Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (23)

21

Литълмор се зае с ключалката, аз изчаках зад гърба му. Трябва да е било два през нощта. Работата ми бе да го пазя, но не виждах нищо в тъмнината, нито чувах нещо заради механичния грохот, който заглушаваше всичко. Вместо това се усетих, че гледам обсипания със звезди небесен свод.

Детективът се справи с ключалката за по-малко от минута. Отвори вратата и ние влязохме в слабо осветената кабина. Асансьорът беше неочаквано просторен. Две газени пламъчета хвърляха светлина колкото да позволят на Литълмор да намери и дръпне лоста за управление. Клетката се разклати и ние поехме бавно надолу към кесона.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита ме Литълмор. Едно от двете сини пламъчета се отразяваше в очите му, а другото — в моите, предполагам. Нищо друго не се виждаше. Бумтящите машини над нас продължаваха да потракват ритмично, сякаш слизахме по аортата на гигантско кръвообращение. — Все още можем да се върнем.

— Прав сте — казах. — Да се върнем.

Асансьорът се разтресе и спря.

— Наистина ли го искате? — попита Литълмор.

— Не, шегувам се. Хайде, да слизаме.

— Благодаря — каза той.

Напомняше ми на някого този Литълмор, но не можех да се сетя на кого. После си спомних: когато бях малък, родителите ми ме водеха всяко лято в провинцията, не във вилата на леля Мами в Нюпорт, а в истинска селска къща, наша собствена, край Спрингфийлд, в която нямаше течаща вода. Обичах тази малка вила. Там си имах най-добър приятел, Томи Нолан, който живееше целогодишно в близката ферма. С Томи се разхождахме с часове покрай дървените огради, които отделяха фермите една от друга. Не бях се сещал за него отдавна.

— Какво мислите, че ще направи кметът, като разбере? — попитах.

— Ще ме уволни — отвърна Литълмор. — Усещате ли нещо в ушите си? Стиснете си носа и надувайте. Така ще ги отпушите. Баща ми ме научи на това.

И аз си имах трик. Сред многобройните безполезни умения, които притежавах, беше способността да контролирам волево мускулите на вътрешното си ухо, с които се отваряше евстахиевата тръба. Скоростта на асансьора беше досадно бавна. Направо пълзяхме.

— За колко време ще слезем? — попитах.

— Пет минути, така ми казаха работниците — отвърна детективът. — Баща ми издържаше под вода повече от две минути.

— Изглежда сте били близки.

— С баща ми ли? Все още сме. Най-добрият човек, когото познавам.

— Ами майка ви?

— Най-добрата жена — каза Литълмор. — Бих направил всичко за нея. Боже, все си мислех дали ще успея да намеря такова момиче като мама. Веднага бих се оженил за него.

— Странно, че казвате това.

— Докато не срещнах Бети — продължи Литълмор. — Тя беше камериерка на г-ца Ривърфорд. Когато я видях за първи път преди три дни, веднага си изгубих ума по нея. Направо полудях. Тя никак не прилича на мама. Италианка е. С гореща кръв, предполагам. Снощи така ме цапардоса, че още ми държи влага.

— Ударила ви е?

— Да. Реши, че съм сгазил лука — каза детективът. — Три дни и вече ме хваща в издънка. Можете ли да счупите този рекорд?

— Може би. Г-ца Актън ме замери вчера с чайник с гореща вода.

— Ох! — отвърна Литълмор. — Видях чинийката на пода.

В кабината се чу свистящ шум, сякаш асансьорът избутваше въздух от шахтата. Бумтенето на машините на повърхността вече се чуваше само в далечината — глухо потропване, което по-скоро усещахме, отколкото чувахме.

— Преди доста време имах една млада пациентка — започнах аз. — Тя ми каза, че иска да прави секс с баща си.

— Какво?

— Чухте ме.

— Това е отвратително.

— Нали?

— Това е най-отвратителното нещо, което някога съм чувал — потвърди детективът.

— Ами аз…

— Не ми говорете повече.

— Добре. — Гласът ми прозвуча по-силно, отколкото исках. Ехото отекваше на пресекулки в кабината. — Извинявайте.

— Няма проблем. Вината си е моя — отвърна Литълмор, въпреки че не беше така.

Би било немислимо баща ми да ми се сопне така. Той никога не показваше чувствата си. Баща ми живееше според прост принцип: никога те си позволяваше да разкрива болката си. Дълго време си мислех, че изпитва само болка, защото ако изпитваше и нещо друго, според мене трябваше да го изразява, без да нарушава принципа си. Чак по-късно осъзнах истината. Всички чувства са болезнени по един или друг начин. И най-голямата радост жили право в сърцето, а любовта… Любовта е криза на душата. Затова, като се имат предвид принципите му, баща ми не можеше да разкрива никакви чувства. И не само че не си позволяваше да показва какво чувства, ами не признаваше, че изобщо чувства нещо.

Майка ми мразеше затворения му характер, казваше, че накрая той ще го убие. Но странно, че точно от този негов характер аз се възхищавах най-много. Вечерта, преди да се самоубие, се държа на масата както винаги. Аз също се прикривам и всеки ден разигравам половината от този принцип на баща си, макар че не го играя и наполовина толкова добре колкото него. Преди доста време реших, че ще изразявам чувствата си само с думи и по никакъв друг начин. Това имам предвид, като казвам „наполовина“. Честно казано, не вярвам, че чувствата трябва да се изразяват иначе освен с думи. Всичко друго е преструвка, театър.

Хамлет казва нещо подобно. Това е всъщност първата му реплика в пиесата. Майка му го пита защо изглежда толкова съсипан от смъртта на баща си. „Изглежда? Не — то е!“ — отвръща той. „Изглежда няма.“ След това се подиграва с външния израз на мъката: „мрачен плащ“, „движения и вид на траур“, „изобилният поток в очите“. Според него тези прояви на скръб са наистина престорени, всеки може да ги изиграе…

— Господи! — възкликнах в тъмното. — Господи, открих.

— Аз също! — извика също толкова ентусиазирано Литълмор. — Разбрах как е убил Елизабет Ривърфорд, въпреки че е бил извън града. Имам предвид Бануел. Тя е била с него. Никой друг не знае това, включително и кметът. Бануел я е убил там, където са били. Разбирате ли? След това е пренесъл трупа в апартамента й, завързал я е и е направил всичко да изглежда така, все едно е убита там. Не мога да повярвам, че не се сетих по-рано. И вие ли това си мислехте?

— Не.

— Не? О, а какво тогава, докторе?

— Няма значение — казах. — Нещо, което ме занимава от дълго време.

— И какво е то?

Така и не разбрах защо реших да споделя.

— Чували ли сте за „Да бъдеш или да не бъдеш“?

— Имате предвид „Това е въпросът“?

— Да.

— Шекспир. Всички го знаят — каза Литълмор. — И какво означава? Винаги съм искал да разбера.

— Точно това открих току-що.

— Животът или смъртта, нали? Да не би да се кани да се самоубива или нещо такова?

— Всички така си мислят — отвърнах. — Но не е това, изобщо не е това.

Просветна ми за един миг: миг на просветление, ярък като слънцето, което се показва след буря. Точно тогава обаче асансьорът стигна крайната точка на своето спускане, разтърси се и спря. Трябваше да се справим с една пневматична ключалка. Литълмор коленичи и отвъртя вентилите, които бяха монтирани до пода. Нахлуха мощни струи въздух, а с тях и странна миризма: едновременно на пресъхнало и мухлясало. Главата ми запулсира. Сякаш някой притисна очите ми към мозъка. Очевидно и детективът страдаше от същите симптоми, защото започна бясно да надува прищипания си нос. Уплаших се, че може да си спука тъпанчетата. Но и той след малко също като мене успя да се аклиматизира към налягането. Отвори вратата на кесона.

 

 

Нора Актън се измъкна от леглото си към два и половина през нощта. Никой не я притесняваше, но не можеше да заспи. През прозореца си виждаше полицаят, който патрулираше на улицата. Тази нощ бяха трима: един на предната, един на задната врата и един, който се качи на покрива, когато се спусна нощта.

На светлината на свещта Нора написа с прилежния си почерк кратко писмо върху бял лист хартия. Запечата го в малък плик, написа адреса и сложи марка. После се прокрадна надолу по стълбите и пусна писмото в процепа на пощенската кутия на предната врата. Пощата пристигаше два пъти дневно. Пощальонът щеше да прибере писмото й преди седем и половина сутринта. Щеше да е предадено преди пладне.

 

 

Нямах представа колко може да е голям кесонът. Сините газени пламъчета играеха по стените му и хвърляха паяжина от трепкащи светлини и сенки по дъските на мокрия под. От асансьора слязохме по стръмна рампа. Литълмор се измъчи с нея, лицето му се изкривяваше всеки път, когато трябваше да пренесе тежестта си на десния крак. Озовахме се в средата на розета от настлани с дърво пътеки, които водеха във всички посоки. В далечината се виждаха много камери.

— Колко време имаме, докторе? — попита Литълмор.

— Двайсет минути — отвърнах. — След това трябва да се декомпресираме по обратния път нагоре.

— Добре. Търсим Пети прозорец. Трябва да са номерирани. Да се разделим.

Детективът тръгна, куцайки силно, в една посока, а аз — в друга. Отначало цареше пълна тишина, зловеща пещерна тишина, нарушавана само от отекващия шум на капеща вода и заглъхващите стъпки на Литълмор. След това чух силен басов звук, като вой на огромен звяр. Стори ми се, че идва от реката — тътена на дълбоката вода.

Кесонът беше странно пуст. Очаквах да заварим машини, сонди, някакви следи от трудова дейност. Но само тук-там се виждаха по някой лост или счупена лопата, захвърлени самотни сред разпилените камъни и локвите мръсна вода. Влязох в голяма камера, сигурно беше вътрешна, защото не видях по стените й отворите, които Литълмор наричаше прозорци. Под краката ми се счупи дъска. Хрускащият звук бе последван от трополене. Дали тук долу имаше мишки, стотици малки крачета под земната повърхност? Трополенето спря така внезапно, че вече не бях сигурен дали бе реално, или си го бях въобразил. Минах през друга камера, също толкова празна колкото предишната. Пътеката свърши. Трябваше да продължа през локвите на калния под и всяка стъпка предизвикваше все по-силно ехо. В следващата камера видях три големи стоманени плочи, закрепени на една от стените на около метър от пода. Бях намерил прозорците. Купчина вериги и въженца висяха до тях и между тях. На първата плоча бе изписана цифрата седем. На следващата — шест. Когато се наведох да погледна цифрата на последната, една ръка ме сграбчи за рамото.

— Намерих го, докторе — каза детективът.

— Господи, Литълмор — отвърнах.

Той вдигна резето на петицата и дръпна дръжката. Вдигна се като завеса и изчезна в дървената стена. Вътре имаше празно пространство с големината на ковчег, около половин метър високо и два метра дълго, обточено отвсякъде с метал и затлачено с камъни, парцали и чакъл. Далечната стена на това отделение очевидно бе външна към реката и без съмнение се отваряше с дръпване на една от веригите.

— Празно е — казах.

— Така се и очакваше — отвърна Литълмор. Той седна с огромно затруднение и започна да си сваля обувките. — Така, като вляза вътре, затваряте прозореца и дръпвате веригата. Дайте ми една минута, докторе, точно една минута, след това…

— Чакайте, нали няма да влизате във водата?

— Напротив, ще влизам — каза той и смъкна панталоните си. — Тялото й е отвън, пред външната преграда. Трябва да е там. Ще я издърпам вътре. След това ще ме пуснете и готово.

— С този крак?

— Нищо ми няма.

— Едвам вървите — казах. Плуването би му причинило болка, като се имаше предвид състоянието на крака, боях се да не спука кост. А пък да се бори с труп на десетки метри дълбочина, беше направо изключено. Едно по-силно течение щеше да го отнесе.

— Това е единственият начин — каза Литълмор.

— Не, не е — отвърнах. — Аз ще вляза.

— За нищо на света — възпротиви се детективът и се приведе, за да се намъкне в кухината, но не успя да си свие крака. Обърна се и опита влезе с гръб, но безуспешно. Погледна ме безпомощно.

— О, махнете се оттук — казах. — И без това вие по-добре знаете как се борави с това устройство.

Така, за най-голямо свое учудване, аз бях този, който след минута се пъхна гол до кръста, без обувки и чорапи в прозореца. Разгледах кухината колкото може по-подробно, като си давах сметка, че след малко ще бъда в студената вода. От тавана стърчеше желязна дръжка. Хванах се здраво за нея. От стените излизаха гумени маркучи. Казах си, че ще остана във водата възможно най-кратко. След шейсет секунди Литълмор ще отвори вътрешната преграда. Силно се съмнявах, че ще открия труп. Сега хипотезата на Литълмор ми изглеждаше напълно недостоверна. Плочите на прозореца бяха прекалено тежки и здрави. Не виждах как момичешко тяло може да попречи на движението им.

Литълмор ми даде знак да се приготвя. Вътрешното резе зад мене се затвори с трясък. Озовах се в такъв пълен мрак, че загубих ориентация. Не знам защо си бях въобразявал, че няма да е толкова тъмно. Тътенът на реката отвън стана по-силен и отекна в кухината, в която се намирах. Чух глухо тупване по стената, това бе знак от Литълмор, че отваря или че ще се опита да отвори външното резе.

В този миг ме налегна ужасно опасение: първо трябваше да проверим прозореца. Знаехме, че нещо не му е наред. Ами ако Литълмор не успее да го отвори, след като извърти кухината към водата? Заудрях с юмрук по стената, за да накарам Литълмор да спре. Но той или не ме чу, или изтълкува погрешно сигнала ми като потвърждение да действа, защото веднага след това се чу скърцане на вериги и последва внезапен шок от невероятно студената вода. Цялото отделение се завъртя и аз бях изхвърлен неумолимо в дълбините на реката.

 

 

В сенките пред оградата от ковано желязо на Грамърси парк се спотайваше висок тъмнокос мъж. Беше три през нощта. Паркът бе празен, тук-там осветен от пръснати газени лампи. Повечето сгради наоколо бяха тъмни, но в една — тази на „Плейърс клъб“ — светлините бяха запалени и отвътре се чуваше музика. Църквата „Св. Разпятие“ бе потънала в тишина, а кубето й се губеше в сгъстения мрак.

Тъмнокосият мъж наблюдаваше полицая, който пазеше предната врата на дома на семейство Актън. Под малкото кръгче светлина от уличната лампа Карл Юнг видя служителя на реда да си говори с друг свой колега, който след няколко минути се отдалечи и зави зад ъгъла по алея, която очевидно водеше зад къщата. Юнг преценяваше възможностите си. След няколко минути се обърна ядосано и се върна в хотел „Манхатън“.

 

 

Изведнъж на Литълмор му хрумна ужасна мисъл. Бяха му казали, че Пети прозорец не функционира както трябва. Представи си Янгър под водата отчаяно да удря по стените на кесона с изскочили от орбитите очи, докато той си стои вътре и безпомощно дърпа веригите. Как можа да го остави да върши неговата работа?

Точно след минута Литълмор дръпна бързо една след друга веригите, обърна прозореца в изходно положение и затвори външния отвор. Механизмът си работеше идеално. Отвори рязко вътрешното резе. Вътре се изляха литри вода. Това го очакваше. Но не очакваше, че няма да намери нищо друго в кухината.

— О, не — извика Литълмор. — О, не!

Затвори прозореца, отвори пак външното резе, преброи до десет и след това обърна пак кухината навътре. Отвори прозореца. Мощна струя вода, никакъв Янгър. Литълмор повтори като в треска същите действия, но пак нищо. Започна да се моли. С цялото си сърце се молеше, че най-накрая ще открие доктора в кухината.

— Моля те, Боже — мълвеше той. — Върни го. Забрави всичко друго. Просто го пъхни там.

За трети път Литълмор отвори металната плоча на Пети прозорец и се накисна до коленете във вода.

Кухината вече бе добре измита. Четирите й метални стени блестяха. Но пак си беше празна.

Детективът си погледна часовника: бяха минали две минути и петнайсет секунди. Точно такъв беше рекордът на баща му — две минути и петнайсет секунди. Но баща му просто стоеше, без да полага усилия, в топло и спокойно езеро. Д-р Янгър в никакъв случая няма да може да издържи толкова дълго. Литълмор знаеше това, но не можеше да го приеме. Напълно безчувствен извърши същите действия за четвърти път, после за пети, но пак никакъв резултат. Падна на колене и се взря в празното обшито с метал отделение. Беше спрял да усеща болката в крака си. Усети обаче как нещо се блъсна силно отвън в тежащия милиони тонове кесон. Усети, но не помръдна. Ударът бе последван от стъргане — продължително стъргане по метал — пак на същото разстояние над главата му. Сякаш таванът на кесона бе улучен от дъното на минаваща подводница. Литълмор пак не помръдна.

Когато звукът изчезна обаче, той чу друг тих звук. Потропване. Огледа се, не можа да определи откъде идва. Пролази на четири крака, затаил дъх и без да смее да се надява. Почукването идваше иззад металните плочи на Шести прозорец. Застанал на колене, Литълмор отключи вратата и го отвори. Водата се изля право върху лицето му и от прозореца изскочи черен сандък, който го блъсна силно. След него се появи главата на Стратъм Янгър, налапал маркуч.

Водата продължи да се излива от прозореца като от препълнена вана. Литълмор се бе облегнал на сандъка и гледаше безмълвен доктора. Янгър изплю маркуча.

— М-м-маркучи за дишане — каза докторът, на когото още му бе трудно да говори. Толкова му бе студено, че не можеше да удържи зъбите си да не тракат. — Вътре в прозореца.

— Но защо не влязохте през Пети прозорец?

— Не можах — каза разтрепераният Янгър. — Външното резе заяжда. Шести бе отворен.

Литълмор се отдели от сандъка и възкликна:

— Вие я намерихте, докторе! Намерихте я! Погледнете! — Детективът бършеше калта от сандъка. — Същият като този, който намерихме у Леон.

— Отворете го — каза Янгър, все още подал глава през Шести прозорец.

Литълмор тъкмо се канеше да каже, че сандъкът — куфар е заключен, когато кесонът се разтресе силно още веднъж над тях и отново се чу същият стържещ метален звук.

— Какво беше това? — попита Янгър.

— Не знам — отвърна Литълмор, — но е за втори път. Хайде да се махаме.

— Малък проблем — каза Янгър, който не бе помръднал от прозореца. — Кракът ми е заклещен.

Външният капак на Шести прозорец бе стегнал глезена на Янгър като в капан. Затова водата продължаваше да нахлува през пода на кухината, прозорецът беше открехнат от външната страна. Кракът на Янгър висеше в реката. Със свободния си крак той натискаше колкото сили има, но капакът не се подместваше.

— Никакъв проблем — каза Литълмор. — Ще го отворя. Дайте ми една секунда.

— Внимавайте, ще ни залее цял тон вода.

— Ще го затворя в мига, в който си извадите крака. Готов ли сте? Ето сега.

— О… — Литълмор напразно дърпаше веригата. Прозорецът не помръдваше. — Вероятно външният капак не може да се отвори, ако преди това не затворя вътрешния. Вкарайте си главата вътре.

Янгър се подчини неохотно. Върна главата си обратно в кухината на Шести прозорец и захапа тръбичките с въздух. Но сега пък Литълмор не можеше да затвори вътрешния капак. Дърпаше дръжката с всички сили, но металната плоча не помръдваше. Вероятно, предположи Янгър, не бе възможно да се оперира с вътрешния капак, докато външният е отворен.

— Но те и двата са отворени — каза Литълмор.

— Значи и двата не се поддават на манипулация.

— Страхотно — отсече детективът.

Опита се да измъкне глезена на Янгър. Дърпаше силно и го извиваше. Но освен че причини на доктора силна болка, нищо друго не постигна.

— Литълмор.

— Какво?

— Защо светлините угасват?

Яркостта на сините газени пламъчета от другата страна на камерата бе намаляла и множеството силни фенери сега примигваха като клечки кибрит. След това напълно угаснаха.

— Някой спря газта — каза детективът, който вече се бе измъкнал от кухината на прозореца.

Над главите им пак се чу адското стържене на метал в дърво. Този Път завърши с удар, който бе последван от напълно нови звуци и картини. Литълмор и Янгър вдигнаха поглед към зле осветените греди. Това, което чуха, приличаше на шум от приближаващ влак в тунел. После видяха стълб вода, сигурно трийсет сантиметра в диаметър, да се спуска в цялото си великолепие от тавана. Когато докосна земята, издаде колосално бумтене и избухна във всички посоки. Ист ривър се изливаше в кесона.

— Боже мили! — каза Литълмор.

— О, Господи! — възкликна и Янгър.

Не само в тяхната камера, ами и от още пет-шест дупки, пръснати из кесона, се лееха струи. Ревът на водата беше оглушителен.

Ето какво се бе случило: работата в кесона на Манхатънския мост бе приключила. Затова Янгър не видя машини или инструменти. Планът от самото начало беше, след като изпълни задачата си, кесонът да бъде потопен. Но г-н Джордж Бануел внезапно реши да ускори процеса. Събуди двама от инженерите си и им постави задачи за нощта. Инженерите отидоха, както той им нареди, на площадката на „Канал стрийт“ и включиха дълго мързелувалите двигатели.

Тези двигатели задвижваха вградената в шестметровия покрив на кесона оводнителна система. Тъй като от кесона се правеха и взривявания, проектантите му се бяха погрижили за предотвратяване на евентуален пожар. Опасенията им бяха оправдани: кесонът всъщност веднъж бе пламнал и бе спасен с наводняване на вътрешните камери. За да се пусне водата вътре, трябваше да се отворят три редици от метални котелни плочи, точно това действие бе предизвикало трите силни престъргвания.

Водата вече стигаше до коленете им и продължаваше да се покачва. Янгър се дръпна по-силно, за да измъкне крака си, но не успя.

— Много неприятно — каза той. — Имате ли нож?

Литълмор порови в джоба си и му подаде каквото искаше с готовност. Янгър хвърли неодобрителен поглед върху петсантиметровото острие.

— Това няма да свърши работа.

— За какво ви е? — извика детективът.

Вече едвам се чуваха сред бумтящия потоп.

— Мислех си да го отрежа — извика Янгър.

— Какво да отрежете? — водата вече бързо се вдигаше над коленете му.

— Крака — каза докторът. Като продължаваше да се взира в ножа на Литълмор, той добави. — Предполагам, че мога да се самоубия. По-добре, отколкото да се удавя.

— Дайте ми го — каза детективът и сграбчи джобното ножче от ръката на Янгър. Покачващата се вода вече беше само на сантиметри от прозореца. — Използвайте маркуча за дишане.

— О, да. Добро хрумване — каза Янгър и постави тръбичката в устата си. Но веднага я извади. — Не се ли сетихте, че са спрели въздуха??

Литълмор сграбчи друг маркуч и провери сам. Но и неговият опит даде същия резултат.

— Е, детектив — каза Янгър и се поизправи, — мисля, че е време вие да…

— Млъквайте — отвърна Литълмор. — Дори не го произнасяйте. Никъде не мърдам.

— Не ставайте глупав. Взимайте куфара и се качвайте на асансьора.

— Никъде няма да ходя — повтори Литълмор.

Янгър се пресегна и го сграбчи са ризата, след което го придърпа към себе си и прошепна свирепо в ухото му.

— Нора. Изоставих я. Не й повярвах и я изоставих. Ще я затворят в лудница. Чувате ли ме? Ще я приберат или Бануел ще я убие.

— Докторе…

— Не ми викайте „докторе“. Трябва да я спасите. Чуйте ме. Може да умра. Не сте ме карали насила да слизам долу. Аз исках да намеря доказателство. Сега вие сте единственият, който й вярва. Трябва да излезете. Трябва! Спасете я. И й кажете… няма значение. Просто излезте!

Янгър избута толкова силно Литълмор, че детективът залитна и падна във водата. Изправи се. Надигащата се вода бе преминала долния ръб на прозореца. Литълмор изгледа продължително доктора, след това се обърна и тръгна, като се пазеше от водните потоци и газеше във водата, която вече почти му стигаше до кръста. И изчезна.

— Забравихте куфара! — извика Янгър, но детективът не го чу.

Водното ниво вече се бе вдигнало до средата на прозореца. С огромно усилие Янгър успяваше да държи главата си отгоре. Изведнъж Литълмор се появи отново. В ръцете си държеше дълга метър и половина оловна тръба и камък.

— Литълмор! — извика Янгър. — Връщайте се!

— Да сте чували за Архимед? — каза детективът. — Трябва ни лост.

Изгази до Янгър и сложи камъка в прозореца, който вече беше пълен догоре. Потопи глава в бликащата вода и пъхна единия край на тръбата под външния капак до притиснатия глезен на Янгър, а останалата част подпря върху камъка като лост. Натисна с две ръце свободния край на тръбата върху камъка. За нещастие единственият резултат от това му действие беше, че камъкът изскочи изпод тръбата.

— По дяволите! — изрева Литълмор и изскочи от водата.

Очите на Янгър все още бяха над повърхността, но устата — не. Нито носът му. Вдигна вежди към Литълмор.

— О, боже — каза детективът.

Пое дъх и се гмурна отново. Закрепи отново камъка и тръбата по същия начин и натисна свободния край. Този път камъкът си остана на мястото, но външната плоча не се помръдна. Литълмор изскочи от водата възможно най-високо и се стовари с цялата си тежест върху лоста. Оловната тръба беше силно корозирала и тежестта на Литърмор я счупи на две. Но точно преди тя да се разполови, външният капак се отмести нагоре с няколко сантиметра, които бяха достатъчни, за да освободи Янгър крака си.

Двамата мъже изплуваха на повърхността едновременно, но Литълмор се бореше за въздух и буйно махаше с двете си ръце, докато Янгър едвам помръдваше. Напълни белите си дробове и каза:

— Стана малко мелодраматично, не мислите ли?

— Няма нужда да ми благодарите — отвърна Литълмор и се изправи.

— Как е кракът ви? — попита докторът.

— Добре. А вашият глезен?

— Добре — каза Янгър. — Какво ще кажете да се разкараме от тази адска дупка?

Помъкнали след себе си куфара, те се запромъкваха покрай водните стълбове към централната камера. Стръмната рампа към асансьора вече беше потопена. Вода се лееше и от покрива на асансьора, разливаше се по рампата и образуваше водна стена около кабината. Но самата кабина изглеждаше суха.

Двамата поставиха куфара помежду си, единият го буташе, а другият го дърпаше нагоре по рампата. Качиха го в асансьора и се претърколиха вътре. Изведнъж всичко замря. Наводнението в кесона звучеше приглушено някъде отвън. Сините газени пламъчета в кабината още горяха. Литълмор каза:

— Качваме се.

Премести ръчката в позиция за изкачване, но нищо не се случи. Опита пак. Пак нищо.

— Каква изненада — каза Литълмор.

Янгър се качи върху куфара и почука на тавана, при което се разнесе звук като удар по воден барабан.

— Цялата шахта е пълна с вода — отбеляза той.

— Вижте — детективът посочи над главата на доктора. — Има прозорче в тавана.

Така си беше. В средата на тавана на асансьора имаше два панела на панти.

— И се отваря с това — каза Янгър и показа дебела верига на стената с червена дървена дръжка накрая. Скочи от куфара на пода и хвана дръжката. — Ще се качим горе, детектив, макар и малко по-бързо, отколкото слязохме.

— Недейте! — извика Литълмор. — Да не сте се побъркали? Знаете ли колко тежи водата над главите ни? Няма да се удавим, а ще ни сплеска водният стълб.

— Не. Тази кабина е под налягане — каза Янгър. — Под много силно налягане. В мига, в който отворя прозореца, двамата с вас ще изскочим нагоре през шахтата като гейзери.

— Занасяте ме — каза Литълмор.

— Чуйте ме. През целия път нагоре трябва да издишате. Предлагам ви да викате. Не се шегувам. Ако задържите дъха си дори само за няколко секунди, дробовете ви буквално ще се пръснат като балони.

— Ами ако се омотаем във въжетата на асансьора?

— Тогава ще се удавим — каза Янгър.

— Добър план.

— Отворен съм за други предложения.

Стъклото на асансьорната врата даде възможност на Литълмор да погледне какво става в кесона. Там вече бе напълно тъмно. Водата струеше отвсякъде. Детективът преглътна.

— Ами куфара?

— Ще го вземем с нас. — Куфарът имаше две кожени дръжки. Двамата хванаха по една. — Не забравяйте да викате, Литълмор. Готов ли сте?

— Предполагам.

— Едно, две, три! — Янгър дръпна червената дръжка. Прозорецът на тавана зейна и двамата, крещейки, за да си спасят живота, и с куфара в ръце полетяха нагоре по асансьорната шахта сякаш бяха изстреляни от оръдие.