Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (27)

25

Събуди ме звънът на телефона в хотелската ми стая. Не помнех как съм заспал. Нямах много спомени и как съм се добрал до стаята си. Обаждаха се от рецепцията.

— Колко е часът? — попитах.

— Малко преди полунощ.

— А кой ден? — мъглата в мозъка ми не се разсейваше.

— Все още е петък, сър. Извинете, д-р Янгър, но ме помолихте да ви информирам, ако някой посети г-ца Актън.

— Да?

— Г-жа Бануел се качва към стаята на г-ца Актън.

— Г-жа Бануел? — повторих. — Добре, не пускайте никого горе, без да ми се обадите.

С Нора бяхме взели влака обратно за Таритаун. Почти не си говорехме. Когато пристигнахме на „Гранд сентрал“, тя ме помоли да я заведа пак в хотел „Манхатън“, за да провери дали стаята й все още се води на нейно име. Ако беше така, искаше да остане там до неделя, когато вече нямаше да се страхува, че родителите й могат да я затворят в псхиатрична клиника против волята й.

Въпреки че не ми се стори разумно, се съгласих да я заведа в хотела. Предупредих я обаче, че на следващата сутрин при всички положения ще уведомя баща й къде се намира. Уверих я, че съм сигурен, че ще успее да измисли някаква история, с която да удържи родителите си за двайсет и четири часа. Оказа се права за стаята: тя така и не бе освободена. Служителят на рецепцията й даде ключовете и тя изчезна в асансьора.

Не смятах среднощното посещение на г-жа Бануел за много разумно: съпругът й можеше да я проследи. Бе достатъчно Нора да й се обади по телефона. Но щом Нора успя така добре да ме измами, вероятно и Клара Бануел можеше да излъже съпруга си за нощните си разходки.

Спомних си забележките на Фройд за чувствата на Нора към Клара. Той все още вярваше, че Нора има инцестни желания. Но аз вече не бях убеден. Всъщност, като се има предвид тълкуването ми на „Да бъдеш или да не бъдеш“, си позволявах да мисля, че най-накрая бях намерил отговор на загадката на едиповия комплекс. Фройд беше напълно прав във всичко, бе обърнал огледалото към природата — и бе видял в него огледалния образ на реалността.

Става въпрос за бащата, не за сина. И наистина, когато малкото момченце „излезе на сцената“ заедно с майка си и баща си, един човек от това трио страда от пълно сексуално пренебрежение — и това е бащата. Съвсем естествено е да почувства, че момчето се натрапва в неговата специална и привилегирована връзка със съпругата му. Може дори донякъде да му се иска да се отърве от детето, да премахне натрапника, когото майката обявява за толкова изключителен и съвършен. Дори може да желае смъртта му.

Едиповият комплекс съществува, но обект на терзанията му е бащата, не детето. И става все по-зле, когато то расте. Момичето скоро започва да съперничи на майка си с тяло, към чиято младост и красота тя няма как да не храни неприязън. С времето момчето надминава баща си, който с порастването на сина започва да усеща все по-осезателно повика на поколенията преди себе си, които сякаш идват, за да отведат и него под земята.

Но как би могъл един родител да признае желанието си да убие собствената си плът? Кой баща би заявил откровено, че ревнува от сина си? Сигурно един глас нашепва в ухото на бащата на Едип, че не той, родителят, тайно ревнува и желае гибелта на сина си, а Едип копнее за майка си и си представя смъртта на баща си. Колкото по-силно тази ревност атакува родителите, толкова по-разрушително те започват да се държат със собствените си деца и дори могат да ги обърнат срещу себе си и да създадат ситуацията, от която се страхуват. Така ни учи самият Едип. На същото ни учи и Хамлет.

Жалкото беше, че това откритие, ако беше изобщо такова, вече ми се струваше нищожно и безсмислено. Каква полза от него? И каква полза изобщо от мисленето?

 

 

— Това е скандално — каза патоанатомът Хугел, като се опитваше да изиграе едва сдържано възмущение. — Настоявам за обяснение.

Джордж Бануел простена от болка, когато г-жа Бигс залепи лейкопласт на черепа му. В косата му все още имаше засъхнала кръв, но вече не течеше по бузите му.

— Какво означава това, Литълмор? — попита кметът.

— Искате ли вие да отговорите, г-н Хугел? — проговори детективът. — Или аз да го направя?

— Какво да ми отговори? — попита Макклелън.

— Пусни ме — каза Хугел на Риърдън.

— Пусни го, полицай — нареди кметът.

Риърдън се подчини веднага.

— Това да не е някоя от твоите шеги, Литълмор? — попита Хугел, докато си оправяше костюма. — Не го слушайте, Макклелън. Този човек вчера се преструваше на мъртъв на операционната ми маса.

— Наистина ли? — кметът се обърна към Литълмор.

— Да, сър.

— Виждате ли? — извиси глас Хугел към Макклелън. — Вече не работя за общината. Оставката ми влезе в сила в пет часа днес. На бюрото ви е, Макклелън, макар да съм убеден, че не сте я прочели. Отивам си. Приятна вечер.

— Не го оставяйте да си тръгне, г-н кмете — каза Литълмор.

Патоанатомът не му обърна внимание. Нахлупи шапката си на главата и се отправи към вратата.

— Не го оставяйте да си тръгне, сър — повтори Литълмор.

— Г-н Хугел, останете, ако обичате — нареди Макклелън. — Тази вечер детективът вече ми доказа нещо, което не можех да приема за възможно. Искам да го изслушам.

— Благодаря, ваша чест — каза Литълмор. — Най-добре да започна от снимката. Патоанатомът Хугел направи една снимка, сър. На г-ца Ривърфорд, на чиято шия се виждат инициалите на г-н Бануел.

Бануел се размърда в подножието на стълбището.

— За какво става дума? — попита той.

— Неговите инициали? За какво говорите? — недоумяваше Макклелън.

— Имам копие, господине — отвърна Литълмор и подаде снимката на кмета. — Малко е сложно. Вижте сега, г-н Хугел каза, че трупът на г-ца Ривърфорд е бил откраднат от моргата, защото по него имало улики.

— Да, споменахте ми това, Хугел — каза кметът.

Патоанатомът мълчеше и гледаше враждебно Литълмор.

— След това Ривиер прояви плаките на г-н Хугел — продължи детективът — и видяхме, че на шията на г-ца Ривърфорд има някакъв отпечатък. С Ривиер не разбрахме какво означава, но г-н Хугел ни обясни. Убиецът е удушил г-ца Ривърфорд с вратовръзката си, а на нея е имало игла с монограм. Затова, ваша чест, снимката показва инициалите на убиеца, отпечатани върху шията на г-ца Ривърфорд. Това ни казахте, нали, г-н Хугел?

— Невероятно — възкликна кметът, като приближи снимката до очите си. — Боже, видях ги: GB.

— Точно така. Разполагам и с една от иглите за вратовръзка на г-н Бануел, ще видите, че са идентични. — Литълмор извади иглата на Бануел от джоба на панталоните си и я подаде на кмета.

— Я виж ти! — възкликна кметът. — Напълно еднакви.

— Глупости — намеси се Бануел. — Устройват ми капан.

— Мили боже, Хугел — каза Макклелън, без да обръща внимание на Бануел. — Защо не ми каза това, човече? Имал си убедително доказателство срещу него.

— Но аз не знаех… не можех… дайте да видя снимката — каза Хугел.

Кметът му я подаде.

Хугел поклати глава, след като я разгледа внимателно.

— Но на моята снимка…

— Г-н Хугел никога не е виждал тази снимка, ваша чест — обясни Литълмор.

— Не разбирам — каза кметът.

— На снимката на г-н Хугел — т.е. на оригинала — инициалите на шията на момичето не бяха GB. Бяха огледален образ на тези букви.

— Е, би трябвало да са обърнати, нали така? — отбеляза Макклелън. — Монограмите остават обърнати отпечатъци също като печатите върху пликовете за писма.

— Там е уловката — каза Литълмор. — Правилно сте разбрали, ваша чест: иглата би оставила обърнат отпечатък, така че обърнатият монограм на снимката на г-н Хугел, изглежда, доказваше, че г-н Бануел е убиецът. Точно това каза и г-н Хугел. Единственият проблем беше, че неговото изображение вече беше обърнато. Ривиер ни го обясни. Ето това не се е сетил г-н Хугел. На неговата снимка има огледален образ на GB, но тя сама по себе си е обърнато изображение на шията на момичето. Което значи, че отпечатъкът на шията й е GB, а това, от своя страна значи, че монограмът е бил с обърнати букви GB.

— Повторете пак — каза Макклелън.

Литълмор се подчини, повтори още няколко пъти, докато кметът най-накрая го разбра. Обясни му също така, че е накарал Ривиер да извади огледално изображение на снимката на г-н Хугел, като обърне инициалите и ги направи правилни, за да може да ги сравни с инициалите от истинския монограм. Това обърнато изображение държал в момента в ръцете си кметът.

— Но пак не ми се връзва — каза раздразнено кметът. — Никакъв смисъл не виждам. Как може монограмът на оригинала на Хугел да е огледално изображение на монограма на Джордж Бануел?

— Има само един начин, ваша чест — каза Литълмор. — Някой го е нарисувал.

— Какво?

— Някой го е нарисувал. Някой го е гравирал върху изсъхналата плака, преди Ривиер да я прояви. Някой, който има достъп до иглата на г-н Бануел и до плаките на г-н Хугел. Някой, който се опитва да ни накара да мислим, че Бануел е убил Елизабет Ривърфорд. Който е да е бил, доста се е постарал. Направил е всичко както трябва, но е допуснал само една грешка: наредил е нещата така, че фотографията да показва огледален образ, а не би трябвало. Знаел е, че отпечатъкът на шията на г-ца Ривърфорд трябва да е обърнато изображение на истинския монограм. Затова е решил, че на снимката ще излезе огледален образ. Това е голямата му грешка. Като е поставил обърнати инициали на снимката, се е издал.

Тук се намеси Хугел.

— Дори аз не разбирам какво дрънка този патешки мозък. Имаме ясна снимка на шията на момичето. И на нея има инициали GB — това не е негатив, не е двоен негатив или дори троен негатив, или каквото там бръщолеви Литълмор. Просто GB. Това е доказателство, че Бануел е убиецът.

Настъпи кратка тишина, която наруши кметът.

— Детектив — каза той, — проследих мисълта ти, но трябва да призная, че толкова пъти обърнахте нещата, че се затруднявам да кажа кой е прав. Това ли е единствената причина, поради която смятате, че г-н Хугел е подправил доказателство? Възможно ли е г-н Хугел да е прав, че вашата снимка доказва, че Джордж Бануел е убиецът?

Литълмор се намръщи.

— Да видим — каза той. — Според мене има доста улики срещу г-н Бануел, не мислите ли? Г-н кмете, може ли да задам няколко въпроса на г-н Бануел?

— Да — отвърна Маклелън.

— Г-н Бануел, чувате ли ме?

— Какво искаш? — изръмжа той в отговор.

— Знаете ли, г-н Бануел, сега, като се замисля, съм напълно убеден, че можем да ви обвиним за убийството на г-ца Ривърфорд. Намерих тайния проход между апартаментите ви.

— Браво на тебе — отвърна Бануел.

— В нейното жилище имаше следи от кал, която съвпада с калта на строителната ви площадка.

— И това за тебе е доказателство?

— Намерихме и куфара с нещата на г-ца Ривърфорд, този който потопихте в Ист ривър край Манхатънския мост.

— Невъзможно! — извика Бануел.

— Извадихме го миналата нощ, г-н Бануел. Точно преди да наводните кесона.

— Снощи си бил в кесона на Манхатънския мост, така ли, Литълмор? — попита Макклелън.

— Да, сър — отвърна засрамено Литълмор. — Съжалявам, г-н кмете.

— О, няма значение — отвърна Макклелън. — Продължавай.

— Това е капан — намеси се Бануел. — Макклелън, бях с тебе в неделя вечерта в „Саранак ин“. Знаеш, че няма как да съм я убил.

— Не така ще види нещата прокурорът — отвърна Литълмор. — Ще каже, че сте накарали някого да откара г-ца Ривърфорд до „Саранак“, че сте се измъкнали от вечерята с кмета, срещнали сте се с нея някъде за няколко минути и сте я убили. После сте наредили да откарат трупа й обратно в „Балморал“ и да направят така, че да изглежда все едно е убита в дома си. Смятали сте да използвате кмета за свое алиби. Но за зла беда сте си оставили инициалите на шията й. Това ще каже прокурорът, г-н Бануел.

— Не съм я убил — каза Бануел. — Мога да го докажа.

— Как можеш да го докажеш, Джордж? — попита Макклелън.

— Никой не е убивал Елизабет Ривърфорд — заяви Бануел.

— Какво? — попита кметът. — Тя е още жива? Къде е?

Бануел поклати глава.

— За бога, човече — не се стърпя Макклелън, — обясни.

— Няма Елизабет Ривърфорд — каза Бануел.

— И никога не е имало — добави Литълмор.

Бануел издиша силно. Хугел пък пое дълбоко дъх. На кмета му дойде много.

— Някой ще ми обясни ли какво става?

— Теглото й ме накара да се замисля най-напред — започна Литълмор. — Според доклада на г-н Хугел тя е висока 165 сантиметра и тежи 53 килограма. Но устройството на тавана, на което е била овесена, не би издържало такава тежест, щяло е да се откъсне веднага. Проверих.

— Може леко да съм сбъркал височината и теглото й — каза Хугел. — Бях под невероятно напрежение.

— Не сте, г-н Хугел — отвърна му Литълмор. — Направили сте го нарочно. Освен това не бяхте споменали, че косата на г-ца Ривърфорд не е била точно черна.

— Разбира се, че беше черна — запротестира Хугел. — Всички в „Балморал“ ще го потвърдят.

— Перука — каза Литълмор. — Намерихме я в куфара на Бануел.

Хугел се обърна умолително към кмета.

— Той се е побъркал. Някой му плаща, за да говори тези неща. Защо ще ми е да представям погрешно външния вид на г-ца Ривърфорд?

— Защо, детектив? — попита Макклелън.

— Защото ако беше казал на всички, че Елизабет Ривърфорд е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, нещата щяха доста да се объркат, когато г-ца Актън, която е сто петдесет и седем сантиметра и четиридесет и шест килограма, с дълга руса коса, се беше оказала със същите наранявания на следващия ден — същия, в който тялото на г-ца Ривърфорд изчезна. Нали така, г-н Хугел?

 

 

Нора потъна в прегръдките на Клара веднага щом тя влезе в хотелската й стая.

— Скъпа моя — каза Клара, — слава богу, че си добре. Толкова се радвам, че се обади.

— Ще им разкажа всичко — възкликна Нора. — Опитах се да пазя тайна, но не мога.

— Знам — каза Клара. — Написала си го в писмото си. Всичко е наред. Кажи им всичко.

— Не — отвърна Нора, готова да заплаче. — Аз имам предвид наистина всичко.

— Разбирам. Добре.

— Той не ми повярва, че съм била наранена — каза Нора. — Доктор Янгър. Реши, че съм си нарисувала белезите.

— Колко ужасно.

— Заслужавам си го, Клара. Всичко се обърка. Толкова съм лоша. И се оказа, че не си е струвало. По-добре да бях мъртва.

— Тихо. И двете имаме нужда да се поуспокоим. — Отиде до раклата, на която имаше пълна до половина гарафа и няколко чаши. — Ето. О, това ужасно бренди. Ще налея все пак по малко. Ще си го поделим.

Подаде на Нора чашата със златистия алкохол. Нора никога не бе пила бренди, но Клара й обясни как да отпива и след като първото изгарящо усещане премина, пресуши чашата. Няколко капки се разляха по предницата на роклята й.

— Боже — каза Клара. — Това моята рокля ли е?

— Да — отвърна Нора. — Съжалявам. Днес ходих до Таритаун. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. Така добре ти стои. Моите неща винаги ти пасват. — Клара наля още един пръст бренди в чашата. — Знаеш ли — каза тя, — че като купувах тази рокля, си мислех за тебе? А обувките, с които съм, бяха предназначени за нея. Ето, премери ги. Имаш такива изящни глезени. Да забравим за всичко и да те нагласим като някога.

— Да ги пробвам? — попита Нора, опитвайки се да се усмихне.

 

 

— Искаш да кажеш, че Елизабет Ривърфорд е Нора Актън? — попита Макклелън, напълно объркан.

— И мога да го докажа, ваша чест — отвърна Литълмор. Посочи Бети. — Г-н кмете, това е Бети Лонгобарди. Тя е била камериерка на г-ца Ривърфорд в „Балморал“. Г-н Актън, имате ли снимка на Нора?

Харкорт извади една фотография и я подаде на детектива, който пък я даде на Бети.

— Това е г-ца Елизабет — каза Бети. — Косата й е различна, но е тя.

Макклелън поклати глава.

— Нора Актън е живеела в „Балморал“ под името Елизабет Ривърфорд? Но защо?

— Не живееше там — промърмори Бануел. — Щеше да идва един-два пъти седмично, това е всичко. Какво ме зяпате? Погледнете Актън!

— Вие сте знаели? — попита невярващо Макклелън.

— Разбира се, че не — отвърна г-жа Актън вместо съпруга си. — Нора го е правила скришом.

Харкорт Актън не каза нищо.

— Ако не е знаел, значи е пълен глупак — обяви Бануел. — Но и с пръст не съм я докоснал. Впрочем идеята беше на Клара.

— И Клара е знаела? — кметът се озадачаваше все повече.

— Знаела? Тя го уреди! А сега ме пуснете да си ходя. Не съм извършил никакво престъпление.

— Освен че ме сгазихте на улицата вчера — каза детектив Литълмор — и се опитахте да подкупите полицейски служител, нападнахте г-ца Актън и убихте Симъс Мали. Плодотворна седмица, бих казал, г-н Бануел.

Като чу името на Мали, Бануел понечи да стане, въпреки че бе вързан с белезници за парапета. В настъпилата бъркотия Хугел се втурна към вратата. И двамата не успяха да постигнат каквото бяха намислили. Бануел само си разрани китките, а патоанатомът бе заловен от полицай Риърдън.

— Но защо, Хугел? — попита кметът.

Патоанатомът не отговори.

— Боже мой — продължи кметът. — Ти си знаел, че Елизабет Ривърфорд е Нора. Ти ли я преби с камшик? Мили боже.

— Не съм — извика Хугел отчаяно, все още в ръцете на Риърдън. — Никого не съм бил. Опитвах се да помогна. Трябваше да го осъдим. Тя ми обеща. Никога не бих го направил сам… Тя планира всичко… Каза ми какво да направя… Обеща ми…

— Нора? — попита кметът. — Какво, по дяволите, ти е обещала?

— Не Нора — каза Хугел и махна с глава към Бануел. — Жена му.

 

 

Нора Актън свали обувките си и премери тези на Клара. Токчетата бяха високи и тънки, но обувките бяха удобни, изработени от прекрасна мека черна кожа. Когато вдигна очи, видя в ръцете на Клара нещо, което не очакваше: малък револвер със седефена дръжка.

— Толкова е топло тук, скъпа моя — каза Клара. — Да излезем на балкона.

— Защо насочваш оръжие към мене, Клара?

— Защото те мразя, скъпа. Ти прави любов със съпруга ми.

— Не съм — отрече Нора.

— Но той искаше. И то отчаяно. Същото е, не, даже е по-лошо.

— Но ти мразиш Джордж.

— Нима? Предполагам, че е така — отвърна Клара. — Мразя и двама ви поравно.

— О не, не казвай това. По-скоро бих умряла.

— Ами добре тогава.

— Но Клара, ти ме накара…

— Да, аз те накарах — съгласи се Клара. — И сега ще поправя стореното. Само се постави в моето положение, скъпа. Как да те оставя да разкажеш на полицията всичко, което знаеш? Толкова съм близо до успеха. Само ти ми се пречкаш на пътя. Ставай, мила моя, излизай на балкона. Върви! Не ме карай да те застрелям.

Нора стана и тръгна плахо. Едвам ходеше на високите токчета. Подпря се на облегалката на дивана, след това на креслото, на масата, най-накрая стигна до отворения френски прозорец, който водеше към балкона.

— Така — одобри Клара. — Дръпни се малко назад.

Нора направи още една стъпка и се спъна. Хвана се за парапета и се изправи с лице към града. Намираха се тринайсет етажа над земята, духаше вятър. Нора почувства хладния бриз върху челото и бузите си.

— Качи ме на тези обувки, за да ти е по-лесно да ме бутнеш, нали? — каза тя.

— Не — отвърна Клара, — за да изглежда като нещастен случай. Ти не си свикнала да ходиш на токчета. Не си свикнала и да пиеш брендито, което ще помиришат по роклята ти. Ужасен инцидент. Не искам да те насилвам, скъпа. Няма ли да скочиш сама? Просто се отпусни. Мисля, че така ще е по-добре.

Нора видя часовника на Метрополитън лайф тауър, който се намираше на около километър и половина на юг. Беше полунощ. Погледна ярките светлини на „Бродуей“ на запад.

— „Да бъдеш или да не бъдеш“ — прошепна тя.

— Боя се, че отговорът е „да не бъдеш“ — каза Клара.

— Може ли да те питам нещо?

— Не знам, скъпа. Какво?

— Ще ме целунеш ли? — попита Нора. — Само веднъж, преди да умра?

Клара Бануел се замисли над молбата й.

— Добре — каза тя.

Нора се обърна бавно с ръце зад гърба, стискаше здраво парапета и примигваше, за да спре сълзите, които се събираха в сините й очи. Съвсем леко вдигна брадичка. С все още насочен пистолет Клара отметна кичур коса от устните й. Нора затвори очи.

 

 

Застанах над мивката в хотелската си стая и си наплисках лицето със студена вода. Вече ми беше ясно, че в семейството си Нора е била мишена на едипов комплекс от огледален вид, за който започвах да осъзнавам, че е доста разпространено явление. Без съмнение майка й е ревнувала жестоко от нея. Но случаят на Нора беше по-заплетен заради семейство Бануел. Фройд се оказа прав и за това: в известен смисъл семейство Бануел се бяха превърнали в заместители на родителите й. Бануел бе пожелал Нора — отново обърнат едипов комплекс, — но Нора очевидно е искала Клара. Нещо не съвпадаше. Ролята на Клара бе най-сложната от всички. Беше се сприятелила с Нора, както отбеляза и Фройд, спечелвайки доверието й и разказвайки й за собствения си сексуален опит. Разбира се, както бе предположил и Фройд, имаше нещо нечисто в начина, по който Клара се бе превърнала в изповедник на Нора. Но според мене Клара е трябвало да ревнува от Нора. Трябва да я е мразела. Трябва да е искала да…

Грабнах ризата си и излетях от стаята.

 

 

В мига, в който устните им се срещнаха, Нора хвана ръката на Клара с пистолета. Той гръмна. Нора не успя да го измъкне, но успя да отклони дулото от себе си. Куршумът излетя във въздуха над града.

Нора заби нокти в лицето на Клара, над и под очите й потече кръв. Клара извика от болка, а Нора я захапа с всичка сила за ръката — пак тази, с която държеше пистолета. Оръжието падна на бетонния под на балкона и се плъзна в стаята.

Клара удари Нора през лицето. Удари я втори път, след това извлече момичето за косата до ръба на балкона. Наведе я през парапета и дългите коси на Нора увиснаха право надолу към улицата.

Нора грабна една обувка от земята и удари с нея Клара по крака. Острото токче се заби в босото й стъпало. Клара изрева нечовешки и пусна Нора, която се откъсна от нея. Влезе през френския прозорец, но падна на пода. Продължи да лази на четири крака към пистолета. Докосна седефената дръжка с върха на пръстите си, но точно тогава Клара я издърпа назад за роклята. Хвърли я настрани, прескочи я и се втурна към средата на стаята, където успя да сграбчи пистолета.

— Много добре, скъпа моя — каза Клара, дишайки тежко. — Нямах представа, че си способна на това.

Прекъсна я силен удар. Заключената врата отхвръкна и във въздуха се разхвърчаха трески, зад които се показа Стратъм Янгър.

Янгър замръзна на място. Видя Клара Бануел да стои права насред стаята с издрано лице и малък револвер в ръка. Оръжието бе насочено към него. Видя и Нора да лежи на пода на няколко метра от Клара. В очите й се четеше смесица от страх и ярост.

— Д-р Янгър — каза Клара, — колко се радвам да ви видя. Моля затворете вратата.

Направи го.

— Ранена ли сте, Нора? — попита.

— Не — отвърна тя.

Янгър въздъхна. Само преди минута бе чул изстрел.

— А вие, г-жо Бануел? — каза той. — Как сте тази вечер?

Ъгълчетата на устата на Клара лекичко се повдигнаха.

— Скоро ще съм много по-добре — отвърна тя. — Излезте на балкона, докторе.

Янгър не помръдна.

— На балкона, докторе — повтори тя.

— Не, г-жо Бануел.

— Така ли? — попита Клара. — Тогава да ви застрелям където сте застанали.

— Не можете — каза Янгър. — Дали сте името си на рецепцията. Ако ме застреляте, ще ви обесят за убийство.

— Дълбоко грешите — отвърна Клара. — Ще обесят Нора, не мене. Ще им кажа, че тя ви е убила, и ще ми повярват. Да не сте забравили? Тя е психопат. Тя се изгори сама с цигара, дори родителите й мислят така.

— Г-жо Бануел — каза Янгър, — вие не мразите Нора. Мразите съпруга си. Вие сте негова жертва от седем години, но и Нора е негова жертва. Не ставайте негов инструмент.

Клара се взря в Янгър. Той направи крачка към нея.

— Не мърдайте — каза остро Клара. — За психолог сте много посредствен в преценките си за човешките характери, д-р Янгър. И толкова наивен. Мислите, че това, което ви казах, е вярно? Вярвате ли на всичко, което ви казват жените? Или им вярвате само когато искате да спите с тях?

— Не искам да спя с вас, г-жо Бануел.

— Всички мъже искат да спят с мене.

— Моля ви, свалете оръжието — каза Янгър. — Пренапрегната сте. Имате причини да се чувствате така, но сте насочили погрешно гнева си. Съпругът ви ви бие, г-жо Бануел. Не е консумирал брака ви. Карал ви е да… да вършите различни неща…

Клара се разсмя.

— О, престанете. Прекалено комичен сте. Повръща ми се от вас.

Не смехът, а надменната нотка в него накара Янгър да млъкне.

— Никога не ме е карал да правя нищо — каза Клара. — Аз не съм ничия жертва, докторе. В първата ни брачна нощ му казах, че никога няма да ме има. Аз, а не той. Колко лесно беше. Казах му, че е най-силният мъж, когото някога съм срещала. Че ще правя с него неща, които ще му харесат повече от всичко, което е преживял. Което и стана. Казах му, че ще му водя момичета, млади момичета, с които ще може да прави каквото си поиска. И така и направих. Казах му, че може да ме наранява и че ще му доставям удоволствие, докато го прави. И го изпълних.

Янгър и Нора се взираха мълчаливо в Клара.

— Хареса му — добави тя с усмивка.

Пак настъпи тишина, нарушена накрая от Янгър.

— Защо?

— Защото го познавах — каза Клара. — Апетитът му е неутолим. Искаше и мене, разбира се, но не само мене. Щеше да има и други. Много други. Мислите ли, че бих се съгласила да бъда една от многото, докторе? Мразех го от мига, в който го видях.

— Нора ви е причинила всичко това — каза Янгър.

— Напротив — сопна се Клара. — Тя разруши всичко.

— Как? — този път попита Нора.

— Със самото си съществуване — отговори Клара с неприкрита жлъч, като отказваше дори да погледне към нея. — Той се влюби в нея. Влюби се. Като куче. И то не много умно куче. Като глупаво куче. Тя беше толкова разглезена и в същото време толкова силна. Какво пленително противоречие. Превърна се в негова идея фикс. Затова трябваше да хвърля на кучето неговия кокал, нали? Никой не може да живее с мъж, на когото така са му потекли лигите.

— Затова ли се съгласи да започнеш афера с баща ми? — попита Нора.

— Не се съгласих — каза Клара презрително, обръщайки се към Янгър, а не към Нора. — Това беше моя идея. Най-слабия и скучен мъж, когото познавам. Само заради тази саможертва трябва да отида в рая, но тя пак развали всичко. Отхвърли Джордж. Тя го отхвърли. — Клара пое дълбоко дъх. Изведнъж отново се оживи. — Опитах какво ли не, за да го излекувам. Наистина опитах.

— Елси Сигел — каза Янгър.

Леко помръдване на ъгълчето на устата й показа изненадата на Клара, но иначе не трепна.

— Вие май наистина имате талант, докторе, но в детективския бранш. Мислили ли сте да си смените професията?

— Доставили сте на съпруга си друго момиче от добро семейство — каза Янгър, — като сте мислили, че така можете да го накарате да забрави Нора.

— Много добре. Не вярвам, че друга жена на земята освен мене би могла да го направи. Когато разбрах за нейния китаец, вече я държах в ръцете си. Беше му писала любовни писма — на китаец! Той ми ги продаде и аз казах на горкото момиче, че е мой дълг да ги предам на баща й освен ако не се съгласи да ми помогне. Но моят съпруг не се заинтригува. Трябваше да го видите как вяло действаше. Умът му беше — сега Клара хвърли поглед към все още проснатата на пода Нора — в неговия си кокал.

— Вие сте я убили — каза Янгър. — С хлороформ. Същия, който сте дали на съпруга си, за да го използва за Нора.

Клара се усмихна.

— Казах ви, че трябва да станете детектив. Елси просто не можеше да си държи устата затворена. И какъв неприятен глас само имаше. Не ми остави друг избор. Щеше да ме предаде. Прочетох го в очите й.

— Защо просто не уби мене? — извика Нора.

— О, и това ми хрумна, скъпа, но не ми вършеше работа. Нямаш представа какво изпитах, като видях лицето на съпруга си в мига, в който научи, че ти, любовта на живота му, правиш всичко по крехките си силици, за да го съсипеш. Струваше повече от всичките му пари. Е, не съвсем. При всички случаи аз получавам парите му. Д-р Янгър, мисля, че ме оставихте да говоря прекалено дълго.

— Не можете да ни убиете, г-жо Бануел — каза Янгър. — Ако ни намерят и двамата мъртви, застреляни с един и същи пистолет, никога няма да повярват, че сте невинна. Ще ви обесят. Свалете оръжието. — Той направи още една крачка напред, въпреки че Клара здраво държеше револвера и го бе насочила право в гърдите му.

— Спрете! — извика Клара и обърна оръжието срещу Нора. — Играете си с живота си. Но едва ли ще си позволите да си играете с нейния. А сега излизайте на балкона.

Янгър направи крачка, но не към балкона, а към Клара.

— Спрете! — извика тя отново. — Да не сте се побъркали? Ще я застрелям.

— Ще стреляте по нея, г-жо Бануел — отвърна Янгър, — и няма да улучите. Какво е това? Двайсет и два милиметров — с един изстрел за плашене на гаргите? С това не можете да уцелите и портата на хамбар от половин метър. Сега съм на половин метър от вас, г-жо Бануел. Стреляйте в мене.

— Много добре — каза Клара и стреля.

Янгър имаше ясния макар и необясним спомен как от дулото на револвера излиза куршум, полита бавно към него и пронизва бялата му риза. Усети парване под най-долното си ляво ребро. Чак тогава чу изстрела.

Пистолетът даде откат. Янгър хвана китките на Клара. Тя се сборичка с него, за да се освободи, но не успя. Избута я на балкона — той напираше напред, а тя отстъпваше назад. Оръжието беше над главите им и сочеше към тавана. Нора стана, но Янгър поклати глава. Клара изрита една огромна лампа по посока на Нора. Тя се счупи в краката й и пръсна фойерверк от стъкла по цялото й тяло. Янгър избута Клара към балкона. Преминаха прага. Той я блъсна грубо към парапета, а пистолетът все още беше над главите им. Наведе я назад през парапета и дългата й коса увисна тринайсет етажа над „Мадисън авеню“.

— Доста път е до долу, г-жо Бануел — прошепна й той в мрака и примижа от болката, която куршумът му причиняваше, проправяйки си път през вътрешностите му. — Пуснете оръжието.

— Не можете да го направите — каза тя. — Не можете да ме убиете.

— Не мога ли? — попита той.

— Не. Това е разликата между нас.

Янгър отново примижа: струваше му се, че някой го ръчка в корема с нагорещено до червено желязо. Не успяваше да измъкне пистолета от ръката на Клара, затова я повдигна на около педя от земята, като я хвана през кръста, и я блъсна силно в страничната стена на балкона. Двамата спряха за миг, застанали лице в лице, притиснали гърди, вплели ръце и крака, гърбът й бе прилепен до стената, устните и очите им бяха само на сантиметри. Янгър сведе поглед към Клара, а тя вдигна своя към него. Гневът загрозява някои жени, а някои прави по-красиви. Клара бе от вторите.

Тя все още стискаше пистолета с пръст на спусъка. Оръжието бе някъде между прилепените им тела. Янгър заговори:

— Не знаете срещу кого от нас е насочен пистолетът, нали? — попита той и я притисна още по-силно към стената, толкова силно, че й изкара дъха. — Искате ли да ви кажа? Насочен е към вас. Към сърцето ви.

От ръба на ризата му струеше кръв. Клара не отговори, очите й не се отделяха от неговите и в тях се четеше несигурност. Той събра сили и продължи:

— Права сте, аз може и да блъфирам. Защо не дръпнете спусъка и не разберете сама? Това е единственият ви шанс. След само миг ще ви надвия. Хайде. Дръпнете спусъка. Дръпнете го, Клара.

Тя дръпна спусъка. Чу се приглушен изстрел. Очите й се разшириха.

— Не — каза тя. Тялото й се вдърви. Погледна Янгър, без да мига. — Не — повтори. След това прошепна: — Толкова от мене.

Очите й така и не се затвориха. Тялото й се отпусна и тя падна мъртва на пода.

Янгър вече държеше пистолета в ръце. Върна се в стаята. Опита се да стигне до Нора, но не успя. Затвори очи и се стовари на дивана. Там се отпусна, прихванал корема си. Между пръстите му течеше кръв. Червеното петно на ризата му ставаше все по-голямо. Нора изтича при него.

— Токчета — каза той. — Харесвам те на високи токчета.

— Не умирай — прошепна тя.

Той не отговори.

— Моля те, не умирай. Ще умреш ли?

— Боя се, че да, г-це Актън — отвърна Янгър. Обърна очи към трупа на Клара, след това през балкона към звездите. Откакто бяха осветили „Бродуей“, над тази част от града никой вече не виждаше звездите.

Накрая Янгър погледна още веднъж сините очи на Нора. — Покажи ми.

— Какво да ти покажа?

— Не искам да умра, без да узная.

Нора разбра. Обърна се с гръб към него, както на един от първите им сеанси в същата тази стая. Янгър лежеше неподвижно на дивана, пресегна се с чистата си ръка и разкопча копчетата на роклята й. Когато освободи дрехата, разхлаби връзките на корсета й и разтвори и него. Зад кръстосаните дантели под грациозните й лопатки видя няколко заздравяващи рани от камшик. Докосна ги. Нора извика, но веднага стаи глас.

— Добре — каза Янгър и се изправи до седнало положение. — Това се изясни. А сега да се обадим на полицията и да потърсим медицинска помощ за мене, какво ще кажеш?

— Но — отвърна Нора, като го гледаше малко глуповато — каза, че ще умреш.

— Ще умра — отговори той. — Някой ден. Но не и от това ухапване от бълха.