Нора Робъртс
Червена лилия (9)

Осма глава

В оранжерията за разсаждане Хейли наблюдаваше как Роз поставя резник от люляк в кофичка с пръст.

— Наистина ли нямаш нищо против да гледаш Лили?

— Защо да имам? С Мич ще я глезим цяла вечер, докато те няма да ни пречиш.

— Тя обича да бъде с вас. Роз, чувствам се толкова странно заради всичко.

— Не разбирам какво странно има да излезеш на среща с Харпър. Той е хубав, чаровен млад мъж.

— Но е твоето момче.

— Да. — Роз се усмихна, докато слагаше друг резник в облагородена почва. — Късметлийка съм, а? Имам още двама хубави сина и не бих се изненадала, ако някой от тях има среща тази вечер.

— С Харпър е различно. Той ти е първородният, както и твой партньор в бизнеса, а аз работя за вас.

— Вече говорихме за това, Хейли!

— Зная. — Този тон на раздразнение й бе добре познат. — Ала все пак не ми е толкова лесно да го приема.

— Ще можеш, ако се отпуснеш и просто се забавляваш. — Роз вдигна поглед, преди да забие поредния резник в пръстта. — Не е зле да подремнеш, преди да излезете. Тези тъмни кръгове под очите ти ме безпокоят.

— Не спах добре.

— Нищо чудно, след вчерашния ден…

Музиката, която се разнасяше в оранжерията днес, бе виртуозна пиеса за пиано с романтично звучене. Но Хейли бе по-добра в разпознаването на растения, отколкото на класически композитори.

— Отново ме споходиха странни сънища, поне ми се сториха такива. Не запомних никой от тях ясно. Роз, страхуваш ли се?

— Загрижена съм. Ето, ти сложи следващия резник. — Роз се отдръпна и й отстъпи мястото си. — И съм ядосана. Никой, освен мен, няма право да удря момчето ми. Ще го кажа на Амелия при първа възможност, без колебание! Така е добре — кимна тя, докато Хейли поставяше резника. — Тези храсти се нуждаят от суха почва, за да пуснат корени, иначе загниват.

— Може би е взела сърпа и въжето от гаража за файтони. Искам да кажа — приживе. Вероятно се е опитала да ги използва, но някой й е попречил.

— Има много възможни версии, Хейли. Беатрис не споменава за Амелия в никой от дневниците си, така че никога не ще узнаем всичко.

— Ако не разкрием истината, няма да се избавим от призрака. Роз, има експерти по паранормални явления, които прогонват зли духове от жилища. — Хейли вдигна глава, но като зърна лицето й, се намръщи. — Не разбирам какво те кара да се усмихваш! Не е толкова странна идея.

— Току-що си представих как банда откачалки тичат из дома ми, въоръжени с кофи, метли и лазерни пистолети като онзи на Бил Мъри в „Ловци на духове“.

— Протонови лъчи… нямам представа откъде го зная. Честно казано, Роз, има сериозни проучвания с доказани резултати. Може би се нуждаем от външна помощ.

— Ако се стигне дотам, ще решим какво да правим.

— Вече прегледах няколко сайта в интернет.

— Хейли!

— Зная, зная. Не се ядосвай, направих го за всеки случай.

И двете се обърнаха, когато вратата се отвори. Мич влезе и нещо в изражението му накара Хейли да затаи дъх.

— Мисля, че я открих! Колко бързо можете да довършите тук и да дойдете?

— За около час — прецени Роз. — Но, за бога, Мичъл, не ни оставяй в неведение. Коя е била?

— Казвала се е Амелия Елън Конър, родена в Мемфис на 12 май 1868-а. В архивите няма смъртен акт.

— Как успя…

— Ще ви разкажа у дома. — Чаровно й се усмихна. — Събери войската си, Роз. Ще се видим там.

— О, за бога — промърмори тя, когато Мич излезе. — Типично за мъж, нали? Хейли, кажи на Харпър и Стела да приключат с работата си. Стела може да се обади на Лоугън, ако и той желае да присъства. Ще трябва да изпрати Руби на щанда и да й остави ключовете. Днешният ни работен ден свършва с два часа по-рано.

 

 

Амелия Елън Конър. Хейли затвори очи и мислено повтори името, докато стоеше във фоайето на Харпър Хаус. Не последва нищо — нито зловещи разкрития, нито нова поява на призрака или внезапно прозрение. Почувства се малко глупаво, защото се бе надявала да се случи нещо, ако се съсредоточи върху името, докато стои вътре в къщата.

Опита се да го изрече тихо, но резултатът бе същият. „Искаше самоличността й да бъде разкрита — помисли си Хейли. — Да бъде призната.“ Добре тогава.

— Амелия Елън Конър! — извика тя. — Признавам те за майка на Реджиналд Едуард Харпър.

Но отговор не последва. Само гласът й отекна в тишината, наситена с аромат на лимоново масло и летни рози.

Хейли реши да не споделя за несполучливия си експеримент и се отправи към библиотеката.

Роз вече бе там, а Мич чаткаше по клавишите на лаптопа си.

— Бърза да нахвърли някои неща, докато още ги помни — каза Роз с известно раздразнение. — Стела е в кухнята с Дейвид. Днес момчетата са при дядо си. Лоугън ще дойде след малко. Предполагам — и Харпър.

— Каза, че ще дойде. Трябвало да довърши нещо… — Хейли присви рамене.

— Седни. — Роз я покани с жест. — Явно доктор Карнеги е решил да ни държи в напрежение.

— Чай с лед и бисквити с лимонов крем — съобщи Дейвид, когато влезе с количката пред Стела. — Успя ли вече да изкопчиш нещо? — попита той и кимна към Мич.

— Не, но не е нужно да ме убеждаваш да опитам. Мич!

— Пет минути.

— Толкова обикновено име, нали? — Хейли сви рамене, когато срещна погледа на Роз. — Извинявай, просто мислех на глас. Името Амелия звучи мелодично и женствено, но Елън Конър — кратко и просто. Човек би очаквал и другите две имена да бъдат мелодични или дори екзотични. Освен това Амелия означава „усърдна“, проверих го.

— Не се и съмнявам — шеговито вметна Роз.

— Мисля, че Елън е версия на Елена, което ме подсеща за Хубавата Елена, така че може би се оказва по-женствено и екзотично, отколкото човек си мисли в първия момент. Но всичко това са маловажни подробности.

— Интересно разсъждаваш — каза Роз. — А, ето ги и последните двама от компанията ни.

— С Харпър се срещнахме пред вратата. — Лоугън се спря до Стела и я целуна. — Извинявай, че съм потен, идвам направо от обекта.

Грабна чашата чай с лед, която Дейвид му подаде, и я пресуши до капка.

— Е, какво има? — Харпър спря погледа си върху бисквитите, взе си три и се отпусна на един стол. — Вече знаем цялото й име. И какво следва от това?

— Голям успех е, че Мич се е добрал до името й, разполагайки само с оскъдни сведения — укорително рече Хейли.

— Не го отричам, но се питам какво ще правим сега.

— Първо, бих искала да узная как го е открил. Разкажи ни, Мичъл — нетърпеливо го подкани Роз.

Мич повдигна ръце от клавиатурата пред монитора, свали очилата си и забърса стъклата им в ризата си.

— Реджиналд Харпър е имал доста имоти — земя и къщи, тук, в Шелби Каунти, но и другаде — каза той. — Разбира се, някои от тях са били отдавани под наем. Но докато прелиствах старите архиви, попаднах на няколко, които са били обитавани известно време, но не са носели приходи.

— Може би е укривал доходи? — предположи Харпър.

— Възможно е. Или в тези жилища е настанявал любовниците си.

— Повече от една ли са били? — възкликна Лоугън и си наля още чай. — Не си е губил времето!

— В дневниците на Беатрис се говори за жени, следователно са били поне няколко. Освен това той е бил човек с ясни цели и щом е искал син на всяка цена, навярно е издържал повече любовници, докато е получил своето. Беатрис споменава още, че Амелия е била местна, така че се съсредоточих върху близките имоти.

— Едва ли би регистрирал държанките си като наемателки — отбеляза Роз.

— Права си. Порових се и в списъците от преброявания на населението. Много имена, много години, но изведнъж ми светна лампичката и сведох проучването си до онези, през които Реджиналд е поддържал имотите си в района, преди 1892 г. Отново имаше доста за отсяване, но се насочих към преброяването от 1890-а. — Мич плъзна поглед из стаята и се спря на количката. — Това бисквити ли са?

— За бога, Дейвид, подай му ги, преди да съм го убила. На какво попадна в списъците от 1890-а?

— Амелия Елън Конър, пребиваваща в една от къщите на Реджиналд Харпър в Мемфис. Имот, който не е донесъл приходи от втората половина на годината до март 1893-а. В неговите книжа се е водел необитаван през този период.

— Почти е сигурно, че е била тя — каза Стела. — Изглежда твърде добре изпипано, за да не е.

— Тя разбира от добре изпипани неща — подметна Лоугън. — До последната подробност.

— Ако не е нашата Амелия, значи е невероятно съвпадение. — Мич остави очилата си на масата. — Счетоводителят на Реджиналд е бил много старателен по отношение на документацията и е отразил значителни разходи за периода, в който имотът се е водел празен, а Амелия Конър е била записана на този адрес при преброяването. През февруари 1893-а са били направени доста по-големи разходи за преобзавеждане и подготовка за нови наематели. Къщата е била продадена през 1899-а.

— Значи знаем, че е живяла в Мемфис поне няколко месеца след раждането на бебето — отбеляза Хейли.

— И още нещо. — Мич отново сложи очилата си, за да прочете записките. — Амелия Елън Конър е родена през 1868-а в семейството на Томас Едуард Конър и Мери Катлийн Конър, по баща Бингам. Амелия е записала, че и двамата й родители са покойници, но това е било вярно само за баща й, починал през 1886-а. Майка й е била жива и вероятно здрава. Датата на смъртта й е едва през 1897-а. Работела е за семейство Лусърн като домашна прислужница, в имение край реката, наречено…

— Уилоус! — довърши Роз. — Знам тази къща, по-стара е от нашата. В момента е хубав частен хотел. Беше купена и реставрирана преди двайсетина години.

— Мери Конър е работела там — продължи Мич. — И въпреки че в списъците от преброяванията не се споменава за деца, има няколко важни документа, от които става ясно, че е имала дъщеря — Амелия Елън.

— Отрекла се е от нея, предполагам — каза Стела.

— Достатъчен е фактът, че дъщерята я е смятала за мъртва, а майката не е съобщавала за нея. Има още нещо интересно: липсват сведения Амелия да е родила дете. Няма и смъртен акт на нейно име.

— Понякога парите отварят врати, а друг път ги затръшват — изтъкна Хейли.

— Какво следва от всичко това? — попита Лоугън.

— Ще прегледам старите вестници още веднъж и ще потърся съобщение за смъртта й… жена с неустановена самоличност или нещо подобно. И отново ще дирим информация чрез наследниците на прислугата. Ще помоля сегашните собственици на Уилоус да ми позволят да надникна в документи или други книжа от онзи период.

— Ще ти помогна — предложи Роз. — Известните фамилии също отварят врати.

 

 

Натъжи я мисълта, че това бе първата й романтична среща от много време насам. „Все пак изглеждам доста добре“, каза си тя. Оскъдното червено горнище разкриваше ръцете и раменете й, които бяха добили приятен загар между заниманията с йога, тичането до детегледачката на Лили и работата в градината.

Срещу нея, на масата в оживения ресторант на Бийл стрийт, седеше привлекателен мъж. А тя не можеше да се отърси от натрапчивите мисли и да се наслади на мига.

— Да поговорим за това, което те мъчи — настоя Харпър, повдигна недокоснатата й чаша вино и й я подаде. — Ще се почувстваш по-добре, ако го споделиш, вместо упорито да го таиш в себе си.

— Не мога да престана да мисля за нея. Родила е син, а той просто й го е взел. Не е трудно за разбиране защо толкова ненавижда мъжете.

— Не ставай адвокатка на дявола. Тя се е продавала.

— Но, Харпър…

— Произхождала е от бедно семейство. Вместо да работи, е предпочела да бъде държанка. Неин избор, за който не мога да я съдя. Но е плащала със секс за къща с прислуга.

— И това ли му дава право да отнеме детето й?

— Не съм казал нищо подобно, за бога! Просто ти напомням, че не е била излъгана невинна девойка. Живяла е в онази къща като негова любовница повече от година, преди да забременее.

Хейли не бе съгласна изцяло с тезата му.

— Може би го е обичала…

— А може би е обичала охолния живот — поправи я Харпър.

— Не знаех, че си толкова циничен.

Той само се усмихна.

— А аз не знаех, че си такава романтичка. Най-вероятно истината е някъде по средата между цинизма и романтиката. Така че и двамата сме прави.

— Струва ми се, че така е по-честно — успокои се Хейли.

— Както и да е… Знаем, че тази жена е провалила живота си, вероятно още преди да я сполети тази трагедия. Това не означава, че я е заслужавала, но бих се обзаложил, че е била коравосърдечна. Човек трябва да е такъв, за да обяви майка си за мъртва, когато тя живее само на няколко километра от него, нали?

Хейли решително отпи глътка вино.

— Добре, стига сме говорили за нея.

— Съгласен съм.

— Трябва да направя само още нещо.

Харпър посегна към джоба си и досетливо й подаде своя телефон.

Тя се засмя и го взе.

— Знам, че малката се чувства добре с Роз и Мич, но просто искам да се уверя.

Хапнаха сом и бухти от царевично брашно и изпиха по две чаши вино. Удивително бе колко освободена се почувства, докато седяха тук, без да мислят за времето, и разговаряха за каквото им дойде наум.

— Бях забравила какво е да си безгрижен — въздъхна Хейли и спокойно се облегна на стола си. — Радвам се, че най-сетне ме покани да излезем.

— Най-сетне ли?

— Имаше предостатъчно време — изтъкна тя. — Тогава нямаше да се наложи аз да действам първа.

— Тази първа крачка ми хареса.

Харпър хвана ръката й.

— Беше една от най-смелите ми постъпки. — Леко замаяна, тя се наведе напред и го погледна право в очите. — Наистина ли мислеше за мен по този начин през цялото време?

— Положих доста усилия да престана. И успях, но за известно време.

— Защо положи тези усилия?

— Струваше ми се… нередно — не му хрумна по-подходяща дума — да си представям как прелъстявам гостенка в дома ни, особено бременна. Нали се сещаш, че веднъж ти помогнах да слезеш от колата, в деня на партито в твоя чест.

— О, да, спомням си. — Хейли не можа да прикрие усмивката си, въпреки че сложи свободната си ръка пред лицето си. — Държах се ужасно с теб. Чувствах се толкова изтощена от жегата, надебеляла и отчаяна.

— Напротив, изглеждаше поразително. Беше толкова жизнена — това бе първото ми впечатление за теб. Излъчваше някаква светлина и енергия… Разбира се, и сексапил, но се опитвах да не мисля за него. Но в онзи ден, когато ти помогнах да слезеш, неволно докоснах корема ти и усетих помръдването на бебето. Беше…

— Страшно ли?

— Не, бе вълнуващо. Да, и малко страшничко. А сетне те гледах, докато раждаше.

Хейли застина. Почувства как лицето й се изчерви.

— Господи, бях забравила. — Стисна очи. — О, не!

Той сграбчи ръцете й, повдигна ги към устните си и ги целуна.

— Невъзможно е да се опише. След като превъзмогнах първоначалния шок, бях просто поразен. Видях как дъщеричката ти се появи на бял свят. Оттогава съм влюбен в нея.

— Зная. — Срамът отшумя и очите й засияха. — Но никога не си ме питал за баща й.

— Не е моя работа.

— Ако стигнем по-далеч, ще бъде. Трябва поне да знаеш кой е той. Ще се поразходим ли сега?

— Разбира се.

 

 

Отдалечиха се от светлините и оживлението на Бийл стрийт, поемайки към реката. Там също бе пълно с туристи, които се шляеха из парка или съзерцаваха водата, но бе значително по-тихо. Така на Хейли й бе по-лесно мислено да се върне назад във времето и да го поведе със себе си в спомените си:

— Не бях влюбена в него. Държа да изтъкна това още в началото, защото някои биха казали: „Горкото момиче, завъртял му е главата, а после я е изоставил. Сърцето й е било разбито от някой мръсник“. При мен не беше така.

— И това е добре. Жалко ще е, ако бащата на Лили е мръсник.

Хейли поклати глава и въздъхна:

— Беше мило момче, студент в последен курс, с когото се запознах, докато работех в книжарницата в родния си град. Флиртувахме, няколко пъти излязохме заедно. Тогава баща ми почина. — Минаха по малък мост и продължиха покрай няколко двойки, седнали до каменни маси. — Бях толкова сломена, толкова тъжна…

Харпър обгърна раменете й.

— Мисля, че ако нещо се случи с майка ми, бих се чувствал, сякаш съм ослепял. Имам братята си, на чиято подкрепа разчитам, но не мога да си представя света без нея.

— Точно така е, сякаш загубваш способността си да виждаш. Не знаеш какво да правиш по-нататък, не знаеш какво да кажеш. Колкото и внимателни да са с теб, не преставаш да се луташ в мрак. Хората обичаха баща ми, просто не можеха да не го обичат. Подкрепяха ме съседи, роднини и приятели, моите и неговите колеги. Но той бе центърът на живота ми до такава степен, че се чувствах самотна, попаднала в бездна от скръб.

— Бях много по-малък, когато баща ми загина. Зная, че има етап, през който човек трябва да премине, докато повярва, че може да възстанови равновесието си и да продължи.

— Да, но когато този етап отмине и отново започнеш да чувстваш, болката е непоносима. Онова момче беше до мен тогава. Държеше се много мило, утешаваше ме… И едното доведе до другото. — Извърна глава и срещна погледа му. — Но не бяхме нищо повече от приятели. Не беше лекомислено увлечение, а…

— Утеха.

При този спомен сърцето й се изпълни с топлота.

— Да, той се върна в колежа, а аз продължих напред. Отначало не знаех, че съм бременна. Не забелязвах признаците. А когато разбрах…

— Беше изплашена ли?

Хейли поклати глава.

— Бях ядосана. Побеснях. Защо, по дяволите, се бе случило точно на мен? Нима нямах достатъчно проблеми? Не спях с този и онзи, не бях безотговорна. Какво бе това, шега ли? Господи, Харпър, не треперех от страх, а от ярост. В един момент изпаднах в паника, но бързо се отърсих от нея и отново ме завладя гневът.

— Било е голямо изпитание, Хейли. Била си сама.

— Не ме изкарвай светица. Беше просто нежелана бременност. Не исках бебе. Трябваше да работя, да изживея скръбта си и да имам малко спокойствие, по дяволите!

Вървяха към реката и тя говореше тихо, взирайки се във водата.

— Реших да направя аборт, но трябваше да намеря начин да се освободя от работа и да събера пари.

— Но не си го направила.

— Снабдих се с литература и намерих клиника, но започнах да мисля, че може би е по-добре да дам детето за осиновяване. Регистрирах се в агенция. Има толкова много бездетни двойки, които биха дали всичко за едно бебе. Може би щях да ощастливя някого.

Той прокара ръка по косите й и тихо каза:

— Но не си направила и това.

— Набавих си литература и по този въпрос. Започнах да се ровя. През цялото време не можех да си намеря място и проклинах Бога. Питах се защо онзи негодник — бащата, не идва отново в книжарницата и не ми се обажда. Когато бях малко по-спокойна, се двоумях дали да не му кажа, дали не е редно да узнае. Не бях забременяла сама, така че би трябвало и той да поеме своята част от отговорността. Но най-сетне приех реалността. Щях да имам бебе, а когато то се появи, вече нямаше да съм сама. Беше егоистично от моя страна, но тогава за първи път осъзнах, че клоня към решението да задържа детето. За себе си. — Въздъхна дълбоко и се обърна с лице към него. — Реших да стана майка, защото бях самотна. Това наклони везните.

Той остана за миг мълчалив, после попита:

— А студентът?

— Отидох да се срещна с него. Открих го в колежа и бях готова да кажа: „Виж каква я забъркахме и ето какво решение взех“.

Лек порив на вятъра развя косите й. Хейли се наслади на топлия влажен въздух, който обливаше лицето й.

— Зарадва се да ме види, но изглеждаше малко смутен. Предположих, че е, защото не ми се бе обаждал. Но се оказа, че е открил жената на живота си — голямата, изпепеляваща любов! — Прочувствено размаха ръце. — Беше толкова щастлив и въодушевен, че докато говореше за нея, сияеше.

— И ти не му каза, че си бременна?

— Не. Какво трябваше да сторя? Да кажа: „Добре, радвам се, че си намерил своята половинка, но как би приел факта, че си ме зарязал бременна? Жалко за теб, но провали живота си, защото ме подкрепи, когато се нуждаех от приятел“. Освен това не исках да бъда с него, не исках да се женим, така че какъв смисъл имаше?

— Значи той не знае за Лили?

— Още едно егоистично решение, може би оправдано от мисълта, че така е най-добре за него. Борех се със себе си по-късно, когато бременността напредна, започна да ми личи и вече усещах бебето. Но не се разколебах.

Хейли замълча за миг. Оказа се по-трудно да довърши разказа си, отколкото бе очаквала. Но продължи да говори, защото той я слушаше внимателно.

— Наясно съм, че той има право да знае. Но отново бих постъпила така. Чух, че през април се е оженил за онова момиче и са се установили във Вирджиния, където живеят родителите му. Вярвам, че каквито и да са били подбудите ми, решението, което взех, е най-доброто за всички ни. Може би той щеше да обикне Лили, а може би щеше да гледа на нея като на своята най-голяма грешка. През първите няколко месеца и за мен беше така, сега се срамувам от това. Започнах да я обичам истински едва когато влязох в петия месец. Тогава сякаш светът се разтвори пред мен и тя го изпълни… Тогава разбрах, че трябва да напусна родния си град. Да дам и на двете ни шанс за ново начало, в друг щат.

— Било е смело и правилно.

Простичкият му отговор я изуми. Нямаше нищо общо с нещата, които се бе подготвила да чуе.

— Не, беше лудост — въздъхна Хейли.

— Смело — повтори той, съзнателно спирайки до дребни жълти лилии. — И правилно.

— Е, така се и оказа. Щях да я кръстя Елиза. Това беше името, което бях избрала за момиченце. Но ти донесе онези червени лилии. Бяха толкова красиви и толкова ярки, че когато тя се роди, си помислих: „Прелестна е като тях. Трябва да бъде Лили“. — Въздъхна дълбоко. — Това е цялата история, от игла до конец.

Харпър се наведе и нежно я целуна по устните.

— Можеш да продължиш с историята си.

— Нима искаш да кажеш, че не си отегчен от моята сапунена сага и би слушал още?

— Никога не си ме отегчавала. — Харпър преплете пръсти с нейните.

— Да не бързаме да се връщаме в къщата. При Амелия — прошепна Хейли.

— Ще се забавим още малко. Но проблемът е, че живеем и работим там. Не можем да се отървем от нея.

 

 

„Определено е така“, помисли си Хейли, когато влезе в спалнята си. Всички чекмеджета на тоалетката й стърчаха отворени. Дрехите й от гардероба бяха струпани върху леглото. Приближи се, повдигна една риза и чифт дънки и се успокои, че поне са здрави.

По-важно бе, че в стаята на Лили всичко бе непокътнато. Обзета от любопитство, надникна в банята. Тоалетните й принадлежности бяха струпани на купчина върху плота.

— Това ли е начинът ти да ми напомниш, че мястото ми не е тук? — извика Хейли. — Че всеки момент мога да бъда принудена да стегна багажа си и да си тръгна? Може и да си права. Но ако това стане, ще се справя с положението. Единственото, което можеш да ми причиниш, е час досадно шетане преди лягане.

Започна да прибира кремовете и парфюмите, червилата и спиралите си. Повечето бяха евтини, имаше само няколко маркови. Искаше й се да може да си позволи и по-добри, просто за да се поглези.

„Същото се отнася и за дрехите“, призна си тя, когато влезе в спалнята да се заеме с тях. Какво лошо имаше да помечтае да може да си купува качествени материи и известни марки?

Не страдаше от мания да изглежда шик, но все пак би било чудесно да носи разкошни рокли вместо скромни тоалети, купени с намаление. Коприна и кашмир — допирът им до кожата й би бил толкова приятен.

Роз имаше гардероб, пълен със страхотни дрехи, а през повечето време носеше стари ризи. Какъв бе смисълът човек да притежава толкова много, а да не държи на тях? Да ги оставя да висят на закачалки, когато някой друг би могъл да ги използва, при това по-добре? Някоя по-млада жена, която знае как да живее. Която е положила усилия, за да ги заслужи, а не ги е получила наготово.

А всички онези бижута, които стояха забравени в сейфа? Те биха изглеждали толкова добре на шията й! Бляскави…

Просто щеше да си вземе това-онова. Кой би забелязал липсата?

Всичко, което искаше, бе пред очите й. Така че защо да не…

Хейли захвърли ризата, която бе задържала пред гърдите си, сякаш беше красива рокля. Олюля се пред огледалото… Как бе възможно да й хрумват подобни мисли!

„Не са мои“, реши тя и се втренчи в отражението си.

— Това не съм аз — извика Хейли. — Нямам нужда от това, от което ти си имала. Не искам нещата, които ти си искала. Можеш да проникваш в съзнанието ми, но не и да ме накараш да извърша нещо подобно!

Стовари останалите дрехи на едно кресло и си легна, без да се преоблече. Спа на запалена лампа.