Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (16)

14

През 80-е години на XIX век от триъгълния терен на ъгъла на Девета улица и Шесто авеню се бе издигнала лъскава викторианска висока постройка, която контрастираше и никак не беше в тон с иначе мизерния квартал. Никоя друга сграда в радиус от километър нямаше повече от два опърпани етажа. Новата многоцветна съдебна палата бе натруфена със стръмни остри покриви и с изскачащи под всякакви ъгли фронтони и кубета с най-различни размери. Часовниковата кула бе увенчана с петдесетметров връх и от четирите й страни имаше по един часовник. До съдебната палата бе долепен пететажният арест в същия стил, а до него имаше друго огромно съоръжение, в което се помещаваше пазарът. Цялото място бе известно под името Джеферсън маркет. Странно съжителство, но институциите на закона й реда не бяха отделени от Меката на ежедневната търговия.

През деня в съдебната палата на Джеферсън маркет се гледаха наказателни дела от голяма важност. Само часове след това тя се превръщаше в градски нощен трибунал, който се занимаваше с престъпления срещу морала. В резултат на това арестът на Джеферсън маркет беше пълен най-вече с проститутки, очакващи преместването и наказанието си. Точно тук в сряда вечерта Литълмор намери съсипаната, но невредима Бети.

Откри я в голяма претъпкана килия на третия етаж. Помещението бе отделено от коридора с решетка. Прозорците гледаха към Десета улица. Вътре имаше около двайсет пет до трийсет жени, които стояха прави на малки групички или седяха на дългите тесни пейки до стените.

Килията споделяха два вида задържани. Имаше около петнайсетина млади жени в работно облекло, също като Бети — прости тъмни едноцветни поли до глезените и бели блузи с дълги ръкави. Това бяха работничките от фабриката за ризи, в която Бети работеше от половин ден. Няколко от тези момичета бяха към тринайсетгодишни.

Останалите около дузина жени на различна възраст бяха гримирани и облечени с много по-ярки дрехи. Повечето бяха шумни и очевидно се чувстваха удобно, тъй като познаваха обстановката. Една обаче беше по-гръмогласна от всички останали, оплакваше се на надзирателите и настояваше да й отговорят как жена в нейното положение може да бъде държана в ареста. Литълмор веднага я позна: беше г-жа Сюзън Мерил. Единствена тя стоеше сама на пейка, която другите почтително й бяха отстъпили. На раменете си носеше яркочервена наметка, а в ръцете си — бебе, която кротко спеше въпреки шумотевицата.

Благодарение на значката си Литълмор успя да влезе в ареста, но тя не му помогна да измъкне Бети оттам. Стояха само на няколко сантиметра един от друг, разделени от пода до тавана с желязна решетка, и си говореха тихо.

— Отиваш за първи ден на работа, Бети — каза Литълмор, — и се включваш в стачка?

Тя не беше стачкувала. Когато пристигнала във фабриката същата сутрин, се качила право на деветия етаж и се присъединила към стотина други шивачки. Но забелязала около петдесет празни стола зад спрени шевни машини. Ето какво се случило: предния ден били уволнени сто и петдесет работнички, защото „симпатизирали на профсъюзите“. Същата вечер в отговор на това Международният съюз на шивачките организирал стачка във фабриката. На следващата сутрин малка група работнички и синдикалисти се събрали на улицата отпред и започнали да викат към трудещите се вътре.

— Наричаха ни стачкоизменници — обясни Бети. — Сега разбирам защо ме наеха така бързо — подменяли са момичетата от профсъюза. Не бих могла да стана стачкоизменничка нали, Джими?

— Предполагам, че не — отвърна Литълмор. — А те за какво искаха да излезете да стачкувате?

— О, няма да повярваш. Първо, горещо е като във фурна. След това — взимат ни такси за всичко — за гардеробчетата, шевните машини, иглите, столовете, на които седим. Не получаваш и половината от парите, които ти обещават в началото. Джими, едно момиче миналата седмица работило седемдесет и два часа и изкарало само три долара. Три долара! Колко прави това?

— По четири цента на час — каза Литълмор. — Лошо.

— И това не е най-лошото. Заключват вратите и ни държат вътре да работим. Не можеш да отидеш дори до тоалетната.

— Господи, Бети, просто трябваше да напуснеш. Защо ти трябваше да ходиш да размахваш прът с хора, които разбиват прозорци?

Бети едвам сдържаше възмущението си.

— Не съм размахвала прът, Джими.

— Ами тогава защо те арестуваха?

— Защото напуснах. Казаха ни, че ще ни пратят в затвора, ако напуснем, но аз не повярвах. И никой не е разбивал прозорци. Полицаите биеха хората.

— Това не са били полицаи.

— О, точно полицаи бяха.

— О, боже — каза Литълмор. — Трябва да те измъкна оттук. — Махна на един от надзирателите и му обясни, че Бети е негова приятелка и не е участвала в стачката. Оказала се в ареста по погрешка. Като чу, че му е приятелка, Бети заби поглед в земята и се усмихна смутено.

Надзирателят, който беше близък на Литълмор, отвърна гузно, че ръцете му са вързани.

— Не мога, Джими. Трябва да говориш с Бекър.

— Бек? — попита Литълмор и очите му светнаха. — Бек тук ли е?

Надзирателят поведе Литълмор по коридора към една стая, в която петима мъже пиеха, пушеха и играеха шумно на карти под мъждукащата светлина на електрическа крушка. Един от тях беше сержант Чарлз Бекър, дългуч с глава на бик и мощен баритон. Бекър беше ветеран в полицията със своите петнайсет години стаж, работеше в най-порочния участък на Манхатън — Тендърлойн, където бяха лъскавите казина и бордеите, включително и този на Сюзън Мерил, движеше се в най-пищните заведения и светски вариетета. Присъствието на Бекър тук беше голям късмет за Литълмор, който имаше шест месеца служба като патрулиращ полицай в неговия отряд.

— Хей, Бек — извика Литълмор.

— Литълмаус^[1]! — изрева Бекър, докато раздаваше картите. — Момчета, запознайте се с братока, детектив от центъра на града. Джими, това са Джип, Уайти, Лефти и Даго — помниш Даго, нали?

— Здрасти, Даго — поздрави детективът.

— Преди няколко години — каза Бекър на приятелчетата си, посочвайки Литълмор — този човек ми разкри обир. Предаде ми престъпника, който и досега си плаща, момчета. Какво правиш тук, Джими, да не оглеждаш пиленцата?

Бекър го изслуша, като през цялото време кимаше, без да сваля очи от масата за покер. С рев на човек, който се наслаждава на своя благороден жест, той нареди на надзирателите да пуснат пиленцето на детектива. Литълмор благодари надълго и нашироко и се забърза към килията да прибере Бети. Като излизаха, Литълмор надникна пак в стаята, където се играеше покер, и отново поблагодари на Бекър.

— Хей, Бек — каза, — още една услуга?

— Само кажи каква, малки братко! — отвърна Бекър.

— Има една жена с бебе. Дали ще можеш да пуснеш и нея?

Бекър смачка цигарата си. Тонът му остана дружески, но приятелчетата му внезапно прекратиха веселбата.

— Каква жена? — попита Бекър.

Литълмор разбра, че нещо не е наред, но не знаеше какво.

— Говори за Сузи, шефе — каза Джип, чието истинско име беше Хоровиц.

— Сузи? Сузи Мерил не е в моя арест нали, Уайти? — отвърна Бекър.

— Тук е, шефе — отвърна Уайти, който пък се казваше Зиденшнер.

— Да нямаш нещо със Сузи, Джими?

— Не, Бек — каза Литълмор. — Просто си помислих, че е с бебе и…

— Аха.

— Забрави — добави Литълмор. — Искам да кажа, че ако тя…

Бекър изрева на надзирателите да пуснат и Сузи. Добави към заповедта и няколко отбрани ругатни, с които искаше да изрази възмущението си, че в ареста му е вкарано бебе, и изкрещя да няма повече „бебчета“ за в бъдеще зад решетките, а да му ги водят право при него. Последната забележка предизвика взрив от смях сред хората му. Литълмор реши, че е най-добре да си ходи. Благодари на Бекър за трети път и отведе Бети.

Шесто авеню беше почти пусто. От запад подухваше. Бети се спря на стъпалата пред ареста в сенките на масивната викторианска сграда.

— Познаваш ли тази жена? — попита. — Онази с бебето?

— Може да се каже.

— Но Джими, тя е… тя е мадам.

— Знам — каза Литълмор и се ухили. — Бях в нейното местенце.

Бети го удари през лицето.

— Е — каза Литълмор. — Ходих там само да ги разпитам за убийството на Ривърфорд. Това е всичко.

— О, Джими, защо не каза веднага? — попита Бети. Сложи длани на лицето си, после ги премести на неговото и се усмихна. — Извинявай.

Прегърнаха се. Минута по-късно все още се прегръщаха, когато тежките дъбови врати на ареста проскърцаха и отвътре ги огря сноп светлина. На входа застана Сюзън Мерил с бебето в ръце и с една от огромните си шапки на главата. Литълмор й помогна да излезе. Бети поиска да подържи бебето, чието име беше Фани. По-възрастната жена с готовност й го подаде.

— Значи ти ме освободи — каза Сузи на Литълмор. — Сигурно си мислиш, че съм ти длъжница?

— Не, госпожо.

Сузи вдигна глава, за да огледа детектива по-добре. Взе си бебето от Бети и заговори шепнешком, но толкова тихо, че Литълмор едвам я чу.

— Просиш си куршума.

Нито Литълмор, нито Бети отговориха.

— Знам кого търсиш — продължи Сузи едва чуто. — Двайсет и шести февруари 1907 година.

— Какво?

— Знам кой и знам какво. Ти не знаеш, но аз знам. Но не правя нищо безплатно.

— Какво за 26 февруари 1907 година?

— Ще разбереш. И го пипни — просъска тя с толкова отрова в гласа, че сложи ръка върху лицето на бебето сякаш за да го предпази от себе си.

— Какво е станало на този ден? — настоя Литълмор.

— Питай на съседната врата — прошепна Сузи Мерил, преди да изчезне в тъмното.

 

 

Роуз ни изхвърли от апартамента, което си беше мило от нейна страна. Със сигурност не искаше Фройд да й се пречка, докато чисти. А Брил стоеше вцепенен като войник със синдром на Дакоста^[2]. Каза, че няма да идва на вечеря, и ни помоли да го извиним.

Джоунс пое с метрото към хотела си, който бе по встрани от центъра и не толкова скъп като нашия, а Фройд, Ференци и аз решихме да се поразходим до Манхатън и поехме напряко през парка. Невероятно е колко пуст може да бъде вечер най-големият нюйоркски парк. Отначало разменяхме предположения за сцената в дома на Брил, после Фройд попита Ференци и мене как би трябвало да отговори на писмото на ректора Хол.

Ференци беше категоричен, че веднага трябва да изпратим опровержение, най-добре с телеграма, като обясним, че прегрешенията, в които обвиняват Фройд, всъщност са извършени от Джоунс и Юнг. Единственият проблем според Ференци беше дали Хол ще повярва на думите ни.

— Ти познаваш Хол, Янгър — каза Фройд. — Какво е твоето мнение?

— Ректорът Хол би повярвал на думите ни — отвърнах, като имах предвид, че би повярвал на мене. — Но се чудя, д-р Фройд, дали не искат от вас да направите точно това.

— Кой? — попита Ференци.

— Който стои зад тази постановка — отговорих.

— Не схващам мисълта ти — каза Ференци.

— Разбирам какво иска да каже Янгър — намеси се Фройд. — Този, който е измислил всичко, трябва да знае, че обвиненията всъщност са към Джоунс и Юнг, не към мене. Затова ме принуждават да натопя приятелите си и тогава вече Хол ще е сигурен, че не става въпрос за слухове. Напротив, аз ще съм потвърдил обвиненията и Хол ще е длъжен да вземе съответните мерки. Вероятно ще забрани на Джоунс и Юнг да изнасят лекции следващата седмица. Аз ще запазя правото си на своите, но за сметка на опозоряването на двама от моите последователи — двамата най-подходящи да популяризират идеите ми по света.

— Но не може просто да замълчиш — протестира Ференци — сякаш си виновен.

Фройд се замисли.

— Ще отречем слуховете, но нищо повече няма да правим. Ще изпратя на Хол кратко писмо, в което ще изложа следните факти: женен съм, никога и от никоя болница не съм бил уволняван, никой никога не е стрелял по мене и така нататък. Янгър, това ще те постави ли в неудобно положение?

Разбрах въпроса му. Искаше да знае дали ще се почувствам задължен да информирам Хол, че Фройд е наистина невинен, но Джоунс и Юнг не са. Естествено, че нищо подобно нямаше да направя.

— Никак даже — отвърнах.

— Добре — заключи Фройд. — Оставяме всичко в ръцете на Хол. Ако заради „щедрото дарение“ председателят на Американската асоциация по психология реши да спре преподаването на истината за психоанализата в университета, тогава, да ме прощавате, Янгър, той не е съюзник, който си заслужава да пазим, а Америка да върви по дяволите.

— Хол никога няма да приеме условията им — казах аз и прозвучах малко по-убедено, отколкото се чувствах.

 

 

Пред ареста на Джеферсън маркет Бети Лонгобарди имаше да каже на Джими Литълмор само четири думи:

— Да се махаме оттук.

На Литълмор обаче не му се тръгваше. Заведе Бети от другата страна на улицата, където беше още по-тъмно, и не помръдна оттам. Разказа й развълнувано, но шепнешком за пълния с преживявания ден.

— Тя каза, че си просиш куршума, Джими — отвърна му Бети, а на Литълмор му се стори, че не оценява постиженията му така, както се бе надявал.

— Тя каза и да питаме съседите — продължи той. — Сигурно става въпрос за Съдебната палата. Хайде, отворена е.

— Не искам.

— Това е съд, Бети. Нищо не може да ни се случи в съда.

Върнаха се тичешком през улицата, като детективът дърпаше след себе си Бети за ръката. На влизане Литълмор показа значката си на охранителя, който им каза къде е архивът, но изрази съмнение, че там ще намерят някого по това време. След като изкачиха два етажа и тръгнаха по пуст лабиринт от коридори, Литълмор и Бети стигнаха до врата с надпис „Архив“. Беше заключена, а стаята зад нея — тъмна. Влизането с взлом не беше сред обичайните методи на работа на детектива, но при така стеклите се обстоятелства му се стори оправдано. Бети се огледа нервно.

Литълмор отвори вратата с шперц. Затвори я зад тях и светна електрическата лампа. Бяха се озовали в малък кабинет с едно-единствено голямо бюро. Имаше още един изход, който бе отключен. Той водеше към по-просторен склад. В него бяха наредени шкаф до шкаф с чекмеджета с етикети.

— Няма дати — каза Литълмор. — Не може да няма календар. Изчакай да го намеря.

Не му отне много време. Върна се на бюрото, на което имаше две пишещи машини, попивателни и мастилници, както и купчина подвързани с кожа книги, всяка една над половин метър широка. Литълмор отвори първата. Всяка нейна страница представляваше един ден от живота на Нюйоркския върховен съд, Съдебен сезон, Част I до III. Страниците, които Литълмор прелисти, бяха датирани от 1909 година. Отвори втората книга, която се оказа календар за 1908 година, а най-накрая и третата. Запрелиства страниците й и бързо намери 26 февруари 1907 година. Видя десетки редове с имена на дела и цифри, изписани от опитна ръка с мастило, често зачертани или надписани отгоре. Зачете на глас:

— Десет и петнайсет сутринта, дневник, част III. „Уелс срещу Интербъроу P. Т. Ко. Труакс, Дж“. Така, Уелс. Трябва да намерим Уелс. — Втурна се покрай Бети обратно в склада до чекмеджетата с буквата „У“. В едно от тях откри делото на Уелс срещу ИРТ^[3]: папка с три листа. Прегледа ги и каза: — Нищо. Може би е някакъв инцидент в метрото. Така и не са стигнали до съд.

Върна се при книгата.

— „Бърнстейн срещу същите“ — прочете. — „Менсинъб срещу същите“. „Селксас срещу същите“. Боже, има поне двайсет дела срещу ИРТ. Май трябва да ги прегледаме всичките.

— Може би не това търсим, Джими. Няма ли нещо друго?

— Десет и петнайсет, дело „Тарбълс срещу Тарбълс“. Развод?

— Това ли е всичко? — попита Бети.

— Десет и трийсет, част I, наказателно дело (продължение от януари) „Народът срещу Хари К. Тоу“.

Спогледаха се: и Бети, и Литълмор разпознаха името веднага, както би направил всеки нюйоркчанин и почти всеки американец.

— Това е… — каза Бети.

— … човекът, който уби архитекта на Медисън скуейър гардън — довърши Литълмор.

След това си даде сметка защо Бети беше млъкнала — по коридора се чуваха тежки стъпки.

— Кой ли е? — прошепна тя.

— Загаси светлината — нареди Литълмор, който бе застанал до лампата.

Тя се пресегна и започна нервно да опипва копчетата, но резултатът от усилията й беше, че успя да включи още една крушка. Стъпките спряха. След това отново отекнаха и сега вече нямаше съмнение, че приближават към архива.

— О, не — каза Бети. — Да се скрием в склада.

— Не ми се струва разумно — отвърна Литълмор.

Стъпките все повече приближаваха, след това пак спряха. Някой натисна бравата и вратата се отвори. Беше дребен мъж с мека шапка и евтин на вид костюм с жилетка. Вътрешният джоб на сакото му бе издут, като че бе пъхнал там пистолет.

— Къде е мъжката тоалетна?

— Втория етаж — каза Литълмор.

— Благодаря — отвърна мъжът и тресна вратата зад себе си.

— Хайде — каза Литълмор и пое отново към стаята с чекмеджетата.

Делото „Народът срещу Тоу“ заемаше към двайсет и пет чекмеджета. Литълмор намери протоколи от заседанията: хиляди страници, вързани с ластици на по десетсантиметрови купчинки. На места не се четяха, буквите бяха неравни, нямаше препинателни знаци и цели изречения бяха изписани със съкратени думи. За датата 26 февруари 1907 година имаше само петдесет-шейсет страници. Литълмор ги прелисти и бързо стигна до няколко листа, които се отличаваха от останалите: бяха прегледно напечатани, абзаците — отделени.

— Клетвени показания — каза той.

— О, боже — откликна Бети. — Виж! — И посочи към думите „хвана ме за гърлото“ и „камшик“.

Литълмор бързо отгърна на първата страница на клетвените показания. Бяха с дата 27 октомври 1903 година и започваха така: „Евелин Несбит, след като се закле надлежно, заяви…“

— Това е съпругата на Тоу, танцьорката — каза Бети.

Евелин Несбит беше описвана от не един очарован съвременник като най-красивото момиче на света. Омъжи се за Хари Тоу през 1905, само година преди той да убие Станфорд Уайт.

— Все още не му е била съпруга — каза Литълмор.

Продължиха да четат:

Живея в хотел „Савой“ на Пето авеню и Петдесет и девета улица, град Ню Йорк. На 18 години съм, родена съм на Коледа 1884 година.

Няколко месеца преди юни 1903 година бях в болницата на д-р Бел на Западна Трийсет и трета улица, където претърпях операция от апендицит. През юни заминах за Европа по покана на Хари Кендъл Тоу. С г-н Тоу пътувахме из Холандия, като спирахме на няколко пъти, за да се прекачим на различни влакове. След това посетихме Мюнхен в Германия. После отпътувахме за баварските планини и накрая стигнахме Тирол в Австрия. През цялото време с гореспоменатия Тоу се представяхме за съпруг и съпруга и същият този Тоу твърдеше, че сме г-н и г-жа Делис.

— Ама че змия — каза Бети.

— Е, поне се е оженил за нея по-късно — отвърна й Литълмор.

След като пътувахме заедно пет или шест седмици, гореспоменатият Тоу нае замък в Тирол, разположен високо в много усамотена планинска местност. Замъкът трябва да е бил строен преди векове. Стаите и прозорците бяха много старомодни. На мене ми бе предоставена отделна спалня.

Първата нощ бях много уморена и веднага след вечеря си легнах. На сутринта закусих с гореспоменатия Тоу. След закуска г-н Тоу заяви, че иска да ми каже нещо и ме помоли да отидем в спалнята ми. Влязохме там и тогава, без никаква провокация от моя страна, гореспоменатият Тоу ме стисна за гърлото и разкъса халата, който носех. Беше в много превъзбудено състояние. Очите му светеха, а в дясната си ръка държеше бич от телешка кожа. Сграбчи ме и ме хвърли на леглото. Бях безсилна, опитах се да викам, но гореспоменатият Тоу сложи ръка на устата ми и започна да ме души.

След това без никаква причина ме удари няколко пъти с камшика толкова грубо, че кожата ми се разкъса и посиня на места. Умолявах го да ме остави, но той отказваше. Спираше през минута-две да си почине и продължаваше да ме бие.

Уплаших се за живота си. Слугите не чуваха виковете ми, защото замъкът беше голям, гласът ми не стигаше до тях и не можех да очаквам помощ. Гореспоменатият Тоу заплаши, че ще ме убие. Не можех да помръдна.

На следващата сутрин Тоу отново дойде в спалнята ми и ме би като предния ден. Донесе отново камшик от телешка кожа и ме удряше с него на голо, като разкъсваше кожата ми и ме докара до припадък. Изгубила съм съзнание и нямам представа след колко време съм се свестила.

— Ужасно — каза Бети. — Но по-късно тя се е омъжила за него. Защо?

— За пари, предполагам — отвърна Литълмор. Прелисти отново клетвените показания. — Това ли е според тебе? За това ли ни прати Сузи?

— Най-вероятно, Джими. Същото е било причинено и на бедната г-ца Ривърфорд.

— Знам — каза Литълмор. — Но това са клетвени показания. Сузи прилича ли ти на човек, който знае какво са клетвени показания?

— Какво искаш да кажеш? Не може да е съвпадение.

— И защо ще помни точната дата, на която тези клетвени показания са прочетени през съда? Не ми се връзва. Мисля, че има още нещо. — Литълмор седна на пода и зачете протокола. Бети въздъхна нетърпеливо. Изведнъж детективът се провикна:

— Я чакай малко. Ето. Виж този въпрос, Бети. Прокурорът г-н Джероум води разпита. Виж кой е свидетелят, който отговаря.

Детективът сочеше следното място в протокола:

— Как се казвате?

— Сюзън Мерил.

— С какво се занимавате?

— Имам къща със стаи под наем за господа на Четиридесет и трета улица.

— Познавате ли Хари К. Тоу?

— Да.

— Кога се запознахте с него?

— През 1903 година. Дойде при мене да наеме стая.

— За какво каза, че му трябва?

— Ангажирал млади дами за работа на сцена.

— Доведе ли посетители в стаята си?

— Най-вече млади жени от петнайсет години нагоре. Говореха, че искат да се пробват на сцената.

— Нещо необичайно случи ли се, когато идваха тези момичета?

— Да. Веднъж, след като едно момиче влезе в стаята му, чух викове и изтичах да видя какво става. Тя беше вързана за колоната на балдахина. Той държеше камшик и се канеше да я удари. По цялото й тяло имаше синини.

— Как беше облечена?

— Много оскъдно.

— Какво стана после?

— Той побесня и избяга. Тя ми каза, че се е опитвал да я убие.

— Можете ли да опишете камшика?

— В този случай беше кучешки.

— Имаше ли и други случаи?

— Веднъж се случи с две момичета. Едното беше голо, а другото полусъблечено. Той ги удряше с дамски камшик за езда.

— Говорили ли сте някога с него за това?

— Да. Казах му, че това са почти деца и той няма право да ги бие.

— И какво обяснение ви даде?

— Никакво. Каза, че те го искали.

— Съобщавали ли сте в полицията?

— Не.

— Защо?

— Каза, че, ако го направя, ще ме убие.