Нора Робъртс
Червена лилия (15)

Четиринадесета глава

Спокойният ритъм, който следваше животът им, започна да навява на Харпър лоши предчувствия. Бяха започнали да се хранят заедно всяка вечер. Сядаха в кухнята — Лили, настанена на високото си столче, което бе донесъл от голямата къща, а той и Хейли — на масата. Хапваха и разговаряха така непринудено, че понякога той изпитваше тревога.

Все по-близо бяха до твърда земя, като кораб, тласкан към брега от лек вятър. Не бе сигурен дали ще я достигнат здрави и читави или осакатени.

А нима не долавяше и у Хейли известно безпокойство зад маската на непринуденост? Или може би й приписваше собствените си опасения?

Всичко му се струваше толкова нормално: да се хранят заедно в края на деня, да разговарят за работата или за най-новите лудории на Лили. Все пак през спокойствието се прокрадваше някакво натрапчиво чувство: докога и двамата щяха да се задоволяват да живеят за мига?

— Имам една идея — заговори той. — Ако утре не сме твърде заети, мога да ти покажа как се прави хибридизация.

— Вече имам известни познания. Роз ми го показа с кученца.

— Мислех си за лилии. Подходящ вид са и ще опитаме. Може би е най-добре да пробваме с мини лилия в розово или нещо подобно. Ще я наречем на Лили.

Лицето й засия.

— Наистина ли? Да създадем нов сорт лилия специално за нея? О, Харпър, би било чудесно!

— Представям си я в наситенорозово, с лек червеникав оттенък на венчелистчетата. Червеното е твоят цвят, така че може да носи името „Дъщерята на Хейли“. Това ми хрумна.

— Ще ме разплачеш.

— Е, прекарай известно време в ръчно опрашване и наистина ще се разплачеш — пошегува се той. — Не е работа, която бързо носи удовлетворение.

— Много искам да опитам.

— Тогава ще се заемем с това. Какво ще кажеш, малката? — попита той Лили. — Искаш ли да имаш свое цвете?

Детето взе зърно фасул с тънките си пръстчета и внимателно го пусна на пода.

— Определено обича цветята повече, отколкото зеленчуците. Това е знак, че е приключила с вечерята. — Хейли стана. — Ще я изкъпя.

— Аз ще свърша тази работа.

Тя се засмя и откачи таблата за хранене от столчето.

— Къпал ли си дете някога?

— Не, но мен са ме къпали. Просто напълваш ваната, пускаш го вътре и му даваш сапуна. После го изваждаш и подсушаваш, след като си изпил още една бира. Шегувам се — каза Харпър, когато Хейли ококори очи. После разкопча каишките на Лили и я повдигна от столчето. — Мама ме смята за кръгъл идиот относно къпането. Да й покажем!

— Добре, но…

— Хейли, защо не се отделяш от нея дори за секунда? Непрекъснато я държиш под око. Топла вода, но не гореща, дрън-дрън — продължи да си мърмори той, докато се отдалечаваше.

Лили весело помаха за довиждане над рамото му.

Хейли надникна в банята три пъти, но се постара да остане незабелязана.

Когато приключи с разтребването на кухнята, Лили вече тичаше, зачервена и напудрена, само по памперса си. „Някои мъже се държат толкова естествено с деца“, помисли си тя. Очевидно Харпър бе един от тях.

— Каква е следващата точка от дневния ред?

— Обикновено я оставям да си поиграе още час, докато се умори. После прочитаме приказка или част от някоя книга, ако стои мирна достатъчно дълго. Харпър, не искаш ли да се отървеш от нас?

— Не, надявам се да останете. Ще сглобя сгъваемото креватче в стаята за гости, та ако се събуди, да я чуем. А ти можеш да се настаниш при мен. — Хвана ръцете й и ги доближи до устните си. — Искам да бъдем заедно тази нощ.

— Харпър… — Хейли се отдръпна, забърза след Лили и се спря в хола, когато малката се втурна към купчина пластмасови камиончета и колички. — Откъде се взеха тези неща?

— Бяха мои. Човек запазва някои от играчките си.

Представи си го като малко момче, играещо с камиончета. Сигурно е издавал звуци, подобни на бръмчене, както правеше нейното дете сега.

— Харпър, толкова ми е трудно…

— Кое е трудно?

— Да не загубя ума си от любов към теб.

Той замълча за миг, а после я накара да се обърне с лице към него.

— И какво, ако това стане?

— Ето кое не зная. Разбираш ли? — Гласът й затрепери и тя преглътна, за да го овладее. — Твърде сложно е. Връзката ни започна едва преди няколко седмици, а оттогава се случиха толкова много неща. Не зная какво искаш, какво търсиш…

— И аз все още не съм наясно.

— За теб така е добре, Харпър. Но ако те обикна още по-силно? Какво ще стане, ако твоето желание е да прекараш шест месеца в Белиз и да се печеш по плажовете? Трябва да мисля за Лили. Не мога…

— Хейли, ако исках да се шляя по плажовете, предполагам, че досега щеше да го разбереш.

— Знаеш за какво говоря.

— Добре, ами ако аз се влюбя до полуда в теб, а ти решиш да се върнеш в Литъл Рок с Лили и да откриеш свой градинарски център?

— Не мога…

Харпър вдигна ръка.

— Разбира се, че можеш. Това е риск, който всички хора поемат, когато се обвързват. Влюбваш се, ала желанията на другия не съвпадат с твоите.

— Значи смяташ, че трябва да бъдем разумни? Да действаме стъпка по стъпка.

— Бихме могли.

— А ако аз не искам да бъда разумна? — раздразни се тя. — Ако в този момент ти кажа, че съм влюбена в теб? Какво ще направиш?

— Не съм сигурен, щом си толкова ядосана.

— Разбира се, че съм гневна! — Хейли тръсна ръце. — Влюбена съм в теб! А ти искаш да бъдем разумни, да не бързаме… Позицията ти никак не ми допада.

Харпър се смяташе за бавно загряващ мъж с избухлив нрав, който през повечето време успява да владее. Запита се какво го привлича така силно в жена, чиито настроения се менят всяка минута.

Това навярно бе доказателство, че в любовта няма никаква логика.

— Вместо да нареждаш като латерна, трябваше да ме изслушаш. Казах, че бихме могли да сме разумни. Да действаме стъпка по стъпка. Но тъй като аз също съм лудо влюбен в теб, не намирам това за страхотна идея.

— Първо говориш романтично като във филмите, после правиш нещо толкова мило — като да изкъпеш момиченцето ми… И искаш да бъда разумна? Какво очакваш от мен, когато… — Тя затаи дъх, после въздъхна дълбоко, докато той се взираше в нея с неустоимата си усмивка. — Всъщност какво ми каза?

— Че аз също съм лудо влюбен в теб.

— О. — Хейли приклекна, когато Лили й донесе едно от камиончетата. — Много е хубаво, скъпа. Тичай да го догониш. — Побутна играчката към другия край на стаята и отново се изправи. — Нали не го казваш, защото съм ти сърдита?

— Обикновено моята тактика не е да се обяснявам в любов на жена, когато ми е сърдита. Всъщност досега не съм го казвал на никоя, защото това означава много за мен. Или би трябвало да означава. Ти си първата.

— И не е, защото си толкова привързан към Лили?

Харпър вдигна поглед нагоре и простена:

— За бога!

— Развалям всичко. — Хейли закърши ръце. — Не знам какво говоря. Замаяна съм. Караш ме да се чувствам толкова щастлива, че не съм на себе си. А бях толкова изплашена. — Със смях тя се втурна към него и го прегърна. — Толкова се страхувах, че ще се влюбя в теб, а ти ще гледаш на мен само като на приятелка, както на жената, която дойде в градинарския център. Ако между нас не се получи, няма да останем приятели, Харпър. — Отдръпна се назад, после жадно впи устни в неговите. — Ще те намразя завинаги.

— Не се и съмнявам.

Тя отново въздъхна дълбоко и докосна с устни лицето му.

— Какво ще правим по-нататък?

— Тъй като ми е за първи път, искам да се порадвам на изживяването. Доста е вълнуващо. А що се отнася до тази вечер, предлагам да си поиграем с Лили. Да я изтощим и когато я сложиш в леглото, аз да те отнеса до своето.

— Планът ми харесва.

Когато Лили заспа, Харпър вече бе пуснал музика. Хейли знаеше, че не може да живее без нея. Въпреки че едва се свечеряваше, в стаята му горяха свещи. Бе сложил и цветя — нещо, за което малцина мъже биха се сетили.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да, лесно заспива, но невинаги остава спокойна през цялата нощ.

— Тогава да се възползваме от тишината. — Плъзна длани надолу по ръцете й и нагоре по извивките на тялото й. — Обичам да се любя с теб, да те докосвам. Да те гледам, докато те докосвам. Да усещам как тялото ти се движи заедно с моето.

— Може би помежду ни има само страст.

Той проследи брадичката й с устни.

— Това ли изпитваш ти?

— Не. — Хейли застана с лице към него и устните им се срещнаха. — Не само…

— Мислех за теб — за лицето ти, за гласа ти… Ето ни сега заедно.

Тя обгърна врата му, докато я спускаше към леглото. Ръцете му се плъзнаха по талията й и обхванаха гърдите й.

— Ти си съвършена…

Той обходи шията й с устни и леко захапа зърното й през блузата, докато тялото й затрепери под неговото. Придърпа блузата надолу и достигна голата й плът.

„Това е нещо по-силно от възбуда“, помисли си тя, когато инстинктивно се изви към него. Чувството на щастие се промъкваше сред вълнението и се издигаше към повърхността като мехурчета на шампанско. Той я обичаше. Харпър с търпеливите ръце и избухливия нрав бе влюбен в нея.

Каквото и да се случеше, беше обичана. Любовта, която я изпълваше, толкова силна и обсебваща, бе споделена. Нямаше по-ценен дар.

Чувстваше нужда да му разкрие чувствата си и го стори с горещите си целувки.

Обгърна го с тях и накара сърцето му да засияе. Това бе любовта. Никога по-рано не бе идвала при него. Този шеметен прилив на емоции, които завладяваха сърцето и душата, тялото и ума. Беше ги събудила жената, чието тяло тръпнеше, слято с неговото.

Опияняваше се от уханието на кожата й, докато отвън небето добиваше нощния си цвят, а клоните на ябълковото дърво нежно шумоляха зад прозорците.

Топлият въздух в стаята трептеше от въздишките и стоновете им. Усети как тя се надигна, потръпна и се отпусна, прошепвайки името му. Кожата й тръпнеше при допира му, а неговата гореше, докато ръцете й се плъзгаха по нея.

Можеше да потъне в устните й… Насладата нахлуваше в съзнанието му като проблясваща мъгла.

Когато тя се издигна над него, видя лицето й на светлината на свещите. Сиянието на гладката й кожа, тъмните й коси, нежните сини очи, замъглени от страст…

Устните й отвръщаха нежно на ласките му дори когато целувката стана по-дълбока. С тихо стенание го прие в себе си. Той затвори очи и се понесе по вълните на щастието, докато краката й обгръщаха тялото му.

— Това искаш — прошепна тя. — Това искате всички.

Промяната бе внезапна. Думите й го пронизаха като ледена стрела. Погледна я и всичко в него застина.

— Не! — изохка той.

— Да прониквате, да потъвате…

— Престани!

Хейли все още се поклащаше над него. Разкъсван между възбудата и ужаса, Харпър сграбчи ханша й и я накара да спре да се движи.

— Говори й каквото искаш — любовни обяснения, обещания, лъжи! Готов си да изречеш всичко, докато лежиш между краката й.

Бедрата й го притискаха все по-силно, като затягаща се примка. Беше тялото на Хейли, но той знаеше, че в него не е тя. В гърдите му се надигна отвращение.

— Престани!

Тя повдигна ръка и онази, която бе в нея, сластно се засмя:

— Искаш ли да узнаеш какво е истинска наслада? Ще ли ти се да те яздя като пони, докато се…

Отблъсна я, но тя продължи да се смее, изтегната гола на примигващата светлина.

— Амелия, остави я на мира! Нямаш никакви права над нея — кресна Харпър.

— Нито пък ти. Над никоя от нас. Тя и аз сме едно.

— Не, не сте! Тя не търси лесния начин. Тя е сърдечна, силна и честна.

— И аз можех да бъда. — В очите й се изписа съжаление, което прерасна в мъка, в копнеж. — Мога да бъда. Аз знам по-добре от нея какво мога да постигна с това тяло.

Притисна се към него и започна да шепне възбуждащи предложения в ухото му.

Завладян от надигащата се паника, Харпър я разтърси.

— Хейли, по дяволите, Хейли! Ти си по-силна от нея, не й позволявай това. — Въпреки че все още го гледаше с чужди очи и устните й бяха леденостудени, той нежно я целуна. — Обичам те, Хейли, обичам те. Върни се при мен.

Улови мига, когато това стана, и силно притисна разтрепераното й тяло.

— Харпър?

— Шшт, спокойно.

— Тя беше… О, господи! Не бях аз, не исках да изрека тези неща…

„Този път утехата не е достатъчна“, помисли си той.

— Искам само теб. — Устните му се плъзнаха по лицето й и ръцете му отново започнаха да я докосват с топлота. — Да бъдем само ти и аз. Няма да й позволим да развали това. Погледни ме.

Сграбчи китките й и се надигна към нея.

— Погледни ме — повтори той. — Остани с мен!

Студът изчезна и отново стана горещо. Радостта прогони ужаса. Останаха заедно. Слети.

 

 

Хейли все още не можеше да проговори, когато той вече лежеше, отпуснал глава на корема й. Навън шумоленето на листата бе стихнало и се чуваха само щурците. Тя усещаше огън, който я изгаряше отвътре, и не долавяше границата между изумлението и страха, между страха и срама.

Харпър леко докосна кожата й с устни и се надигна.

— Ще донеса вода и ще нагледам Лили.

Искаше й се да го засипе с порой от думи. Отчаяни молби да не я оставя сама нито за миг. Но това беше глупаво и недопустимо. Не би понесла да бъде държана под око във всяка минута. Още по-непоносима бе мисълта той да се почувства задължен да бди над нея, очаквайки Амелия отново да използва тялото й.

Изправи гръб, притисна колене към гърдите си и опря чело на тях.

Остана така, докато той се върна и седна до нея на ръба на леглото.

— Харпър, не зная какво да кажа…

— Ти нямаш вина. А и успя да я прогониш или да й надделееш — не проумявам как го направи.

— Как можеш да ме докосваш след всичко това?

— Нима мислиш, че бих я признал за победителка?

Доловила едва сдържания гняв в гласа му, тя вдигна глава.

— Ти беше в мен, когато… Тръпки ме побиват.

Харпър й подаде чаша вода.

— Беше разтърсващо и за двама ни — тежко въздъхна той. — И нещо като кръвосмешение за мен. Господи, никой не е стигал до такава близост с прапрабаба си.

— Тя не гледаше на теб по този начин. Но не знам дали това е утеха. — Потискайки нова хладна тръпка, Хейли му върна чашата. — Като че ли виждаше Реджиналд. Беше… бях толкова възбудена, а изведнъж тази безумна ярост. В нея имаше нещо вълнуващо. Нещо мрачно. После всичко се сля в едно. Тя и аз, ти и той. Беше неудържимо. Когато каза, че ме обичаш, се вкопчих в думите ти като в спасителна сламка.

— Опита се да ни използва, ала не й позволихме. — Харпър остави чашата и легна до Хейли, за да я прегърне. — Всичко ще се оправи.

Но дори докато лежеше, притисната в закрилническата му прегръдка, тя не можа напълно да повярва в това.

 

 

Харпър смяташе, че Мич трябва да знае за всеки инцидент, свързан с Амелия. Дори ако се бе случил с Хейли в леглото.

Беше му неловко, но поне щеше да бъде разговор между мъже на четири очи. Информацията трябваше да стигне и до майка му, но предпочиташе да я предаде чрез съпруга й.

— Колко време продължи? — попита Мич.

— Може би около две минути. Макар че ми се стори по-дълго предвид обстоятелствата.

— Не е била агресивна, така ли?

— Не, но нали разбираш… — Харпър замълча за миг и насочи вниманието си към работната маса в библиотеката. — Не всяко сексуално посегателство е свързано с насилие, но все пак… Както и да е, за мен беше като изнасилване, издевателство… „Докато си в тялото ми, имам власт над теб.“

— Връзва се с психологическия й профил, който изградихме досега. За нея е непонятно, че докато вие с Хейли правите секс, движещата сила не е плътската наслада. Сигурно адски ви е разтърсила.

Харпър кимна. Все още усещаше горчив привкус от преживяното.

— Какво още трябва да разберем, за да сложим край?

— Иска ми се да можех да ти отговоря. Стигнахме до името й и трагедията, която е преживяла. Знаем, че ти си неин потомък, че бебето й е било отнето, и предполагаме, че е станало без съгласието й. Или след като го е дала, е размислила. Знаем, че е дошла в Харпър Хаус, и трябва да повярваме, че тук е намерила смъртта си. Може би е нужно да открием и как, но няма гаранции.

Харпър никога не бе разчитал на гаранции нито в живота, нито в работата си. Бе загубил баща си на седемгодишна възраст, което бе разсеяло илюзиите му за сигурността на традиционното семейство. Работата му бе низ от експерименти, преценени рискове, усвояване на умения и чист късмет. Никое от тези неща не гарантираше успех.

Той смяташе провала в най-лошия случай за отлагане, а в най-добрия — за поредна стъпка по пътя.

Но нещата бяха доста различни, когато ставаше дума за жената, която обичаше, за нейната съдба…

Спомни си това, когато я завари да полива разсад.

Бе облечена с къси памучни панталони и горнище, които бяха като лятна униформа в градинарския център. Беше обула тънки платнени чехли, все още сухи, а лицето й се криеше под козирката на рекламна шапка.

Стори му се доста тъжна и замислена. Оказа се прав: при небрежния му поздрав тя едва не подскочи от земята.

— Изплаши ме, за бога!

— Така ти се пада, щом поемаш странични задачи в работно време. Като заговорихме за това, ще се заловя с хибридите. Малко помощ не би ми била излишна.

— Все още ли искаш да го направиш?

— Защо не?

— Предположих, че ще размислиш и ще предпочетеш да стоиш далеч от мен за известно време.

Той бавно се приближи и я целуна.

— Уверявам те, че грешиш.

— Очевидно е така. За мой късмет.

— Ела, когато приключиш тук. Вече казах на Стела, че ще те отмъкна за малко.

Харпър прекара времето в подготовка за работата: подреди инструментите и избра подходящи растения; записа вида, името и характеристиките на желаното ново цвете във файловете си в компютъра.

Трябваше да забрави за слушалките, защото нямаше да работи сам, и смени Бетховен с Лорийна Маккенит. Предполагаше, че растенията ще се чувстват добре, а за самия него щеше да е доста по-приятно.

Когато Хейли влезе, тъкмо бе посегнал да извади кутийка кока-кола. Взе две.

— Много е вълнуващо.

Подаде й напитката.

— Първо ми кажи какво знаеш за хибридите.

— Това е като да си имаш мама и татко, двама родители. Две различни растения от една и съща или различни… групи. Как се наричаха?

— Семейства.

— Да. И така, избираш онези с най-устойчиви характеристики и ги кръстосваш чрез ръчно опрашване. Прашец от едното, пренесен върху другото… нещо като секс.

— Не е зле. Ще използваме прашец от тази нискостеблена лилия. А тази разновидност ще бъде растението за опрашване. Сложил съм предпазно покривало, за да няма намеса от насекоми, а сега ще отстраним тичинките, преди да се самоопраши. Засадих тези лилии през миналата зима, за да се развият.

— Обмислял си тази идея от доста време.

— Горе-долу откакто се роди Лили. Както и да е, първо ще поработим върху растението, от което ще вземем прашец. Знаеш ли как?

— Гледала съм как го прави Роз.

— Този път ти ще опиташ. Вече отрязах това малко над разклонението, виждаш ли? Стояло е натопено във вода и вече е напълно разтворено. Виждаш ли как са цепнати прашниковите торбички? Прашецът е готов.

— Значи си се погрижил за прелюдията.

— Това е една от малкото ми дарби.

Давайки си вид на безкрайно впечатлена, тя премигна кокетно.

— Ти си на ход — рече той.

— Господи, трябва да отскубна венчелистчетата, нали?

— С бързо и леко усукване, докато прашниковите торбички останат голи.

— Така ли?

— Точно така — каза Харпър, следейки с поглед всяко нейно движение. — Само внимавай да не нараниш прашниците. Да, добра работа, сръчни ръце.

— Нервна съм. Не искам да проваля всичко. — Бързите й безпогрешни пръсти откъсваха венчелистчетата едно по едно.

— Ще се справиш, а и да не успееш, ще вземем друго.

— Добре ли е така?

— Как ти изглежда?

Хейли прехапа устни.

— Малките прашникови торбички са съвсем оголени.

— Следваща стъпка. — Той взе чиста четчица от камилски косми. — Трябва да събереш прашеца. Използвай тази, прокарай я по прашниците. Ще сложим прашеца в суха кутийка за съхранение. Виждаш ли, като пух е. Това означава, че е узрял. Ще поставя етикет.

— Забавно е. Човек не би повярвал, че в гимназията бях кръгла нула по ботаника.

— Просто си имала нужда от по-добър партньор в лабораторията. На мен винаги ми се падаха страхотни. Сега ще подготвим растението майка. Виждаш ли това? — Повдигна лилията, която бе избрал. — Не трябва да бъде напълно разцъфнала. Търсим добре развити, но с не съвсем зрели прашници, преди да е настъпило самоопрашване. Откъсваме венчелистчетата и прашниците.

— Разсъбличаме я до голо.

— Така да се каже. Да няма никакви остатъци, защото ще се развият гъбички и наистина ще се провалим. Нужни са ни съвършено открити тичинки.

— Ти ще свършиш тази част. Нали сме екип?

— Добре. — Харпър откъсна венчелистчетата, взе пинсети и умело отстрани прашниковите торбички. — Сега ще чака прашеца до утре. Това ще даде време на тичинките й да станат лепкави — обясни той. — Тогава ще пренесем зрелия прашец върху тях. Можеш да използваш четчица, но аз предпочитам да го правя с пръсти. Ето така.

Отдръпна се назад.

— Това ли е?

— Това е първото. Сега да повторим със следващото. Имам десетина лилии за опрашване. Мисля, че за тази ще е достатъчен прашецът от две торбички. Да видим какво ще се получи.

Редуваха се да изпълняват стъпките. „Спокоен партньорски ритъм“, помисли си Хейли. Чувстваше се доволна.

— Как избра растенията, с които да работим?

— Наблюдавах всичките известно време, следях особеностите на растежа, измененията на формата и цвета.

— Още от раждането на Лили?

— Да, почти.

— Харпър, говорех сериозно, когато казах, че ако нещата между нас не потръгнат, ще те намразя за цял живот. Е, сега не се отмятам, но съм готова да преглътна почти всичко, защото зная, че я обичаш.

— Луд съм по нея, не мога да го отрека. Утре ще ги опрашим, ще поставим етикети, ще ги опишем и ще ги наглеждаме. Може би след около седмица плодниците ще се издуят, ако опитът ни е сполучлив.

— Плодници, яйчници — това ми навява спомени.

Харпър се усмихна и продължи да работи.

— Още две седмици и ще се образува семенник, но ще е нужен поне месец, докато семето узрее. Ще проличи, когато върхът започне да се разтваря.

— Да, и при мен пролича след толкова време.

— Престани, никак не е смешно. — Той седна пред компютъра си и дългите му пръсти запрепускаха по клавишите, въвеждайки информацията. — Тогава ще съберем семената, ще ги изсушим и ще ги засеем през късната есен. Предпочитам да изчаквам, за да не покълнат преди пролетта.

— Навън ли ще ги засеем?

— Не, тук вътре. Мама ще подготви малки кутийки с пръст и ще ги поставим в тях. Когато пораснат достатъчно, ще ги засадим в лехите. Ще разцъфтят след година и едва тогава ще видим какво се е получило.

— За щастие не знам какво е двегодишна бременност.

— Да, при жените трае само някакви си девет месеца. Отминават като миг.

— Говориш така, защото не си го преживял.

— Харесва ми начинът, по който го е измислила природата. Е, въведохме ги в регистъра и ако всичко върви по вода, накрая ще видим нови цветя, някои от които ще притежават характеристиките на всеки родител. — Харпър погледна резултата от работата и кимна. — Ще постигнем това, което искаме. Ако не съвсем точно, то поне нещо достатъчно близко, за да се получи при следващото поколение. Или като сменим единия от родителите.

— С други думи, би могло да отнеме години.

— Тази работа не е за аматьори.

— Харесва ми. Радвам се, че не е нещо, което носи бърз резултат. Човек живее в очакване. Може би няма да стане точно това, което е замислил, а нещо друго — не непременно по-добро, но все пак прекрасно. Е, чувствам се чудесно! — Хейли се отдръпна от работната маса. — Денят ми започна толкова зле. Не преставах да мисля за случилото се снощи, все се връщах към него и бях ужасно потисната.

— Ала ти нямаш никаква вина!

— Зная го… Но нещо дълбоко в мен ме караше да се питам дали отново ще можем да бъдем спокойни, когато сме заедно… поне в скоро време. Боях се, че ще се чувстваш неловко, а аз ще съм напрегната. Струваше ми се, че шансът любовта ни да има бъдеще е провален.

— За мен нищо не се е променило.

— Зная. — Застанаха един до друг и тя отпусна глава на рамото му. — Това ми носи известно успокоение.

— Разказах на Мич за случката.

Хейли затаи дъх и потръпна.

— Добре че си го сторил, за да не се налага аз да му обяснявам. Ужасно ли реагира?

— Не, само малко странно. Дълго разговаряхме, без да се погледнем в очите.

— Няма да мисля за това — реши Хейли. — Стига вече! — Обърна се към него и го целуна. — Отивам да върша работата, за която ми плащат. Ще се видим у дома.

 

 

Докато изпълняваше ежедневните си задължения, Стела мина покрай Хейли, но изведнъж се спря. Сложи ръце на кръста и я огледа изпитателно.

— Навярно кръстоските са ти харесали?

— Беше страхотно! Утре ще преминем към втория етап.

— Е, добре. Сутринта изглеждаше доста унила.

— Спах неспокойно, но вече съм по-бодра. — Хейли се огледа, за да се увери, че няма кой да я чуе. — Влюбени сме един в друг! — Широко усмихната, тя нарисува сърца във въздуха с показалците на двете си ръце. — Аз и Харпър — вечна любов.

— На това се казва сензационна новина!

Хейли се засмя и продължи да пренася чувалчета с пръст от количката до рафтовете.

— Говоря за истинска любов. Снощи си го казахме.

— Искрено се радвам за вас. — Стела я прегърна.

— И аз се радвам. Но има и нещо друго… Трябва да ти разкажа какво се случи.

Хейли плахо се огледа и подробно осведоми Стела за преживяното с Амелия.

— Господи, добре ли си?

— Беше ужасно, толкова ужасно, че все още ме присвива стомахът. Не знаех как ще го преодолеем. Това беше по-лошо от самото изживяване. Но успяхме. Не мога да си представя как се е почувствал Харпър, но не се отдръпна от мен.

— Той те обича.

— Да, наистина. — Хейли погледна замечтано. — Стела, винаги съм вярвала, че някой ден ще се влюбя, но не знаех, че ще стане така. А сега не мога да си представя какво ще правя, ако не успея да задържа тази любов. Разбираш ли?

— Трябва да бъдеш щастлива. Да знаеш, че другото е нещо съвсем отделно. Двамата с Харпър трябва да изживеете този етап на блаженство, защото е безценен.

— Струва ми се, че всичко в живота ми е било крачка по пътя към него. И добро, и лошо. Мога да превъзмогна лошото, защото знам, че открихме един в друг нещо, което е истински важно. Сигурно звучи глупаво, но…

— Нищо подобно. Говориш като щастлива жена.