Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (10)

8

На източния бряг на река Хъдзън, на 90 километра северно от Ню Йорк се издигаше масивна разлята сграда от червени тухли във викториански стил с шест крила, малки прозорци и централна кула, построена през XIX век. Това беше Матуанската държавна болница за опасни душевноболни.

Матуанската лудница беше относително слабо охранявана. В края на краищата 550-е настанени там болни не бяха престъпници, а просто престъпно луди. Мнозина не бяха изобщо обвинявани в престъпление, други, бяха оправдани.

Научното познание за душевните разстройства през 1909 година все още не беше прецизно. За десет процента от лежащите в Матуан се мислеше, че са се побъркали в резултат на мастурбация. Повечето от останалите бяха диагностицирани с наследствени страдания. За значителен брой пациенти обаче лекарите на болницата се затрудняваха да кажат от какво са полудели и дали изобщо са луди.

Буйните и опасните бяха натъпкани в пренаселени стаи с облицовани стени и прозорци с решетки. Останалите живееха почти без надзор. Не се прилагаха никакви медикаменти, нямаше и „въздействие чрез разговори“. Основополагащата идея в Матуан беше менталната хигиена. Затова лечението се състоеше от ранно ставане, последвано от леки, но времеемки занимания (най-вече садене и отглеждане на зеленчуци в стопанството на болницата, разположено върху хиляда акра), молитва в неделя, блудкава вечеря в столовата точно в пет, игри на дама и други спокойни забавления за вечерта и ранно лягане.

Пациентът от стая 3121 прекарваше дните си по различен начин. Той обитаваше и стаите от 3122 до 3124. Не спеше на нар като останалите, а на двойно легло и се излежаваше до късно. Не четеше книги, но получаваше по пощата няколко нюйоркски всекидневника и всички седмични списания, които преглеждаше, хапвайки бъркани яйца, докато останалите отиваха под строй на работа. Срещаше се с адвокатите си няколко пъти седмично. А най-сладкото беше, че в петък вечер с влака пристигаше майстор-готвач от ресторант „Делмонико“, за да му приготви вечеря, която изяждаше в личната си трапезария. Шампанското и другия алкохол споделяше щедро с тесен кръг надзиратели, с които също така играеше покер нощем. Когато губеше, обикновено чупеше нещо: бутилки, прозорци, понякога някой и друг стол. Така че надзирателите се грижеха да не губи много: дребните суми, които жертваха на карти, напълно се компенсираха с парите, които той им даваше, за да му спестят болничните правила. Цели състояния, според техните представи, получаваха, когато му водеха момичета за забавление.

Това обаче не беше толкова лесно. Не вкарването на момичетата в болницата беше проблемът. Пациентът от 3121 си имаше определени вкусове. Искаше момичетата да са млади и хубави. Това изискване само по себе си правеше задачата на надзирателите трудна: трябваше да си заслужат парите; не можеха да му замъкнат просто някоя изпаднала алкохоличка. А което беше още по-лошо, дори да му намереха задоволително момиче, то никога не идваше повече от два пъти въпреки щедрото заплащане. Само след дванайсет месеца надзирателите бяха изчерпили всичките си резерви.

Двамата джентълмени, които излязоха от стая 3121 в един часа във вторник, последния ден на август 1909 година, бяха обмислили сериозно тази трудност и бяха намерили начин да я преодолеят, поне по удовлетворителен за тях начин. Те не бяха надзиратели. Единият беше пълен мъж с надменно самодоволно изражение под бомбето. Другият беше елегантен възрастен джентълмен с висяща от джоба на жилетката верижка за часовник, изпито лице и ръце на пианист.

 

 

Описанието, което кметът Макклелън даде на събитията в дома на семейство Актън, накара патоанатома да закипи.

— Какво ви има, Хугел? — попита кметът.

— Не съм информиран. Защо нищо не ми е казано?

— Защото сте патоанатом — отвърна Макклелън, — а няма труп.

— Но престъпленията са буквално идентични — запротестира Хугел.

— Не знаех — каза кметът.

— Няма и как, като не сте чели доклада ми!

— За бога, успокойте се.

Макклелън нареди на патоанатома да седне. След като двамата обсъдиха по-подробно двете престъпления, Хугел заяви, че за едно нещо няма съмнение: убиецът на Елизабет Ривърфорд и нападателят на Нора Актън са един и същи човек.

— Мили боже — прошепна кметът. — Дали не трябва да пусна официално предупреждение?

Хугел се засмя неодобрително:

— Че сериен убиец на момичета от висшето общество се разхожда по улиците?

Макклелън бе озадачен от тона на патоанатома.

— Ами да, нещо такова, предполагам.

— Мъжете не нападат произволно млади момичета — заяви Хугел. — Престъпленията си имат мотиви. От „Скотланд Ярд“ не са успели да заловят Изкормвача, защото не са намерили връзка между жертвите. А не са и търсили. В мига, в който са решили, че си имат работа с луд човек, случаят е бил обречен.

— Мили боже, да не би да намеквате, че Изкормвача е тук?

— Не, не, не — отвърна патоанатомът и превъзбудено разпери ръце. — Казвам само, че двете нападения не са случайни. Нещо ги свързва. Като открием каква е тази връзка, ще можем да заловим нашия човек. Няма нужда от официално предупреждение, а от охрана на момичето. Той е искал да я убие, а сега тя е единствената, която може да го разпознае. Не забравяйте: той не знае, че си е изгубила паметта. Без съмнение ще опита да довърши започнатото.

— Слава богу, че я настаних в хотела — каза Макклелън.

— Някой друг знае ли къде се намира тя?

— Само ние. И лекарите, разбира се.

— Казали ли сте на семейни приятели? — попита Хугел.

— Разбира се, че не — отвърна Макклелън.

— Добре. Значи засега е в безопасност. Днес спомни ли си нещо?

— Не знам — каза Макклелън. — Не успях да се свържа с д-р Янгър.

Кметът се замисли какви възможности има. Щеше му се да се обади на стария генерал Бингъм, дългогодишния полицейски комисар, но го бе изпратил в пенсия миналия месец. Бингъм бе отказал да направи реформа в полицията, въпреки че самият той беше неподкупен и знаеше какво трябва да се направи. За нещастие на кмета новият комисар Бейкър се оказа не на мястото си. С него можеше да се говори само за бейзбол и колко може да се спечели от този спорт. Хугел, разсъждаваше кметът, бе един от най-опитните хора в полицията. Не, в разследването на убийства той беше най-опитният. Щом казваше, че публично предупреждение не е необходимо, вероятно беше прав. Вестниците със сигурност щяха да раздуят новината до небесата, да всеят колкото се може повече паника и да се опитат да наложат още по-отрицателно отношение към кмета веднага щом разберат — а те със сигурност щяха да разберат, — че трупът на първата жертва е изчезнал. Освен това Макклелън беше уверил Бануел, че полицията ще се опита да разкрие случая, без да вдига много шум. Джордж Бануел беше един от малкото приятели, останали на кмета. И затова той реши да последва съвета на Хугел.

— Много добре — каза Макклелън. — Никакво публично предупреждение засега. Дано да сте прав, г-н Хугел. Намерете ми убиеца. Веднага вървете у семейство Актън, ще наблюдавате разследването и там. И моля ви, кажете на Литълмор, че искам веднага да го видя.

Хугел запротестира. Докато си бършеше очилата, напомни на кмета, че е „само патоанатом“. Не влизаше в задълженията му да обикаля из града като обикновен детектив. Макклелън преглътна раздразнението си и увери патоанатома, че само на него може да се повери толкова деликатен и важен случай, тъй като било всеизвестно, че имал най-проницателния поглед в цялата полиция. Хугел примигна, сякаш да изрази пълно съгласие с тези твърдения, и склони да отиде у семейство Актън.

Веднага щом Хугел излезе от кабинета му, Макклелън повика секретарката си.

— Обадете се на Джордж Бануел — нареди й той. Секретарката съобщи, че г-н Бануел е звънял тази сутрин. — Какво искаше? — попита кметът.

— Беше доста груб, ваша чест — отвърна тях.

— Не го взимайте присърце, г-жо Невил. Та какво искаше?

Г-жа Невил зачете от стенографските си записки.

— Да разбере „кой, по дяволите, е убил Елизабет Ривърфорд, защо проклетият патоанатом се бави толкова с аутопсията и къде са му парите“.

Кметът въздъхна дълбоко.

— Кой, какво и къде. Пропуснал е само кога. — Макклелън погледна часовника си. И неговото „кога“ го притискаше във времето. Кандидатите за кметове трябваше да бъдат обявени най-късно след две седмици. Вече не се надяваше Тамани да го номинира. Имаше шанс само като независим или подкрепен от коалиция кандидат, но кампанията в такива случаи изискваше много пари. Както и положителни новини в пресата, а не съобщения за зачестили нападения над момичета от висшето общество. — Обадете се на Бануел — добави той към г-жа Невил. — Оставете му съобщение, че ще го чакам след час и половина в хотел „Манхатън“. Няма да откаже; има ангажимент наблизо и ще иска да разбере как се развиват събитията. И ми намерете Литълмор.

Половин час по-късно детективът подаде глава в кабинета на кмета.

— Искали сте да ме видите, ваша чест?

— Г-н Литълмор — каза кметът, — знаете ли, че е имало и друго нападение?

— Да, сър. Хугел ми каза.

— Добре. За мене този случай е особено важен. Познавам семейство Актън, а Джордж Бануел е мой стар приятел. Искам да бъда държан в течение при всяка новост. Освен това изисквам пълна дискретност. Тичайте в хотел „Манхатън“. Намерете д-р Янгър и вижте дали има някакъв напредък. Ако има нова информация, веднага ми се обадете. И, детектив, действайте дискретно. Никой не трябва да разбере, че в хотела има потенциален свидетел на убийство. Възможно е животът на момичето да зависи от това. Ясно ли е?

— Да, г-н кмете — отвърна Литълмор. — Само на вас ли да докладвам, или и на капитан Кари от отдел „Убийства“?

— Ще докладвате на г-н Хугел — каза кметът — и на мене. Искам този случай да бъде разплетен, Литълмор. На всяка цена. Получихте ли описанието, което патоанатомът направи на убиеца?

— Да, сър. — Литълмор се поколеба. — Ъъъъ… може ли един въпрос, сър? Ами ако описанието е погрешно?

— Имате ли основания да го смятате за погрешно?

— Смятам… — започна Литълмор. — Според мене е възможно да е замесен един китаец.

— Китаец? — повтори кметът. — Казахте ли на г-н Хугел?

— Той не е съгласен с мене, сър.

— Разбирам. Е, съветвам ви да имате доверие на г-н Хугел. Знам, че по някои въпроси е… чувствителен, но не забравяйте колко трудно е един почтен човек да си върши работата относително незабелязано, докато мошениците трупат пари и слава. Затова корупцията е толкова опасна. Тя пречупва волята на добрите хора. Хугел е изключително способен. И има високо мнение за вас, детектив. Специално помоли да назначат вас за това разследване.

— Така ли, сър?

— Точно така. А сега тръгвайте, г-н Литълмор.

 

 

На излизане от хотела се натъкнах на г-ца Актън и прислужницата г-жа Бигс, които отиваха на пазар. Колата им тъкмо приближаваше. Понеже улицата беше разровена, мръсна и кална, повдигнах момичето, за да се качи във файтона. С известно смущение забелязах, че дланите ми почти успяха да обгърнат тънката й талия. Опитах се да помогна и на г-жа Бигс, но тя не пожела.

Казах на г-ца Актън, че с нетърпение очаквам срещата ни на следващата сутрин. Тя ме попита какво имам предвид. Обясних, че говоря за следващия психоаналитичен сеанс. Държах отворената вратичка на файтона, която тя хлопна рязко и ръката ми увисна.

— Не знам какво ви става на всички — каза. — Не искам повече вашите сеанси. Сама ще си спомня всичко. Просто ме оставете на мира.

Файтонът потегли. Трудно ми беше да опиша чувствата си, докато я гледах да се отдалечава. Нямаше да е много точно да кажа, че бях разочарован. Искаше ми се прекалено грубото ми тяло да се разпадне и смеси с мръсотията на улицата. Брил трябваше да поеме момичето. Любител или селски доктор щеше да се справи по добре от мене с жалката имитация на психоанализа, която направих.

Провалих се още преди да съм започнал. Момичето беше отхвърлило психоанализата и аз не можех да го разубедя. Нещо повече, аз бях предизвикал това отхвърляне, като я притиснах прекалено, преди да съм поставил основите. Истината беше, че не бях подготвен за откритието, че вече може да говори. Бях забравил предположението на Фройд, че може да възвърне говора си за една нощ. Възстановяването на гласа й би трябвало да бъде благодатно за лечението, най-щастливото възможно развитие на събитията. Вместо това то ме обърка. Винаги си бях мислил, че съм търпелив и безкрайно адаптивен лекар, а подходих отбранително към съпротивата й като смотан аматьор.

Какво щях да кажа на Фройд?

 

 

На влизане в хотел „Манхатън“ детектив Литълмор мина покрай млад мъж, който помагаше на млада жена да се качи във файтон. За него тези двама души олицетворяваха свят, до който той нямаше достъп. И двамата бяха приятни за окото и облечени изящно, както само елитът можеше да си позволи. Младият господин беше висок, тъмнокос и скулест, а младата дама приличаше на ангел, за когото Литълмор не би помислил, че е възможно да стъпи на земята. Господинът се движеше някак непривично, танцувално, особено когато прехвърли младата дама във файтона. Литълмор си знаеше, че той това не го може.

Но това ни най-малко не тревожеше детектива. Не завиждаше на изискания господин, а и харесваше Бети, камериерката, повече от подобната на ангел млада дама. Реши обаче, че ще се научи да пристъпва като непознатия. Можеше да схване как става това и да го изимитира. Представи си как повдига Бети към някоя кола по този начин — ако изобщо някога наемеше файтон, още повече с Бети.

Минута по-късно, след кратък разговор със служителя на рецепцията, Литълмор се втурна навън след същия млад господин, който не бе помръднал и на сантиметър. С ръце на гърба той се взираше в отдалечаващата се кола така втренчено, че Литълмор помисли, че му има нещо.

— Вие сте д-р Янгър, нали? — попита детективът. Никакъв отговор. — Добре ли сте?

— Моля? — отвърна младият господин.

— Вие сте д-р Янгър, нали?

— За съжаление.

— Аз съм детектив Литълмор. Кметът ме праща. Това в колата г-ца Актън ли беше? — На детектива му стана ясно, че човекът не го слуша.

— Извинете — отвърна Янгър. — Кой казахте, че сте?

Литълмор се представи отново. Обясни, че нападателят на г-ца Актън е убил друго момиче в неделя вечерта, но засега полицията не разполага със свидетели.

— Госпожицата спомни ли си нещо, докторе?

Янгър поклати глава.

— Г-ца Актън си възвърна говора, но не и спомена за случилото се.

— На мене всичко ми се струва много странно — заяви детективът. — Хората често ли си губят паметта?

— Не — отвърна Янгър. — Но се случва, особено след инциденти като преживяния от г-ца Актън.

— А, връщат се.

И наистина: файтонът на г-ца Актън завиваше зад ъгъла и се приближаваше към хотела. Когато спря, г-ца Актън подхвърли на Янгър, че г-жа Бигс е забравила да върне ключа от стаята на рецепцията.

— Дайте — каза Янгър и протегна ръка. — Аз ще го отнеса.

— Благодаря, мога и сама — отвърна г-ца Актън, изскочи от колата, без да дочака помощ, и профуча покрай Янгър, без да го погледне.

Янгър не помръдна, но Литълмор можеше да усети кога жена отблъсква мъж и му стана жал за доктора. После му хрумна нещо друго.

— Кажете ми, докторе — започна той, — така ли оставяте г-ца Актън да се разхожда из хотела? Имам предвид — сама.

— Почти нищо не зависи от мене в случая, детектив. Всъщност — нищо. Но не, мисля, че се движи с прислугата си или с полицай — с изключение на този момент. Защо? В опасност ли е?

— Вероятно — каза Литълмор. Патоанатомът му бе казал, че убиецът не знае къде се намира г-ца Актън. Въпреки това детективът беше притеснен. Целият случай беше много откачен: мъртво момиче, за което никой нищо не знае, хора, които си губят паметта, бягащ китаец, изчезващи от моргата трупове. — Няма да е зле да поогледам.

Детективът влезе отново в хотела, а Янгър го последва. Литълмор запали цигара, докато наблюдаваха как дребничката г-ца Актън минава през колонадата в кръглото фоайе. Обикновено човек, който си връща ключа, просто го оставя на рецепцията и тръгва, но г-ца Актън стоеше търпеливо и чакаше да я обслужат. Фоайето бе претъпкано с пътуващи семейства и бизнесмени. Детективът си отбеляза наум, че половината от мъжете отговаряха на описанието на патоанатома.

Но един все пак привлече вниманието му. Чакаше асансьора: висок, тъмнокос, с очила, носеше вестник. Литълмор не виждаше добре лицето му, но забеляза някаква смътна чуждоземна странност в кройката на костюма му. Вестникът особено го заинтригува. Мъжът го държеше малко по-високо, отколкото беше нормално. Дали не се опитваше да си прикрие лицето? Г-ца Актън бе оставила ключа и се връщаше. Мъжът хвърли бърз поглед към нея — или пък към самия детектив? — и отново зарови глава във вестника. Вратата на асансьора се отвори и човекът влезе вътре сам.

Г-ца Актън не обърна внимание на доктора и детектива, когато ги подмина на излизане. Въпреки това Янгър я последва навън да я изпрати до файтона.

Литълмор остана вътре. Каза си, че няма нищо сериозно. Почти всички мъже се обърнаха след г-ца Актън, докато минаваше през фоайето. Но за всеки случай проследи стрелката, показваща етажите, които асансьорът изкачваше. Тя се движеше бавно към най-високите нива. Литълмор обаче не успя да види къде се спря накрая. Тя още помръдваше, когато отвън се чу пронизителен шум.

 

 

Беше цвилене на агонизиращ кон. Въпросното животно беше впрегнато в кола, която току-що бе излязла от строителен обект малко преди пресечката на „Мадисън авеню“, където се издигаше стоманеният скелет на нова девететажна търговска сграда. На капрата седеше елегантно облечен господин с цилиндър, а на коленете му лежеше тънък камшик. Това беше Джордж Бануел.

През 1909 година конете все още се състезаваха с автомобилите по всички по-големи улици на Ню Йорк. Всъщност състезанието вече беше загубено. Пъргавите и шумни автомобили с двигател бяха по-бързи и по-маневрени от каляските. Освен това те сложиха край на замърсяването — по онова време този термин се отнасяше за конските фъшкии, които до обед вече увоняваха въздуха и правеха по-натоварените улици практически непроходими. Въпреки че Джордж Бануел обичаше автомобилите си като всички останали богаташи, по душа си беше ездач. Беше израснал с коне около себе си и не бе готов да се откаже от тях. Даже настояваше сам да си кара файтона, а кочияшът се мъдреше нелепо до него.

Бануел бе прекарал сутринта на площадката на „Канал стрийт“, откъдето надзираваше един важен за него проект. В единайсет и трийсет пристигна с файтона на ъгъла на „Мадисън авеню“ и Четиридесет и четвърта улица, на една пресечка разстояние от хотел „Манхатън“. След като нагледа работата на своите хора там, Бануел се отправи към хотела, за да се срещне с кмета. Но само миг след като зави по булеварда, дръпна рязко и силно юздите на коня, притисна мундщука в устата на нещастното животно, което спря и изцвили. Пронизителният звук не произведе никакъв ефект върху Бануел. Сякаш изобщо не го чу. Беше се втренчил в нещо напред и врязваше още по-болезнено металния накрайник на юздите в устата на коня за ужас на кочияша.

Конят мяташе глава нагоре-надолу и настрани, опитвайки се напразно да разхлаби опънатите юзди. Накрая се изправи на задните си крака и изцвили силно, като в агония. Точно този шум чу Литълмор, както и всички хора на улицата. Конят стъпи на земята, но веднага отново се изправи на задните си крака, този път дори още по-отривисто, от което целият файтон се разклати. Бануел и кочияшът му изхвърчаха като моряци от попаднал в буря кораб. Колата се преобърна с грохот и повлече след себе си и коня.

Кочияшът пръв успя да се изправи на крака. Опита се да помогне на господаря си, но Бануел го блъсна грубо и започна да изтупва мръсотията от коленете и лактите си. Около тях се насъбра тълпа. Нетърпеливи шофьори вече надуваха клаксоните. Магията, завладяла Бануел, очевидно беше развалена. Не беше от хората, които се оставят да бъдат хвърлени от кон. А да падне от файтон, беше направо немислимо. Очите му искряха от гняв — към шофьорите, към насъбралите се зяпачи и най-вече към объркания проснат кон, който безуспешно се мъчеше да се изправи.

— Пушката ми — каза той хладно на кочияша. — Дай ми пушката.

— Не можете да го убиете, господине — запротестира кочияшът, който бе клекнал до коня и се опитваше да освободи копитата му от примката на заплетените въжета. — Няма нищо счупено. Просто се е оплел. Ето го. Хайде. — Последното каза на коня, докато му помагаше да се изправи. — Не си виновен ти.

Без съмнение кочияшът имаше добри намерения, но едва ли можеше да избере по-неподходящи думи.

— Не е виновен, така ли? — каза Бануел. — Буйства като необяздена кранта, пък не бил и виновен? — Хвана юздите, бутна грубо шията на коня и го погледна в очите. — Виждам — каза на кочияша с все още леден глас, — че не си го научил да свежда глава. Е, аз ще го науча.

Бануел разпрегна коня, хвана поводите и го яхна без седло. Върна го на строителната площадка до голямата кука на крана, издигнат до небесата в средата на терена. Бануел хвана куката с две ръце и я провря под такъмите на коня, след като ги закрепи стабилно под корема му. Скочи на земята и викна на краниста:

— Ей, ти! Вдигай! Ти горе — вдигай ти казах! Не ме ли чу? Вдигни го!

Втрещеният мъж реагира бавно. Накрая включи двигателя. Дългият кабел се набра и куката опъна повода. Конят се размърда и започна да рие с копито от неприятното усещане. За миг всичко замря така.

— Вдигай, нещастнико — извика Бануел. — Вдигай или се прибирай вкъщи при жена си да й кажеш, че си безработен!

Кранистът отново натисна лостовете. Конят рязко отхвръкна нагоре. В момента, в който краката му се отделиха от твърдата почва, животното бе обзето от паника. Зацвили и се замята, заизвива се диво във въздуха, увиснало на куката на крана.

— Пусни го! — извика гневен момичешки глас. Беше г-ца Актън. Когато започна целият спектакъл, тя се забърза по „Медисън авеню“ и сега стоеше пред тълпата. До нея бе Янгър, а Литълмор — малко по-назад сред хората. Тя извика отново: — Пусни го на земята. Някой да го спре!

— Вдигай — нареди Бануел. Беше чул момичето. Стрелна я с очи и отново се съсредоточи върху коня. — По-високо.

Кранистът се подчини и започна да издига животното все по-високо и по-високо: пет, десет, дванайсет метра над земята. Философите казват, че няма как да знаем дали животните изпитват емоции, сравними с човешките, но всеки, видял невероятния ужас в очите на коня, никога повече не би се усъмнил в това.

Всички погледи бяха приковани в безпомощно висящото и мятащо се животно и никой не видя как помръдна стоманената релса три етажа по-горе по скелето. Тя бе прикрепена с въже, което на свой ред бе закачено за куката на крана. Досега въжето бе хлабаво, релсата стоеше безопасно на мястото си на скелето. Но когато куката се издигна, въжето също се опъна, стоманената релса внезапно се изтърколи от дъските и увисна свободно във въздуха. И тъй като бе закачена за куката на крана, тя естествено се залюля по посоката на куката или иначе казано, към Джордж Бануел.

Бануел не видя смъртоносната релса да лети и да набира скорост, насочена право към него като гигантско копие, прицелило се право в стомаха му и готово да убива. Ако го беше ударила, с него беше свършено, но тя мина на педя встрани. Намеси се щастливата съдба, доста благосклонна към Бануел, но резултатът бе, че сега гредата полетя към тълпата. Няколко души изпищяха от страх, а десетина залегнаха в калта, за да се предпазят.

Само един човек обаче трябваше наистина да се отмести. Това бе г-ца Нора Актън. Триметровата релса се бе насочила право към нея. Но г-ца Актън нито изпищя, нито помръдна. Дали защото връхлитащото желязо я бе хипнотизирало, или защото й бе трудно да реши накъде да побегне, тя седеше като вкопана на мястото си, пребледняла и обречена.

Янгър сграбчи дългата руса опашка на момичето и я дръпна силно — и не много кавалерски — към себе си. Летящата греда профуча толкова близо, че усетиха как въздухът изсвистя, и ги задмина.

— О! — каза г-ца Актън.

— Извинявайте — отвърна й Янгър. След това я повлече пак за косата, но в обратната посока.

— О! — повтори г-ца Актън по-натъртено, когато стоманената греда се върна и отново прелетя покрай тях, като този път мина на косъм от тила й.

Бануел хвърли безстрастен поглед към превърналата се в махало релса и проследи с презрително изражение как се издигна и вклини в скелето, откъдето започна пътешествието й, като го разби все едно бе от клечки за зъби. Във всички посоки полетяха хора, инструменти и дъски. Когато прахът се уталожи, само конят продължаваше да вдига шум, като се мяташе и цвилеше безпомощно във въздуха. Бануел даде знак на краниста да го свали и изпълнен с хладен гняв, нареди на хората си да разчистят отломките.

— Върнете ме в стаята ми, моля ви — каза г-ца Актън на Янгър.

 

 

Тълпата продължаваше да се вълнува дълго след произшествието, пресмяташе щетите и преразказваше отново и отново събитията. Конят бе върнат на кочияша, към когото се приближи детектив Литълмор. Детективът бе разпознал Джордж Бануел.

— Породист ли е?

— Наполовина — отвърна кочияшът, който правеше всичко по силите си, за да успокои все още уплашеното животно. — Наричат го „подобрен“.

— Красавец е, това е сигурно.

— Така е — каза кочияшът и погали коня по носа.

— Боже, чудя се какво го накара да се разтанцува така. Видял е нещо сигурно.

— По-скоро шефът видя нещо.

— Как така?

— Конят няма нищо общо — промърмори кочияшът. — Вината си е изцяло негова. Опитваше се да го върне назад. Не можеш да накараш впрегнат кон да върви назад. — И се обърна към коня. — Мъчеше те да тръгнеш назад, нали? Защото се уплаши.

— Уплаши се? От какво?

— Защо не питаш него? Той не се плаши лесно, но този пък като че ли видя самия дявол.

— Ама че работа — подхвърли Литълмор, преди да се върне в хотела.

 

 

В същия този миг на най-горния етаж на хотел „Манхатън“ Карл Юнг наблюдаваше цялата сцена от балкона. Беше видял невероятните събития на строителната площадка една пресечка надолу по булеварда. Случилото се го уплаши, но и го изпълни с такова въодушевление, каквото бе изпитвал само един-два пъти в целия си живот. Върна се в стаята си и седна в ступор на пода, опрял гръб в леглото. Виждаше лица, които никой друг не можеше, да види, чуваше гласове, които никой друг не чуваше.