Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (7)

5

Блъсках по вратата на Брил, докато най-накрая съпругата му Роуз ми отвори. Нямах търпение да им кажа, че не само съм уредил първата американска консултация на Фройд, ами кола с шофьор, изпратена лично от кмета на Ню Йорк, го чака, за да го откара при пациентката. Сцената, на която попаднах, бе така изпълнена с добро настроение и празничност, че не виждах как мога веднага да разваля атмосферата със съобщението си.

Домът на Брил се намираше на петия етаж на шестетажна жилищна сграда на „Сентръл парк уест“. Беше малък апартамент, само от три стаи, всяка от които по-миниатюрна от хотелската ми килийка в Манхатън. Но имаше директен изглед към парка и почти всеки сантиметър бе претъпкан с книги. Във въздуха се носеше уютен аромат на печен лук.

Юнг също беше там, заедно с Брил, Ференци и Фройд. Всички бяха насядали плътно един до друг около малка маса за хранене в едно помещение, което служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна. Брил се провикна, че трябва да седна и да опитам печените гърди на Роуз. Наляха ми вино още преди да успея да отговоря. Брил и Ференци точно разказваха как Фройд ги е анализирал, като Брил играеше ролята на Учителя. Всички се смееха, дори Юнг, който, забелязах, не откъсваше очи от съпругата на Брил.

— Стига, приятели — каза Фройд. — Това не отговаря на въпроса: защо Америка?

— Въпросът, Янгър — уточни за мене Брил — е следният: Психоанализата е анатемосана навсякъде в Европа. А тук, в пуританска Америка, Фройд ще получи първата си почетна титла и е поканен да изнесе лекции в престижен университет. Как е възможно да се случи това?

— Юнг казва — добави Ференци, — че е станало така, защото вие, американците, не разбирате сексуалните теории на Фройд. Осмислите ли ги, ще захвърлите психоанализата като горещ картоф.

— Не мисля — отвърнах. — Според мене тя ще се разпространи като неовладян пожар.

— Защо? — попита Юнг.

— Точно заради пуританството ни — отговорих. — Но има нещо, което…

— Точно обратното — намеси се Ференци. — Едно пуританско общество би трябвало да ни отхвърли.

— Ще ви отхвърли — каза Юнг и се засмя на глас. — Веднага щом осъзнае за какво говорим.

— Америка — пуританска?! — включи се и Брил. — Дяволът е по-голям пуритан.

— Тихо, всички — обади се Роуз Брил, брюнетка с проницателни очи. — Оставете д-р Янгър да обясни какво има предвид.

— Не, почакайте — каза Фройд. — Янгър искаше да ни каже нещо друго. Какво е то, момчето ми?

Втурнахме се с максимална скорост надолу по петте етажа. Колкото повече Фройд научаваше за случая, толкова по-заинтригуван ставаше, а когато разбра за личния ангажимент на кмета, вече също като мене нямаше търпение да стигне до центъра въпреки късния час. В колата имаше място за четирима, едната от седалките оставаше свободна, така че Фройд реши, че Ференци също трябва да ни придружи. Първо покани Юнг, който изглеждаше странно незаинтересован и отказа; дори не слезе с нас до улицата.

Точно преди да тръгнем, Брил каза:

— Не ми харесва, че оставихме Юнг. Нека го повикам, ще се сместим и ще го хвърлим до хотела.

— Ейбрахам — отвърна Фройд с изненадваща хладина. — Казвал съм ти неведнъж какво мисля по въпроса. Трябва да преодолееш враждебността си към Юнг. Той е по-значим от всички нас, взети заедно.

— Не е това, за бога! — запротестира Брил. — Нали току-що го нахраних в собствения си дом? Говоря за състоянието му.

— Какво състояние? — попита Фройд.

— Не е добре. Зачервен е, превъзбуден. В един миг се разгорещява, в следващия излъчва студенина. Няма начин да не си забелязал. Някои от изказванията му нямат никакъв смисъл.

— Изпи доста от виното ти.

— Това е друго нещо — отвърна Брил. — Юнг не близва алкохол.

— Това е влиянието на Блюлер^[1] — отбеляза Фройд. — Аз го излекувах от него. Нали нямаш нищо против, че Юнг пие, Ейбрахам?

— Разбира се че не. Няма нищо по-лошо от трезвия Юнг. Да го държим непрекъснато пиян. Но има нещо… обезпокояващо в него още откакто дойде. Чу ли го как пита защо подът ми е толкова мек — дървеният ми под?

— Въобразяваш си — каза Фройд. — А зад всяка фантазия се крие желание. Юнг просто не е свикнал с алкохола. Погрижи се само да се прибере жив и здрав в хотела.

— Много добре. — И Брил ни пожела успех. Когато потегляхме, извика: — Но и зад липсата на фантазия може да се крие желание.

 

 

Докато минавахме по „Бродуей“ в откритата кола, Ференци ме попита дали в Америка е прието за нормално да се ядат смесени ябълки, ядки, целина и майонеза. Очевидно Роуз Брил бе поднесла на гостите си салата „Уолдорф“.

Фройд се бе умълчал. Изглеждаше замислен. Запитах се дали коментарите на Брил не бяха започнали да го притесняват; самият аз вече си мислех, че нещо с Юнг не е наред. Освен това се чудех какво имаше предвид Фройд, когато каза, че Юнг е по-значим от всички нас, взети заедно.

— Брил е параноик — отсече Ференци, обърнат към Фройд. — Всичко е наред.

— Параноикът винаги усеща част от истината — отвърна Фройд. — Забеляза ли грешката на Юнг?

— Каква грешка? — попита Ференци.

— Грешка на езика — обясни Фройд. — Каза: „Америка ще ви отхвърли“, не нас, а вас, „веднага щом осъзнае за какво говорим“.

Фройд отново потъна в мълчание. Преминахме по целия „Бродуей“ чак до „Юниън скуейр“, след това по Четвърто авеню поехме към „Баури роуд“ през долната източна част. На минаване покрай затворените сергии на „Хестър стрийт маркет“ се наложи да намалим скоростта. Макар че беше почти единайсет часа, евреите от квартала се тълпяха на улицата с дългите си бради и странни дрехи, целите в черно от глава до пети. Вероятно им бе прекалено горещо, за да заспят в душните претъпкани жилищни блокове, в които живееха мнозина от имигрантите в този град. Евреите вървяха подръка по двама или се събираха в малки групи, като не спираха да ръкомахат и да обсъждат нещо на висок глас. Отвсякъде се чуваше звукът на разваления им нисък немски^[2], който наричаха „идиш“.

— Значи това е Новият свят — отбеляза Фройд от предната седалка без грам симпатия. — Защо им е било, по дяволите, да идват толкова далече само за да възпроизведат това, което са оставили зад гърба си?

Дръзнах да задам въпрос:

— Вие не сте ли религиозен, д-р Фройд?

Питането беше неуместно. Отначало реших, че не ме е чул. Ференци отговори вместо него:

— Зависи какво имаш предвид под религиозен. Ако например да си религиозен, означава да вярваш, че Бог е една огромна илюзия, вдъхновена от колективния едипов комплекс, Фройд е много религиозен.

В този миг Фройд за първи път фокусира върху мене всепроникващия си поглед, който бях зърнал на кея.

— Ще ти кажа какъв беше твоят мисловен процес до задаването на този въпрос — започна той. — Попитах защо евреите са дошли тук. На тебе ти хрумна да отговориш: „Заради религиозната свобода.“ Но после размисли, защото ти се стори прекалено очевидно. След това се сети, че ако аз, който също съм евреин, не осъзнавам, че са дошли тук заради религиозната свобода, вероятно религията не значи много за мене, че всъщност е толкова маловажна, че не успявам да видя колко значима е за тях. И оттам и въпросът ти. Прав ли съм?

— Напълно — отвърнах.

— Не се тревожи — намеси се Ференци. — Той постъпва така с всички.

— Така. Зададе ми конкретен въпрос — продължи Фройд. — Ще ти дам конкретен отговор. Аз съм най-големият неверник. Всяка невроза на даден субект се превръща в религия за него, а религията е универсалната невроза на човечеството. В това няма никакво съмнение: качествата, които приписваме на Бог, отразяват страховете и желанията, които изпитваме най-напред като бебета, а след това и като малки деца. Който не осъзнава това, не може да разбере по никакъв начин човешката психология. Ако такава религия търсиш, не съм аз човекът.

— Не си справедлив, Фройд — каза Ференци. — Янгър не каза, че търси религия.

— Момчето се интересува от идеите ми, сигурно знае на какво почиват. — Фройд ме погледна внимателно. Изведнъж хладината му изчезна и изражението му стана почти бащинско. — И тъй като е възможно и аз да съм се заинтригувал от неговите, му връщам въпроса: ти религиозен ли си, Янгър?

За свой срам не знаех как да отговоря.

— Баща ми беше.

— Отговаряш на друг въпрос, не на този, който ти зададоха — намеси се Ференци.

— Обаче аз го разбрах — отвърна Фройд. — Казва, че понеже баща му е бил вярващ, той е склонен да се съмнява в религията.

— Точно така — потвърдих.

— Но също така се чуди — добави Фройд — дали съмнение, което почива на подобен факт, е основателно съмнение. Което пък го прави и склонен да вярва.

Нямах думи. Ференци попита точно това, което ми дойде наум.

— Откъде знаеш това?

— Всичко следва — отвърна Фройд — от казаното от него предната вечер — че е започнал да се занимава с медицина, защото това е било желанието на баща му, а не неговото собствено. Освен това — добави, като дръпна самодоволно от пурата си — се чувствах по същия начин, когато бях млад.

 

 

С внушителната си мраморна фасада, гръцки фронтони и фантастично кубе, огряно от меката светлина на уличните лампи, Първи участък на „Олд слип“ приличаше повече на италиански дворец отколкото на полицейско управление. Преминахме през масивната дървена порта и се озовахме пред полукръгъл плот на височината на гърдите, зад който седеше униформен мъж. Електрическите крушки хвърляха жълтеникави отблясъци около него. Той се обади по някакво телефонно устройство и скоро бяхме посрещнати от кмета Макклелън, придружен от по-възрастен притеснен шкембест господин на име Хигинсън, който се оказа фамилният лекар на семейство Актън.

Макклелън се здрависа с всекиго от нас и се извини многословно на Фройд за причиненото ужасно неудобство.

— Янгър ми каза, че сте специалист и по история на Древния Рим. Ще ви подаря книгата си за Венеция. А сега трябва да ви заведа горе. Г-ца Актън е в много окаяно състояние.

Кметът ни поведе по мраморното стълбище. Д-р Хигинсън ни разказа подробно за предприетите от него мерки. Никоя от тях, както ни се стори, не можеше да навреди, така че в това отношение имахме късмет. Влязохме в просторен кабинет, мебелиран в класически стил с кожени столове, много месинг и внушително бюро. Зад бюрото бе настанено момиче, което изглеждаше доста дребно до него. Момичето бе увито в леко одеяло. От двете му страни стърчаха полицаи.

Макклелън беше прав: тя бе в окаяно състояние. Бе плакала много; лицето й бе ужасно зачервено и подуто. Дългата й руса коса бе в безпорядък. Вдигна към нас най-големите и тъжни очи, които някога бях виждал, пълни със сълзи и недоверие.

— Опитахме всичко възможно — заяви Макклелън. — Тя успя да ни разкаже писмено всичко случило се преди и след. Но що се отнася до самия, хм… инцидент — за него не помни нищо.

До момичето се виждаха листове хартия и писалка.

Кметът ни представи. Момичето се казваше Нора. Обясни, че сме специални лекари, които се надявал да успеят да й помогнат да си възвърне гласа и паметта. Говореше й като на седемгодишно дете, вероятно бъркаше проблемите й с говора с трудности с разбирането, макар че по очите й веднага се познаваше, че няма никакви проблеми с последното. Както можеше да се предположи, влизането на още трима непознати мъже я разтревожи. От очите й бликнаха сълзи, но тя успя да ги сдържи. Написа ни извинение, сякаш тя бе виновна, че е получила амнезия.

— Моля, господа, заповядайте — каза Макклелън.

Най-напред Фройд поиска да се увери, че няма физиологическа причина за възникналите симптоми.

— Г-це Актън — каза той, — бих искал да съм сигурен, че не сте ударена по главата. Бихте ли ми позволили? — Момичето кимна. След като я прегледа обстойно, Фройд заключи: — Няма черепна травма.

— Онемяването й може да е предизвикано и от нараняване на ларинкса — отбелязах аз.

Фройд кимна и ме покани с жест да я прегледам сам.

Приближих се към г-ца Актън и се почувствах необяснимо неспокоен. Не можех да определя източника на безпокойството си; вероятно се боях, че ще се представя като неопитен лекар пред Фройд, а бях извършвал къде по-сложни прегледи — и то пред професорите си в „Харвард“, без ни най-малко смущение. Обясних на г-ца Актън, че е важно да установим дали няма нараняване, което да не й позволява да говори. Помолих я да хване дланта ми и да я постави на шията си по начин, който й причинява възможно най-малко неудобство. Протегнах ръка с два изпънати пръста. Тя неохотно я придърпа към шията си и постави пръстите ми върху ямката в долната част на шията. Помолих я да вдигне глава. Тя се подчини и когато плъзнах пръсти нагоре към ларинкса й, забелязах, въпреки синините, че шията и челюстта й имат меки и красиви очертания, като изсечени от мрамор от самия Бернини. Докато притисках различни точки, тя примигваше, но без да се отдръпва.

— Няма следи от травма на ларинкса — докладвах.

Г-ца Актън изглеждаше дори по-недоверчива отколкото когато влязохме. Не можех да я виня. За един човек може да се окаже по-притеснително да разбере, че физически му няма нищо отколкото, че му има. Освен това семейството й не беше наблизо, бе заобиколена от непознати мъже. Струваше ми се, че ни преценява един по един.

— Скъпа моя — каза й Фройд, — ти се тревожиш, че си загубила говора и паметта си. Така й трябва. Амнезиите след подобна случка не са нещо необичайно, виждал съм много пъти и такова онемяване. Когато няма трайно физическо нараняване — както в твоя случай, — винаги съм успявал да помогна за възвръщането и на паметта, и на говора. Сега ще ти задам няколко въпроса, но нито един от тях няма да е за случилото се днес. Искам да ми опишеш само как се чувстваш в този момент. Искаш ли нещо за пиене?

Тя кимна с благодарност. Г-н Макклелън изпрати един от сътрудниците си, който след малко се върна с чаша чай. Междувременно Фройд бе завързал разговор с момичето — той говореше, тя пишеше — но само по най-общи теми, като например, че следващия месец ще е първокурсничка в „Барнард“. Накрая тя написа, че съжалява, но не може да отговори на въпросите на полицаите и че иска да се прибира вкъщи.

Фройд ни даде знак, че иска да поговори с нас някъде, където момичето няма да може да го чуе. Това ни накара — Фройд, кмета Макклелън, Ференци, д-р Хигинсън и мене — да се отправим мрачно към далечния ъгъл на просторния офис, където Фройд ни попита много тихо:

— Била ли е насилена?

— Не, слава богу — прошепна Макклелън.

— Но нараняванията й — допълни Хигинсън — са очевидно съсредоточени около интимните й части. — Покашля се, за да прочисти гърлото си. — Като изключим гърба, била е удряна с камшик многократно по задните части и… ъъъ… таза. Освен това е порязана веднъж по всяко от бедрата с остър нож или бръснач.

— Що за чудовище би сторило такова нещо? — попита Макклелън.

— Въпросът е защо не се случва по-често — отвърна Фройд тихо. — Удоволствието от задоволяването на първичен инстинкт е много по-силно от задоволяването на цивилизовано желание. При всички положения най-доброто, което можем да направим тази вечер, е да останем възможно най-пасивни. Не съм убеден, че амнезията й е хистерична. Силното душене може да доведе до същия ефект. От друга страна, тя очевидно дълбоко в себе си се обвинява за нещо. Трябва да се наспи. Може, като се събуди, симптомите да изчезнат. Ако не са, тогава ще е подходящо да приложим психоанализа.

— Самообвинява се? — попита Макклелън.

— Изпитва вина — каза Ференци. — Тя не страда само заради нападението, но и заради чувството на вина, свързано с него.

— И защо, по дяволите, би изпитвала вина? — учуди се кметът.

— Има много вероятни причини — отвърна Фройд. — Но почти винаги в случаите на сексуално похищение срещу млади хора присъства и елемент на самообвинение. Вече два пъти ни се извини за загубата на паметта. Онемяването й е по-озадачаващо.

— Да не е била насилена — попита Ференци шепнешком — през устата?

— Мили боже! — възкликна Макклелън също шепнешком. — Възможно ли е?

— Възможно е — отговори Фройд, — но едва ли е така. Ако причината за симптомите й е орално проникване, отказът й да използва устата си щеше да се разпростре и върху нежеланието й да вкарва нищо в нея. Но, както видяхте, изпи си чая без никакъв проблем. Истината е, че точно заради това я попитах дали е жадна.

Замислихме се за кратко върху последната забележка. Макклелън заговори пръв, този път без да шепне.

— Простете невежеството ми, д-р Фройд, но дали споменът за случилото се е още в мозъка й, или е, така да се каже, изтрит?

— Ако предположим, че става въпрос за хистерична амнезия, споменът със сигурност все още е в мозъка й — отвърна Фройд. — Той я е причинил.

— Споменът е причинил амнезията? — попита Макклелън.

— Споменът за нападението — заедно с по-дълбоко погребани преживявания, активизирани от него — е неприемлив за нея. Затова го е потиснала, имитирайки амнезия.

— По-дълбоко погребани преживявания? — повтори кметът. — Не ви разбирам.

— Случки като тази, сполетели момичето — каза Фройд, — колкото и да са жестоки и ужасни, на нейната възраст не могат по принцип да причинят амнезия. Жертвата си спомня, ако няма други здравословни проблеми. Но ако е преживяла по-рано друга травма, толкова силна, че споменът за нея да е напълно потиснат в паметта й, нападението може да предизвика амнезия, защото няма как да си спомни за това ново нападение, без да извика в паметта си предишния епизод, а нейното съзнание не позволява това.

— Боже мили! — каза кметът.

— Какво трябва да се направи? — попита Хигинсън.

— Можете ли да я излекувате? — намеси се кметът. — Тя е единствената, която може да ни даде описание на нападателя.

— Хипноза? — предложи Ференци.

— Решително се противопоставям на това — каза Фройд. — Няма да й помогне, не може да се разчита на спомените, извикани под хипноза.

— Ами тази… психоанализа, както я наричате? — попита кметът.

— Можем да започнем най-рано утре — отвърна Фройд. — Но ви предупреждавам: психоанализата е интензивен вид лечение. Терапевтът трябва да се среща с пациента ежедневно поне за час.

— Не виждам никакви проблеми — заяви Макклелън. — Въпросът е какво да правим тази нощ с г-ца Актън. — Все още не се бяха свързали с родителите на момичето. Хигинсън предложи да се обадят на семейни приятели, но кметът беше категоричен, че не бива. — Актън не би искал случката да се разчуе. Хората могат да си помислят, че момичето е вече инвалид.

Почти сигурно беше, че г-ца Актън дочу последния коментар. Видях я да ни пише нова бележка. Приближих се до нея, за да я взема. „Искам да се прибера у дома“, пишеше на нея. „Веднага.“

Макклелън незабавно уведоми момичето, че не може да позволи това. Предупреди я, че престъпниците обикновено се завръщат на местопрестъплението. Вероятно е нападателят дори в момента да наблюдава къщата. И тъй като се бои, че тя може да го идентифицира, единствената му надежда да избегне правосъдието би могла да бъде да отнеме живота й. Затова завръщането край Грамърси парк не подлежи на обсъждане поне докато баща й не се върне в града и не се погрижи за сигурността й. При тези думи изражението на г-ца Актън отново се промени и тя заръкомаха, изразявайки емоция, която не можех да определя.

— Аз ще се погрижа — обяви Макклелън и изложи плана си: г-ца Актън ще бъде отведена в хотел „Манхатън“. Кметът лично ще плати стаята й, където ще бъде настанена с г-жа Бигс, възрастната икономка, която ще нареди от Грамърси парк да бъдат изпратени дрехи и всичко необходимо. Г-ца Актън ще остане в хотела, докато родителите й се върнат от провинцията. Така ще е най-добре не само заради сигурността й, но и заради незабавното започване на лечението й.

— Съществува още един проблем — каза Фройд. — Психоанализата отнема на лекаря доста време — понякога месеци, понякога години. Очевидно аз не мога да поема такъв ангажимент. Моят колега д-р Ференци също не може. Какво ще кажеш ти, Янгър? Би ли я поел?

Фройд забеляза колебанието ми и осъзна, че предпочитам да му отговоря насаме. Затова ме отведе настрани.

— Би трябвало да се заеме Брил — казах, — не аз.

Фройд отново впи в мен онзи свой поглед, който би могъл да пробие и скала, и отвърна тихо:

— Не се съмнявам в способностите ти, момчето ми; постиженията ти ги доказват. Искам ти да я поемеш.

Това беше едновременно заповед, на която не можех да не се подчиня, и израз на доверие, чийто ефект просто нямах думи да опиша. Съгласих се.

— Добре — каза той на висок глас. — Твоя е. Ще наблюдавам случая, докато съм в Америка, но д-р Янгър ще извърши психоанализата. Стига, разбира се — добави той, обръщайки се към г-ца Актън, — пациентката ни да е съгласна с намеренията ни.