а виковете на файтонджиите прекалено силни дори с възглавница върху главата.

Сградата, в която живееше Хугел, се намираше на края на Пазарния квартал в долен Манхатън. Когато нае квартирата, това бе приятен жилищен район. Но до 1909 година вече беше претъпкан със складове и производствени предприятия. Хугел не се премести. Със заплатата си на патоанатом не можеше да си позволи два цели етажа в по-модерна част на града.

Хугел мразеше квартирата си. Таваните имаха същите отвратителни петна с кафяви краища, каквито му се налагаше да съзерцава в кабинета си. Не можеше да изгони лицето на Джордж Бануел от мислите си. Хугел ругаеше горчиво наум. Беше патоанатомът на Ню Йорк. Защо тогава костюмът му изглеждаше толкова опърпан в сравнение с чистичкото и добре скроено сако на Бануел?

Уликите срещу Бануел бяха напълно достатъчни, за да бъде арестуван. Защо кметът не бе убеден в това? Щеше му се да може да го задържи на своя воля. Но като патоанатом нямаше правомощия да задържа никого, макар че много му се искаше. Хугел премисли отново всичко. Трябваше да има още нещо. Трябваше да има начин да сглоби цялата история. Ако убиецът на Елизабет Ривърфорд е откраднал трупа й, какви улики все пак биха останали? Изведнъж му светна. Беше забравил за снимките, които направи в апартамента на г-ца Ривърфорд. Дали пък някоя от тях нямаше да му разкрие липсващото звено?

Хугел скочи от леглото и се облече набързо. Можеше сам да ги прояви. До моргата имаше собствено фотографско студио, което рядко използваше. Не, щеше да е по-сигурно, ако полицейският фотограф Луи Ривиер свърши тази работа.

 

 

В девет отидох в стаята на г-ца Актън. Нямаше никого. Съвсем случайно минах да попитам на рецепцията и намерих там бележка, в която г-ца Актън ми съобщаваше, че ще се прибере в единайсет, да се отбия тогава, ако искам.

От психоаналитична гледна точка това никак не беше наред. Първо, аз не се „отбивах“ при г-ца Актън. Второ, не пациентът, а лекарят трябва да определя часа на сеансите.

Но при така стеклите се обстоятелства наистина се отбих при г-ца Актън в единайсет. Тя бе поседнала удобно на кушетката точно както предната сутрин, пиеше чай на фона на двата френски прозореца към балкона. Покани ме да седна, без да вдига поглед. Това също ме подразни. Чувстваше се прекалено у дома си. Психоанализата трябва да се провежда в кабинет — моя кабинет — и аз трябва да командвам парада.

Тя вдигна очи, което ме свари напълно неподготвен. Цялата трепереше и бе разтревожена.

— На кого сте казали? — попита тя, но не обвинително, а притеснено. — За това… което ми направи г-н Бануел?

— Само на д-р Фройд. Защо? Какво се е случило?

Тя се спогледа с г-жа Бигс, която извади сгънат на две лист хартия и ми го подаде. На него бе написано с мастило: „Дръж си устата затворена.“

— Едно момче — каза г-ца Актън раздразнено — на улицата… пъхна го в ръката ми и побягна. Мислите ли, че г-н Бануел ме е нападнал?

— А вие?

— Не знам, не знам. Защо не мога да си спомня? Накарайте ме да си спомня — умоляваше ме тя. — Ами ако ме наблюдава отстрани? Моля ви, докторе, помогнете ми!

Не бях виждал г-ца Актън в такова състояние. Всъщност тя за първи път ме молеше за помощ. Също така за първи път, откакто бе дошла в хотела, изглеждаше наистина уплашена.

— Мога да опитам — отговорих.

Г-жа Бигс разбра и този път излезе сама. Веднага накарах момичето да легне, въпреки че на нея никак не й харесваше. Беше толкова разстроена, че едва стоеше на едно място.

— Г-це Актън — започнах аз, — върнете се три години назад преди случката на покрива. Вие сте със семейството си на вилата на Бануел.

— Защо ме карате да правя това? — избухна тя. — Искам да си спомня какво се случи преди два дни, не преди три години.

— Не искате ли да си спомните какво се случи преди три години?

— Не това исках да кажа.

— Но това казахте. Д-р Фройд смята, че тогава може да сте видели нещо, което сега сте забравили, но то не ви позволява да си спомните скорошното произшествие.

— Нищо не съм забравила — отвърна тя троснато…

— Значи наистина сте видели нещо.

Тя мълчеше.

— Няма от какво да се срамувате, г-це Актън.

— Престанете да го повтаряте! — извика момичето с напълно неочаквана злоба. — От какво пък трябва да се срамувам аз?

— Не знам.

— Махайте се — каза тя.

— Г-це Актън.

— Махайте се. Не ви харесвам. Вие не сте много умен.

Аз не помръдвах.

— Какво видяхте? — и тъй като тя не отговаряше, а се взираше напрегнато в друга посока, аз се изправих и се възползвах от ситуацията. — Съжалявам, г-це Актън, но не мога да ви помогна. Щеше ми се да мога.

Тя пое дълбоко дъх.

— Видях баща си с Клара Бануел.

— Можете ли да ми опишете какво точно видяхте?

— Ами добре.

Седнах на мястото си.

— На първия етаж има голяма библиотека — каза. — Често не можех да заспя и слизах там. Можех да си чета на лунна светлина, без да паля свещ. Една нощ вратата на библиотеката бе открехната. Бях сигурна, че има някой вътре. Погледнах през цепнатината. Баща ми седеше на стола на г-н Бануел с лице към мене, същия стол, на който аз винаги сядах. Видях го добре на лунната светлина, главата му бе отметната назад по отвратителен начин. Клара бе застанала на колене пред него. Роклята й бе разкопчана и се бе свлякла до кръста. Гърбът й бе напълно гол. Има красив гръб, докторе, съвсем бял, без никакво петънце, същата съвършена бяла кожа, каквато можете да видите в… в… и оформен като пясъчен часовник или като виолончело. Тя… не знам как да го опиша… полюшваше се. Главата й се вдигаше и падаше в бавен ритъм. Не виждах ръцете й. Сигурно са били пред нея.

Веднъж или дваж преметна коса през рамо, но продължаваше да се движи нагоре и надолу. Беше хипнотизираща гледка. Аз, разбира се, тогава не разбрах какво виждам. Движенията й ми се сториха красиви, като на мека вълна, която приижда към брега. Но бях напълно сигурна, че вършат нещо нередно.

— Продължете.

— Тогава баща ми започна да издава някакви отвратителни звуци. Чудех се как Клара ги търпи. А тя не само ги търпеше, ами дори я караха да се полюшва все по-бързо и по-решително. Той стисна облегалките на стола. Тя започна да се издига и спуска още по-бързо. Определено бях очарована, но не исках да гледам повече и се качих на пръсти по стълбите обратно в стаята си.

— А след това?

— Няма повече. Това е краят. — Спогледахме се. — Надявам се, че поне любопитството ви е задоволено, д-р Янгър, защото ми се струва, че амнезията ми не е излекувана.

Опитах се да осмисля като психоаналитик епизода, който г-ца Актън току-що ми разказа. Приличаше на травма, но възникваше един проблем. Г-ца Актън не ми изглеждаше травмирана.

— Имахте ли някакви физически затруднения след това? — попитах. — Загуба на говор?

— Не.

— Парализа на някоя част от тялото? Настинка?

— Не.

— Баща ви разбра ли, че сте ги видели?

— Той е прекалено глупав.

Премислих тази забележка.

— Какво мислите в момента за вашата амнезия?

— Нищо — каза тя.

— Умът ни никога не е напълно празен.

— Казахте ми го и предишния път! — възкликна тя ядосано и аз млъкнах. Тя втренчи в мене сините си очи. — Само едно нещо, което направихте, ме накара да повярвам, че можете да ми помогнете. И то няма нищо общо с въпросите ви.

— Кое?

Сведе поглед.

— Не знам дали трябва да го казвам.

— Защо?

— О, няма значение защо. Беше в полицията.

— Прегледах шията ви.

Тя говореше тихо с извърната глава.

— Да. Когато за първи път докоснахте шията ми, за секунда почти си спомних нещо, някаква картина, идея. Но сега не помня какво беше.

Новината беше неочаквана, но не и лишена от логика. Самият Фройд бе открил, че физическият допир може да освободи потиснати спомени. Приложих същата техника на Присила. Може би и амнезията на г-ца Актън се поддаваше на такова лечение.

— Искате ли пак да опитаме нещо подобно? — попитах я.

— Тогава се уплаших — каза тя.

— Вероятно пак ще стане така.

Тя кимна. Приближих се към нея и протегнах длан. Тя започна да развързва шала си. Казах й, че не е необходимо. Щях да докосна челото й, не шията. Беше изненадана. Обясних й, че докосването по челото е един от стандартните методи на д-р Фройд за освобождаване на спомени. Не изглеждаше много доволна, но ми позволи да го направя. Бавно поставих длан на челото й. Никаква реакция. Попитах я дали в ума й не се е завъртяла някаква мисъл.

— Единствено че ръката ви е много студена, докторе — отвърна.

— Извинете, г-це Актън, но ми се струва, че трябва да продължим да говорим. Докосването не успя да постигне резултат. — Отново си седнах на мястото. Изглеждаше почти сърдита. — Можете ли да ми кажете нещо? — продължих. — Споделихте, че гърбът на г-жа Бануел — голият й гръб — бил бял като нещо, което сте виждали и преди. Но не казахте какво.

— И вие искате да знаете?

— Затова ви питах.

— Махайте се — каза тя, като се изправи до седнало положение.

— Моля?

— Махайте се! — извика и хвърли захарницата по мене. След това се изправи и запрати и чашата с чинийката с всички сили, замахвайки над главата си. За щастие двата предмета се разлетяха в противоположни посоки — чинийката мина вляво от мене, а чашата — високо вдясно, след което се удари в стената и се разби на няколко парчета. Г-ца Актън взе чайника.

— Не го правете — казах.

— Мразя ви.

И аз се изправих.

— Не мразите мене, г-це Актън. Мразите баща си, че ви е продал на Бануел — в замяна на съпругата му.

Ако си мислех, че като реакция на тези думи ще се свлече разплакана на дивана, горчиво се лъжех. Тя скочи като дива котка и замахна с чайника към мене. Удари ме в лявото рамо. Енергията й беше забележителна. Беше много силна за дребния си ръст. Капакът на чайника излетя. По ръката ми се разля вряла вода. Всъщност доста болеше — от горещата вода, не от удара, — но аз нито помръднах, нито й показах какво изпитвам. Предполагам, че това я вбеси. Тя отново замахна с чайника, този път към главата ми.

Бях толкова по-висок от нея, че беше достатъчно само леко да се отместя. Чайникът не улучи целта и аз хванах г-ца Актън за ръката. Инерцията я повлече и тя застана с гръб към мен. Стегнах ръцете й около кръста й и я притиснах към себе си.

— Пуснете ме — каза тя. — Пуснете ме или ще викам.

— И какво от това? Ще кажете, че аз съм ви нападнал ли?

— Броя до три — изсъска тя. — Пуснете ме или ще викам. Едно, две, тр…

Хванах я за шията и я спрях насред думата. Не биваше да го правя, но кръвта ми бе кипнала. Отнех й възможността да вика, но предизвиках и неочакван страничен ефект. Цялото напрежение се свлече от тялото й. Широко отворените й очи излъчваха объркване, сапфирените й ириси се стрелкаха бързо напред-назад. Не можех да определя кое е по-странно — нападението й срещу мене или тази внезапна промяна. Веднага я пуснах.

— Видях го — прошепна тя.

— Можете ли да си спомните още? — попитах.

— Видях го — повтори. — Но видението изчезна. Мисля, че бях вързана. Не можех да помръдна. О, защо не мога да си спомня? — и веднага се обърна с лице към мене. — Направете го пак.

— Кое?

— Това, което направихте преди малко. Ще си спомня, сигурна съм.

Бавно и без да откъсва очи от моите, тя развърза шала си и откри все още насинената шия. Сграбчи дясната ми ръка с нежните си пръсти и я привлече към врата си, както направи първия път, когато я видях. Докоснах меката кожа под брадичката й, като внимавах да избегна грозните синини.

— Случва ли се нещо? — попитах.

— Не — прошепна тя. — Трябва да е същото като преди.

Не отговорих. Не знаех дали има предвид това, което направих в полицейския участък, или стореното преди малко.

— Задушете ме — каза тя.

Стоях, без да правя нищо.

— Моля ви — каза, — задушете ме.

Сложих палец и показалец на шията й, там където се виждаха синините. Тя прехапа устни, сигурно я болеше. След като покрих петната, не останаха видими следи от нападението. Изпъкваше само извивката на шията й. Стиснах я за гърлото. Тя веднага затвори очи.

— По-силно — каза тихо.

С лявата си ръка я държах за тила. С дясната я душех. Гърбът й се изви, а главата й се отметна назад. Сграбчи силно ръката ми, но не се опита да се отдръпне.

— Виждате ли нещо? — попитах.

Тя поклати леко глава, без да отваря очи. Притиснах я по-силно и стиснах още по-здраво шията й. Дъхът й спря в гърлото, след това напълно изчезна. Устните й станаха алени и се разтвориха.

Не ми беше лесно да си призная, че ме споходиха напълно нередни емоции. Никога не бях виждал толкова идеално очертана уста. Устните й бяха леко подути и трепереха. Кожата й бе като мляко. Дългата й коса искреше като позлатен от слънцето водопад. Придърпах я още по-плътно към себе си. Едната й ръка бе опряна на гърдите ми. Не знаех кога и как се бе озовала там.

Изведнъж си дадох сметка, че сините й очи се взират в моите. Кога ги бе отворила? Не бях осъзнал, че се опитваше да произнесе без глас някаква дума. Думата беше: „спрете“.

Пуснах шията й, очаквайки да глътне жадно въздух. Но тя не го направи. Каза толкова тихо, че едвам я чух:

— Целунете ме.

Длъжен съм да призная, че нямам представа какво бих направил при такава покана. Но в същия миг някой затропа шумно по вратата, след което се чу подрънкване на ключ, трескаво натикан в ключалката. Веднага пуснах момичето. Само за секунда тя вдигна чайника от пода и го постави на масата. И двамата се обърнахме с лице към вратата.

— Спомних си — прошепна ми тя набързо. — Знам кой ме нападна.