Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (6)

4

В понеделник около седем часа вечерта Фройд, Ференци и аз се върнахме в хотела. Брил се бе прибрал у дома, уморен и щастлив. Според мене Кони айлънд е любимото му място в Америка. Веднъж ми каза, че когато пристигнал за първи път в тази страна на петнайсетгодишна възраст, безпаричен и сам, прекарвал по цели дни по дървените платформи, а понякога и нощите — под тях. Въпреки това не смятах, че първите впечатления на Фройд от Ню Йорк ще са от Шоуто на преждевременно родените бебета или от 350-килограмовата жена Джоли Трикси, която се рекламираше горещо с плакат с надпис: „Тя е дебела! Тя е ужасно дебела!“ Но Фройд изглеждаше оживен и сравняваше мястото с виенския Пратер; „само че е гигантско“, казваше. Брил дори го убеди да вземе под наем бански костюм и да влезе с нас в огромния соленоводен басейн в парка „Стийпъл чейс“. Фройд се оказа по-добър плувец и от Брил, и от Ференци, но следобед го замъчи старият проблем с простатата. Затова седнахме в едно открито кафе, където, заглушавани от рева на влакчето на ужасите и монотонния звук на прибоя, проведохме разговор, който никога няма да забравя.

Брил се подиграваше с лечението на хистеричните жени, прилагано от американските лекари: масажът лекува, вибрациите лекуват, водата лекува.

— Наполовина шарлатанство, наполовина — сексиндустрия — каза той и описа грамаден вибриращ апарат, закупен наскоро за 400 долара от негов познат лекар, цял професор в „Калъмбия“. — Знаете ли какво всъщност правят тези доктори? Никой не си го признава, но всъщност причиняват на пациентките си оргазми.

— Изглеждаш изненадан — отвърна Фройд. — Авицена^[1] е прилагал същото лечение в Персия преди хиляда години.

— Забогатял ли е от това? — попита Брил с известна горчивина. — Някои от тях печелят хиляди на месец. Но най-противно ми е лицемерието им. Веднъж посочих на един виден лекар, който по една случайност е над мене в йерархията в службата, че ако това лечение има ефект, то е доказателство за предимствата на психоанализата и потвърждава връзката между сексуалността и хистерията. Трябваше да видите изражението му. Каза, че в методите му на лечение нямало нищо сексуално, абсолютно нищо. Просто помагал на пациентките си да разтоварят излишната нервна стимулация. А ако аз съм бил на друго мнение, това само доказвало деградиращия ефект на теориите на Фройд. Имам късмет, че не ме уволни.

Фройд само се усмихна. У него я нямаше горчивината на Брил, нито неговата отбранителност. Отбеляза, че никой не може да вини невежата. В допълнение към изначалната трудност при обяснението на хистерията имало и мощни потискащи фактори, затвърдени през вековете, които не можем да очакваме да изчезнат за един ден.

— Така е с всяко заболяване — каза Фройд. — Само когато разгадаем причината, можем да твърдим, че сме разгадали и болестта, и само тогава сме в състояние да я лекуваме. Засега причината остава забулена в тайна, затова те са още в Средновековието, пускат кръв на пациентите си и наричат това медицина.

Точно в този миг разговорът стигна до забележителен обрат. Фройд попита дали искаме да чуем за един от последните му случаи — пациент, който има обсесия, свързана с плъхове. Ние естествено отговорихме утвърдително.

Никога не бях чувал някой да говори като Фройд. Разказваше за случая с такава лекота, ерудиция и задълбоченост, че завладя вниманието ни за часове. Брил, Ференци и аз от време на време го прекъсвахме и подлагахме на съмнение тезите му с възражения и въпроси. Фройд ни оборваше, преди да сме се доизказали. През тези три часа се чувствах по-жив от всеки друг път. Усещах как сред глъчката на шумните търговци, пищящите деца и търсачите на силни усещания на Кони айлънд ние четиримата вървяхме по ръба на човешкото себепознание и прекрачвахме в непокорени територии, прокарвахме нови пътеки, по които целият свят някой ден щеше да ни последва. Всичко, което хората си мислеха, че знаят за себе си — за сънищата, съзнанието и най-скритите си желания, — щеше да бъде променено завинаги.

Когато се върнахме в хотела, Фройд и Ференци започнаха да се приготвят за вечерята у Брил. За съжаление аз бях поканен на бал. Юнг трябваше да се присъедини към тях, но не можахме да го открием никъде. Фройд ме накара да почукам на вратата му, но без резултат. Почакаха го до осем, след което тръгнаха към дома на Брил без него. При всички случаи идеята да ходя на бал не би ме въодушевила, но перспективата заради него да пропусна вечеря с Фройд ме вбесяваше неописуемо.

 

 

През Златните години^[2] нюйоркското общество беше в общи линии творение на две много богати жени, г-жа Уилям Б. Астор и г-жа Уилям К. Вандербилд, както и на титаничния сблъсък между тях през 80-те години на XIX век.

Г-жа Астор, с моминско име Скермерхорн, беше родена във висшето общество; г-жа Вандербилд, с моминско име Смит — не. Корените на богатството на видното семейство Астор можеха да се проследят чак до нюйоркската холандска по произход аристокрация от XVIII век. За да сме точни, трябва да отбележим, че думата „аристокрация“ се използва малко условно, тъй като холандските търговци на кожи в Новия свят не са били точно принцове в Стария. Европейските дами и господа може и да не са чели Токевил^[3], но бяха единодушни, че за най-голямо съжаление на Америка тя няма аристокрация и това я отличава най-много от тях. Въпреки това към края на XIX век приказно богатото семейство Астор вече е прието в двореца Сейнт Джеймс и скоро след това предявява претенции за аристократичност, удовлетворени с английски благороднически титли, които са много по-високи от холандските, ако такива изобщо съществуват.

Вандербилд, точно обратното, бяха никои. Корнелиус Вандербилд — Капитана беше просто най-богатият човек в Америка, което го правеше и най-богатия човек в света. През XIX век дори един милион долара означаваше несметно богатство. Корнелиус Вандербилд притежаваше сто милиона при смъртта си през 1877 година, а само десетилетие по-късно синът му имаше два пъти повече. Но Капитана си беше само прост параходен и железопътен магнат, който дължеше състоянието си на индустриализацията, и г-жа Астор не би посетила нито него, нито роднините му.

По-специално г-жа Астор никога не би пристъпила в дома на младата г-жа Уилям К. Вандербилд, съпруга на внука на Капитана. Не би си оставила и визитката там. Нещата бяха се наредили така, че семейство Вандербилд не бяха приемани в най-добрите манхатънски домове. Г-жа Астор даде да се разбере, че в Ню Йорк има само четиристотин мъже и жени, които могат да бъдат допуснати в бална зала, а по някакво странно съвпадение същото беше и количеството гости, които се канеха в нейната собствена бална зала. Семейство Вандербилд не фигурираха сред тези избраници.

Г-жа Вандербилд не беше отмъстителна, а интелигентна и с несломим дух. И едно пени не бе похарчено за преодоляване на бариерата, спусната пред семейството й от Астор. Първата й стъпка, направена благодарение на огромната щедрост на съпруга й, бе да си издейства покана за бала на патриарсите, важно събитие в светския календар на Ню Йорк, на което присъстваха най-влиятелните граждани. Но въпреки това отново беше отхвърлена от отбрания кръг на г-жа Астор.

Втората й стъпка бе да накара съпруга си да построи нова къща. Тя щеше да заеме ъгъла на Пето авеню и Петдесет и втора улица и да бъде нещо невиждано в Ню Йорк. Проектира я Ричард Морис Хънт, не само най-прочутият американски архитект на своето време, но и добре приет гост у семейство Астор. Домът на Пето авеню № 660 бе копие на френски замък от бял варовик в стила на дворците от долината на Лоара. Каменното фоайе беше дълго двайсет метра, с високи тавани с арки, а в края му се издигаше великолепно резбовано стълбище в европейски стил. Освен трийсет и седемте стаи имаше висока трапезария с прозорци с витражи, огромна стая за игра, издигаща се от началото на третия до края на четвъртия етаж и предназначена за децата, и бална зала, разчетена да побере осемстотин гости. Из цялата къща бяха пръснати произведения на Рембранд, Гейнсбъроу, Рейнолдс, гоблени и мебели, принадлежали някога на Мария-Антоанета.

През 1883 година палатът бе пред завършване. Г-жа Вандербилд обяви, че прави новодомско парти, за което смята да похарчи 250 000 долара. Част от това богатство тя вложи разумно в предварителното подсигуряване на няколко видни, но подлежащи на купуване гости, които не се съобразяваха с правилата на г-жа Астор. Сред тях бяха английски дами, неколцина тевтонски барони, група италиански графове и един бивш президент на Съединените щати. Пусна предварително слуха, че ги е поканила, както и че е приготвила пищни и невиждани досега забавления, след което напечата общо хиляда и двеста покани. Предстоящият бал се превърна в сензация.

Една от най-нетърпеливите желаещи да посетят събитието се оказа Кари Астор, любимата дъщеря на г-жа Астор. Цяло лято Кари заедно с приятелките си подготвяше за бала на г-жа Вандербилд Звезден кадрил. Но нито една от хиляда и двестате покани не пристигна при нея. Всички приятелки на Кари бяха поканени и вече развълнувано планираха с какви рокли ще танцуват кадрила, но не и обляната в сълзи Кари. Г-жа Вандербилд изразяваше наляво и надясно съчувствието си към горкото момиче, но как би могла да го покани, питаше домакинята целия свят, след като никога не е била представена на майка му?

И стана така, че г-жа Уилям Бакхауз Астор се качи на файтона си един следобед през зимния сезон на 1883 година и накара облечения в синя ливрея лакей да занесе визитката й на Пето авеню № 660. Това предостави на г-жа Вандербилд безпрецедентна възможност да натрие носа на великата Карол Астор, възможност, която би била неустоима за по-недалновидна жена. Г-жа Вандербилд обаче реагира веднага, като изпрати в резиденцията на семейство Астор безценната покана. В резултат Кари заедно с избраните четиристотин души на г-жа Астор вече можеше да танцува на бала, придружена от майка си и облечена в диамантен корсаж, който струваше 200 000 долара.

В навечерието на новия век нюйоркското общество вече бе преобразено от пуритански бастион във фриволна комбинация от власт, пари и блясък. Всеки, който имаше сто милиона, можеше да си купи достъп до него. Високопоставени господа се забавляваха с танцьорки с леко поведение. Уважавани дами напускаха съпрузите си. Дори г-жа Вандербилд вече не беше законно такава: през 1895 година премина през шокиращ развод, за да стане г-жа Оливър Х. П. Белмонт. Дъщерята на г-жа Астор — Шарлот, майка на четири деца, избяга в Англия с чужд мъж. Трима от синовете и един внук на мултимилионера Джей Гулд си взеха за съпруги актриси. Джеймс Рузвелт се ожени са проститутка. Дори убиец можеше да влезе във висшето общество, стига да беше от точния сой.

Хари Тоу, макар и наследник на скромно питсбъргско състояние, натрупано от минно дело, никога нямаше да стане знаменитост в Ню Йорк, ако не беше убил прочутия архитект Станфърд Уайт на покрива на Медисън скуейър гардън през 1906 година. Въпреки че Тоу застреля седналия Уайт в лицето пред очите на стотици клиенти на ресторанта, две години по-късно съдът го оправда, като се аргументира с невменяемост. Някои наблюдатели заявиха, че никой американски съд не би осъдил мъж, убил измамника, преспал с жена му, въпреки че за да сме справедливи към Уайт, трябва да отбележим, че аферата му с младата дама се бе случила, когато тя беше само шестнайсетгодишна неомъжена танцьорка, а не уважаваната г-жа Хари Тоу. Други пък бяха на мнение, че точно тези съдебни заседатели не са горели от желание да го осъдят, защото са получили доста тлъсти суми от адвоката на Тоу и не са могли да отхвърлят по съвест заключителната му пледоария.

През летните сезони манхатънските богаташи се оттегляха в мраморни дворци в Ню порт и Саратога, където се занимаваха основно с яхти, езда и игра на карти. Тогава най-видните фамилии също имаха възможност да покажат защо са част от елита на страната. Младият Харолд Вандербилд, който бе отгледан на Пето авеню № 660, три пъти успешно защити Купата на Америка^[4] от британско посегателство. Освен това измисли спортния бридж.

В навечерието на септември 1909 година се задаваше нов сезон. Всички бяха единодушни, че реколтата от дебютантки тази година е сред най-отбраните. Г-ца Джоузефин Кросби, отбеляза „Таймс“, е изключително красиво момиче, надарено с прекрасен певчески талант. Грациозната г-ца Милдред Картър се бе върнала с баща си от Лондон, където танцувала с краля. И друга известна наследница, г-ца Хайд, щеше да дебютира, както и г-ца Чаплин и г-ца Ръдърфорд, която за последно се бе появявала на публично място като шаферка на братовчедка си, бившата г-ца Уайт, сега омъжена за граф Шиър-Тос.

Откриването на сезона ставаше с благотворителен бал, организиран от г-жа Стивесант Фиш в понеделник вечерта на 30-и август, който целеше събиране на средства за новата безплатна детска болница в града. По това време беше модно да се правят празненства в големите изискани хотели. Партито на г-жа Фиш щеше да се състои в „Уолдорф-Астория“.

Става въпрос за първия „Уолдорф-Астория“, построен на ъгъла на Пето авеню и Трийсет и четвърта улица на мястото, на което четвърт век се бе издигала градската резиденция на г-жа Астор, преди да бъде ударена в земята от дома на г-жа Вандербилд. В сравнение с лъскавия палат на семейство Вандербилд хубавата стара тухлена съща на Астор изведнъж започна да изглежда малка и невзрачна. Затова г-жа Астор, без много да му мисли, я събори и си построи двойно по-голям френски замък — не като тези по Лоара, а в много по-величествения стил на Втората империя — на трийсет пресечки на север, с бална зала, която побираше хиляда и двеста души. На освободения от г-жа Астор терен синът й издигна най-големия в света и най-луксозния в града хотел.

Гостите влизаха в „Уолдорф-Астория“ от Трийсет и четвърта улица през широк деветдесетметров коридор, известен като Алеята на пауните. Когато имаше бал, каляските се посрещаха от портиери със сини три четвърти чорапи, а по цялата дължина на Алеята на пауните бяха наредени стотици зяпачи от простолюдието, които посрещаха процесията от богатство и влияние, пристъпваща важно към вътрешността. Стените на огромния сводест богато украсен ресторант на „Уолдорф“, наречен Палмовата градина, бяха от стъкло, за да се осигури непрекъсната видимост към външния свят. Навсякъде бяха монтирани големи огледала, в които собствениците се бяха погрижили дамите и господата, забавляващи се вътре, да огледат себе си дори по-добре от зяпачите навън. За своето парти г-жа Стивесант Фиш бе наела не само Палмовата зала, но също така и Императорската зала, външната Палмова градина, филхармонията и трупата на „Метрополитън опера“.

Именно щрайховете на този оркестър посрещнаха Стратъм Янгър, докато минаваше, половин час след като гостите от Европа бяха тръгнали за вечерята у Брил, по Алеята на пауните подръка с братовчедка си г-ца Белва Дюла.

 

 

Моминското име на майка ми е Шърмърхорн. Сестра й се омъжила за член на фамилията Фиш. Тези величествени генеалогически факти ми осигуряваха покани за всички грандиозни балове в Манхатън. Това че живеех в Уорчестър, Масачузетс, ми даваше добро извинение да отклонявам повечето от тях. Но се налагаше да правя изключения за моята леля Мами — г-жа Стивесант Фиш, — която, въпреки че не ми беше истинска леля, настояваше да я наричам така още от времето, когато като дете прекарвах летата във вилата й в Ню порт. След като баща ми почина, точно леля Мами се погрижи майка ми да не изпитва нужда и да не се налага да освобождава къщата в Блек бей, където бе прекарала целия си брачен живот. Затова никога не можех да откажа, когато леля Мами ме канеше на нейните гала вечери. А братовчедката Белва Дюла отхвърляше този ангажимент, защото се бях съгласил да я придружа по алеята.

— Какво е пък това? — попита ме Белва, имайки предвид мелодията, която чувахме, докато минавахме по безкрайния коридор и през тълпите от зяпачи от двете му страни.

— Това е „Аида“ на Верди — отвърнах. — А ние сме дефилиращите животни^[5].

Посочи ми закръглена жена, придружавана от съпруга си, които вървяха малко преди нас.

— О, виж, това е Артър Скот Бърдънс. Никога преди не съм виждала г-жа Бърдънс с такъв огромен ален тюрбан. Сигурно иска да ни припомни нещо за слоновете.

— Белва.

— А ето ги и семейство Конде Нает. Нейната шапка е доста по-подходяща, не мислиш ли? Одобрявам и гардениите й, но не съм толкова сигурна за щраусовите пера. Може да предизвика хората да си крият главите в пясъка, когато минава покрай тях.

— Господи, Белва.

— Осъзнаваш ли, че в момента ни гледат поне хиляда души? — Белва очевидно се наслаждаваше на вниманието. — Убедена съм, че в Бостън не се случват такива неща.

— В Бостън сме много изостанали — казах.

— Жената с купчината бижута в косата е баронеса фон Хефтън, която ме забрави за партито си миналата зима в полза на маркиз дьо Шарет. А това са семейство Джон Джейкъб Астор. Казват, че напоследък го виждат навсякъде с Мади Фордж, която едва ли има повече от шестнайсет години. А това са нашите домакини, семейство Стивесант Фишови.

— Фиш.

— Моля?

— Множественото число на Фиш е пак Фиш — обясних. — Казваме семейство Фиш, не Фишови. — Странно беше че си позволявах да поправям Белва по въпросите на нюйоркския етикет.

— Изобщо не ти вярвам — отвърна тя. — Обаче г-жа Фиш изглежда направо в множествено число тази вечер.

— Да не съм чул и дума против леля си, Белва. — Братовчедката Белва беше почти на моята възраст и се знаехме от деца. Бедното кльощаво същество беше дебютирало в обществото преди около десет години и никой все още не беше захапал на нейната стръв. Опасявах се, че на двайсет и седем вече изглежда доста отчаяна и светът се канеше да я зачеркне като стара мома. — Добре че леля Мами не е довела кучето си тази вечер — добавих.

Леля Мами веднъж организира бал в Нюпорт в чест на новия си френски пудел, който влезе по червен килим с нашийник, инкрустиран с диаманти.

— Я виж, довела го е — отвърна сладко Белва. — И то все още носи диамантения нашийник. — Белва сочеше Марион Фиш, най-малката дъщеря на леля Мами, на чието бляскаво въвеждане в обществото тя не беше поканена.

— Чашата преля, братовчедке. Оставям те сама.

Стигнахме края на коридора и аз се отделих от Белва или по-скоро леля Мами ме спаси от нея, като ме предаде на г-ца Хайд, която бе очевидно богата, но като оставим богатството настрани, разполагаше с малко други достойнства. Танцувах с още няколко госпожици, сред които високата и грациозна Еланор Сиърс. Тя бе доста мила, въпреки че през цялото време закачах огромната й като сомбреро шапка. Разбира се, наложи се да кавалерствам и на бедната Белва.

След задължителния коктейл от стриди ни нахраниха на buffet russe^[6] — както твърдеше менюто с позлатени ръбове — с печено агнешко от планински стада с пюре от кестени и аспержи, пунш с шампанско, мерилендски костенурки и препечена пуйка с гарнитура от портокали. Това беше само първата от двете вечери, които трябваше да се сервират преди полунощ. След втората идваше ред на котийона, а около един и половина през нощта балните танци трябваше да започнат с огледалния, доколкото познавах леля Мами.

Наистина нямах нищо против някоя и друга забава от време на време в Ню Йорк. Бях престанал да ходя по светски събития в Бостън, където не можех да се спася от шепота и тайните погледи след смъртта на баща си. Разликата между бостънското и нюйоркското общество беше следната: целта в Бостън бе да не се прави нищо по-различно от това, което винаги се е правело; в Ню Йорк пък всеки гледаше да надцака вече правеното. Но спектакълът на нюйоркските партита — в който и ти като присъстващ се очакваше да се включиш — беше нещо, към което бостънската ми кръв не успяваше да се приспособи докрай. Особено дебютантките, неимоверно по-многобройни и доста по-хубави от бостънските си посестрими, бяха прекалено фрапантни за моя вкус. Представляваха истински съзвездия от диаманти и перли — по корсажите, около шиите, висящи от ушите, наметнати на раменете, забодени в косите. И въпреки че всичките тези камъни без съмнение бяха истински, не можех да се отърва от усещането, че пред мене блестят фалшификати.

— Ето те и теб, Стратъм! — извика леля Мами. — О, защо с моята Марион сте братовчеди? Щях да те оженя за нея още преди години, ако не беше така. Г-ца Косби пита всички наред за тебе. Тя става на осемнайсет тази година, второто най-красиво момиче в Ню Йорк е, а ти продължаваш да бъдеш най-неженения привлекателен мъж. Искам да кажа — най-привлекателния неженен мъж. Трябва да танцуваш с нея.

— Вече танцувах с нея — отвърнах. — И знам от сигурен източник, че смята да се омъжи за г-н де Менокал.

— Но аз не позволявам тя да се омъжва за де Менокал — каза леля Мами. — Искам де Менокал да се ожени за Елси, внучката на Франц и Ели Сигел. Тя обаче избяга във Вашингтон. А аз си мислех, че хората бягат от Вашингтон. Какво ли му е хрумнало на това момиче? Все едно да пристанеш на някого в Конго. Поздрави ли вече Стиви?

Стиви, разбира се, беше съпругът й Стивесант. И тъй като все още не бях разменил любезности с чичо Фиш, леля Мами ме поведе към него. Той бе потънал в оживен разговор с двама мъже. Единият беше Дж. де Г. Милхо, когото знаех като докторант от „Харвард“. Другият, около четиридесет и пет годишен, ми изглеждаше познат, но не можех да се сетя откъде. Тъмната му коса бе късо подстригана, имаше интелигентни очи, не носеше брада и около него витаеше усещане за авторитет. Леля Мами ме избави от мъките, като ми прошепна:

— Кметът, ще те представя.

Оказа се обаче, че кметът Макклелън си тръгва. Леля Мами извика в знак на протест и започна да го убеждава да не пропуска Карузо. Леля Мами мразеше операта, но знаеше, че всички останали я смятат за върха на добрия вкус. Макклелън се извини, благодари й сърдечно за благодеянията, които върши за Ню Йорк, и се закле, че не би си тръгнал толкова рано, ако не го чакаха неотложни дела. Леля Мами запротестира още по-упорито, този път заради употребата на „неотложни дела“ в нейно присъствие. Заяви, че не иска да слуша за никакви неотложни дела, и ни напусна, обвита в облак от шифон.

Тогава, за моя изненада, Милхо каза на кмета:

— Янгър е доктор. Защо не питате него?

— По дяволите! — възкликна чичо Фиш. — Точно така. Доктор от „Харвард“. Янгър ще знае кой може да свърши тази работа. Разкажете му, Макклелън.

Кметът ме огледа изпитателно, взе някакво решение, без да каже и дума, и ми зададе въпрос:

— Познавате ли Актън, Янгър?

— Лорд Актън? — попитах аз.

— Не, Харкорт Актън от Грамърси парк. Става въпрос за дъщеря му.

Г-ца Актън очевидно бе станала жертва на жестоко нападение по-рано тази вечер във фамилната къща, докато родителите й били в Бъркшър. Престъпникът не бил задържан, нито е бил видян после някъде другаде. Кметът Макклелън, който бил познат на семейството, отчаяно се опитвал да изтръгне от г-ца Актън описание на нападателя, но момичето не можело нито да говори, нито да си спомни какво му се е случило. Затова сега кметът смятал да се върне в полицейския участък. Момичето било още там, наглеждано от семейния лекар, който заявил, че е озадачен от състоянието й. Не откривал физически наранявания, които да станат причина за такива симптоми.

— Момичето има хистерия — казах. — Страда от криптоамнезия.

— Криптоамнезия? — повтори Милхо.

— Загуба на паметта, причинена от потискане на травматичен епизод. Терминът е измислен от д-р Фройд от Виена. Състоянието е хистерично по природата си и понякога придружено с афония — загуба на речта.

— По дяволите! — възкликна отново чичо Фиш. — Загуба на речта, нали така? Точно това е!

— Д-р Фройд — продължих аз — е написал книга за говорните смущения. — Монографията на Фройд за афазията^[7] бе позната в Америка доста преди да се прочуе с трудовете си по психология. — Той е вероятно най-големият капацитет в света по този проблем и е доказал връзката му с хистеричната травма, особено със сексуалната такава.

— Жалко, че вашият д-р Фройд е във Виена — каза кметът.