Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (26)

24

— Не казвам, че той я е убил, ваша чест. Само твърдя, че крие нещо.

Детектив Литълмор разговаряше късно следобед в петък с кмета Макклелън в кабинета му. Ставаше въпрос за Джордж Бануел.

— Какви доказателства имаш? — попита ядосаният Макклелън. — И по-бързо, човече. Давам ти най-много пет минути.

Литълмор се замисли дали да каже на кмета за куфара, който намериха с Янгър в кесона, но реши да си премълчи, тъй като в него засега нямаше нищо уличаващо, а още повече не биваше изобщо да влиза в кесона.

— Току-що се чух с Гитлоу от Чикаго, сър. Проверил е в тамошната полиция. Прегледал е целия телефонен указател. Търсил е и в регистъра на гражданското състояние. Тя не е от Чикаго. Никой там не е и чувал за Елизабет Ривърфорд.

Макклелън дълго и напрегнато се взира в детектива.

— В неделя вечерта бях с Джордж Бануел — заяви той. — Казах ти го вече три пъти.

— Знам, сър. И съм сигурен, че г-ца Ривърфорд няма как да е била с вас, където и да сте били, без вие да разберете, нали?

— Какво?

— Сигурен съм, че г-н Бануел не е взел тайно г-ца Ривърфорд със себе си, не я е убил около полунощ и след това не я е докарал със себе си в града, за да я върне в апартамента й и да инсценира, че убийството е станало там, ако следите мисълта ми, ваша чест.

— Боже мили, детектив.

— Просто не знам къде сте били, господине, нито как г-н Бануел е стигнал дотам и дали сте били заедно през цялото време.

Макклелън пое дълбоко дъх.

— Много добре. В неделя вечерта, г-н Литълмор, вечерях с Чарлз Мърфи в хотел „Гранд вю“ близо до „Саранак ин“. Вечерята бе организирана по-рано през деня от Джордж Бануел. Г-н Хафън също бе сред гостите.

Литълмор ококори очи. Бос^[1] Мърфи бе начело на Тамани хол. Луис Хафън, също човек от Тамани, управляваше Бронкс — до миналата неделя.

— Но вие току-що накарахте губернатора Хюз да уволни Хафън, сър.

— Хюз беше малко по-надолу по шосето, у г-н Колгейт, с губернатора Форт.

— Не разбирам, сър.

— Отидох там, детектив, за да чуя какво ще иска от мен Мърфи, за да ме номинира Тамани хол за кмет на следващите избори.

Литълмор не каза нищо. Новината го порази. Всички знаеха, че кметът се бе обявил за враг на Тамани хол. Беше се заклел да няма нищо общо с хора като Мърфи.

Макклелън продължи.

— Джордж ме убеди да отида. Изтъкна аргумента, че след уволнението, на Хафън Мърфи ще е склонен на сделка. Така и беше. Поиска от мене да назнача Хафън за финансов ревизор. Не веднага, а след месец-два. Ако се съглася, те свалят кандидатурата на съдия Гейнър, номинират мене и печеля изборите. Бяха готови да поемат това задължение пред губернатора онази вечер, стига да им дам дума.

— И вие какво казахте, господине?

— Казах им, че г-н Хафън няма нужда от нова работа, тъй като на последния си пост вече е завлякъл четвърт милион долара от градската хазна. Г-н Бануел беше много разочарован. Искаше да приема. Без съмнение той е спечелил доста от нашето приятелство, Литълмор, но си е изкарал всеки долар, който общината му е платила. Всъщност последното плащане му го преведох миналата седмица и то не беше и с цент повече от сумата, която предложи на търга. И не, не виждам как може да е убил г-ца Ривърфорд в „Саранак ин“. Тръгнахме от „Гранд вю“ между девет и половина и десет, отбихме се у Колгейт и се върнахме заедно в града. Бяхме с моята кола и пристигнахме в Манхатън около седем сутринта. Бануел не ми е изчезвал от погледа за повече от пет или десет минути през цялата нощ. Защо ще лъже за местонахождението на семейство Ривърфорд, за мене е пълна загадка. Може би е имал предвид, че живеят в някой от околните градове.

— В момента ги проверяваме, сър.

— Във всеки случай не той я е убил.

— И аз не мисля, че е той, ваша чест. Исках да го изключа. Но съм близо, сър. Много близо. Имам добри улики срещу убиеца.

— За бога, Литълмор. Защо не каза веднага? Кой е той?

— Ако нямате нищо против, ще знам дали съм прав тази вечер. Ако мога да изтърпя дотогава.

Кметът се съгласи също да изчака. Но преди да освободи Литълмор, му даде визитка с телефонен номер.

— Това е домашният ми телефон. Обади ми се веднага щом разбереш нещо, независимо колко е часът.

 

 

В осем и половина в петък вечерта на вратата на хотелската стая на Зигмунд Фройд се почука и той отвори. Беше по халат, но с официален панталон отдолу, бяла риза и папийонка. Пред него застана висок младеж, който изглеждаше физически и духовно изтощен.

— Янгър, ето те и тебе — каза Фройд. — Боже мили, изглеждаш ужасно.

Стратъм Янгър не отговори. Фройд веднага разбра, че нещо му се е случило. Но запасите му от съчувствие бяха силно намалели. Окаяното състояние на младия мъж му напомни за пълната бъркотия, която започна да се завихря около него самия още с пристигането му в Ню Йорк. Нима всеки американец го сполита някаква беда? Не може ли поне един да си държи ризата затъкната в панталоните?

— Дойдох да видя как се чувствате — каза Янгър.

— Като изключим това, че загубих доброто си храносмилане и най-важния си последовател, съм доста добре, благодаря — отвърна Фройд. — Отменянето на лекциите ми в твоя университет също е повод за задоволство. Общо взето, пътуването до вашата страна се оказа много успешно.

— Брил беше ли в „Таймс“? — попита Янгър. — Разбра ли дали ще публикуват статията?

— Ще я публикуват — каза Фройд. — И Юнг е дал интервю.

— Утре ще отида при Хол, д-р Фройд. Прочетох статията — само клюки, и то анонимни. Сигурен съм, че ще успея да убедя Хол да не отменя нищо. Юнг не е казал нищо срещу вас.

— Нищо срещу мене? — изсмя се Фройд саркастично, като си спомни последния разговор с Юнг, състоял се на същото място, където се намираше сега. — Той отрече едиповия комплекс. Отрече сексуалната етиология. Отрича дори това, че преживяванията в детството са източникът на неврозите. В резултат на това вашата медицинска общност е застанала зад него, а не зад мене. И твоят ректор очевидно се кани да направи същото.

Стояха на прага на хотелската стая. Фройд не покани Янгър вътре. И двамата мълчаха.

Янгър пръв наруши тишината.

— Бях на двайсет, когато за първи път прочетох трудовете ви и веднага разбрах, че светът вече никога няма да бъде същият. Вашите идеи са най-важните открития на този век. Америка е жадна за тях, сигурен съм.

Фройд отвори уста да отговори, но думите се спряха на устните му. Омекна.

— Ти си добро момче, Янгър — каза с въздишка. — Извинявай. А що се отнася до жаждата, не бих разчитал много на нея. Жадният ще пие каквото му дадат. И като стана въпрос за пийване, ще ходим пак на вечеря у Брил. Ференци вече тръгна. Ще се присъединиш ли към нас?

— Няма как — отвърна Янгър. — Едва си държа очите отворени.

— За бога, какво си правил? — попита Фройд.

— Трудно ми е да ви опиша последните двайсет и четири часа, сър. За последно бях с г-ца Актън.

— Разбирам. — Фройд забеляза, че Янгър се надява да поговорят по-подробно, но се чувстваше толкова изтощен колкото и младежа, и не му бе до това. — Е, ще ми разкажеш всичко утре.

— Утре, добре — каза Янгър и се накани да си ходи.

Усетил разочарованието му, Фройд добави:

— А, исках да ти кажа нещо. Трябва да помислим за Клара Бануел.

— Моля?

— Целият семеен живот обикновено се съсредоточава около най-травмирания член на семейството. Знаем, че Нора по същество е заместила родителите си със семейство Бануел. Тогава въпросът, който изниква, е: кой от това новосформирано семейство има най-големи психологически травми.

— И мислите, че това е г-жа Бануел?

— Не трябва да приемаме безусловно, че е Нора. Г-жа Бануел е властна личност, като всички нарцисисти, но мъжете в живота й без съмнение са й нанесли много дълбоки рани. Съпругът й — със сигурност. Чу я какво каза.

— Да — отвърна Янгър. — Тя ми доразви теориите си.

— На вечерята у Джелиф ли?

— Не. Разговаряхме в дома на г-ца Актън.

— Разбирам — каза Фройд и вдигна вежди. — Мисля, че на нея дължим осведомеността на Нора, че Клара всъщност е правила фелацио на баща й.

— Моля?

— Спомнете си — каза Фройд. Затвори очи и остана така, докато цитираше на Янгър разговора им по този въпрос отпреди два дни, като му припомни и собствените му думи. — „Не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел? Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд. Разбирам, но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?“

Янгър се стъписа.

— Да нямате фонографска памет?

— Да. Полезно качество за един психоаналитик. И ти трябва да я развиеш. Доскоро можех да възпроизведа разговори отпреди месеци, но сега мога да се връщам само дни назад. Както и да е, според мене ще разбереш, че самата г-жа Бануел е образовала Нора по същността на този акт. Според мене е спечелила доверието на момичето, като му е засвидетелствала съпричастност. Иначе чувствата на Нора към нея биха били необясними.

— Чувствата на Нора към г-жа Бануел — повтори Янгър.

— Хайде, момчето ми, замисли се. Вместо да мрази г-жа Бануел, както би трябвало, Нора я избира за заместничка на майка си. Това означава, че г-жа Бануел е намерила начин да създаде специална връзка с това момиче, което си е забележително постижение при тези обстоятелства. Почти сигурно е, че е споделяла с Нора своите нередни сексуални тайни — любим начин на жените да постигнат интимност.

— Разбирам — каза Янгър с леден глас.

— Нима? Това със сигурност е направило още по-трудно положението на Нора. И свидетелства за липса на скрупули у г-жа Бануел. Една жена не споделя такива неща с момиче, което иска да опази невинно. Е, виждам, че искаш да споделиш нещо с мене, но си прекалено уморен. Няма смисъл да говорим сега. Да отложим за утре. Иди си почини.

 

 

Смит Ели Джелиф си тананикаше някаква ария, когато влезе в „Балморал“ малко след единайсет в петък вечерта. Даде щедър бакшиш на портиерите и им каза, без изобщо да го питат, че си е прекарал страхотно в „Метрополитън“ в компанията на дама от най-висока класа — от тези, дето знаят какво се прави по време на опера. Лицето му бе светнало, изглеждаше напълно убеден във величието на душата си.

Доброто му настроение бе малко помрачено от появата на млад мъж във вехт костюм, който му препречи пътя към асансьора, и загуби още няколко градуса, когато младият мъж се представи като детектив от полицията.

— Вие сте лекарят на Хари Тоу, нали, д-р Джелиф? — попита Литълмор.

— Знаете ли колко е часът, добри човече? — отвърна Джелиф.

— Просто ми отговорете на въпроса.

— Грижа се за г-н Тоу — призна Джелиф. — Всички го знаят. Документирано е където трябва.

— Беше ли той под ваш контрол — продължи Литълмор — при посещението си в Ню Йорк миналия уикенд?

— Не знам за какво говорите — отвърна Джелиф.

— Разбира се, че не знаете — каза детективът и махна на едно момиче в крещящо облекло, което изчакваше на кожения диван в другия край на мраморното фоайе. Грета се приближи. Литълмор я попита дали разпознава Джелиф.

— Той е, сигурна съм — каза Грета. — Д-р Смит. Дойде с Хари и си тръгна с него.

Същия следобед, преди да отиде при кмета, детективът се бе върнал в кабинета си, беше препрочел протоколите от съдебните заседания и бе намерил в тях свидетелските показания на Джелиф, че Тоу е невменяем.

— Е, д-р Смит — каза Литълмор. — Тук ли ще се разберем, или ще ходим в полицията?

Не му се наложи да чака дълго.

— Решението изобщо не беше мое — избълва Джелиф, — а на Дейна. Дейна отговаря за всичко.

Литълмор нареди на Джелиф да го заведе в апартамента си. Когато влязоха в богато украсеното му антре, детективът кимна одобрително.

— Имате какво да губите, д-р Смит. Значи миналия уикенд сте водили Тоу в града? И как стана? Подкупихте охраната?

— Да, но решението го взе Дейна, не аз — продължи да настоява на своето Джелиф. Отпусна се тежко на стол зад масата си за хранене. — Направих само това, което той ми нареди.

Литълмор се взря в него.

— Ваша ли беше идеята да ходите при Сузи?

— Тоу избра мястото, не аз. Моля ви, детектив. Беше медицинска необходимост. Един здрав мъж може да полудее на място като Матуан, заобиколен от лунатици и лишен от нормалните физиологични отдушници на напрежение.

— Но Тоу наистина е луд — каза Литълмор. — Затова е в лудницата.

— Не е луд. Но е много напрегнат — отвърна Джелиф. — Има нестабилен темперамент. Затварянето на такъв човек не води до добро.

— Толкова по-зле тогава, че сте излъгали по време на процеса — отбеляза Литълмор. — Не за първи път водите Тоу в града, нали? Подвизавали сте се заедно и преди месец?

— Не, кълна се — каза Джелиф. — Беше за първи път.

— Разбира се — отвърна Литълмор. — А откъде Тоу е знаел за Елси Сигел? И как накарахте Бануел да ви покрие следите?

Джелиф отрече да е знаел нещо за Елси Сигел, докато не прочел вестниците вчера следобед.

— Когато заведохте Тоу при Сузи — продължи Литълмор, — знаехте ли какво обича да прави с момичетата? И то ли беше медицинска необходимост?

Джелиф овеси нос.

— Бях чувал за склонностите му — смотолеви той, — но смятах, че се е излекувал.

— О, не е — каза Литълмор. Детективът гледаше отвратен как добре поддържаните нокти на Джелиф почесваха огромния му корем. — Преди онази нощ да отидете при Сузи, когато с Тоу сте отседнали тук, във вашия апартамент, за колко дълго го изпуснахте от поглед? Излизал ли е сам? Излизал ли е извън сградата? Какво стана?

— Тук? — попита Джелиф разтревожен и объркан. — Никога не бих го довел тук.

— Не си играйте с мен, Смит. Вече имам достатъчно доказателства, за да ви обвиня като съучастник в убийство — както в подготвянето му, така и в прикриването му.

— Убийство? Мили боже! Не може да бъде. Не е имало никакво убийство.

— Едно момиче е било убито в тази сграда миналата неделя вечер, същата, в която сте довели Тоу.

Лицето на Джелиф пребледня.

— Не — каза той. — Тоу пристигна в града в събота вечерта. В неделя сутринта се качих заедно с него във влака за Матуан. Остана там както в неделя, така и в понеделник. Можете да питате Дейна и да проверите документацията в Матуан. Ще видите, че думите ми ще се потвърдят.

Отчаянието на Джелиф изглеждаше искрено, но Литълмор имаше доказателства за точно обратното на това, което чуваше.

— Добър опит, Смит, но аз пък разполагам с половин дузина момичета, които са ви видели с Тоу миналата неделя. Нали така, Грета?

— Да — каза Грета. — Около един или два в неделя сутринта. Точно както ви казах.

Литълмор замръзна.

— Чакай малко, чакай малко. Събота вечерта ли имаш предвид, или неделя?

— Събота вечерта, неделя сутринта, все тая — отвърна Грета.

— Грета — каза детективът, — искам да съм сигурен. Кога дойде Тоу — в събота или в неделя вечерта?

— Събота вечерта — каза Грета. — В неделя вечер не работя.

Литълмор пак се върна на изходната точка. Версията с Тоу му изглеждаше солидна като десеттонен бетонен блок. Всичко сочеше натам. А сега се оказа, че е бил при Сузи друга вечер — предишната.

— Ще проверя документацията в болницата — каза Литълмор на Джелиф — и горко ви, ако лъжете. Хайде, Грета, тръгваме си.

Джелиф преглътна и се надигна от стола.

— Според мене ми дължите извинение, детектив — каза той.

— Може би — отвърна Литълмор. — Но ако още един път ми го кажете, ще лежите от една до пет години в „Синг Синг“ за уреждане на бягство на щатски затворник. Да не споменавам, че няма да можете повече да практикувате като лекар.

 

 

За втора поредна нощ Карл Юнг минаваше покрай църквата „GB. Разпятие“ от другата страна на Грамърси парк. Този път обаче носеше револвера си в джоба. Може би той му даваше кураж. Премина целеустремено и без да трепне покрай оградата от ковано желязо от южната страна на парка и тръгна право към полицая, който пазеше предната врата на семейство Актън. Полицаят го попита какво прави тук. Юнг отговори, че търси някакъв театрален клуб наблизо. Дали офицерът не може да му помогне?

— „Плейърс“, това ви трябва — каза полицаят. — Номер шестнайсет, през четири сгради оттук.

Юнг почука на вратата на номер шестнайсет и след като каза името на Смит Джелиф, го пуснаха да влезе. Лъхна го вълна от музика и женски смях. Сега, когато вече беше вътре, не можеше да повярва какъв глупак е бил, когато на два пъти почти стигна вратата, но се уплаши и подви опашка. Само си представете: мъж с неговото положение да се плаши от място, където жените се продаваха за пари.

Момичето на гардероба, което посрещна Юнг във фоайето, за миг изтръпна, когато видя револвера му, но той й го подаде с европейска галантност, като обясни, че видял полицай през няколко къщи и се притеснил, че може наоколо да се разхожда убиец.

— Всичко е наред — каза момичето и се усмихна мило. — За момент си помислих, че вие сте убиецът.

Докато двамата се смееха на шегата до все още открехнатата врата, от един файтон в сенките на църквата слезе друг мъж. Файтонът замина и остави мъжа почти на същото място, на което преди малко бе стоял Юнг. Той имаше бяла вратовръзка. Въпреки горещата лятна нощ носеше сако и ръкавици от бяла еленова кожа. Шапката му бе нахлупена ниско, за да скрие колкото може повече от лицето му. Мъжът не помръдваше. Стоеше в тъмнината и наблюдаваше, оттам, където полицаят пред дома на семейство Актън не можеше да го види.

 

 

Веднага щом чу вратата да се затваря, Смит Джелиф отиде до телефона. Помоли оператора да го свърже с психиатричната болницата в Матуан. Отне му петнайсет минути, но най-накрая се обади болничен пазач, с когото беше в отлични отношения. Джелиф започна да издава трескаво заповеди, но от другата страна бързо го прекъснаха.

— Закъснели сте — каза пазачът. — Няма го.

— Няма ли го?

— Тръгна оттук преди три часа.

Джелиф свали слушалката от ухото си. Набра с разтреперани пръсти номера на Чарлз Дейна в дома му на Пето авеню. Никой не вдигна. Наближаваше полунощ. След шест позвънявания Джелиф затвори.

— Мили боже — промълви той.

 

 

От другата страна на улицата срещу „Балморал“ Литълмор се сбогуваше с Грета под светлината на улична лампа. Нощта беше все така гореща и душна.

— Ако искате, мога да свидетелствам, че е идвал в неделя вечерта — предложи Грета.

Литълмор нямаше как да не се засмее. Поклати глава и махна на преминаващо такси.

— Няма да потърсите моята Фани, така ли? — попита тя унило.

— Напротив, ще я търся — каза Литълмор. — И ще я намеря.

Нареди на шофьора да кара към Четиридесета улица и му даде долар. Грета се взираше в него.

— Голяма работа сте, да знаете! — каза тя. — Случайно да искате да се ожените за мене? И двамата сме червенокоси.

Литълмор отново се засмя.

— Съжалявам, сладурче, вече съм окупиран.

Грета го целуна по бузата. Когато таксито замина, Литълмор се обърна и видя Бети Лонгобарди зад гърба си. По пътя към жилищния квартал детективът се отби у семейство Лонгобарди и остави съобщение за Бети да дойде пред „Балморал“ веднага щом може.

— Започвай да обясняваш — каза Бети. — И гледай да си убедителен.

Беше убедителен: в мига, в който Бети разбра, че Грета е загубила бебето си, спря да му се сърди. Литълмор я заведе до паркираната кола. Извади от багажника една пълна чанта.

— Искам да ти покажа някои неща — каза той. — Някои неща, които може да са принадлежали на г-ца Ривърфорд. Ти си единствената, която може да ги идентифицира.

Литълмор изпразни чантата в багажника на колата. Дрехите бяха прекалено мокри и повредени, за да бъдат разпознати. Бижутата и обувките изглеждаха познати на Бети, но каза, че не може да бъде сигурна. След това видя ръкав с пайети да виси от голяма омотана купчина плат. Издърпа роклята, на която принадлежеше ръкавът, и я разпери под светлината на лампата.

— Това е нейно! Виждала съм я с тази дреха.

— Ти си истинско бижу — каза Литълмор. Канеше се да я прегърне, но го зачовърка едно хрумване. — Тук има ли нещо, което жена може да облече и през деня?

— Не тези дрехи — каза Бети, като ровеше с вдигнати вежди бельото. — И тези също не. Не, Джими. Това е само вечерно облекло.

— Вечерно облекло — повтори бавно детективът.

— Какво има? — попита Бети.

Литълмор не каза нищо, а погледът му стана замислен.

— Какво, Джими?

— Но тогава г-н Хугел… — изведнъж детективът започна припряно да се потупва по джобовете и да рови в тях. Накрая намери плик с няколко снимки. Едната показа на Бети. — Познаваш ли това лице? — попита той.

— Разбира се — каза тя, — но защо…

— Качваме се обратно — прекъсна я Литълмор.

Грабна от багажника един обемист метален предмет, който приличаше на автомобилен фар, забит върху свещник. Беше електрически фенер. Поведе Бети към „Балморал“. Качиха се на най-горния етаж на Алабастровото крило.

— Колко висока беше г-ца Ривърфорд? — попита Литълмор, докато пътуваха с асансьора.

— Малко по-висока от мен. — Бети беше 157 сантиметра. — Или поне изглеждаше по-висока.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги беше на токчета — обясни Бети. — И то много високи токчета. Но не бе свикнала да ходи на тях.

— Колко тежеше?

— Не знам, Джими. Защо?

Коридорът на осемнайсетия етаж беше пуст. Въпреки възраженията на Бети Литълмор пъхна шперца в ключалката на апартамента на Елизабет Ривърфорд и отвори вратата. Вътре беше тъмно и тихо. Лампите бяха прибрани.

— Какво правим тук? — попита Бети.

— Установяваме нещо.

Литълмор тръгна през антрето към спалнята на г-ца Ривърфорд, като светеше с електрическия си фенер.

— Не искам да влизам там — каза Бети и започна да се опъва назад.

Стигнаха до вратата. Литълмор се пресегна към бравата и ръката му замръзна във въздуха. Силен шум прониза тишината. Идваше от банята. Усили се и се превърна в далечен стон.

Бети сграбчи Литълмор за ръката.

— За този звук ти говорех, Джими, точно него чухме сутринта след смъртта на г-ца Ривърфорд.

Детективът отвори вратата. Воят стана още по-силен.

— Не влизай — прошепна Бети.

Шумът внезапно спря. Всичко утихна. Литълмор влезе в стаята. Бети беше прекалено уплашена, за да остане отвън, и също пристъпи, вкопчена в ръкава му. Мебелите все още си бяха по местата: леглото, огледалото, нощните шкафчета, раклите хвърляха зловещи сенки под лъча на фенера. Литълмор постави ухо на стената, почука с юмрук и се заслуша внимателно. Премести се на около метър и повтори същото.

— Какво правиш? — прошепна Бети.

Литълмор щракна с пръсти.

— Камината — каза. — Видях кал край камината.

Отиде до камината, отмести решетката и се просна на пода. Освети с фенера комина. На задната страна видя тухли, хоросан и три дупки, подредени в триъгълник, като най-горната беше кръгла.

— Това е — каза детективът. — Няма друг начин. Но как той…

Литълмор освети с фенера инструментите, които висяха отстрани на камината. Единият от тях беше тризъбец. Два от трите му зъба бяха остри, а третият — кръгъл. Трите краища също образуваха триъгълник. Литълмор скочи на крака, взе тризъбеца и бръкна в комина с него. Краищата на инструмента намериха дупчиците и паснаха в тях идеално, сякаш бяха правени в комплект — и, разбира се, точно така бяха изработени. Миг след това цялата камина се завъртя на невидими панти в стената и в лицето на Литълмор повя силен вятър.

— Я погледни тук — каза той. Малки сини светлинки грееха от стените. — Къде съм виждал нещо подобно? Хайде, Бети.

Влязоха в прохода. Бети стискаше Литълмор за ръката. Забелязаха на едната стена голяма квадратна метална порта. Детективът долепи ухо и каза на Бети да направи същото. Чуваха отдалече същия вой, който така ги бе изплашил.

— Въздушна шахта — каза Литълмор. — Някаква система с нагнетен въздух. Трябва да има помпа. Когато се включва помпата, се чува този звук. — Изминаха стотина метра, минаха през пет-шест подобни врати и завиха на три или четири места. Ноктите на Бети се бяха впили в ръката на Литълмор. Най-после стигнаха до края. Пътят им препречваше стена, но на нея имаше малка метална плочка, от която се излъчваше същата синкава светлина. Литълмор натисна плочката и стената се отмести.

Под светлината на електрическия фенер видяха скъпо обзаведен мъжки кабинет. Стените бяха скрити зад лавици, но вместо книги по тях бяха наредени макети на мостове и сгради. В средата на кабинета бе поставено масивно бюро с метални лампи на плота. Литълмор запали една от тях. Вратата, която водеше навън, бе затворена. Литълмор и Бети тихо се придвижиха до нея и я отвориха. Влязоха в тъмен коридор и стигнаха до бяло мраморно фоайе, където чуха приглушен звук. Продължиха по коридора, минаха покрай най-просторната всекидневна, която и двамата някога бяха виждали. Чу се проскърцване на врата, зад нея имаше някой, който натискаше бравата надолу-нагоре и очевидно се опитваше да я отвори. Литълмор извика, че е полицай.

Отговори му женски глас.

— Отворете вратата. Пуснете ме да изляза.

Не му отне много време. Зад вратата видяха шкаф за спално бельо и гръб на жена, натикана в пространство, което не бе предназначено за хора. Ръцете й бяха вързани отзад. Г-жа Клара Бануел се обърна, благодари на детектива и го помоли да я развърже.

 

 

Пот изби по челото на Хенри Тоу, когато погледна към полицая от другата страна на Грамърси парк, който крачеше напред-назад под газената улична лампа пред къщата на семейство Актън. Потта намокри гърба на ризата под официалното му сако и се стече по крачолите на панталоните.

От скривалището си на Източна двайсет и първа улица между парка и „Лексингтън авеню“ Тоу виждаше цялата редица внушителни къщи покрай южната граница на Грамърси. Виждаше и клуб „Плейърс“, осветен весело в петък вечер. Погледът му проникваше през прозрачните завеси на първия етаж на клуба, където заможни възрастни мъже и млади жени с разголени рамене пиеха вермут и коктейли с джин и портокалов сок.

Зрението на Тоу беше по-добро от това на Юнг. Три етажа над патрула забеляза движение по покрива на къщата на семейство Актън. Пак там, на фона на нощното небе, забеляза силуета на друг полицай и очертанията на пушката му. Тоу беше жилав мъж, слаб до степен да изглежда крехък, с малко по-дълги от обичайното ръце. Лицето му беше изненадващо момчешко за мъж, наближаващ четиридесетте. Можеше дори да мине за красавец, ако малките му очички не бяха прекалено вкопани, а устните му — толкова дебели. Независимо дали се движеше, или стоеше неподвижно, все изглеждаше задъхан.

Тръгна на изток, като се стремеше да не излиза от сенките. Когато пресичаше „Лексингтън авеню“, нахлупи още повече шапката си. Познаваше много добре къщата на този ъгъл. Преди време я бе наблюдавал с часове, дебнеше да види как едно момиче излиза оттам, хубаво момиче, което толкова много искаше да нарани, че буквално ръцете го сърбяха. Придвижи се покрай желязната ограда на парка, докато стигна до югоизточния ъгъл с „Ървинг стрийт“, отделяща го от патрулиращите полицаи. Приближи се до къщите от южната страна на Грамърси парк. Полицаите изобщо не го видяха. Беше почти на две пресечки от тях. И най-зоркият наблюдател не би намерил основание да заподозре, че този човек се опитва да влезе в къщата на номер дванайсет, дома на г-н и г-жа Харкорт Актън.

 

 

На около пет километра от това място, в апартамента си на втория етаж на малката сграда на „Уорън стрийт“, патоанатомът Чарлз Хугел вече си бе събрал багажа. Стоеше в средата на всекидневната и си хапеше пръстите. Беше връчил оставката си на кмета. Беше уведомил хазаина си, че напуска. Беше отишъл до банката и бе закрил сметката си. Всичките му пари лежаха в спретнати купчинки на пода. Трябваше да реши как ще ги носи. Наведе се и започна да брои банкнотите — за трети път вече, — като пресмяташе дали ще му стигнат, за да се установи в друг, по-малък град. Когато чу да се тропа на вратата, ръцете му трепнаха и във въздуха полетяха петдесетдоларови банкноти.

 

 

Ако дежурният полицай пред къщата на семейство Актън бе вдигнал поглед нагоре, може би щеше да забележи по-плътната сянка на прозореца в спалнята на Нора и щеше да се усети, че зад прозореца има човек. Но той не вдигна поглед.

Горе натрапникът разхлаби бялата си вратовръзка, свали я тихо от яката и уви краищата й около ръцете си. Приближи се към леглото на Нора. Въпреки тъмнината успя да различи очертанията на спящото момиче. Видя мястото, където прекрасната й брадичка преминаваше в мека и беззащитна шия. Пъхна вратовръзката между таблата на леглото и възглавницата и я плъзна бавно надолу, под възглавницата, все по-близо до шията на момичето. Действаше изключително бавно, докато двата края не се появиха изпод възглавницата. През цялото време се вслушваше в лекото й равномерно дишане.

Интересно дали кухненският нож би помогнал, ако не беше изваден изпод възглавницата от г-жа Милдред Актън. Дали ако Нора се бе събудила в този миг, щеше да успее да докопа ножа? Ако успееше, дали щеше да го използва? Нора винаги спеше по корем. Дори и да стискаше оръжието с две ръце, дали щеше да може — особено ако я душаха — да си спаси живота с него?

Все хубави въпроси, но доста теоретични, тъй като не само кухненският нож не беше там, ами и самата Нора.

— Горе ръцете, г-н Бануел — каза един глас зад мъжа, надвесил се над леглото на Нора, а в гърба му опря дуло на пистолет.

Електрическият фенер в ръката на униформен полицай до вратата освети стаята. Джордж Бануел вдигна ръце към лицето си. Полузаслепен, погледна надолу към леглото и с ужас видя, че оттам го гледаше непознато момиче, уплашено, но решително — Бети Лонгобарди.

— Отстранете се от леглото, г-н Бануел — каза детектив Литълмор. Докато потупваше Бануел по джобовете, детективът погледна към камината на Нора. Както и очакваше, тя бе отворена и зад нея се виждаше таен проход. — Можете да си свалите ръцете, но ги дръжте зад гърба. Внимателно и полека.

Бануел не помръдваше.

— Каква ти е цената? — попита той.

— Повече, отколкото можете да ми платите — отвърна Литълмор.

— Двайсет хиляди — каза Бануел, като продължаваше да държи ръцете си над главата. — Ще дам на всеки един от вас по двайсет хиляди долара.

— Ръцете зад гърба — повтори Литълмор.

— Петдесет хиляди — каза Бануел. Примигвайки срещу лъча, видя, че на вратата бяха застанали двама мъже, единият държеше фенера, а другият стоеше зад него. Като чуха „петдесет хиляди“, двамата на вратата нервно се размърдаха. Бануел се обърна към тях. — Само си помислете, момчета. Вие сте умни, сигурен съм само като ви гледам. Откъде според вас идват парите на началника ви Бърнс? Знаете ли колко има в банката? Триста и петдесет хиляди. Точно така. Аз го направих богат. Защо да не направя и вас?

— На кмета няма да му хареса, че се опитвате да ни подкупите — каза Литълмор, свали едната от ръцете на Бануел и й сложи белезници.

— Нали няма да послушате този глупак? — изстреля Бануел пак към двамата мъже на вратата. Гласът му бе силен и умерен въпреки бедата, в която бе изпаднал. — Ще го разбия по време на процеса. Ще го разбия, чувате ли ме? Проявете разум. Цял живот ли ще стоите бедни? Помислете за съпругите и децата си. Искате ли и те да мизерстват цял живот? И не се притеснявайте за кмета. Аз го държа в ръчичките си.

— Така ли, Джордж? — каза някой зад полицая с фенера и излезе на светло. Беше кметът Макклелън. — Наистина ли?

Литълмор щракна доволно белезниците и на другата китка на Бануел. С изненадваща за ръста си бързина Бануел се измъкна от хватката на детектива и със закопчани зад гърба ръце побягна към прохода. Но трябваше да се спре и наведе, за да влезе вътре, което го провали. Литълмор стискаше пистолета си в ръка. Държеше го на мушка, но не стреля. Вместо това направи една голяма крачка и стовари дръжката на оръжието върху темето на Бануел. Бануел извика и падна на пода.

След няколко минути детектив Литълмор извлече изпадналия почти в безсъзнание Джордж Бануел в подножието на стълбището на семейство Актън и го върза за парапета с друг чифт белезници, който взе назаем от униформените полицаи. По лицето на Бануел се стичаше кръв. Друг полицай изведе обърканите Харкорт и Милдред Актън от спалнята им.

 

 

В клуб „Плейърс“ момичето на гардероба посрещна нов гост, който също я изненада — този път защото носеше дреха над сакото си посред лято. Хари Тоу изпитваше особено удоволствие да се радва на свободата си, като посещава местата, проектирани от мъжа, когото бе убил преди три години — г-н Станфорд Уайт. Представи се като Монро Рийд от Филаделфия. Под това име се запозна вътре с друг човек, чужденец, с когото се срещна в малка бална зала, където танцьорки показваха своя номер на специално издигната сцена. Хари Тоу и Карл Юнг си прекараха доста добре тази вечер. Когато Юнг спомена, че членът на клуба, който го е поканил, е Смит Джелиф, Тоу възкликна, че и той познава Джелиф, но без да признае откъде точно.

 

 

— Добра работа, детектив — каза кметът Макклелън на Литълмор във всекидневната на семейство Актън. — Никога нямаше да повярвам, ако не го бях видял със собствените си очи.

Г-жа Бигс промиваше раната на черепа на Бануел, който все още бе вързан с два чифта белезници, единият държеше ръцете му зад гърба, а другият — него самия за парапета на стълбището. Г-н Актън си бе налял голямо питие.

— Можеш ли да ни кажеш какво става тук, Макклелън? — попита той.

— Боя се, че и аз не знам всичко — отвърна кметът. — Все още не мога да си обясня как Джордж е убил г-ца Ривърфорд.

На вратата се позвъни. Г-жа Бигс погледна към работодателя си, който, от своя страна, се обърна към кмета. Литълмор каза, че той ще отвори. Само след миг всички видяха патоанатома Чарлз Хугел да влиза в стаята, стиснат като в клещи от полицай Джон Риърдън.

— Хванах го, детектив — каза Риърдън. — Беше си събрал багажа точно както ти каза.