Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (5)

3

От всички забележителности в Америка Брил избра за първата разходка на Фройд Кони айлънд. Тръгнахме пеша към Централната гара, която се намираше само на една пресечка от хотела ни. Нямаше облаци, слънцето вече напичаше, улиците бяха задръстени от понеделнишкия трафик. Автомобилите нетърпеливо набираха скорост покрай теглените от коне куриерски коли. Невъзможно бе да се разговаря. Срещу хотела, от другата страна на улицата, бе издигнато гигантско скеле и се строеше нова сграда, а пневматичните изкопни машини вдигаха оглушителен шум.

Като влязохме в гарата, внезапно се озовахме сред пълна тишина. Фройд и Ференци се спряха, изпълнени със страхопочитание. Намирахме се във фантастичен тунел от стъкло и стомана, двеста метра дълъг и трийсет метра висок, с огромни полилеи с газени лампи по цялата дължина на извития таван. Беше шедьовър на инженерното изкуство, превъзхождащ кулата на г-н Айфел в Париж. Само Юнг не изглеждаше впечатлен. Чудех се дали се чувства добре; беше малко блед и отнесен. Фройд, също като мене, когато чух новината за първи път, беше шокиран, че се канят да разрушат гарата. Но тя бе строена за старите парни локомотиви, а ерата на парата отиваше към своя край.

— Познавате ли барона? — попита елегантният, като се обърна към олисяващия. — Мисля, че сте роднини.

— Ротшилд? — отвърна вяло мълчаливецът. — Никога не сме се срещали. Връзките ни са през английския клон.

На слизане по стълбите към терминала настроението на Фройд се помрачи.

— Той изпитва ужас от вашите подземни влакове — прошепна в ухото ми Ференци. — Малка неанализирана невроза. Сподели ми го снощи.

Вероятно разположението на духа на Фройд не се подобри, когато влакът ни внезапно и шумно спря в тунела между станциите, а светлинките му примигнаха и угаснаха, потапяйки ни в непрогледна жежка тъмнина.

— Сгради, опиращи небето, влакове под земята — каза Фройд раздразнено. — Вергилий е имал предвид точно вас, американците: Ако не можеш да свалиш небесата на земята, създаваш ад.

— Това ли е твоят епиграф? — попита Ференци.

— Да, но не съм имал предвид да се превърне в моя епитафия — отвърна Фройд.

— Господа! — извика внезапно Брил. — Все още не сте чули анализа на Янгър за парализираната ръка.

— Интересен случай? — намеси се заинтригувано Ференци. — Трябва да го чуем на всяка цена.

— Не, не. Не съм го довършил — казах.

— Глупости — опроверга ме Брил. — Това е един от най-добрите анализи, които някога съм чувал. Потвърждава всяка постановка на психоанализата.

Нямах избор и разказах за малкия си успех, докато чакахме в задушния мрак влакът да се събуди за живот.

 

 

Завърших „Харвард“ през 1908 година с диплома не само по медицина, но и по психология. Професорите ми, впечатлени от моето трудолюбие, ме представиха на Г. Стенли Хол, първия дипломиран в „Харвард“ психолог, основател на Американската психологическа асоциация и понастоящем ректор на университета „Кларк“ в Уорчестър. Хол имаше амбицията да превърне новия прекрасно оборудван „Кларк“ във водеща за страната научна институция. Когато ми предложи работа като помощник-лектор по психология с възможност да започна и лекарска практика — и да се измъкна от Бостън, — веднага приех.

Месец по-късно вече работех с първия си пациент, когото подложих на анализ — момиче, което ще нарека Присила, на шестнайсет години, доведено в кабинета ми от разстроената майка. Хол ме бе препоръчал на семейството. Повече не бих могъл да кажа, без да разкрия самоличността на момичето.

Присила беше нисичка и пълничка, но с хубаво лице и благ характер. От година страдаше от остри пристъпи на задушаване, спорадично нетърпимо главоболие и пълна парализа на лявата ръка — всичко това я караше да се чувства объркана и засрамена. Хистерията очевидно се потвърждаваше от парализата, която обхващаше цялата й ръка, включително и китката. Както отбелязва Фройд, парализи от този вид не са резултат от затруднения с инервацията и затова не може да се твърди, че са причинени от физиологически проблеми. Истински неврологичен проблем може да извади от строя няколко пръста, но не и китката. Може да засегне ползването на палеца, без да влияе на останалите пръсти. Но когато парализата обхване определена част от тялото по всичките й отчетливо разграничени нервни пътища, не става въпрос за физиология, а за психология, защото този симптом кореспондира единствено на някаква идея, ментален образ, в случая с Присила — образа на лявата й ръка.

Естествено личният лекар на момичето не беше открил никаква органична причина за страданието й. Не бе успял да го направи и ортопедът, специално доведен от Ню Йорк. Той й бе предписал почивка и пълно въздържание от активни движения, което, от своя страна, почти със сигурност бе задълбочило страданието. Бяха се обърнали дори към остеопат, който, разбира се, също не бе направил нищо.

След като изключих вероятните неврологични и ортопедични причини — парализа, болест на Кайнбок^[1] — реших да опитам с психоанализа. Отначало не бързах да се гмурна в дълбокото, защото майката присъстваше на сеансите. Никакви намеци не успяха да накарат тази добра жена да остави лекар и пациент в усамотението, което изисква психоанализата. След третото посещение уведомих дамата, че няма да успея да помогна на Присила, нито ще я приемам за в бъдеще като пациентка, ако тя — майката — не спре да я придружава. Дори след като се справих с този въпрос, не можах веднага да предразположа Присила да говори. Следвайки препоръките на Фройд, я накарах да легне със затворени очи. Помолих я да се съсредоточи върху парализираната си ръка и да ми каже какво се сеща във връзка с това страдание, да изрече на глас всяка хрумнала й мисъл, без значение каква е, дори на пръв поглед да няма връзка, да е неприлична или оскърбителна. Присила твърдо продължаваше само да повтаря най-повърхностното описание на проблема си.

Неизменно ми разказваше, че фаталният ден бил 10-и август 1907 година. Спомняше си точната дата, защото предния ден било погребението на обожаваната й по-голяма сестра Мери, която живеела в Бостън със съпруга си Брадли. Мери починала от инфлуенца, като оставила Брадли сам с двете им малки деца. В деня след погребението майката на Присила я помолила да напише благодарствени писма на всички приятели и роднини, които изразили съболезнованията си. Същата вечер почувствала остра болка в лявата ръка, с която пишела. Не виждала нищо необичайно в това, тъй като била написала много писма, а и защото през последните години от време на време ръката я наболявала. Същата нощ обаче се събудила, измъчвана от недостиг на въздух. Когато задушаването отшумяло, се опитала да заспи отново, но не могла. До сутринта вече я хванало първото й главоболие, което щяло да се превърне през следващата година в непрекъснато изпитание. И което било по-лошо, открила, че лявата й длан е напълно парализирана. И така си и останала, увиснала безпомощно от китката.

В общи линии това бяха фактите, които тя повтаряше упорито. Следваха дълги мълчания. Колкото и настоятелно да я убеждавах, че има и друго, което би искала да ми каже, че е невъзможно да няма нищо друго в главата й, тя твърдо заявяваше, че няма какво повече да сподели с мене.

Изкушавах се да я хипнотизирам. Очевидно би се поддала на сугестия. Но Фройд категорично отхвърля хипнозата. Тази техника му допада в ранните години, когато все още работи с Бройер, но впоследствие стига до извода, че тя нито води до траен ефект, нито може да събуди надеждни спомени. Реших обаче, че мога да се опитам да приложа техниката, която той предлага, след като отхвърля хипнозата. И точно това доведе до пробива.

Казах на Присила, че ще поставя длан на челото й и че искам да извадя оттам спомен от изключителна важност за всичко, което ми е разказала досега и без който няма да можем нищо да разберем. Внуших й, че много добре знае кой е този спомен дори и да не е наясно засега, и че той ще изплува в мига, в който поставя ръката си на челото й.

Предприех всичко това с известно притеснение, тъй като залагах авторитета си на карта. Ако нищо не се получеше, щях да съм на още по-лоши позиции отпреди. Но споменът се появи точно както го бе описал Фройд — в мига, в който Присила усети докосването на дланта ми.

— О, д-р Янгър — извика тя, — видях я!

— Какво?

— Ръката на Мери.

— Ръката на Мери?

— В ковчега. Беше ужасно. Трябваше да я гледаме.

— Продължавай — казах.

Присила млъкна.

— Да не би нещо с ръката на Мери да не е било наред? — попитах.

— О, не, докторе. Имаше великолепни ръце. Свиреше прекрасно на пиано, не като мене. — Присила се бореше с някаква емоция, която не можех да разгадая. Цветът на бузите и челото й ме разтревожи — станаха почти алени. — Беше все още толкова красива. Дори ковчегът беше красив, от светло дърво и целият в кадифе. Сестра ми приличаше на Спящата красавица. Но аз знаех, че не спи.

— И какво искаше да ми кажеш за ръката на Мери?

— Ръката й?

— Да, ръката й, Присила.

— Моля ви, не ме карайте да говоря. Толкова се срамувам.

— Няма от какво да се срамуваш. Ние не носим отговорност за чувствата си, затова те не могат да ни причинят срам.

— Наистина ли, д-р Янгър?

— Наистина.

— Но това беше толкова нередно.

— Става въпрос за лявата ръка на Мери, нали? — рискувах аз.

Тя кимна, сякаш признаваше престъпление.

— Разкажи ми за лявата й ръка, Присила.

— Халката — прошепна тя почти пред припадък.

— Да — насърчих я. — Пръстенът.

Това „да“ беше лъжа. Надявах се да заблудя Присила, че вече всичко ми е ясно, като всъщност нищо не разбирах. Тази измама беше единственото нещо в цялата история, за което съжалявах. Но се улавям, че повтарям същото под една или друга форма във всяка психоанализа, която подхващам.

Тя продължи:

— Златната халка, която Брад й даде. Помислих си: какво разхищение, да я заровим с нея.

— Няма от какво да се срамуваш. Практичността е добродетел, а не порок — уверих я с обичайната си категоричност.

— Не разбирате — каза тя. — Исках я за себе си.

— Да.

— Исках аз да я нося, докторе — тя буквално викаше. — Исках Брад да се ожени за мене. Нима нямаше да се грижа добре за бедните дечица? Нима нямаше да успея да го направя щастлив? — Тя зарови лице в ръцете си и захлипа. — Радвах се, че е мъртва, д-р Янгър. Радвах се. Защото сега той беше свободен за мене.

— Присила — казах. — Не виждам лицето ти.

— Съжалявам.

— Искам да кажа, че не виждам лицето ти, защото лявата ти длан го скрива.

Тя затаи дъх. Така си беше: бършеше сълзи с лявата си ръка. Хистеричният симптом беше изчезнал в мига, в който в съзнанието й изплува споменът, който го бе причинил. Оттогава мина вече година, парализата така и не се появи отново, нито задушаването и главоболието.

Възстановката на случилото се не беше сложна. Присила се влюбила в Брадли още от първия път, когато дошъл да посети Мери. Тогава Присила била на тринайсет. Надявам се, че няма да шокирам никого, ако заявя, че любовта на едно тринайсетгодишно момиче към млад мъж включва и сексуални желания дори да не са напълно осъзнати като такива. Присила никога не си бе признавала тези желания, нито ревността, която изпитвала към сестра си вследствие на тях и която неустоимо водела детския й ум към ужасната, но пълна с добри за нея възможности мисъл, че ако Мери умре, пътят към Брадли ще бъде открит. Потискала всички тези чувства дори пред себе си. Със сигурност това потискане било и източникът на спорадичните болки в лявата й ръка, които най-вероятно са се появили за първи път в деня на самата сватба, когато е видяла как на пръста на сестра й се появява златната халка. Три години по-късно гледката на халката на ръката на Мери в ковчега събужда същите мисли, които замалко да изплуват — или може би за миг успяват да изплуват — в съзнанието й. Но тогава към тези забранени чувства на желание и ревност се прибавя и напълно недопустимото задоволство, което изпитва от преждевременната смърт на сестра си. В резултат на това се появява нова нужда от потискане, много по-силна от първоначалната.

Ролята на благодарствените писма е по-сложна. Само можем да си представим страданието на Присила при вида на лявата й ръка, неукрасена от мечтания пръстен, която е трябвало многократно да изписва изразяващите мъката от кончината на сестра й думи. Вероятно това е било противоречие, което Присила не е могла да понесе. В същото време трудоемкото писане може би е дало физиологично обяснение за последвалите събития. Във всеки случай лявата й ръка агресивно й е напомнила както че не е омъжена, така й за неприемливите й желания.

Затова в съзнанието й се оформят три цели. Първо, трябва да се отърве от ръката, защото там няма венчална халка. Второ, трябва да се самонакаже заради копнежа си да измести Мери и да стане съпруга на Брадли. Трето, реализацията на този копнеж трябва да стане невъзможна. Всяка една от тези цели се постига посредством хистеричните симптоми; невероятно е колко икономично работи подсъзнанието. Символично казано, Присила се е отървала от грешната ръка и едновременно с това е изпълнила и желанието си да се самонакаже. Като се превръща по собствена воля в инвалид, тя също така става неспособна да се грижи за децата на Брадли или иначе казано, както тя тактично се изрази, „да го направи щастлив“.

Цялото лечение на Присила отне две седмици. След като я уверих, че желанията й са напълно естествени и не подлежат на контрол от нейна страна, тя се отърва от симптомите и се оживи. Новината за излекувания инвалид се разпространи из цял Уорчестър, сякаш Спасителя бе върнал зрението на някой от слепците на Исая. Хората разказваха следната история: Присила се била поболяла от любов и аз съм я бил излекувал. Въздействието на дланта ми, поставена на челото й, бе обвито с множество псевдомистични тайнства. Този случай издигна репутацията ми и осигури лекарската ми практика, но доведе и до някои неприятни последствия. Кабинетът ми бе обсаден от трийсет-четирийсет пациенти, желаещи да се подложат на анализа, които твърдяха, че страдат от симптоми, обезпокояващо подобни на тези на Присила. Всички те очакваха да получат диагноза „несподелена любов“ и да бъдат излекувани, като поставя длан на челото им.

 

 

Когато приключих разказа си, влакът навлизаше в станция „Сити хол“. Там трябваше да се прехвърлим на наземния транспорт по „Парк роу“ и така да стигнем до Кони айлънд. Никой не коментира случая с Присила и аз започвах да си мисля, че сигурно съм се изложил. Брил ме спаси, като каза на Фройд, че заслужавам да разбера какво мисли Учителя за моята психоанализа.

Фройд се обърна към мен. Направо не ми се вярваше, но очите му блестяха. Заяви, че ако изключим няколко незначителни подробности, психоанализата ми не би могла да бъде по-добра. Нарече я блестяща и ме помоли за разрешение да я цитира в някой от трудовете си. Брил ме потупа по гърба; Ференци се усмихна и ми стисна ръката. Това беше не само най-удовлетворителният миг в професионалното ми развитие, а изобщо в целия ми живот.

Никога не ми беше правило впечатление колко великолепна е станция „Сити хол“ с кристалните си полилеи, стенописите и високите арки. Всички го отбелязаха, а Юнг отново се въздържа и внезапно обяви, че няма да дойде с нас. Не беше направил никакъв коментар нито докато разказвах за случая с Присила, нито след това. А сега изведнъж заяви, че иска да си легне.

— Да си легнеш? — попита Брил. — Снощи си легна в девет.

Докато предната вечер ние се отправихме към леглата доста след полунощ, след като вечеряхме заедно в хотела, Юнг се прибра в стаята си веднага щом пристигнахме, и не излезе повече.

Фройд го попита дали е добре. Той отвърна, че пак го боли главата, и Фройд ме помоли да го върна в хотела. Но Юнг отказа помощта ми и ни увери, че може лесно да се върне по пътя назад. Взе влака в обратна посока, а останалите продължихме нататък.

 

 

Когато детектив Джими Литълмор се върна в „Балморал“ в понеделник вечерта, един от портиерите току-що бе застъпил на смяна. Казваше се Кларк, изясни се, че е бил на работа предната нощ. Литълмор го попита дали познава мъртвата г-ца Ривърфорд.

Очевидно до Кларк не бе достигнала заповедта да си държи езика зад зъбите.

— Разбира се, че я помня — отвърна. — Голяма хубавица.

— Говорил ли си с нея? — поинтересува се Литълмор.

— Тя не говореше много, поне не с мене.

— Да си спомняш нещо по-специално за нея?

— Понякога сутрин й отварях вратата — каза Кларк.

— И какво му е по-специалното на това?

— Тръгвам си в шест. Единствените момичета, които можеш да видиш в този час, са работещите, а г-ца Ривърфорд не ми приличаше на работещо момиче, ако ме разбирате какво искам да ви кажа. Излизаше към… не знам, сигурно към пет, пет и половина.

— И къде отиваше? — попита Литълмор.

— Нямам представа.

— Ами снощи? Да си забелязал някого или нещо необичайно?

— Какво имате предвид под необичайно? — попита Кларк.

— Нещо различно, някой, когото не си виждал тук преди.

— Имаше един тип — отвърна Кларк. — Тръгна си около полунощ. Много бързаше. Видя ли го онзи тип, Мак? Не ми хареса, ако ви интересува.

Портиерът, назован Мак, поклати глава.

— Пушиш ли? — попита Литълмор Кларк, който прие почерпката, но прибра цигарата в джоба, тъй като не му бе позволено да пали, докато е на работа. — И защо не ти хареса?

— Просто не ми хареса. Май беше чужденец. — Кларк не успя да обясни подозренията си по-подробно, но беше категоричен, че мъжът не живеел в сградата.

Литълмор записа описанието: черна коса, висок, слаб, добре облечен, високо чело, между 35 и 40-годишен, с очила, с черно куфарче в ръка. Качил се в такси, което го чакало пред „Балморал“, и отпътувал към центъра. Литърмор продължи да разпитва портиерите още десетина минути, но никой не си спомняше чернокосия мъж на Кларк да е влизал в сградата. Но пък може да се е качил незабелязано нагоре с някого от обитателите. Накрая попита къде може да намери камериерките. Посочиха му надолу по стълбите.

В мазето Литълмор стигна до задушна схлупена стая, по стените на която минаваха водопроводни тръби. Вътре няколко камериерки сгъваха чаршафи. Всички знаеха коя е била на служба при г-ца Ривърфорд: Бети Лонгобарди. Шепнешком довериха на детектива, че няма да може да намери Бети в сградата. Не била тук. Тръгнала си рано, без да се сбогува с никого. Не знаеха защо. Бети имала тежък характер, но иначе била много добро момиче. Една от камериерките знаеше къде живее. След като научи каквото му трябваше, Литълмор се накани да си ходи. Чак тогава забеляза китаеца.

В стаята бе влязъл китаец по бяла долна риза и тъмни къси панталони. Носеше кош, препълнен с току-що изпрани чаршафи. След като изсипа коша на масата върху друг куп спално бельо, тръгна да излиза и тогава привлече вниманието на детектива. Литълмор се взря в дебелите прасци и в сандалите му. Нямаше нищо особено интересно, нямаше нищо интересно и в походката му — леко приплъзваше едното стъпало след другото, — но цялостното впечатление беше хипнотизиращо. На пода след отдалечаващия се мъж останаха две мокри непрекъснати следи, в които блестеше тъмночервена кал.

— Хей ти! — извика Литълмор.

Човекът замръзна, както си беше с гръб към детектива и с приведени рамене, но само след миг се впусна в бяг и изчезна зад един ъгъл с коша в ръце. Детективът се втурна след него и зави зад ъгъла точно навреме, за да го види как минава през летящата врата в дъното на коридора. Литълмор се затича, втурна се през същата врата и се озова в просторната и шумна пералня на „Барморал“, където работниците се трудеха върху дъски за гладене и за пране, парни преси и ръчно задвижвани перални машини. Имаше негри и бели, италианци и ирландци, лица от всякакъв вид — но не и китайци. До една дъска за гладене се търкаляше килнат настрани кош и леко се поклащаше, сякаш току-що са го захвърлили. Подът беше подгизнал, не личаха никакви следи. Литълмор побутна нагоре шапката си и поклати глава.

 

 

Паркът Грамърси в края на „Лексингтън авеню“ беше единственият частен парк в Ню Йорк. Тук имаха право да влизат само собствениците на къщите, разположени срещу изящната му ограда от ковано желязо. Всеки един от тези домове си вървеше с ключ от портите на парка и достъп до малкото райско кътче, потънало в цветя и зеленина.

Момичето, което излезе от една от богаташките къщи в ранната понеделнишка вечер на 30-и август, винаги бе смятало този ключ за магически предмет в златно и черно, деликатен, но нечуплив. Когато беше дете, прислужницата им, старата г-жа Бигс, й позволяваше да го носи в малката си бяла чантичка, докато пресичаха улицата. Беше прекалено ниска, за да може да го превърти сама, но г-жа Бигс й помагаше. С отварянето на желязната врата пред детето сякаш се отваряше целият свят.

Колкото повече растеше, толкова по-малък й се струваше паркът. Сега, на седемнайсет години, вече можеше, разбира се, да превърти ключа без чужда помощ и го правеше всяка вечер, влизаше и бавно крачеше към своята пейка, на която обичаше да посяда. Днес носеше цял наръч учебници и личния си екземпляр от „Веселата къща“^[2]. Все още обичаше пейката, въпреки че с порастването й паркът се бе превърнал по-скоро в придатък към дома на родителите й, отколкото в убежище, както беше едно време. Майка й и баща й бяха заминали преди пет седмици в провинцията, като оставиха момичето с г-жа Бигс и съпруга й. Зарадва се, че заминават.

Все още беше потискащо горещо, но нейната пейка се намираше в хладната сянка на балдахин от върба и кестен. Книгата лежеше неотворена до нея. Вдругиден започваше септември, месецът, който чакаше от цяла вечност. През следващия уикенд ставаше на 18 години. Три седмици след това щеше да постъпи в колежа „Барнард“. Беше едно от онези момичета, които, въпреки желанието си да водят друг живот, се опитват да отлагат съзряването в млада жена и на тринайсетгодишна възраст, че и на четиринайсет и на петнайсет се гушкат с плюшени играчки, докато съученичките им вече обсъждат жартиери, червила и покани за партита. Като стана на шестнайсет, плюшените играчки най-накрая бяха запратени на горните рафтове на гардероба. На седемнайсет бе стройна, синеока, спираща дъха красавица. Дългата й руса коса бе вързана с панделка на тила.

Камбаните на църквата „Св. Разпятие“ известиха, че е шест часа, и тя видя как г-н и г-жа Бигс излизат през главния вход и се втурват към магазините, преди да са затворили. Помахаха на момичето и то им махна в отговор. Няколко минути по-късно, след като избърса сълза от очите си, тя бавно тръгна към къщи, притиснала учебниците към гърдите си, загледана в тревата, детелините и кръжащите над тях пчели. Ако се бе обърнала наляво, можеше да забележи в далечния край на парка мъжа, който я наблюдаваше през оградата от ковано желязо.

Този мъж я държеше под око от доста време. В дясната си ръка стискаше черно куфарче, беше облечен в черно — всъщност навлечен, като се има предвид горещината. Не свали очи от момичето, докато то пресичаше улицата и се качваше по стълбите към дома си — изящно творение от варовик с два миниатюрни каменни лъва, застанали на пост от двете страни на входната врата. Забеляза, че момичето отвори вратата, без да я отключва.

Беше видял двамата възрастни прислужници да излизат. Огледа се наляво и надясно, после през рамо и тръгна. Приближи се пъргаво към къщата, качи се по стъпалата, натисна бравата и установи, че вратата все още не е заключена.

Половин час по-късно тишината на лятната вечер над парка Грамърси бе пронизана от момичешки писък. Той се понесе по цялата улица, увисна във въздуха и продължи по-дълго, отколкото хората предполагаха, че е физически възможно. Малко след това мъжът изскочи от задната врата на дома на момичето. Спъна се по стълбите и от ръцете му излетя метален предмет не по-голям от дребна монета. Удари се в една плоча и отскочи изненадващо високо във въздуха. Мъжът замалко да падне на земята, но запази равновесие и побягна покрай навеса със саксиите в градината и оттам — по задната алея.

Г-н и г-жа Бигс чуха писъка. Тъкмо се прибираха, натоварени с торби покупки и цветя. Втурнаха се ужасени в къщата, после с всички сили нагоре по стълбите към втория етаж. Там намериха семейната спалня отворена, а това не беше обичайно. Откриха я вътре. Торбите с покупките паднаха от ръцете на г-н Бигс. По старите му черни обувки се разсипа половин килограм брашно и вдигна бяло облаче във въздуха, а жълтият лук се изтъркаля чак до босите стъпала на момичето.

Стоеше в средата на родителската спалня само по комбинезон и бельо, което прислугата не трябваше да вижда. Краката й бяха боси. Дългите й тънки ръце бяха вдигнати над главата, а китките — вързани с дебело въже, закачено на куката на тавана, на която висеше малкият полилей. Пръстите на момичето почти докосваха кристалните му висулки. Комбинезонът беше скъсан и отпред, и отзад, изглеждаше раздран от удари с бич. Около шията и през устата й бе пристегнато нещо, което приличаше на бяла мъжка вратовръзка или шал.

Не беше мъртва. Очите й бяха като на уплашено животно, взираха се, без да виждат нищо. Погледна към възрастните прислужници, но не с облекчение, а с ужас, сякаш не ги бе разпознала, а те бяха убийци или демони. Цялото й тяло трепереше въпреки горещината. Опита се отново да изпищи, но от устата й не излезе и звук, като че ли целият й глас бе изразходван.

Г-жа Бигс се окопити първа и изгони съпруга си от стаята, като му каза да повика полиция. Тръгна пъргаво към момичето и докато се опитваше да го успокои, размота вратовръзката от шията му. Когато устата му бе освободена, момичето започна да ръкомаха като човек, който говори, но все още от гърлото му не можеше да излезе нито звук, нито дума, нито дори шепот. Когато полицаите пристигнаха, те с неудоволствие установиха, че не може да говори. Но ги чакаше още по-голяма изненада. Донесоха на момичето хартия и молив. Полицаите я помолиха да напише какво се е случило. „Не мога“, написа момичето. „Защо?“, попитаха те. „Не си спомням.“