Джед Рубенфелд
Тълкуване на убийството (17)

15

— Е — каза Фройд, сменяйки темата, докато вървяхме през парка от дома на Брил към хотела, — да чуем как се справяте с г-ца Нора.

Поколебах се, но Фройд ме увери, че мога да говоря пред Ференци толкова спокойно, колкото и пред него самия, и аз разказах цялата история надълго и нашироко: за тайната среща между г-н Актън и г-жа Бануел, видяна от четиринайсетгодишната Нора, случка, която Фройд по някакъв начин бе предвидил; за нервната криза на момичето в хотелската стая и агресията й срещу мене; за очевидното възстановяване на паметта й; за обвинението срещу Джордж Бануел; за внезапното пристигане на самия Бануел заедно с родителите на момичето и кмета, който му осигури алибито.

След като изрази отвращението си от сексуалната услуга, извършена от г-жа Бануел на Харкорт Актън, реакция, която ми бе трудно да разбера у един психоаналитик, Ференци попита защо да не е възможно Бануел да е нападателят на Нора Актън дори да не е убил другото момиче. Обясних, че и аз съм питал същото детектива и че очевидно имат веществени доказателства, че двете престъпления са извършени от един и същи човек.

— Да оставим уликите на полицията — каза Фройд. — Ако психоанализата помогне на полицията — толкова по-добре. Ако не, ние можем поне да помогнем на пациентката. Имам два въпроса към вас, Янгър. Първо, не намирате ли нещо странно в твърдението на Нора, че когато е видяла г-жа Бануел с баща си, тя не е разбрала на какво точно е станала свидетел?

— Повечето американски момичета на четиринайсет години не са много информирани по този въпрос, д-р Фройд.

— Разбирам — отвърна Фройд. — Но не това имах предвид. Тя е намекнала, че сега знае какво е видяла тогава, нали така?

— Да.

— Нима очаквате една девойка на седемнайсет да е по-добре информирана от четиринайсетгодишно момиче?

Започнах да разбирам накъде бие.

— Защо — попита Фройд — сега знае това, което не е знаела тогава?

— Вчера ми даде да разбера — отвърнах, — че чете книги с такова съдържание.

— А да, точно така, много добре. Трябва да поразсъждаваме повече над това. Но засега — втория ми въпрос: кажи ми, Янгър, защо те нападна тя?

— Искате да знаете защо ме замери с чашата?

— Да — потвърди Фройд.

— И ви удари с врелия чайник — добави Ференци.

Нямах отговор.

— Ференци, би ли осветлил нашия приятел?

— И на мене не ми е много ясно — отвърна Ференци. — Тя е влюбена в него. Това поне е очевидно.

Фройд се обърна към мене.

— Помисли пак. Какво й каза точно преди да стане агресивна към тебе?

— Току-що бях приключил с опита да докосна челото й — спомних си, — който се провали. Помолих я да довърши аналогията, която бе започнала по-рано. Сравняваше белотата на гърба на г-жа Бануел с нещо друго. И тя избухна. Помолих я да си довърши мисълта.

— Защо? — попита Фройд.

— Защото, д-р Фройд, писали сте, че винаги когато пациент започва изречение, но сам се прекъсва и не го довършва, си имаме работа с потиснати желания.

— Добро момче — каза Фройд. — И как реагира Нора?

— Каза ми да изчезвам. Без предупреждение. След това започна да ме замеря с разни предмети.

— Просто ей така? — попита Фройд.

— Да.

Отново нямах обяснение.

— А не ви ли хрумна, че Нора може да ревнува поради интереса, който проявявате към Клара Бануел? Особено към голия й гръб?

— Интерес към г-жа Бануел? — повторих. — Никога не съм я виждал.

— Подсъзнанието не взима под внимание такива подробности — каза Фройд. — Виж фактите. Нора току-що е описала как Клара Бануел прави фелацио на баща й, на което тя е станала свидетел на четиринайсетгодишна възраст. Този акт е, разбира се, противен за всеки почтен човек. Изпълва ни с крайно отвращение. Но Нора не показва такова отвращение, макар да намеква, че напълно разбира за какво става въпрос. Тя дори смята, че движенията на г-жа Бануел са привлекателни. Струва ми се твърде невероятно Нора да е видяла тази сцена, без да е изпитала дълбоко в себе си ревност. На момичето му е достатъчно тежко да понася съперничеството със собствената си майка, та да позволява на друга жена да възбужда баща му, без да изпитва силна омраза към натрапницата. Нора е завиждала на Клара. Искала е тя самата да прави фелацио на баща си. Желанието е потиснато. И оттогава си стои в нея в този вид.

Само преди миг критикувах Ференци, задето изрази отвращението си от този „девиантен“ сексуален акт, отвращение, което аз по някаква причина не споделях въпреки забележката на Фройд какви трябва да са чувствата на всеки почтен човек. Казвах си, че с всеки урок, който психоанализата ни дава, тя подкопава неодобрението на обществото към така наречената сексуална девиантност. Сега пък аз се улових в подобно неодобрение. Желанието което Фройд приписа на г-ца Актън, ме потресе. Отвращението е понякога утвърждаващо, като морална преграда е. Много трудно човек се освобождава от морален предразсъдък, който се корени в отвращението. Това не може да стане, без да разклатим цялостната си ценностна система и понятия за добро и зло — ако махнем една греда, ще рухне цялата сграда.

— В същото време — продължи Фройд — Нора планира да съблазни г-н Бануел, за да отмъсти на Клара. Затова само няколко седмици по-късно тя се съгласява да придружи г-н Бануел на покрива, за да гледа с него фойерверките. Затова се разхожда с него сама по брега на романтичното езеро две години по-късно. Вероятно го е окуражавала с намеци, показващи интерес, както умее всяко хубаво момиче. Колко ли е бил изненадан, когато го е отхвърлила — и то не веднъж, а два пъти.

— И го е направила, защото истинският обект на желанията й е баща й — намеси се Ференци. — И все пак — защо е нападнала Янгър?

— Да, защо, Янгър? — попита Фройд.

— Защото аз съм олицетворявал баща й.

— Точно така. Когато я анализираш, ти заемаш неговото място. Това е предвидима реакция, следствие на трансфер. В резултат подсъзнателното желание на Нора се трансформира в копнеж да задоволи Янгър с устата и гърлото си. И точно тази фантазия я е владеела, когато Янгър се е приближил, за да докосне челото й. Спомнете си, че в този миг тя е започнала да развързва шала си. Този жест е покана към Янгър да се възползва от нея. Точно тук е, бих искал да добавя, обяснението защо докосването до шията й е дало резултат, а докосването по челото — не. Но Янгър е отхвърлил тази покана, като й е казал да остави шала. Тя се е почувствала пренебрегната.

— Наистина изглеждаше обидена — обадих се аз. — И аз не разбирах защо.

— Не забравяйте — продължи Фройд, — че тя е суетна по природа и се притеснява от белезите. Иначе нямаше да сложи шал. Значи тя вече е била чувствителна към мнението ти, в случай че видиш шията или гърба й. Като си й казал да остави шала, ти си я наранил. И когато малко след това си повдигнал отново въпроса за гърба на Клара Бануел, все едно си й казал: „Интересувам се от Клара, не от тебе. Искам да видя гърба на Клара, не твоя.“ Така, без да искаш, си повторил предателството на баща й и си провокирал внезапния й необясним гняв. Оттук и агресията й при нападението, последвана от желание да ти отдаде гърлото и устата си.

— Необорима логика — призна Ференци и поклати глава възхитен.

 

 

Нора Актън влезе в гостната на къщата край Грамърси парк и каза на майка си, че тази нощ не иска да спи в стаята си. Щяла да пренощува в малката всекидневна на първия етаж. Оттам виждала патрула пред дома. Иначе нямало да се чувства в безопасност.

Това бяха първите думи, които Нора отправи към родителите си, откакто бяха тръгнали от хотела. Когато се прибраха, тя отиде право в стаята си. Повикаха д-р Хигинсън, но Нора отказа прегледа. Не пожела и да вечеря, тъй като не била гладна. Не беше вярно, всъщност не бе яла от сутринта, когато г-жа Бигс й бе приготвила закуска.

Милдред Актън, която се бе отпуснала в гостната и бе обявила, че е изтощена, каза на дъщеря си, че се държи изключително неразумно. Каква опасност може да ги грози с един полицай пред предната и един пред задната врата? Нощуването във всекидневната изобщо не подлежало на обсъждане. Съседите щели да я видят. Какво щели да си помислят? Семейството трябва да се държи сякаш този позор не го е сполетял.

— Майко — каза Нора, — как можа да кажеш, че съм опозорена?

— Не съм казвала такова нещо. Харкорт, да си ме чул да твърдя нещо подобно?

— Не, скъпа — отвърна й Харкорт Актън, надвесен над масичката за кафе. Четеше насъбраната за пет седмици поща. — Разбира се, че не.

— Изрично подчертах, че трябва да се държим така, все едно не си била опозорена — уточни майка й.

— Но аз не съм — настоя момичето.

— Не ставай глупава, Нора — посъветва я майка й.

Нора въздъхна.

— Какво ти е на окото, татко?

— О, злополука по време на игра на поло — обясни Актън. — Бръкнах си в окото със собствения стик. Много глупаво от моя страна. Помниш ли, че преди време ми се беше отлепила ретината? Е, същото око е. Сега нищо не виждам с него. Ама че лош късмет.

Никой не му отговори.

— Е, разбира се — каза Актън, — не може да се сравнява с твоята неприятност, Нора. Не исках да…

— Не сядай там! — извика г-жа Актън на съпруга си, който се канеше да се отпусне на едно кресло. — И там недей. Поръчах да оправят креслата точно преди да тръгнем.

— Но къде да седна, скъпа? — попита Актън.

Нора затвори очи. Обърна се и понечи да излезе.

— Нора — каза Милдред, — как се казваше твоят колеж?

Момичето се спря, цялото й тяло се напрегна.

— „Барнард“.

— Харкорт, трябва да се свържем с тях още утре сутринта.

— Защо? — попита Нора.

— За да им съобщим, че няма да ходиш, разбира се. Напълно невъзможно е. Д-р Хигинсън смята, че трябва да си почиваш. Пък и никога не съм одобрявала плана да учиш там. Колеж за млади дами! По мое време не бяхме и чували за такова нещо.

Нора почервеня.

— Няма да го направиш.

— Моля? — попита г-жа Актън.

— Аз искам да се образовам.

— Чу ли това? Тя ме нарече необразована — каза Милдред на съпруга си. — Не тези очила, Харкорт, използвай тези горе.

— Татко? — обърна се към него Нора.

— Ами, Нора — започна Актън, — трябва да направим това, което е най-добро за тебе.

Нора погледна родителите си с неприкрит гняв. Изскочи от стаята и затича нагоре по стълбите. Не спря на втория етаж, където беше спалнята й, нито на третия, а продължи към четвъртия с ниските тавани и малките стаички. Влезе право в стаята на г-жа Бигс и се хвърли на леглото на възрастната жена, като зарови лице в твърдата възглавница. Изхлипа към г-жа Бигс, че ако баща й не я пусне в „Барнард“, ще избяга от къщи.

Г-жа Бигс направи всичко възможно да успокои момичето. Каза й, че един здрав сън ще свърши чудеса. Беше почти полунощ, когато Нора най-после се съгласи да си легне в спалнята. За да е сигурна, че ще е в безопасност, г-жа Бигс настани г-н Бигс на един стол пред вратата на стаята й и го инструктира да не мърда оттам до сутринта.

Старият прислужник не напусна нито за миг поста си онази нощ, въпреки че главата му скоро клюмна.

И полицаите дежуреха навън. Затова ужасът на Нора беше огромен, когато посред нощ усети как мъжка носна кърпа се притиска силно към устата й, а студено наточено острие — към шията й.

 

 

Никога не бях ходил в дома на Джелиф и се оказах неподготвен за екстравагантността му. Думата „апартамент“ беше неподходяща в случая освен в смисъла на „кралски апартамент“ като във Версай. Именно тази идея се бе опитал да съживи Джелиф. Син китайски порцелан, бели мраморни статуи и невероятни орнаментирани крака на скринове, писалища и шкафове. Ако Джелиф бе имал намерението да внуши на гостите си, че е много богат, без съмнение бе успял.

Вече познавах Фройд достатъчно добре, за да схвана, че е потресен. Аз, като истински бостънец, реагирах по същия начин. Ференци, наопаки, беше искрено впечатлен от великолепието. Дочух го да изразява възхищението си пред две по-възрастни гостенки преди вечеря в дневната на Джелиф, където прислужници предлагаха ордьоври в златни и сребърни подноси. Ференци носеше бял костюм и бе единственият мъж, който не бе облечен в черно. Това обаче ни най-малко не го притесняваше.

— Толкова много злато — говореше той очаровано на дамите. По високите тавани над нас имаше гипсови розетки, обточени със златни листа. — Напомня ми за операта в Будапеща. Били ли сте там?

Нито една от дамите не бе ходила там. И двете излъчваха недоумение. Нима Ференци не им бе споменал преди малко, че е от Унгария?

— Да, да — кимаше той. — О, вижте малките херувимчета в ъгъла с миниатюрните гроздчета в мъничките им устенца. Не са ли великолепни?

Фройд бе потънал в разговор с Джеймс Хислоп, пенсиониран професор по логика в „Калъмбия“, който имаше слухов апарат колкото фуния на викториански грамофон. Джелиф се бе лепнал за Чарлз Лумис Дейна, виден невролог и за разлика от нашия домакин, член на същите кръгове, от които беше и леля ми Мами. В Бостън семейство Дейна бяха като кралски особи. Членове на „Синове на свободата“^[1], близки на династията Адамс^[2] и така нататък. Познавах далечна братовчедка на Дейна, госпожица Дрейпър от Нюпорт, която неведнъж бе обирала овациите, като имитираше стара еврейска шивачка. Джелиф ми приличаше на ръкуващ се с избиратели сенатор. Излъчваше високо самочувствие и носеше огромния си корем така, сякаш да си дебел е равносилно на това да си мъжествен.

Джелиф ме привлече към своята групичка, която забавляваше с истории за прочутия си клиент Хари Тоу, който, по всичко личеше, си живеел като крал в болницата, където го затворили. Джелиф чак заяви, че с радост би си разменил мястото с Тоу при първа възможност. От казаното от него разбрах, че се радва на славата, която му носи фактът, че е психиатър на Тоу.

— Можете ли да си представите? — добави той. — Преди година ни накара да го освидетелстваме като луд, за да не отговаря пред правосъдието за убийство. Сега иска да се закълнем, че е нормален, за да го измъкнем от лудницата! И ще го измъкнем!

Джелиф се затресе от смях, прегърнал Дейна през рамото. Няколко от слушателите му споделяха доброто му настроение, Дейна обаче в никакъв случай не бе сред тях. Пристигнаха още дузина гости и след като обявиха имената им и се пръснаха из залата, разбрах, че очакват още някого. Скоро портиерът отвори вратата и въведе една дама.

Клара Бануел — обяви той.

 

 

— Можете ли да правите психоанализа, д-р Фройд? — попита г-жа Бануел, когато гостите преминаха в трапезарията на Джелиф. — Например на мене?

През 1909 година гостите на модните вечерни партита в Америка тръгваха в процесия по двойки, когато ги поканеха на масата. Всяка дама бе придружавана подръка от своя кавалер. Г-жа Бануел не беше дамата на Фройд. Тя бе леко отпуснала пръсти върху китката на Янгър, но пак успя да заговори Фройд, като привлече вниманието на всички останали.

Клара Бануел се бе върнала тази сутрин в града от вилата си със същата кола, с която пътуваха г-н и г-жа Актън. Джелиф я бе срещнал случайно във фоайето на сградата, в която живееше със съпруга си. Когато разбра, че г-н Джордж Бануел ще бъде зает, той помоли настойчиво Клара да уважи вечерята му. Увери я, че гостите много ще й харесат. Джелиф смяташе Клара Бануел за напълно неустоима, а съпругът й — за точно толкова непоносим.

На някои светски събития сериозни мъже с достойнство често започваха да се държат като комедианти на сцена и да се превземат, като говорят и жестикулират. Причината за тази промяна винаги е някоя жена. Клара Бануел имаше точно такова въздействие върху гостите на Джелиф. Беше на двайсет и шест години и имаше бяла кожа като на напудрена японска принцеса. Всичко в нея бе идеално изваяно. Тялото й бе невероятно. Косата й — тъмна като непроходим лес, очите й — зелени като морето, а всичко това бе лустросано с приятна и провокативна интелигентност. На двете й уши висеше по една ориенталска перла, проблясваща във всички цветове на дъгата, а на шията й на сребърна верижка бе окачена розова перла, затворена в кошничка от диаманти и платина. Когато на лицето й се появяваше намек за усмивка — а тя никога не си позволяваше нищо повече от намек, — мъжете падаха в краката й.

— Какво искат жените — отвърна й Фройд, докато сядахме на блесналата от кристал маса — е загадка както за психоаналитика, така и за поета. Би било хубаво, ако можехте да ни отговорите на този въпрос, г-жо Бануел, но и вие не можете. Вие сте проблемът, но не сте по-добра в разрешаването му от който и да е нещастен мъж. Какво искат мъжете е почти винаги очевидно. Например нашият домакин по погрешка е взел ножа вместо лъжичката си.

Всички глави се извърнаха към дебелия ухилен Джелиф, който седеше начело на масата. Наистина беше така: в дясната си ръка държеше нож, и то не за хляб, а за месо.

— Какво означава това, д-р Фройд? — попита една възрастна дама.

— Че г-жа Бануел е събудила агресивни импулси в него — отвърна Фройд. — Тази агресия, която се поражда от сексуалната конкуренция, ясна на всички, го е накарала да посегне към погрешния прибор и разкрива нещо, за което той самият не си дава сметка.

Цялата маса зашумя. Янгър, който седеше отдясно на г-жа Бануел, се почуди дали гостите ще възприемат толкова откровен разговор.

— Печелите, признавам — извика Джелиф без грам неудобство и в добро настроение, като размаха ножа по посока на Клара. — Само че не съм съгласен, че не си давам сметка за желанията си. — Цивилизованата му скандалност предизвика взрив от одобрителен смях у всички и успокои притесненията на Янгър.

— За разлика от него — продължи Фройд, — моят добър приятел Ференци педантично намества салфетката в яката си като лигавниче. Той се опитва да събуди майчинските ви инстинкти, г-жо Бануел.

Ференци се огледа малко объркано, но въпреки това добронамерено, и забеляза, че само той използва салфетката по този начин.

— Разговаряхте надълго и нашироко със съпруга ми преди вечеря, д-р Фройд — каза г-жа Хислоп. Възрастната достолепна жена седеше до Джелиф. — Какво разбрахте за него?

— Професор Хислоп — отвърна Фройд, — ще потвърдите ли нещо? Нали не ми казахте първото име на майка си?

— Какво? — попита Хислоп и доближи слуховата си фуния до ухото.

— Не говорихме за майка ви, нали? — попита пак Фройд.

— Да сме говорили за мама? — повтори Хислоп. — Не, не сме.

— Името й е Мери — каза Фройд.

— Как разбрахте? — извика Хислоп и огледа обвинително всички на масата. — Откъде знаете това? Не съм му казвал името на майка си.

— Напротив — отвърна Фройд, — само че без да се усетите. За мене по-интересният ребус е името на съпругата ви. Джелиф ми каза, че то е Алва. Признавам, смятах, че е вариант на Мери. Почти бях сигурен. Затова имам въпрос към вас, г-жо Хислоп, ако ми позволите. Дали случайно съпругът ви не ви нарича с галено име?

— Второто ми име е Мария — каза смаяната г-жа Хислоп — и той винаги ми казва Мари.

След това признание Джелиф изсумтя, а Фройд получи бурни аплодисменти.

— Тази сутрин се събудих с възпаление на лигавиците — намеси се една матрона, седнала до Ференци. — Същото ми се случи и в края на лятото. Това означава ли нещо, д-р Фройд?

— Възпаление казвате, госпожо? — Фройд млъкна, за да размисли. — Боя се, че понякога възпалението си просто възпаление.

— Наистина ли жените са толкова загадъчни? — обобщи Клара Бануел. — Мисля, че сте прекалено благосклонен към нашия пол. Отговорът на въпроса какво искат жените е възможно най-лесният. — Тя се обърна към изключително красивия тъмнокос млад мъж от дясната й страна, чиято бяла папийонка беше леко килната. Досега не бе казал и дума. — Какво мислите, д-р Янгър? Можете ли да ни кажете какво искат жените?

Янгър се затрудняваше да прецени Клара Бануел. Като начало не можеше да я отдели от Джордж Бануел, за когото бе убеден, че е убиец, въпреки оправданието, което му осигури кметът. Освен това не можеше да изхвърли от ума си описанието на Нора Актън на красивия гол гръб на г-жа Бануел, който се поклаща леко под лунната светлина, докато тя отмята косата си през рамо.

Янгър бе убеден, че Нора е най-хубавото момиче, което някога бе виждал. Но Клара Бануел бе равна по привлекателност, ако не я и надминаваше. Желанието у човека, казва Хегел, винаги започва с желание към желанието на друг. Невъзможно беше за който и да е мъж да погледне Клара Бануел, без да поиска тя да го отличи от останалите, да го фаворизира и да поиска нещо от него. Джелиф например с радост би размахал и сабя, ако Клара реши, че е способен на това, и го помоли да го направи. Докато влизаха в трапезарията и ръката на Клара беше върху неговата, Янгър почувства допира й с цялото си същество. Но въпреки това нещо в нея го държеше на дистанция. Може би фактът, че се запозна с Харкорт Актън. Янгър не се смяташе за пуритан, но представата как г-жа Бануел удовлетворява такъв хилав мъж не му действаше възбуждащо.

— Сигурен съм, г-жо Бануел — отговори той — че това, с което вие можете да ни осветлите по проблемите на жените, ще бъде далеч по-интересно от това, което аз бих се опитал да кажа.

— Бих могла да ви разкрия, предполагам, какво изпитват жените към мъжете — каза подканящо Клара. — Или поне към мъжете, които харесват. Би ли ви било интересно? — възгласи на съгласие се чуха от цялата маса, поне със сигурност такива дойдоха от страна на мъжете. — Но няма да го направя или поне не докато вие, мъже, не ни кажете какво изпитвате към нас. — Сделката бе сключена веднага с всеобщо одобрение, макар че Янгър си замълча както и Чарлз Дейна от другата страна на масата.

— Добре, тъй като вие, господа, ме принуждавате — каза Клара, — ще ви призная нашата тайна. Жените стоят по-ниско от мъжете. Знам, че е доста назадничаво да твърдя това, но би било лудост да го отричам. Всички достижения на този свят, материални и духовни, са дело на мъжете. Извисяващите се до небесата градове, науката, изкуството, музиката — всичко е построено, открито, нарисувано и композирано от вас, мъжете. Жените знаят това. В природата ни е да се оставяме да ни покоряват по-силните от нас мъже, но не можем да спрем да ги презираме за това. Женската любов е наполовина животинска страст и наполовина омраза. Колкото повече една жена обича един мъж, толкова повече го мрази. Един мъж си струва само ако превъзхожда жената. Щом е така, част от нея го мрази. Само по красота ви надминаваме и нищо чудно, че затова ценим красотата повече от всичко друго. Затова една жена — заключи тя — е в най-голяма опасност в присъствието на красив мъж.

Слушателите й бяха като хипнотизирани, но Клара Бануел бе свикнала да предизвиква такъв ефект. На Янгър му се стори, че в края на изказването си тя му бе хвърлила един бегъл поглед — и не беше единственият мъж на масата с това впечатление, — но после си каза, че си въобразява. Освен това му хрумна, че г-жа Бануел току-що май бе обяснила жестокия конфликт на крайни чувства, които майка му изпитваше към баща му. Бащата на Янгър се самоуби през 1904 година и майка му не се омъжи повторно. Чудеше се дали тя не обичаше и мразеше едновременно съпруга си по начина, който г-жа Бануел бе описала.

— Завистта със сигурност е най-доминиращата сила в духовния живот на жените, г-жо Бануел — каза Фройд. — Затова жените имат толкова слабо развито чувство за справедливост.

— А мъжете не завиждат ли?

— Мъжете са амбициозни — отвърна той. — И завистта им се поражда именно от това им качество. Женската завист обаче винаги е еротична. Разликата се вижда ясно във фантазиите. Ние всички, разбира се, мечтаем. Мъжете имат два вида фантазии: еротични и амбициозни. Женските са изключително еротични.

— Сигурна съм, че моите не са — каза едрата жена с възпалението на лигавиците.

— Мисля, че д-р Фройд е много прав — каза Клара Бануел — по всички точки, но особено за амбициозността на мъжете. Да вземем съпруга ми Джордж. Той е идеалният мъж. Никак даже не е красив. Но е привлекателен, двайсет години по-възрастен от мене, успял, силен, целенасочен, неподдаващ се на покоряване. Заради всички тези неща аз го обичам. В мига, в който изчезна от полезрението му, той забравя, че изобщо съществувам, толкова е силна амбицията му. Заради това пък го мразя. Природата ми ме заставя. Но щастливият резултат от всичко това е, че съм свободна да правя каквото си искам, например да дойда тук тази вечер на една от прекрасните вечери на Смит, а Джордж дори няма да разбере, че съм излизала от апартамента.

— Клара — отвърна й Джелиф, — обиден съм ти. Никога не си ми казвала, че имаш такава свобода.

— Казах, че имам свободата да правя каквото аз пожелая, Смит — отговори му Клара, — а не каквото ти искаш. — Всички се засмяха. — Е, признах си. Какво ще кажете, мъже? Нима тайно не презирате брачните окови? Не, Смит, моля те, знам какво мислиш ти. Искам по-обективно мнение. Д-р Фройд, бракът добро нещо ли е?

— За обществото или за индивида? — попита Фройд. — За обществото бракът е със сигурност необходим. Но бремето на цивилизования морал за много хора се оказва прекалено тежко. Откога сте омъжена, г-жо Бануел?

— Омъжих се за Джордж, когато бях на деветнайсет години — отговори Клара и някои от гостите, при това не само мъже, си представиха деветнайсетгодишната Клара Бануел в първата й брачна нощ. — Значи от седем години.

— В такъв случай знаете достатъчно — продължи Фройд, — ако не от опит, то от приятели, и няма да се учудите на това, което ще кажа. Удовлетворителният полов живот не продължава дълго при повечето бракове. След четири-пет години бракът започва напълно да се проваля в това отношение и когато се стигне дотам, настъпва и краят на духовното единство. В резултат в по-голямата част от случаите бракът завършва с разочарование — както духовно, така и физическо. В психологически план мъжът и жената се връщат към състоянието, в което са били преди брака, но с една разлика — вече са ограбени, защото са загубили илюзиите си.

Клара Бануел се взираше напрегнато в д-р Фройд, останала за миг без думи.

— Какво каза той? — извика старият професор Хислоп, опитвайки се да приближи фунията си към Фройд.

— Оправдава прелюбодеянието — отвърна Чарлз Дейна, проговаряйки за пръв път. — Знаете ли, д-р Фройд, като изключим светските ви фокуси, другото, което ме изненадва, е, че се фокусирате върху болезнената страна на сексуалността. Проблемът ни не е, че поставяме прекалено много ограничения върху сексуалната си свобода, а че поставяме прекалено малко.

— О? — възкликна Фройд.

— Сега на Земята живеят милиард души. Един милиард. И този брой нараства в геометрична прогресия. И как ще живеят те, д-р Фройд? Какво ще ядат? Всяка година по пристанищата ни прииждат милиони — най-бедните, най-ниско интелигентните и най-податливите на престъпни деяния. Заради тях градът ни е застрашен от анархия. Затворите ни се пръскат по шевовете. Множат се като зайци. И крадат от нас. Не можем да ги виним. Щом човек е толкова беден, че да не може да нахрани децата си, той краде. Но вие, д-р Фройд, ако правилно разбирам идеите ви, изглеждате загрижен само за бедите, които носи потискането на сексуалността. Според мене един учен трябва да е по-загрижен за опасностите, които крие сексуалната свобода.

— Какво предлагаш, Чарлз — да спрем имиграцията ли? — попита Джелиф.

— Стерилизация — отвърна жизнерадостно Дейна и попи със салфетка устата си. — И най-тъпият фермер знае, че не трябва да позволява на нефелната си стока да се размножава. Хората са като добитъка. Ако на добитъка му се позволи да се плоди свободно, ще ядем много лошо месо. Всеки имигрант в тази страна, който няма средства да се издържа, трябва да бъде стерилизиран.

— Но доброволно нали, Чарлз? — попита г-жа Хислоп.

— Никой не ги кара да идват тук, Алва — отвърна той. — Никой не ги принуждава и да остават. Как тогава да не е доброволно? Ако искат да се размножават, да си ходят. Ние обаче нямаме избор и трябва да търпим некачественото им потомство, което пълни редиците на просяците и крадците. Разбира се, бих направил изключение за тези, които издържат тест за интелигентност. Прекрасна супа, Джелиф, истинска костенурка, нали? О, знам, че ще ме обявите за жесток и безсърдечен. Но аз им отнемам само потомството. А д-р Фройд би им отнел нещо далеч по-важно.

— И какво е то? — попита Клара.

— Морала — отговори Дейна. — В какво ще се превърне светът, д-р Фройд, ако всички приемат вашите възгледи? Почти си го представям. Нисшите кръгове ще започнат да презират „цивилизования морал“. Задоволяването се превръща във висш идеал. Всички започват да отричат дисциплината и самоотвержеността, без които животът губи достойнството си. Тълпата ще се разбунтува и защо не? И какво ще иска тази тълпа, когато правилата на цивилизацията са премахнати? Дали ще искат само секс? Ще искат нови правила. Ще искат да се подчинят на някой нов луд месия. Вероятно ще искат кръв, д-р Фройд, ако се допитаме до историята. Ще искат да ни покажат, че са повече от нас, каквото винаги е било желанието на нисшите. И ще убиват, за да го докажат. Представям си кръвопролитие, ужасно кръвопролитие, каквото досега светът не познава. Искате да отречете цивилизования морал, единственото нещо, което държи човешката бруталност под контрол. И какво предлагате в замяна, д-р Фройд? Какво ще сложим на негово място?

— Само истината — каза Фройд.

— Истината за Едип? — попита Дейна.

— И нея също — отвърна му Фройд.

— Тя на него много му е помогнала.

 

 

Край леглото на Нора мъждукаше свещ. Уличните лампи в Грамърси парк хвърляха бледи отблясъци по завесите. Осветлението бе недостатъчно дори да очертае силуета на мъжа, чието присъствие в стаята Нора усещаше, но не можеше добре да го види. Искаше да извика, но тялото й не се подчиняваше на мозъка. Съзнанието й сякаш се бе отделило от тялото и блуждаеше самостоятелно. Сякаш се издигна от леглото към тавана и остави малката облечена в нощница фигурка сама.

Сега вече ясно различи нападателя, но отгоре. Като гледаше себе си от тавана, тя го видя да маха кърпичката от устата й и да размазва червило по спящата й безпомощна уста. Защо й червеше устните? Хареса й как изглежда; винаги се бе чудила как ще й стои червило. Какво ли щеше да направи след това? Отгоре Нора го видя да пали цигара от свещта на нощното шкафче, да поставя коляно върху проснатото й по гръб тяло и да гаси цигарата направо в голата й кожа там долу, само на сантиметри от най-интимните й части.

Тялото й трепна под коляното му, което я притискаше, за да не мърда. Видя се отгоре как потрепва. Сякаш я болеше. Но дали бе така? Като наблюдаваше отгоре, не усещаше нищо. А щом докато се гледаше, не я болеше, тогава значи нямаше болка, нямаше кой да я изпитва, нали така?