Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (24)

22

Подът на луксозното антре на големия апартамент на семейство Бануел в „Балморал“ бе покрит с мраморни плочи — млечнобели със сребристи нишки, а в средата им бяха инкрустирани с тъмнозелено преплетени инициали GB. Това доставяше невероятно удоволствие на г-н Джордж Бануел — обичаше да слага монограма си върху всичко, което притежаваше. Клара Бануел го мразеше. Веднъж си позволи да постави в антрето дебел ориенталски килим, като обясни на съпруга си, че мраморът е толкова излъскан, че има опасност гостите им да се подхлъзнат. На следващия ден килимът беше махнат. Клара не го видя никога и нито тя, нито съпругът й повече не го споменаха.

В това антре портиерът получаваше пощата на семейство Бануел. В десет часа в петък сутринта пощальонът му връчи плик, надписан със завъртения красив почерк на Нора Актън. Беше адресиран до г-жа Клара Бануел. За лош късмет на Нора Джордж Бануел си беше още вкъщи. За нейно щастие обаче портиерът Паркър имаше навика да дава пощата първо на г-жа Бануел. Точно така направи и в петък сутринта. Но за съжаление Клара все още държеше в ръка писмото на Нора, когато Бануел влезе в спалнята.

Клара бе с гръб към вратата, но усети присъствието на съпруга си и се обърна да го поздрави, като скри писмото на Нора зад гърба си.

— Джордж — каза, — ти си още тук.

Бануел огледа жена си сантиметър по сантиметър.

— Тези номера ги пробутвай на някой друг — отвърна той.

— Какви номера?

— Това невинно изражение. Помня го от времето, когато се подвизаваше на сцената.

— Мислех, че ти харесвам на сцената — каза Клара.

— Наистина ми харесваше. Но знам какво се крие зад това. — Джордж Бануел се приближи към съпругата си, обви я с ръце и изскубна писмото.

— Недей — каза Клара. — Джордж, това само ще те разгневи.

Четенето на чужда поща създава усещането за влизане в личното пространство на двама души едновременно — на изпращача и на получателя. Когато Бануел видя, че писмото до жена му е от Нора, това усещане му се услади още повече. Но удоволствието му се вгорчи в мига, в който започна да чете.

— Тя нищо не знае — каза Клара.

Бануел продължаваше да чете и чертите на лицето му се втвърдяваха.

— Така или иначе никой няма да й повярва, Джордж.

Джордж Бануел протегна писмото към жена си.

— Защо? — попита тихо Клара и го взе.

— Какво защо?

— Защо те мрази толкова много?

 

 

Вече се развиделяваше, когато с Литълмор най-накрая се качихме на полицейската кола, която чакаше на няколко пресечки южно от Манхатънския мост. Двамата бяхме изплували няколко метра нагоре в асансьорната шахта, после отново потънахме. Не успяхме да стигнем веднага повърхността. Трябваше да висим на въжетата на кабината, замръзнали и изтощени, преди водата да се вдигне достатъчно, за да ни изхвърли на кея. Оттам качихме куфара на лодка — същата, с която бяхме стигнали до кея предната вечер. За щастие течението работеше в наша полза. Не мисля, че който и да е от нас имаше сили да гребе. След няколко минути стигнахме брега, където ни чакаше колата. Имах чувството, че Литълмор е нарушил някои правила, за да ни осигури полицейска кола, но това си беше негова работа.

Казах на детектива, че трябва да се обадим по телефона у семейство Актън, нямахме нито миг за губене. Имах ужасното предчувствие, че нещо се е случило там тази нощ. Детективът подкара колата към участъка. И двамата бяхме мокри до кости. Изчаках в колата, докато Литълмор влезе куцайки да телефонира. Върна се след няколко минути: у семейство Актън всичко било спокойно. Нора била добре.

От полицейския участък отидохме в апартамента на Литълмор на „Малбъри стрийт“. Там се преоблякохме в сухи дрехи — детективът ми услужи с костюм, който не ми бе по мярка, изпихме няколко литра горещо кафе и потеглихме към моргата. Предложих да разбием заключения куфар с пикел, но Литълмор бе твърдо решен оттук нататък да действаме по правилата. Изпрати едно момче до ключаря и зачакахме, както си бяхме с мокри коси, крачейки нервно из стаята. Или по-скоро само аз крачех. Литълмор седеше на една маса, изпънал ударения си крак. Куфарът лежеше до него. Бяхме сами. Литълмор се бе надявал да намери патоанатома, но него никакъв го нямаше.

Трябваше да оставя Литълмор и да си тръгна. Имах среща с д-р Фройд и останалите гости в хотела. Днес бе последният ни ден в Ню Йорк. Следващата вечер всички заминавахме за Уорчестър. Но исках да видя какво има в куфара. Ако вътре беше г-ца Ривърфорд, това със сигурност щеше да докаже, че Бануел я е убил, и Литълмор най-накрая щеше да има основание да го арестува.

— Кажете ми, докторе — попита Литълмор, — можете ли по трупа да определите дали човекът е бил удушен?

Детективът ме поведе към хладната морга. Намери и отви частично балсамираното тяло на г-ца Елси Сигел. Вече ми беше разказал всичко, което знаеше за нея.

— Това момиче не е удушено — казах.

— Значи г-н Хугел е прав. Чонг Синг лъже. Как разбрахте?

— Няма оток на шията — отвърнах. — И погледнете тази малка костица тук, недокосната е. Обикновено се чупи при удушаване. Няма следи от травми на трахеята и хранопровода. Твърде е невероятно да е удушена. Но прилича на задушаване.

— Каква е разликата?

— Починала е от липса на кислород. Но не е удушена.

Литълмор направи гримаса.

— Искате да кажете, че някой я е затворил в куфара, докато е била още жива, и тя се е задушила там?

— Така изглежда — отвърнах. — Странно. Виждате ли ноктите й?

— Според мене са си наред.

— Ето това е странното. Върховете им са гладки и незасегнати.

Литълмор схвана веднага.

— Не се е борила — каза. — Не се е опитвала да излезе.

Спогледахме се.

— Хлороформ — каза детективът.

Тогава се почука на външната врата на лабораторията. Пристигнаха ключарите Самюел и Айзък Фридландер. Прерязаха ключалките на куфара с инструмент, приличащ на огромни градинарски ножици. Литълмор ги накара да подпишат декларация за това, което са направили, и ги помоли да изчакат, за да свидетелстват какво е намерено вътре. Пое дълбоко дъх и отвори капака.

Нямаше миризма. Отначало видях само купчина разбъркани и прогизнали дрехи и пръснати бижута. Литълмор ми посочи черните заплетени коси.

— Ето я — каза. — Грозна гледка.

Сложи си чифт ръкавици и хвана косата, подръпна и ръката му измъкна с лекота увиснала между пръстите му зацапана коса.

— Нарязана е — каза един от братята Фридландер.

— На парчета — каза другият.

— Господи — обади се и Литълмор, като скръцна със зъби и хвърли косата на масата. След това я взе отново. — Я чакай малко. Това е перука.

Детективът започна да изпразва куфара. Вадеше предметите един по един и описваше всичко в списък, след което ги поставяше в торби или в кутии. Освен перуката имаше още чифт обувки с високи токчета, доста голяма купчина бельо, пет-шест вечерни рокли, много бижута и тоалетни принадлежности, яка от норки, леко дамско палто. Но жена нямаше.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Литълмор, като се почесваше по главата. — Къде е момичето? Трябва да има и друг куфар. Докторе, сигурно не си видял другия куфар.

Тогава разказах на детектива своята хипотеза.

 

 

Литълмор ме придружи до ослепително светлата улица. Попитах го какво ще прави сега. Каза, че смятал да претърси отново куфара и всичко в него за нещо, което ще го свърже с Бануел или убитото момиче. Вероятно семейство Ривърфорд от Чикаго ще успеят да идентифицират вещите на дъщеря си.

— Ако свържа поне една огърлица с Елизабет Ривърфорд, значи съм го пипнал — обясни детективът. — Искам да кажа, кой друг освен Бануел ще сложи нещата й в куфар под Манхатънския мост в деня след убийството й? И защо ще го прави, ако самият той не е убиецът?

— А защо ще го прави, ако е убиецът? — попитах.

— А защо ще го прави, ако не е?

— Много плодотворен разговор водим — отбелязах.

— Добре. Не знам защо. — Детективът запали цигара. — Знаете ли, в този случай има много неща, които не разбирам. Известно време си мислех, че убиецът е Хари Тоу.

— Онзи същият Хари Тоу?

— Да. Бях решил, че съм направил най-големия удар в историята на полицията. После се оказа, че Тоу е затворен в лудница в южната част на щата.

— Не бих казал, че е точно затворен. Обясних му това, което знаех от Джелиф: че режимът на Тоу в най-добрия случай може да се нарече „по-свободен“. Литълмор поиска да му посоча източника си на информация. Казах му, че Джелиф е един от психиатрите, които консултират Тоу, и че доколкото разбирам, семейството на Тоу плаща на целия болничен персонал.

Детективът разтвори широко очи.

— Това име — Джелиф, познато ми е отнякъде. Случайно да не живее в „Балморал“?

— Да. Преди два дни бях у тях на вечеря.

— Кучият му син — каза Литълмор.

— Май за първи път ви чувам да ругаете, детектив.

— Май за първи път го правя. Доскоро, докторе. — И с най-голямата скорост, на която беше способен, той закуцука навътре в сградата, като ми благодари многократно през рамо и не спря чак докато се изгуби от погледа ми.

Осъзнах, че нямам пари за метрото. Портфейлът ми беше в панталоните, които съхнеха на кухненския прозорец на Литълмор. За щастие открих монета от пет цента в джоба на детектива. И за щастие се събудих точно когато влакът ми спря на станция „Гранд сентрал“. Иначе не знам къде бих се озовал.

 

 

Детектив Литълмор удряше бясно безвкусно изработеното чукче на вратата на двуетажната къща на Четиринайсета улица до „Бродуей“. След миг вратата се открехна и се показа момиче, което детективът не познаваше.

— Къде е Сузи? — попита той.

Без да вади цигарата от устата си, момичето благоволи да му съобщи само, че г-жа Мерил е излязла.

Като чу женски гласове отвътре, Литълмор я блъсна и влезе. В пълната с огледала стая имаше пет-шест момичета, разсъблечени в различна степен, а от това, което все пак носеха, се виждаше, че черното и яркочервеното са любимите им цветове. В средата на помещението седеше тази, която Литълмор издирваше.

— Здрасти, Грета.

Тя примигна срещу него, но не отговори. И тя все още беше по бельо, но със сигурност не изглеждаше толкова сънена като преди.

— Бил е тук миналия уикенд, нали? — попита детективът.

Грета продължаваше да мълчи.

— Знаеш за кого говоря — каза Литълмор. — Хари.

— Познаваме мнозина с това име — обади се едно от момичетата.

— Хари Тоу — уточни детективът.

Грета изсумтя. Чак тогава Литълмор видя, че е плакала. Опитваше се да се сдържа, но избухна отново и скри лицето си в кърпичка. Другите момичета веднага се скупчиха около нея и започнаха да я успокояват.

— Ти си, нали, Грета? — попита Литълмор. — Тебе е бил с камшик. И миналата неделя ли го направи? — После се обърна към останалите момичета. — Тоу я е наранил, нали? Така ли стана?

— О, оставете я на мира — каза момичето с цигарата в устата.

Заедно с кърпичката Грета стискаше розово парче плат с връзки в единия край — детски лигавник. Литълмор си даде сметка, че пронизителният детски плач, който пълнеше къщата при предишното му посещение, днес никакъв го няма.

— Какво стана с бебето? — попита той.

Грета замръзна. И Литълмор рискува.

— Какво стана с бебето ти, Грета?

— Защо да не мога да я задържа? — избухна отново в сълзи Грета. Думите й не бяха насочени към никого. И пак захлипа. Другите горещо я успокояваха, но тя бе неутешима. — На никого нищо не е направила.

— Някой е взел бебето й, така ли? — попита Литълмор.

Грета отново скри лицето си в ръце. Едно от другите момичета проговори:

— Сузи го взе. Според мене постъпи доста гадно. В закусвалнята намерила семейство, на което да го даде. Дори не иска да каже на Грета кои са.

— На всичкото отгоре Грета трябва да им плаща — добави друга. — По три долара на седмица. Не е честно.

— А се обзалагам, че Сузи им дава само по долар и петдесет — коментира разпалено пушачката.

— Не ми пука за парите — каза Грета. — Искам си Фани. Искам си я обратно.

— Може да успея да ти я върна — каза Литълмор.

— Можете ли? — попита обнадеждена Грета.

— Мога да опитам.

— Ще направя всичко, което кажете — каза умолително Грета. — Каквото и да е.

Литълмор се замисли над моралните измерения на това, което вършеше — изтръгваше информация от жена, на която току-що са отнели бебето.

— Нищо не искам — отвърна той и си сложи шапката. — Кажи на Сузи, че ще се върна.

Не беше стигнал до пътната врата, когато го настигна гласът на Грета.

— Той беше тук. Дойде към един през нощта.

— Тоу? — попита Литълмор. — Миналата неделя?

Грета кимна.

— Питайте всички момичета. Той откачи. Искаше мене. Винаги съм му била любимка. Казах на Сузи, че не искам да ходя при него, но на нея не й пукаше. Тя все му опява за парите, които й дължи, за да си държим устите затворени, но той само й се изсмива и…

— Какви пари?

— Ами онези, които трябваше да ни дадат, за да не свидетелстваме на процеса и да не разкажем какво ни е причинявал. Сузи получава големите пари. Уж са за нас, но тя прибира всичко. Не сме видели и цент. Но майка му спря да плаща, след като го затвориха. Затова Сузи така побесня. Оная вечер му казала, че ще трябва да плати двойно и предварително, за да ме има. Накарала го да обещае, че ще се държи добре. Но не стана така. — Грета отново придоби отнесено изражение, все едно описваше събития, които са се случили на някой друг. — След като ме разсъблече, свали чаршафите от леглото и искаше да ме върже, както правеше преди. Казах му да се маха веднага или… А той вика: „Какво или?“, и се смее като откачен. След това ми каза: „Нали знаеш, че съм луд? Мога да правя всичко, което си поискам. И какво могат да ми направят, да ме затворят ли?“ Тогава влезе Сузи. Сигурно през цялото време е подслушвала.

— Не, не подслушваше — намеси се едно от другите момичета. — Аз подслушвах. Казах на Сузи какво се кани да направи той и Сузи веднага влезе. Той винаги се е плашил до смърт от нея. Разбира се, тя нямаше да направи нищо, ако той й бе платил предварително. Но все едно, трябваше да го видите как си подви опашката и избяга.

— Дойде в моята стая — каза друго момиче. — Плачеше и махаше с ръце като малко момче. Тогава влезе Сузи и пак го изгони.

Момичето с цигарата разказа края на историята.

— Гони го из цялата къща. И знаете ли къде го хвана? Зад хладилника. Гризеше си ноктите. Сузи го измъкна за ухото и го повлече по коридора, след това го изхвърли на улицата като мръсен парцал, какъвто си е. Затова я арестуваха. Бекър се появи след два дни.

— Бекър? — попита Литълмор.

— Да, Бекър — отвърнаха му. — Нищо не става без знанието на Бекър.

— Ще свидетелствате ли, че Тоу е бил тук миналата неделя? — попита Литълмор.

Никой не му отговори, накрая Грета каза:

— Аз ще свидетелствам, ако намериш моята Фани.

Литълмор пак се канеше да си тръгне, когато пушачката попита:

— Искате ли да знаете къде отиде оттук?

— А ти откъде знаеш? — озадачи се Литълмор.

— Чух от прозореца си горе как неговият приятел нарежда на шофьора.

— Какъв приятел?

— Този, с когото дойде.

— Мислех, че е бил сам — каза Литълмор.

— О, не — отвърна тя. — Беше с един дебелак, дето се мислеше за манна небесна. Но пък е готов да хвърля пари, това му го признавам. Представи се като д-р Смит.

— Д-р Смит — повтори детективът и му се стори, че е чул това име наскоро. — И къде отидоха?

— Грамърси парк. Чух го да го казва ясно и силно на шофьора.

— Кучият му син — промълви Литълмор.

 

 

Минаваше десет, когато се прибрах в хотела. Докато ми подаваше ключа, човекът на рецепцията изгледа високомерно протритото сако на Литълмор, което оголваше значителни участъци между края на ръкавите и дланите ми. Каза, че имало писмо за мен, но д-р Брил го взел. Посочи към ъгъла на фоайето: там седяха Брил, съпругата му и Ференци.

— Мили боже, Янгър — каза Брил, когато го поздравих. — Изглеждаш ужасно. Какво си правил тази нощ?

— Най-вече плувах — отговорих.

— Ейбрахам — обърна се Роуз към съпруга си. — Той е с чужд костюм.

— Роуз е дошла — каза ми Брил, — за да каже на всички какъв съм страхливец.

— Не — противопостави му се твърдо Роуз. — Тук съм, за да кажа на д-р Фройд, че двамата с Ейбрахам не трябва да се отказват от публикуването на превода. Страхливци са тези, които ти пращат заплашителни послания. Ейбрахам ми разказа всичко, д-р Янгър, и няма да се оставим да ни сплашат. Представете си каква наглост — да горят книги в тази страна. Не знаят ли, че имаме свобода на словото?

— Влизали са в апартамента ни, Роуз — каза Брил. — И са го засипали с пепел.

— И ти сега искаш да се напъхаш в миша дупка? — попита го тя.

— Казах ти — обърна се Брил към мене и вдигна безпомощно вежди.

— Е, аз нямам такова намерение. Също така няма да те оставя да се криеш зад полата ми, като разправяш, че искаш да ме защитиш. Д-р Янгър, трябва да ми помогнете. Кажете на д-р Фройд, че за мене ще е обидно, ако загрижеността за моята безопасност забави по някакъв начин публикуването на книгата. Това е Америка. Защо са загинали толкова хора край Гетисбърг?

— За да може робовладелството да се превърне в заробване на работниците за надници — каза Брил.

— Млъквай — отвърна Роуз. — Ейбрахам е вложил цялото си сърце в този труд. Той му осмисли живота. Не сме богати, но в тази страна имаме две неща, които струват повече от всичко: достойнство и свобода. Какво ще ни остане, ако ги предадем на онези хора?

— Говори като на предизборна кампания — коментира Брил и думите му накараха Роуз да го цапардоса с дамската си чанта по рамото. — Но сега разбираш защо съм оженил за нея.

— Говоря сериозно — продължи Роуз, като оправи шапката си. — Книгата на Фройд трябва да бъде публикувана. Няма да си тръгна от този хотел, докато не му го кажа лично.

Похвалих куража на Роуз, но Брил веднага ме упрекна, че най-големият риск, който някога съм поемал лично, бил да танцувам цяла нощ с прекалено разпалени дебютантки. Казах му, че сигурно е прав, и попитах къде е Фройд. Тази сутрин не бил слизал още от стаята си. Според Ференци, който вече бе почукал на вратата му, имал „проблеми с храносмилането“. Освен това добави шепнешком, че снощи Фройд и Юнг са се скарали жестоко.

— И ще има още по-голям скандал, след като Фройд види какво е пратил Хол тази сутрин на Янгър — каза Брил и ми подаде писмото, което бе взел от човека на рецепцията.

— Нали не си ми отварял кореспонденцията, Брил? — попитах.

— Не е ли ужасен? — каза Роуз по адрес на съпруга си. — Направи го, без да ни каже. Иначе нямаше да му позволя.

— От Хол е, за бога! — запротестира Брил. — Янгър беше изчезнал. Ако Хол възнамерява да отмени лекциите на Фройд, не мислите ли, че е по-добре да знаем?

— Невъзможно — заявих.

— Напълно сигурно — отвърна Брил. — Виж сам.

Пликът беше голям. Вътре имаше сгънат лист луксозна хартия. Разгънах го и видях вестникарска статия, поместена на цяла страница на седем колони със заглавие: „Америка се изправя пред един от най-трагичните си мигове“ — д-р Карл Юнг. Отдолу имаше голяма снимка на достолепния Юнг с очила, наречен „прочутия швейцарски психиатър“. Странното беше, че хартията бе прекалено плътна, а качеството на печата — прекалено високо, за да е наистина вестникарска страница. И още по-озадачаващото бе, че датата в горната част беше 5 септември, което се падаше след два дни.

— Това е коректура на статия, която ще се появи тази неделя в „Таймс“ — каза Брил. — Прочети бележката на Хол.

Потиснах раздразнението си и го послушах. В писмото на Хол пишеше следното:

„Драги Янгър,

Днес получих приложеното тук от семейството, което предложи на университета щедрото дарение. Разбрах, че това е статия, която ще се появи следващата неделя в «Ню Йорк таймс». Прочети я. Дарителите бяха така любезни да ме предупредят предварително, за да предприема нещо сега, а не след като скандалът стане неизбежен. Моля те, увери д-р Фройд, че нямам никакво желание да отменям лекциите му, които с такова нетърпение очаквах, но ако присъствието му в нашия, университет привлече подобно внимание, това няма да е нито в негов, нито в наш интерес. Естествено лично аз не се поддавам на инсинуации, но съм длъжен да предвидя какво могат да си помислят другите. Горещо се надявам, че тази така наречена вестникарска статия не отговаря на истината и че честването на нашата двайсетгодишнина няма да бъде опорочено.

Твой, и т.н., и т.н.“

За мой ужас писмото потвърждаваше предположението на Брил: Хол беше на ръба да отмени лекциите на Фройд. Кой дирижираше тази кампания срещу него? И какво общо имаше Юнг с това?

— Честно казано — заговори Брил, като взе статията от ръцете ми, — не знам кой е по-опетнен от тази идиотска история, Фройд или Юнг? Чуй това. Къде беше? А, да: „Американските момичета обичат начина, по който европейците правят любов.“ Това го е казал нашият Юнг. Можеш ли да повярваш? „Предпочитат ни, защото усещат, че сме малко опасни.“ Говори само за това как американските момичета лудеели по него. „За жените е естествено да желаят да се подчиняват, когато обичат. Американката иска да бъде водена и притежавана по архаичния европейски начин. А вашите американски мъже искат да са само покорните синове на своите майки-съпруги.“ Това било „трагедията на Америка“. Той напълно се е побъркал.

— Но това не е атака срещу Фройд — казах.

— Намерили са друг да се изкаже срещу Фройд.

— Кой? — попитах.

— Анонимен източник — отвърна Брил, — упоменат само като лекар, който говори от името на „уважаваната“ американска медицинска общност. Чуй какво казва:

„Познавам добре д-р Зигмунд Фройд от Виена отпреди няколко години. Виена не е град с висок морал. Тъкмо обратното. Хомосексуалността например там се смята за вродена. Докато работех с Фройд в лабораторията, разбрах, че на него виенският живот му харесва и той му се наслаждава изцяло. Няма нищо против съжителството без брак, даже и срещу създаването на деца без брачна клетва. Животът му не се подчинява на много високи изисквания. Научната му теория, ако изобщо можем да я наречем така, е резултат от влиянието на разгулната му среда и на странния живот, който води.“

— О, боже! — възкликнах.

— Това е чисто лична атака — коментира Ференци. — Нима един американски вестник би публикувал такива неща?

— Ето ти я свободата на словото — отвърна Брил и получи изпепеляващ поглед от съпругата си. — Те спечелиха. Хол ще отмени лекциите. Какво бихме могли да направим?

— Фройд знае ли? — попитах.

— Да. Ференци му каза — отговори Брил.

— Направих му резюме на статията — обясни Ференци — през вратата. Той го очакваше. Не беше много учуден. Каза, че е чувал и по-лошо.

Но Хол не е, помислих си. Фройд дълго време е посрещал всякакви клевети, очаквал ги е, в известна степен е свикнал с тях. Но Хол се ужасява от скандал като всички потомци на пуритани от Нова Англия. Обявяването на Фройд за човек с разгулен морал в „Ню Йорк таймс“ в навечерието на тържествата в „Кларк“ му е дошло в повече. На глас казах:

— Фройд има ли представа кой лекар от Ню Йорк е работил с него във Виена?

— Няма такъв човек — извика Брил. — Каза, че никога не е работил с никакви американци.

— Какво? — възкликнах. — Ами това е нашият шанс. Може би цялата статия е изфабрикувана. Брил, обади се на своя приятел в „Таймс“. Ако наистина смятат да публикуват това, кажи им, че е клевета. Ще пуснат чиста лъжа.

— И смяташ, че ще ми повярват?

Преди да му отвърна, забелязах, че Ференци и Роуз са се вторачили зад гърба ми. Обърнах се и срещнах две сини очи, които се взираха право в мене. Беше Нора Актън.