Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (11)

9

Когато се качихме в апартамента на г-ца Актън, г-жа Бигс се бе побъркала. Нареди на г-ца Актън да полегне, после да стане, после да се поразходи, за да се „върне цветът на лицето й“. Г-ца Актън не обърна внимание на нито една от тези команди. Отиде право в малкия кухненски бокс, с който бе оборудван апартаментът й, и започна да прави чай. Възрастната жена не млъкна, докато г-ца Актън не я сложи да седне и не й целуна ръцете.

Младата жена или притежаваше странната способност да си възвръща бързо спокойствието и след най-критични мигове, или да се преструва на спокойна дори когато не беше. Свърши с чая и подаде димяща чаша на г-жа Бигс.

— Можеха да ви убият, г-це Нора — каза възрастната жена. — Щяхте да сте мъртва, ако не беше младият доктор.

Г-ца Актън постави ръка върху нейната и я прикани да си вземе чая. Когато г-жа Бигс пое чашата, момичето й каза да ни остави, защото трябвало да говори с мене насаме. С големи усилия успя най-накрая да убеди г-жа Бигс да излезе.

Когато останахме сами, г-ца Актън ми благодари.

— Защо накарахте прислужницата си да излезе? — попитах.

— Не съм я „карала“ да излезе — отвърна момичето. — Искахте да знаете при какви обстоятелства съм си загубила говора преди три години. Ще ви разкажа.

Чайникът в ръцете й затрепери. Опита се да налее, но не улучи чашата. Остави чайника и сплете пръсти.

— Бедния кон. Как можа да му причини това?

— Вината не е ваша, г-це Актън.

— Какво ви става? — тя ме погледна ожесточено. — От къде на къде вината ще е моя?

— Няма причина. Но ми звучите сякаш се обвинявате.

Г-ца Актън отиде до френския прозорец. Разтвори завесите към терасата, от която се откриваше панорамна гледка над града.

— Знаете ли кой беше това?

— Не.

— Джордж Бануел, съпругът на Клара. Приятел на баща ми. — Момичето задиша неравномерно. — Случи се край езерото на лятната му вила. Той ми предложи.

— Моля ви, легнете, г-це Актън.

— Защо?

— Това е част от лечението.

— А, добре.

Когато легна на кушетката, продължих разговора.

— Г-н Бануел ви предложи да се омъжите за него, когато сте били на четиринайсет?

— Бях на шестнайсет, докторе. И не ми предложи брак.

— А какво ви предложи?

— Да правим… да правим… — тя млъкна.

— Да правите секс с него?

Говоренето за секс с млади пациентки винаги е деликатна работа, защото човек няма как да знае доколко са наясно с анатомията. Но по-лошо е да прекалиш с деликатността и да увеличиш пагубното чувство за срам, което момичетата изпитват понякога при такива преживявания.

— Да — отвърна тя. — Цялото семейство бяхме отседнали в лятната му вила. Двамата се разхождахме по пътеката край езерото. Каза, че купил къщичка наблизо, където сме можели да отидем. Там имало голямо легло и двамата сме можели да останем насаме, без никой да разбере.

— И вие какво направихте?

— Ударих му шамар и побягнах. Казах на баща ми, но той не застана на моя страна.

— Не ви повярва ли? — попитах.

— Държеше се така, все едно аз съм направила нещо нередно. Настоях да разговаря с г-н Бануел. След седмица ми каза, че го е направил. Г-н Бануел отрекъл обвинението, според баща ми — с огромно възмущение. Сигурна съм, че е имал същото изражение, което видяхте преди малко. Признал само, че ми споменал за новата къща, и заявил, че съм си доизмислила злонамерено всичко останало. Затова били виновни книгите, които чета. Баща ми избра да повярва на г-н Бануел. Мразя го.

— Г-н Бануел ли?

— Баща си.

— Г-це Актън, преди три години сте си загубили говора. А ми описвате нещо случило се миналата година.

— Преди три години ме целуна.

— Баща ви ли?

— Не, ама че гадост! — каза г-ца Актън. — Г-н Бануел.

— Когато сте били на четиринайсет?

— Имахте ли проблеми с математиката в училище, д-р Янгър?

— Продължете, г-це Актън.

— Беше Денят на независимостта — започна тя. — Родителите ми се бяха запознали със семейство Бануел няколко месеца по-рано, но баща ми и г-н Бануел вече бяха най-добри приятели. Работниците на г-н Бануел ремонтираха къщата ни. Току-що бяхме прекарали с тях три седмици в провинцията, докато завършат ремонтите. Карла беше толкова мила с мене. Тя е най-силната и интелигентна жена, която познавам, д-р Янгър. И най-красивата. Гледали ли сте Лина Кавалиери като Саломе?

— Не — отговорих. — Прочутата с красотата си г-ца Кавалиери игра тази роля в „Манхатън опера хауз“ миналата зима, но не успях да дойда от Уорчестър да я гледам.

— Клара много прилича на нея. И тя преди години е играла на сцената. Г-н Гибсън я е рисувал. Както и да е, г-н Бануел строеше една от огромните си сгради в центъра. Смятахме да се качим на покрива на тази сграда и да гледаме оттам фойерверките. Но майка ми се разболя — тя все се разболява — и не дойде с нас. В последния момент се оказа, че й баща ми не може да дойде. Не помня защо. Май и той беше болен. Онова лято върлуваше грип. Г-н Бануел изяви желание той да ме заведе, тъй като аз чаках този миг с нетърпение.

— Само двамата ли останахте?

— Да. Закара ме с файтона си. Беше тъмно. Прекара конете в галоп по „Бродуей“. Помня горещия вятър в лицето си. Качихме се заедно в асансьора. Бях много притеснена, за пръв път се качвах в асансьор. Нямах търпение да видя фойерверките, но когато изстреляха първия залп, се уплаших много. Може и да съм изпищяла. В следващия миг той ме сграбчи с две ръце. Все още чувствам как придърпва… горната част на тялото ми към себе си. След това притисна устни в моите. — Момичето направи гримаса сякаш искаше да се изплюе.

— И после? — подканих я аз.

— Отскубнах се от него, но нямаше къде да отида. Не знаех как да се измъкна от покрива. Той ми направи знак да се успокоя и да млъкна. Каза, че това ще е нашата тайна и че сега само ще гледаме фойерверките. Така и стана.

— Казахте ли на някого?

— Не. След това си загубих говора, стана същата вечер. Всички си помислиха, че и аз съм хванала грип. Може и така да е било. Гласът ми се върна на следващата сутрин, точно както и сега. Но до днес на никого не го бях разказвала. Никога повече не останах насаме с г-н Бануел.

Настъпи дълга тишина. Момичето очевидно бе стигнало до границата на съзнателните си спомени.

— Помислете си за вчера, г-це Актън. Спомняте ли си нещо?

— Не — отвърна тя тихо. — Съжалявам.

Помолих я за разрешение да предам казаното от нея на д-р Фройд. Тя се съгласи. След това й казах, че ще продължим разговора утре.

Тя изглеждаше изненадана.

— Че за какво повече има да говорим, докторе? Казах ви всичко.

— Може да си спомните още нещо.

— Защо казвате това?

— Защото все още страдате от амнезия. Когато разкрием всичко, свързано с тази случка, смятам, че паметта ви ще се върне.

— Мислите, че крия нещо?

— Не може да се нарече криене, г-це Актън. По-точно — криете от себе си.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна момичето. На крачка от вратата тя ме спря с ясния си мек глас.

— Д-р Янгър?

— Г-це Актън?

В сините й очи имаше сълзи. Беше вдигнала високо брадичка.

— Той наистина ме целуна. И наистина… ми предложи край езерото.

Не си бях дал сметка колко се притеснява, че може и аз като баща й да не повярвам на думите й. Имаше нещо неописуемо умилително в начина, по който използваше погрешно думата „предложи“.

— Г-це Актън — отвърнах. — Вярвам на всяка казана от вас дума.

Тя избухна в сълзи. Оставих я и пожелах хубав ден на г-жа Бигс на минаване в коридора.

 

 

Джордж Бануел и кметът Макклелън бяха седнали в усамотен ъгъл на бара в хотел „Манхатън“. Кметът отбеляза, че Бануел изглежда сякаш току-що е участвал в уличен бой. Бануел сви рамене.

— Малък проблем с едно конче.

Кметът извади от вътрешния джоб на сакото си плик и го подаде на Бануел.

— Това е чекът ти. Съветвам те да отидеш до банката си още този следобед. Доста пари са. И са последните. Повече няма да има, каквото и да се случи. Наясно ли сме?

Бануел кимна:

— Ако има допълнителни разходи, предполагам, че ще съм принуден да ги поема сам.

След това кметът обясни, че убиецът на г-ца Ривърфорд очевидно е направил нов удар. Дали Бануел познавал Харкорт Актън?

— Разбира се, че познавам Актън — отвърна Бануел. — Той и съпругата му в момента са на лятната ми вила. Клара ги посрещна там вчера.

— Значи затова не можем да се свържем с тях — каза Макклелън.

— Какво за Актън? — попита Бануел.

— Втората жертва е дъщеря му.

— Нора? Нора Актън? Току-що я видях на улицата, няма и два часа.

— Да, слава богу, жива е — отвърна кметът. — Но е загубила говор и не си спомня нищо. Не знае кой я е нападнал, ние също не знаем. Сега с нея се занимават някакви доктори. Всъщност тя е тук. Настаних я в „Манхатън“, докато се върнат родителите й.

— Да му се не види — каза Бануел, докато осмисляше чутото. — Хубаво момиче.

— Така е — съгласи се кметът.

— Изнасилена ли е?

— Не, слава богу.

— Слава богу.

 

 

Намерих останалите в залите, посветени на римската и гръцката античност, в музея „Метрополитън“. Фройд бе потънал в разговор с гида, като демонстрираше изключителни знания. В това време аз изостанах с Брил. Проблемът с неговия ръкопис бе започнал да се разрешава. Отначало издателят му Джелиф бил озадачен също като него, но после си спомнил, че дал под наем печатната машина на един пастор, който публикувал поредица от поучителни библейски трактати. Сигурно двата ръкописа някак си са се объркали.

— Знаеш ли — попитах Брил, — че Гьоте е прадядо на Юнг?

— Глупости — отвърна Брил, който бе живял цяла година в Цюрих и бе работил там под ръководството на Юнг. — Самоласкателни семейни легенди. Каза ли ти и за фон Хумболд?

— Всъщност да — отговорих.

— А все си мислех, че на един мъж му е достатъчно да сключи брак по сметка, без да му се налага да си измисля и родословно дърво.

— Освен ако не го измисля точно заради изгодната женитба — казах.

Брил изсумтя неопределено. След това с необичайна непринуденост повдигна кичур коса и ми показа грозен белег от ожулено на челото си.

— Виждаш ли това? Снощи, след като си тръгнахте, Роуз хвърли по мене тиган.

— Боже мили! И защо?

— Заради Юнг.

— Какво?

— Споделих с Роуз какво съм казал на Фройд за Юнг и това я вбеси. Заяви ми, че ревнувам от Юнг, защото Фройд го цени, и че съм глупак, защото Фройд щял да прозре завистта ми и още повече да му падна в очите. На което пък аз отговорих, че имам основателни причини да ревнувам от Юнг, като се има предвид как тя го е гледала цяла вечер. Сега като се замисля, обвинението ми може да се окаже и безпочвено, защото май Юнг зяпаше нея. Знаеш ли, че тя има медицинско образование като мене? Но не може да си намери работа като лекар, а аз не мога да я издържам с четиримата си пациенти.

— И те замери с тиган? — попитах.

— О, не ме гледай все едно ми поставяш диагноза. Жените обичат да замерят с разни неща. Всички го правят рано или късно. Сам ще се убедиш. Всички без Емма, съпругата на Юнг. Емма е оставила цялото си богатство на разположение на Карл, родила е и отглежда децата му и се усмихва, когато й изневерява. Сервира на любовниците му вечеря, когато той ги води у дома. Този човек е магьосник. Но ако чуя още една дума за Гьоте и фон Хумболд, направо ще го убия.

Преди да си тръгнем от музея, изпаднахме в затруднение. Внезапно Фройд поиска да отиде до тоалетната и гидът ни прати в мазето. Докато слизахме надолу, Фройд отбеляза:

— Нека да позная. Ще трябва да премина по безкрайни коридори, в чиито край ме чака мраморен дворец.

Беше прав и за двете. Стигнахме до двореца за нула време.

 

 

Патоанатомът Хугел се върна в кабинета си чак във вторник вечерта. Прекара следобеда в дома на Актън край Грамърси парк. Вече знаеше какво ще напише в доклада си: веществените доказателства — косми, копринени нишки, влакна от въже — сочат без съмнение, че човекът, убил Елизабет Ривърфорд, е нападнал и Нора Актън. Но патоанатомът се тюхкаше заради това, което не бе успял да открие. Бе преровил родителската спалня. Претърси задната градина — пълзя на колене метър по метър. Както й очакваше, намери счупени клони, стъпкани цветя и много други следи от бягство, но не и доказателството, което му трябваше, единствената улика, с която щеше да установи самоличността на престъпника.

Беше изтощен, когато се добра до кабинета си. Въпреки заповедта на кмета Хугел не бе предал на екипа си, че който намери трупа на г-ца Ривърфорд, го чака награда. Но едва ли някой можеше да го вини за това, каза си Хугел. Нали именно кметът му нареди да отиде право в дома на Актън, без да се връща в моргата.

В коридора го чакаше Литълмор. Докладва, че полицай Гитлоу вече е във влака за Чикаго и ще пристигне следващата вечер. В обичайното си добро настроение Литълмор разказа и странния епизод с г-н Бануел и коня. Хугел го изслуша съсредоточено, след това възкликна:

— Бануел! Трябва да е видял г-ца Актън пред хотела. Точно тя го е изплашила.

— Не бих нарекъл г-ца Актън плашеща, г-н Хугел — каза Литълмор.

— Глупак! — бе отговорът на патоанатома. — Разбира се, той си е мислел, че е мъртва!

— И защо да си мисли, че е мъртва?

— Размърдай си мозъка, детектив.

— Ако Бануел е нашият човек, г-н Хугел, той знае, че е жива.

— Какво?

— Казвате, че Бануел е нашият човек, нали? Но нападателят на г-ца Актън знае, че е жива. Така че ако Бануел е нашият човек, той не я мисли за мъртва.

— Какво? Глупости. Може би е сигурен, че я е довършил. Или… или се е боял, че ще го разпознае. И в двата случая би изпаднал в паника, като я види.

— Защо мислите, че той е нашият човек?

— Литълмор, той е висок над метър и осемдесет и пет. На средна възраст е. Богат е. Има тъмна коса, която е започнала да посивява. Десничар е. Живее в сградата на първата жертва и е изпаднал в паника, като е видял втората жертва.

— Откъде знаете това?

— От тебе. От кочияша си разбрал, че се е уплашил. Какво друго обяснение може да има?

— Не, исках да попитам откъде знаете, че е десничар?

— Вчера го видях, детектив, и внимавах в картинката.

— Ама и вас си ви бива, г-н Хугел. А аз какъв съм — левичар или десничар? — детективът постави ръцете си зад гърба.

— Няма ли да престанеш, Литълмор!

— Не знам, г-н Хугел. Трябваше да го видите, когато всичко свърши. Беше хладен като лед, раздаваше заповеди, разчистваше.

— Глупости. Освен че е убиец, е и добър актьор. Хванахме нашия човек, детектив.

— Е, не сме го хванали още.

— Прав си. — Патоанатомът се замисли. — Все още нямам солидни доказателства. Трябва ни още нещо.