Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (25)

23

Стори ми се, че сърцето ми спря за няколко секунди. Всичко в Нора Актън — свободно падащите около лицето й кичури коса, умоляващите очи, тънките й ръце с бели ръкавици, дребничкият й торс — сякаш се бе наговорило против мене.

Като я видях във фоайето на хотела, ми се стори, че се нуждая от лечение повече от нея. От една страна, се съмнявах, че ще изпитвам нещо подобно към някой друг, от друга — бях отвратен. В кесона, когато погледнах смъртта в очите, мислех само за нея. Но когато застана пред мене от плът и кръв, не успявах да залича от съзнанието си ужасната тайна за низките й копнежи.

Сигурно съм я зяпал малко по-дълго, отколкото доброто възпитание позволява. Роуз Брил ми се притече на помощ, като каза:

— Вие сигурно сте г-ца Актън. Ние сме приятели на д-р Фройд и д-р Янгър. Можем ли да ви помогнем с нещо, скъпа?

С достойна за възхищение овладяност Нора се здрависа с Роуз, Ференци и Брил, размени любезности с тях и даде да се разбере, че иска да говори с мене. Знаех с голяма доза сигурност, че момичето преживява силни вътрешни сътресения, но се държеше забележително добре, и то не само за седемнайсетгодишната си възраст.

Като се отдалечихме от останалите, каза:

— Избягах. Не се сетих при кого другиго да отида. Съжалявам. Знам, че ви отвращавам.

Последните й думи се забиха като нож в сърцето ми.

— Как бихте могли да предизвикате отвращение у някого, г-це Актън?

— Видях изражението ви. Мразя вашия д-р Фройд. Откъде би могъл да знае?

— Защо избягахте?

Очите на момичето се наляха със сълзи.

— Искат да ме затворят. Казват, че било санаториум, наричат го още и оздравително заведение. Но си е чиста лудница, на север оттук. Майка ми не спря да говори по телефона с тях от сутринта. Каза им, че си въобразявам, че ме нападат пред нощта. И нарочно повиши глас, за да е сигурна, че ще я чуя, както и г-н и г-жа Бигс. Защо не мога да си спомня нещо повече и по нормален начин?

— Защото ви е упоил с хлороформ.

— Хлороформ?

— Хирургическа упойка — обясних аз. — Тя причинява симптомите, които описахте.

— Значи наистина е бил там. Знаех си. И защо го прави?

— За да изглежда така, все едно сама сте се наранили, и никой да не ви повярва за нападението — казах.

Тя ме погледна и се извърна.

— Разказах всичко на детектив Литълмор — съобщих й аз.

— Дали г-н Бануел ще ме нападне пак?

— Не знам.

— Е, сега поне родителите ми няма да ме затворят.

— Биха могли — отвърнах. — Вие сте им дъщеря.

— Какво?

— Докато сте малолетна, те взимат решенията — обясних. — Родителите ви могат да не ми повярват. Няма как да го докажем. Хлороформът не оставя следи.

— На колко години трябва да стана, за да избегна опеката им? — попита тя с внезапен прилив на ентусиазъм.

— На осемнайсет.

— Тази неделя ставам на осемнайсет.

— Наистина ли?

Смятах да й кажа, че при това положение няма защо да се бои от принудително въдворяване, но ме обзе мрачно предчувствие.

— Какво има? — попита тя.

— Трябва да ги задържите до неделя. Ако успеят да ви пратят в болница днес или утре, няма да можете да излезете, докато родителите ви не дадат съгласието си.

— Дори след като навърша осемнайсет?

— Дори тогава.

— Ще избягам — каза тя. — Знам къде — на лятната ни вила. Сега е празна. Това е последното място, на което той ще ме търси. Можете ли да ме заведете там? Само на час път с ферибота е. Параходът по река Хъдзън спира в Таритаун^[1], ако ги помолиш. Моля ви, докторе. Нямам си никой друг.

Замислих се. Беше разумно да изведа Нора от града. Джордж Бануел бе проникнал напълно незабелязано в спалнята й, можеше пак да го направи. А Нора едва ли би се качила сама на ферибота, никак не бе безопасно за млади момичета да пътуват сами, особено ако изглеждат като г-ца Актън. Всичко друго можеше да почака до вечерта. Фройд беше прикован в леглото. Ако опитите на Брил да се свърже с приятеля си от „Ню Йорк таймс“ се окажеха напразни, следващата стъпка би трябвало да е аз да отида лично до Уорчестър и да говоря с Хол, но можех да го направя на следващия ден, в събота.

— Ще ви заведа — казах.

— С този костюм ли ще бъдете? — попита тя.

 

 

Половин час след доставката на сутрешната поща прислужницата на семейство Бануел каза на Клара, че във фоайето чака посетител, „един полицай, госпожо“. Клара последва момичето в мраморния коридор, където портиерът взимаше шапката на дребен човечец в кафяв костюм с блеснали, направо трескави очи, буен мустак и също толкова буйни вежди.

Клара се стресна, като го видя.

— Вие сте?… — попита тя притеснено.

— Патоанатомът Чарлз Хугел — отвърна той не по-малко сковано. — Оглавявам разследването на убийството на Елизабет Ривърфорд. Бих искал да поговоря с вас.

— Разбирам — отвърна Клара. Обърна се към портиера: — Това със сигурност трябва да се отнесе към г-н Бануел, Паркър, не към мен.

— Извинете, госпожо — отвърна Паркър, — но господинът попита за вас.

Клара се обърна отново към патоанатома.

— Мен ли търсите, г-н… г-н…

— Хугел — помогна и патоанатомът. — Ами… помислих си, че тъй като съпругът ви го няма, г-жо Бануел, вие бихте могли…

— Съпругът ми е тук — каза Клара. — Паркър, съобщи на г-н Бануел, че имаме посетител. А сега ме извинете, г-н Хугел. — След няколко минути Клара чу от дрешника си поток от клетви, произнесени с дълбокия глас на Джордж Бануел, последвани от трясване на външната врата. След това до нея долетяха приближаващите стъпки на съпруга й. За миг ръцете на Клара, които пудреха лицето й, започнаха да треперят, но тя ги овладя.

 

 

Час и петнайсет минути по-късно с Нора Актън се движехме на север по река Хъдзън покрай опушено оранжевите скали на Ню Джърси. Излязохме от хотел „Манхатън“ през врата в мазето, за всеки случай. Преди това се преоблякох. От страната на реката, на която се намираше Ню Йорк, край гробницата на Грант бе закотвена армада от тримачтови дървени кораби. Белите им платна потрепваха лениво под яркото слънце. Подготвяха ги за празненствата в чест на Хъдзън и Фултън^[2] тази есен. В ясното небе се виждаха само няколко малки облачета. Г-ца Актън седеше на пейка близо до носа и косата й се вееше на вятъра.

— Красиво е, нали? — каза тя.

— Ако харесвате кораби — отвърнах.

— А вие не ги ли харесвате?

— Аз съм против тях — отговорих. — На първо място ме притеснява вятърът. Ако на хората им бе приятно да им духа в лицата, щяха да застават пред вентилаторите. После — изгорелите газове. И ужасната сирена — дори когато видимостта е идеална и на километри няма нищо, надуват толкова силно проклетата сирена, че избиват със звука й цели пасажи риба.

— Тази сутрин баща ми ме отписа от „Барнард“. Обадил се в администрацията. Майка ми го накара.

— Това е поправимо — казах и се засрамих, че бъбрех така несвързано.

Нямаше да направя тази грешка, ако предната нощ се бях наспал.

— Баща ви ли ви научи да стреляте, д-р Янгър? — попита тя.

Въпросът й ме изненада. Не разбирах какво има предвид и дали изобщо разбира какво ме пита.

— Защо решихте, че мога да стрелям? — попитах я.

— Нима всички мъже от нашите социални среди не могат да стрелят? — Произнесе „социални среди“ почти презрително.

— Не всички — отвърнах. — Освен ако имате предвид, че изстрелвам сто глупости в минута.

— Вие можете да стреляте. Видях ви.

— Къде?

— Казах ви: по време на ездата миналата година. Беше ви забавно.

— Нима?

— Да — отвърна тя. — Отстрани изглеждаше, че ви е доста приятно.

Погледнах я продължително и се опитах да разбера колко знае. Баща ми се бе самоубил с огнестрелно оръжие. Не бих искал да влагам някакъв особен смисъл в това, но той си бе пръснал мозъка.

— Чичо ми ме научи — казах. — Не баща ми.

— Чичо ви Шърмърхорн или чичо ви Фиш?

— Знаете за мен повече, отколкото предполагах, г-це Актън.

— Човек, който се вписва в Социалния регистър^[3], едва ли има право да се оплаква, ако семейните му връзки станат публични.

— Не съм се вписал аз, вписаха ме, също като вас.

— Тъгувахте ли, когато умря?

— Кой?

— Баща ви.

— Какво искате да знаете, г-це Актън?

— Дали тъгувахте.

— Никой не тъгува след самоубийство — отвърнах.

— Наистина ли? Да, предполагам, че всеки трябва да преживее смъртта на баща си. Вашият е загубил своя, той, от своя страна, своя.

— Мислех, че мразите Шекспир.

— Какво ли е, докторе, да бъдете отгледан от някого, когото презирате?

— Нима не знаете по-добре от мене, г-це Актън?

— Аз ли? — попита тя. — Аз съм отгледана от някого, когото обичам.

— Обикновено не показвате точно това чувство, когато говорите за родителите си.

— Не говоря за родителите си — отвърна Нора. — Говоря за г-жа Бигс.

— Аз не мразех баща си — казах.

— А аз мразя моя. Или поне не се страхувам да го призная.

Вятърът се усили. Може би времето щеше да се влоши. Нора се взираше упорито в брега. Не знам какво се опитваше да ме накара да изпитам.

— В това имаме нещо общо с вас, г-це Актън — казах. — И двамата сме израснали с желанието да не приличаме на родителите си. На нито един от тях. Но според д-р Фройд съпротивата показва точно толкова силна привързаност, колкото и покорността.

— Разбирам, значи вие сте успели да преодолеете привързаността си.

След няколко минути ме помоли да й разкажа повече за теориите на Фройд. Направих го, като избягвах да споменавам Едип и свързаните с него понятия. В нарушение на професионалната етика й разказах за някои от предишните си психоанализи — без имена, разбира се — с надеждата да онагледя как действа трансферът и какви крайни ефекти предизвиква у пациента. С тази цел й разказах за Рейчъл, момичето, което се опитваше да се съблече пред мен буквално на всеки сеанс.

— Хубава ли беше? — попита Нора.

— Не — излъгах.

— Лъжете — каза тя. — Мъжете харесват този тип момичета. Предполагам, че сте правили секс с нея.

— В никакъв случай — отговорих, изненадан от директността й.

— Не съм влюбена във вас, докторе — каза тя, сякаш това бе най-логичната следваща реплика. — Знам, че това си мислите. Вчера сбърках, като предположих, че имам някакви чувства към вас, но тази грешка е продукт на мъчителните обстоятелства и на вашето признание в любов.

— Г-це Актън…

— Не се тревожете. Няма да ви обвинявам. Разбирам, че казаното от вас вчера вече не отразява истинските ви емоции, точно както и собствените ми думи от вчера не отразяват моите. Нямам чувства към вас. Това… този ваш трансфер, който, както казвате, кара пациентите или да мразят, или да обичат лекарите си, не ми действа. Както казах, аз съм ваша пациентка и това е всичко.

Оставих думите й да отекнат без отговор. Фериботът продължи нагоре по реката.

 

 

Малко след пладне в петък детектив Литълмор застана пред малка мръсна килия в огромния мрачен арест, известен като Тумс. В него не проникваше никаква слънчева светлина, не се виждаше никакъв прозорец. До Литълмор стоеше надзирател. Двамата се взираха през желязната решетка в проснатото тяло на Чонг Синг, който лежеше безчувствен на мърлявия нар. Бялата му долна риза беше силно изцапана. Краката му бяха боси и мръсни.

— Спи ли? — попита Литълмор.

Надзирателят се изкикоти и обясни, че сержант Бекър го е държал буден цяла нощ. Литълмор отначало се изненада, като чу името на Бекър. Но след това му светна: г-ца Сигел бе намерена на територията на Тендърлойн и естествено бе разпитите да се поверят на Бекър. И все пак детективът беше озадачен. Чонг бе проговорил вчера, призна, че е видял братовчед си Леон да убива момичето. Така каза кметът. Какво е искал от него Бекър снощи?

Надзирателят му отговори на този въпрос. Точно Бекър бил накарал Чонг да проговори. Но Чонг не признавал, че е бил съучастник в убийството. Настоявал, че влязъл у Леон чак след като момичето вече било мъртво.

— И Бекър не му повярва? — попита Литълмор.

Надзирателят си затананика тихичко и поклати глава.

— Не го остави на мира. Както ти казах, държа го цяла нощ. Трябваше да го видиш.

Спящият Чонг Синг се обърна и показа дясното си око, което бе насинено и подуто и приличаше на синя слива. Под носа и под ухото му се виждаше съсирена кръв. Носът му можеше и да е счупен, но Литълмор нямаше как да е сигурен.

— О, боже! — възкликна Литълмор. — Чонг огъна ли се?

— Не.

Литълмор накара надзирателя да отвори килията и да събуди заспалия затворник. Детективът дръпна един стол, запали си цигара и предложи и на китаеца. Чонг погледна тъжно новия си мъчител. Взе цигарата.

— Знам, че говорите английски, г-н Чонг — каза Литълмор. — Може и да успея да ви помогна. Само ми отговорете на няколко въпроса. Кога започнахте работа в „Балморал“, в края на юли ли?

Чонг кимна.

— А на Манхатънския мост? — попита детективът.

— Горе-долу по същото време — отвърна китаецът дрезгаво. — Може би няколко дни по-късно.

— Ако не сте били там, Чонг, как сте видели какво е станало?

— А?

— Ако сте влезли у Леон, след като е убил момичето, откъде знаете, че той го е сторил?

— Вече казах — отговори Чонг. — Чух боричкане и погледнах през ключалката.

Литълмор хвърли поглед към надзирателя, който потвърди, че Чонг е разказал същата история и по-рано. Детективът се извърна отново към Чонг Синг.

— Така ли?

— Да, така.

— Не, не е така. Аз бях там, г-н Чонг, не си ли спомняте? Аз влязох у Леон. Аз отворих куфара. И погледнах през ключалката. През нея не се вижда нищо.

Чонг мълчеше.

— Как ви одобриха на две работни места, Чонг? И как така и двете са за г-н Бануел?

Китаецът сви рамене.

— Опитвам се да ви помогна — каза Литълмор.

— Леон — промълви Чонг. — Той ме уреди.

— Откъде Леон познава Бануел?

— Не знам.

— Не знаете?

— Не знам — настоя Чонг Синг. — Не съм убил никого.

Литълмор стана и даде знак на надзирателя да отвори килията.

— Знам, че не сте — каза той.

 

 

Лятната вила на семейство Актън беше вила в нюпортския смисъл на думата, което значеше имение, отговарящо на — или направо надминаващо — стандартите на дребен европейски монарх. Смятах да се върна в града, след като изпратя Нора до вратата, но открих, че не мога да го направя. Не можех да я оставя сама дори там.

Прислугата я посрещна топло, разтвори вратите и прозорците и се засуети наоколо. Изглежда, не знаеха нищо за неприятностите й. Макар че почти не говореше, тя искаше да ме разведе навсякъде. Минахме през първия етаж на главната постройка. Във високия два етажа коридор се издигаше широко мраморно стълбище. Вдясно беше куполът с витражи, а вляво — осмоъгълна библиотека от едри дървени греди. Имаше много мраморни колони и позлатени гипсови отливки.

В дъното бе разположена малка веранда с облицован с плочи таван. Към реката в далечината се спускаше тревиста пътека, обградена от високи дъбове. Момичето тръгна към градината. Последвах я и след малко двамата се озовахме в конюшните, където миришеше на коне и свежо сено. Готвачът вече предвидливо бе изпратил кошница с храна на това място, в случай че г-ца Нора реши да поязди.

Оказа се, че язди толкова добре, колкото и аз. След приятното препускане се отпуснахме на постлано на сянка одеяло, откъдето се откриваше великолепна гледка към река Хъдзън. В кошницата намерихме дузина миди върху лед, студено пилешко, картофени крокети, кутия с малки солени бисквити и салата от череши и диня. Готвачът ни бе изпратил и термос студен чай, както и половин бутилка бордо, очевидно „за господина“. Не бях ял от предната вечер.

Когато приключихме, Нора ме попита:

— Честен ли сте?

— До безобразие — отвърнах. — Но само защото съм много лош актьор. Прислугата няма ли да се обади на родителите ви, че сте тук?

— Тук няма телефон. — Свали сламената си шапка и остави слънчевите лъчи да си играят с косата й. — Извинявам се за държанието си на ферибота, докторе. Не знам защо повдигнах темата за баща ви. Моля да ми простите. Чувствам се като в горяща къща, от която няма как да избягам. Клара бе единственият човек, към когото можех да се обърна, но сега и тя не може да ми помогне.

— Има изход — казах. — Ще останете тук до неделя. Тогава ще навършите осемнайсет години и ще избегнете опеката на родителите си. През това време, ако имаме късмет, детектив Литълмор ще успее да свърже доказателствата, които намерихме, с Бануел и да го арестува.

— Какви доказателства?

Разказах й за слизането ни в кесона. Обясних й, че детектив Литълмор вероятно вече е потвърдил, че съдържанието на куфара принадлежи на г-ца Ривърфорд, а това е всичко, което му трябва, за да арестува г-н Бануел. Дори може Бануел вече да е арестуван.

— Много се съмнявам в това — каза Нора и затвори очи. — Кажете ми нещо друго.

— Какво?

— Кажете ми нещо, което не е свързано с Джордж Бануел.

 

 

В дома на семейство Актън край Грамърси парк майката на Нора претърсваше стаята на дъщеря си. Нора бе изчезнала. Милдред Актън прати г-жа Бигс да види дали момичето не е в парка, но не беше там. Мисълта, че е измамена от дъщеря си, изпълваше г-жа Актън с възмущение. Очевидно Нора беше луда, зла и пак луда. Не можеше да има доверие на нито една нейна дума. Г-жа Актън бе видяла откритите в стаята й цигари и козметика. Какво ли друго криеше там?

Бръкна под възглавницата, но не намери нищо, което да си струваше да конфискува. Но с учудване откри там кухненски нож.

Това откритие произведе странен ефект върху Милдред Актън. За части от секундата през ума й преминаха множество кървави картини. Сред тях бяха и спомените от раждането на единственото й дете, които, както винаги, й напомниха, че от онзи ден нататък двамата със съпруга й спяха в различни легла. След миг кървавите образи и асоциации изчезнаха. Г-жа Актън почти ги бе забравила, но настроението, което предизвикаха, остана. Почувства се длъжна да предпази дъщеря си от нея самата и върна ножа в кухнята.

На г-жа Актън й се щеше съпругът й да направи нещо. Искаше й се да не е толкова безнадеждно отпуснат, да не седи вечно затворен в кабинета си или да играе поло в провинцията. Харкорт ужасно бе разглезил Нора. Ако не бе наследил малко състояние от баща си, щеше да свърши в приют за бедни. Милдред му го бе казвала неведнъж.

Г-жа Актън реши, че трябва веднага да се обади на д-р Сакс за още един електромасаж. Вярно, че си бе правила такъв предния ден, а той струваше много, но нямаше да издържи, ако не получи нов. Д-р Сакс си го биваше в това. Помисли си, че щеше да е по-добре, ако бе намерила лекар християнин, който да е точно толкова компетентен. Но нима всички не твърдяха, че най-добрите лекари са евреи?

 

 

Мозъкът ми, разбира се, се изпразни тотално, когато Нора ме накара да й кажа нещо разсейващо, но изведнъж се сетих.

— Снощи — казах — разгадах „Да бъдеш или да не бъдеш“.

— Не знаех, че има нужда от разгадаване — отвърна тя.

— О, от векове човечеството се опитва да разгадае този монолог. Но никой не е успял, защото всички си мислят, че „да не бъдеш“ значи да умреш.

— Нима?

— Ако го тълкуваш така, възниква проблем. Монологът приравнява „да не бъдеш“ с „действието“, с „опълчването“, с отмъщението и така нататък. Ако „да не бъдеш“ означава да умреш, тогава смъртта би трябвало да се олицетворява от действието, но пък то принадлежи на живота. Как става така, че действеността минава на страната на „да не бъдеш“? Ако успеем да отговорим на този въпрос, ще разберем защо за Хамлет „да бъдеш“ означава да не правиш нищо, а след това ще успеем да разрешим и голямата загадка: защо той бездейства, защо толкова дълго време е парализиран? Отегчавам ви, извинете.

— Никак даже. Но „да не бъдеш“ може да означава само смърт — каза Нора. — „Да не бъдеш“ означава… — тя сви рамене — да не бъдеш.

Бях се излегнал на една страна, но след тези й думи се изправих.

— Не, т.е. — да. Искам да кажа, че „да не бъдеш“ има и друго значение. Не само смъртта е обратното на това „да бъдеш“. Не и за Хамлет. За него „да не бъдеш“ значи „да се преструваш“.

— Да се преструваш на какво?

— Просто да се преструваш. — Изправих се, закрачих и с известен срам ще призная, че започнах да пукам с всичка сила кокалчетата на пръстите си. — Ключът към загадката през цялото време е бил там, още от самото начало на пиесата, когато Хамлет казва: „Изглежда? Не — то е! Изглежда няма.“ Замислете се. Има нещо гнило в Дания. Всички би трябвало да са в траур заради бащата на Хамлет. Особено пък майка му. И самият Хамлет трябва да стане крал. Вместо това цяла Дания празнува женитбата на майка му, която на всичкото отгоре се омъжва не за кого да е, а за омразния чичо, който му е отмъкнал трона.

И това, което най-много го измъчва, е чувството на тъга, усещането за „преструвка“ — хората, които едвам дочакват да седнат на масите и да празнуват сватбата, а след това да се хвърлят в леглото като диви животни, носят черно. Хамлет не иска да бъде част от такъв свят. Не иска да се преструва. Отказва да „изглежда“ по определен начин. Той Е.

Тогава разбира, че баща му е убит. Заклева се да отмъсти. Но от този миг нататък влиза в света на преструвките. Първата му стъпка е да изиграе една гротеска — да се „престори“ на луд. След това слуша като окаменял как един актьор плаче за Хекуба. След това дава указания на актьорите как да се преструват убедително. Дори сам им написва сцената — за която се преструва, че не го вълнува, а всъщност е преповтаряне на събитията около смъртта на баща му, — като така цели да изненада чичо си и да го принуди да си признае престъплението.

Влиза в реалността на играта, на преструвката. За Хамлет „Да бъдеш или да не бъдеш“ не значи „да съществуваш или да не съществуваш“, а значи „да бъдеш или да се преструваш“. Това решение трябва да вземе той. Да се преструваш, значи да играеш — да си фалшив, да влезеш в роля. И това е и ключът към цялата пиеса, който през цялото време е под носа на всички ни. Да не бъдеш, значи да се преструваш, а да се преструваш, значи да играеш. Затова „да бъдеш“ значи „да не играеш“, да не правиш нищо. И оттам и бездействието му! Хамлет е убеден, че не трябва да се преструва, а това означава да не прави нищо. Ако остане верен на това си решение, ако „бъде“, не може да „играе“. Но ако „обнажи меч“ и отмъсти за баща си, той трябва да „играе“ — да избере да се преструва, а не да бъде.

Погледнах единствения си слушател.

— Разбирам — каза тя. — Трябва да мами, за да докопа чичо си.

— Да, да, но това е и общовалидно. Всеки актьор извършва някакъв акт. Всяко представяне е представление. Неслучайно тези думи са близки по значение. В обмислянето има обиграност, но не и спонтанност. „Фабрикувам“ значи „правя умело“, но също така и „мамя“. „Изкуство“ и „изкуствен“ са сродни думи и произлизат от лъжа. От „вещ“ идва „вещица“ а оттам и „магия“, „измама“. Няма отърване. Ако искаме да играем роля в реалния свят, трябва да се преструваме. Например когато мъж прави психоанализа на жена, той става неин лекар, поема определена роля. Това не е лъжа, а игра. Ако се откаже от тази роля, той приема някоя друга — на приятел, любовник, съпруг и т.н. Можем само да си изберем ролята, но това е всичко.

Нора бе свила вежди.

— Аз играех с вас — каза тя.

Понякога се случва така: истината изскача на бял свят насред сцена, която няма нищо общо с нея, когато действието е някъде другаде, а вниманието — приспано. Знаех за какво говори: за тайната фантазия спрямо баща си, която ми бе признала предишния ден и която естествено се опитваше да скрие.

— Вината е моя — отвърнах. — Аз не исках да чуя истината. Дълго време изпитвах същото и спрямо „Хамлет“. Не исках да призная, че тълкуването на Фройд за пиесата е вярно.

— Д-р Фройд е тълкувал пиесата? — попита тя.

— Да, и то точно по начина, по който ви разказах току-що. В крайна сметка излиза, че Хамлет тайно желае да прави секс с майка си.

— Д-р Фройд ли казва това? — възкликна тя. — И вие му вярвате? Колко отвратително.

— Ами да, но съм малко изненадан, че казвате това.

— Защо? — попита тя.

— Заради това, което ми признахте вчера.

— Какво ви признах?

— Признахте — започнах аз, — че имате същите инцестни желания.

— Вие сте луд.

Снижих глас, но той прозвуча въпреки това твърдо.

— Г-це Актън, вчера в парка ми признахте съвсем открито, че сте ревнували, когато сте видели Клара Бануел с баща си. Казахте, че ви се е приискало да сте тази, която…

Тя стана кървавочервена.

— Престанете! Да, казах, че съм ревнувала, но не от Клара! Колко отвратително! Ревнувах от баща си!

Спогледахме се над малкото вълнено одеяло. И двамата бяхме скочили на крака. Две катерички, които си играеха край близък дънер, замръзнаха и ни погледнаха подозрително.

— Значи затова казахте, че сте порочна? — попитах.

— Да — прошепна тя.

— Но това не е порочно — уверих я. — Поне не в сравнение с другата възможност.

Забележката ми не й се стори забавна. Докоснах я по бузата. Тя сведе очи. Хванах брадичката й, вдигнах лицето й към своето и се приведох. Тя ме отблъсна.

— Недейте.

Не смееше да ме погледне в очите. Отдръпна се от мене и се зае с остатъците от пикника, прибираше храната в кошницата, изтръскваше трохите от одеялото. В пълно мълчание се върнахме до конюшните, където оставихме конете.

Така всичките ми възвишени етични скрупули, които ми забраняваха да се възползвам от породения от трансфера интерес на Нора към мене — ако изобщо имаше такъв, — се стопиха като сняг през април, когато разбрах, че ми е признала сафическо желание, а не инцестно. Смутих се, като установих това за себе си, но имаше логика. В мига, в който осъзнах истината, вече не мислех за това как Нора копнее да целува баща си там, където би могла да целува мене. Може би трябваше да заключа, че би искала да целува така Клара, но тази идея не ми се побираше в ума.

Вилата бе тиха, въздухът в летния следобед — напълно неподвижен, а просторните стаи — сенчести и празни. Всички кепенци бяха спуснати, предположих, че за да пазят мебелите и тъканите от слънцето. Нора беше мрачна и мълчалива. Поведе ме към осмоъгълната библиотека с прекрасните дърворезби. Заключи вратите след нас и ми посочи едно кресло. От мене се очакваше да седна, което й направих. Нора коленичи на пода пред мене.

Проговори за първи път, откакто ме бе отблъснала.

— Помните ли когато ме видяхте за първи път? Когато не можех да говоря?

Не можех да разгадая изражението й. Изглеждаше едновременно разкаяна и невинна.

— Разбира се — казах.

— Не бях си загубила говора.

— Моля?

— Само се преструвах — допълни тя.

Опитах се да не показвам на външен вид как устата ми изведнъж пресъхна.

— Затова можехте да говорите на следващата сутрин — казах.

Тя кимна.

— Защо? — попитах.

— Както и амнезията ми.

— Какво за нея?

— И тя не беше истинска — каза тя.

— Нямали сте амнезия?

— Преструвах се.

Момичето вдигна поглед. Имах странното усещане, че я виждам за първи път. Опитах се да се ориентирам наново, като се опирах на това, което знаех, или си мислех, че знам, около новите факти. Мъчех се да пренаредя всички сцени от последната седмица, за да видя логиката им — но не успях.

— Защо?

Тя поклати глава и захапа долната си устна.

— Опитвахте се да съсипете Бануел ли? — попитах. — Затова казахте, че той го е извършил?

— Да.

— Но вие излъгахте.

— Да. Но останалото — почти всичко е вярно.

Изглежда, се опитваше да си върне симпатията ми, но не изпитвах никаква милост към нея. Сега разбрах защо каза, че трансферът не й влияе. Изобщо не бях успял да проведа психоанализа.

— Направихте ме на глупак — казах.

— Не исках. Не можех… толкова е…

— Всичко, което сте ми казали, е било лъжа.

— Не. Той наистина се опита да ме изнасили, като бях на четиринайсет. И отново — като бях на шестнайсет. И наистина видях баща си с Клара. Точно тук, в тази стая.

— Преди ми казахте, че сте видели баща си и Клара в лятната вила на семейство Бануел.

— Да.

— И защо ме излъгахте за това?

— Не съм.

Трескаво се опитвах да се ориентирам. Сега си спомних: лятната вила на родителите й е в Бъркшър, Масачузетс. Ние не бяхме там. Бяхме във вилата на Бануел. Прислужниците я познаваха не защото работеха за нейното семейство, а защото е идвала често. Изведнъж цялата реалност на ситуацията, в която се намирахме, стана изключително крехка и всеки миг заплашваше да се разбие на парченца. Изправих се. Тя ме хвана за ръцете и вдигна поглед към мене.

— Сама сте си причинили нараняванията по тялото — казах. — Сама сте се удряли с камшик. Нарязали сте се. Изгорили сте се.

Тя поклати глава.

В ума ми нахлуха множество спомени. Първо как помагам на Нора пред хотела да се качи във файтона. Ръцете ми бяха обгърнали изцяло талията й, бяха се докоснали до гърба й, а тя не бе трепнала. Когато пипнах шията й, за да събудя паметта й — което си беше чиста преструвка, — се случи нещо подобно. И тя пак дори не мигна.

— Нямате наранявания — казах. — Те са били за заблуда. Нарисували сте си ги и не сте позволили на никого да ги докосне. Никога не сте нападана.

— Не — каза тя.

— Какво не? Нападната ли бяхте, или не?

— Не — повтори тя.

Сграбчих я за китките. Тя затаи дъх.

— Задавам ви прост въпрос. Бита ли сте с камшик? Не ме интересува кой го е направил. А дали някой мъж — независимо дали Бануел или някой друг — ви е бил? Да или не. Кажете ми.

Тя поклати глава.

— Не — прошепна. — Да. Не. Да. Толкова силно, че мислех, че ще умра.

Ако това, че смени версията си четири пъти за пет секунди, не беше толкова зловещо, щеше да е смешно.

— Покажете ми гърба си — казах.

Тя поклати глава.

— Знаете, че е вярно. Д-р Хигинсън го потвърди.

— И него сте заблудили. — Дръпнах роклята й и я скъсах, оставих я да се свлече по раменете й. Тя затаи дъх, но не помръдна, нито се опита да ме спре. Раменете й останаха голи. Видях горната част на гърдите й, не бяха наранени. Обърнах я. Не виждах рани по гърба й, но кожата под лопатките й бе покрита от бял дантелен корсет.

— И корсетът ми ли ще разкъсате? — попита тя.

— Не. Видях достатъчно. Връщам се в града и вие идвате с мене. — Може би все пак мястото й бе в санаториум. Ако не, тогава не знаех къде й е мястото, но със сигурност трябваше да се намира под нечия опека, и то не моята. Не смятах да поемам и отговорността, че съм я отвел във вилата на Бануел. — Ще ви върна у дома.

— Много добре — каза тя.

— О, вече не се притеснявате, че ще ви затворят в лудница, така ли? И това ли беше лъжа?

— Не. Това е истина. Но трябва да се махна от тук.

— За глупак ли ме мислите? — попитах, като знаех, че отговорът е „да“. — Ако ви заплашваше въдворяване, щяхте да откажете да тръгнете с мен.

— Не мога да остана тази нощ тук. Г-н Бануел рано или късно ще разбере. Прислужниците могат да му пратят телеграма от града тази вечер.

— Е, и? — попитах.

— Ще дойде тук, за да ме убие — отвърна тя.

Засмях се пренебрежително, но тя продължаваше да се взира в мене. Взрях се и аз в лъжливите й сини очи, опитах се да проникна в тях докрай. Или си вярваше, или беше най-изпечената измамничка, която бях виждал. Струваше ми се, че е по-скоро последното.

— Отново ме правите на глупак — казах, — но аз ще повярвам на това, което казвате. Бануел знае, че сте го посочили като нападател. Вероятно имате причини да се страхувате от него дори и да сте измислили нападението. Във всеки случай това е още една причина да ви отведа у дома.

— Не мога да тръгна така — каза тя и сведе очи към разкъсаната си рокля. — Ще взема някоя дреха на Клара. Ще ме изчакате ли?

Кимнах. Когато се приближи съм вратата, извиках след нея:

— Защо ме доведохте тук?

— За да ви кажа истината. — Отвори вратите и затича нагоре по мраморното стълбище, като притискаше с две ръце роклята към гърдите си. За щастие никой от прислугата не я видя, иначе вероятно щяха да се обадят в полицията и да докладват за изнасилване.