Нора Робъртс
Червена лилия (17)

Шестнадесета глава

Кипящ от гняв, Харпър застана до предния прозорец в приемната, където през мрежестите пердета проникваше нежна светлина и въздухът бе изпълнен със сладостно ухание на рози.

— Беше съсипана — каза той, с гръб към стаята. — Когато пристигнах, сякаш всеки миг щеше да рухне. Ала дори и след като се съвзе, изглеждаше бледа като платно.

— Но поне не е пострадала. — Мич протегна ръка напред, когато Харпър го изгледа свирепо. — Знам как се чувстваш. Разбирам те. Но не е била наранена физически, това е важното.

— Този път — не! — сопна се той. — Ала нещата излязоха напълно извън контрол, по дяволите!

— Още една причина всички да се държим един за друг и да запазим спокойствие.

— Ще се успокоя едва когато тя си тръгне от къщата.

— Амелия или Хейли? — попита Лоугън.

— Точно сега — и двете!

— Знаеш, че може да остане с нас. Ако бях на твое място, щеше да ми се иска час по-скоро да я отведа. Но доколкото съм осведомен, ти си опитал веднъж и не си успял да я убедиш. Ако смяташ, че сега имаш по-големи шансове, ще ти помогна за багажа й.

— Няма да мръдне оттук. Какво ги прихваща тези жени, за бога?

— Чувстват се свързани. — Дейвид разпери ръце. — Дори когато виждат Амелия в най-лошата й светлина, са съпричастни с нея. Колкото и да е странно, Харп, между тях има някаква солидарност.

— Тук е нейният дом — добави Мич. — Също както твоят или моят. Няма да си тръгне и да остави тази история недовършена. Никой не би го направил — нито ти, нито аз или който и да било от нас. — Огледа стаята и заяви решително: — Е, да я довършим!

Но логичните разсъждения не надвиха гнева на Харпър и безпокойството му.

— Не сте виждали Хейли, след като това се случи!

— Така е, но добих представа от това, което ти ми каза. И аз съм привързан към нея, всички сме привързани.

— Всички за един, съгласен съм. — Харпър отмести поглед към вратите на приемната, а мислите му се насочиха към горния етаж, към Хейли. — Но тя е тази, която е изложена на риск.

— Безспорно. — Мич се наведе към него, за да привлече вниманието му. — Но да разгледаме случилото се за минута. Хейли е преживяла родилните мъки, а сетне и травматизиращите последици, когато Амелия е била излъгана, че бебето й е мъртво. Случило се е, докато двете с Лили са си почивали. Но Лили не е усетила нищо. Това ме кара да вярвам, че призракът не е имал намерение да нарани или дори да изплаши детето. Иначе Хейли без колебание щеше да побегне от къщата.

— Може и да си прав. Но каквото и да цели, Амелия няма да престане да използва Хейли по този жесток начин.

— Съгласен съм — кимна Мич. — Защото само така постига целите си — разкрива ни информация, до която не бихме могли да стигнем. Знаем, че детето й е било отнето и жестоко е била излъгана, че се е родило мъртво. Нищо чудно, че разумът й — и бездруго неуравновесен — изведнъж се е сринал.

— Можем да направим извода, че е дошла тук за рожбата си — предположи Лоугън. — И е намерила смъртта си.

— Е, детето също е мъртво. Както и тя, отдавна. — Харпър тежко се отпусна на един стол. — Няма да го намери тук.

 

 

Хейли се събуди от леката дрямка. Пердетата бяха спуснати и само през тясната пролука между тях влизаше светлина. Видя Роз да чете книга на този единствен светъл лъч.

— Къде е Лили?

Роз остави книгата и се изправи.

— Със Стела е. Отидоха с момчетата да поиграят в другото крило на къщата, за да не вдигат шум тук, докато си почиваш. Как се чувстваш?

— Изтощена съм. И все още малко раздразнена. — Въздъхна и се поуспокои, щом Роз погали косите й. — По-трудно беше, отколкото когато раждах Лили, по-дълго и мъчително. Знам, че всъщност е траяло само няколко минути, но ми се сториха часове. Дълга, изгаряща агония. А накрая — някакво чувство на замаяност. Дадоха й нещо, което би трябвало да я унесе, но стана по-лошо.

— Лауданум, предполагам. Нищо не би подействало по-сигурно от доза опиат.

— Чух плача на бебето. — Опитвайки да се отпусне, Хейли полегна на една страна, но надигна глава, за да вижда Роз. — Зная как е. Каквото и да си преживяла през тези мъчителни часове, всичко в теб засиява, щом чуеш как детето ти проплаква за първи път.

— Нейното дете. — Роз хвана ръката й. — Не твоето.

— Зная, зная, но за миг го почувствах като свое. Изживях онази ужасна разкъсваща мъка, онова безумно недоверие, когато докторът каза, че е мъртвородено.

— Никога не съм загубвала дете — въздъхна Роз. — Не мога да си представя болката.

— Излъгаха я. Предполагам, че им е платил, за да я измамят, но тя знаеше. Чу плача на детето и бе уверена, че е живо. Това я доведе до лудост.

Роз приседна на леглото така, че Хейли да отпусне глава в скута й. Мълчаливо се загледа в ивицата светлина между пердетата.

— Не го е заслужавала — промълви Хейли.

— Не, не е трябвало да се отнесат с нея така — съгласи се Роз.

— Каквато и да е била, каквото и да е вършила, не е заслужавала такова отношение. Обичаше бебето, но…

— Но какво?

— Нейното не беше нормална, естествена майчина обич. Не би била добра майка.

— Откъде знаеш?

— Почувствах го… — отрони Хейли. Но не можеше да опише тази обсебваща сила. — На всяка цена е трябвало да бъде момче, нали разбираш? Не би означавало нищо за нея, ако е било момиче. Би изпитала не просто разочарование, а ярост. А ако бе задържала момченцето, би му създала изопачени представи за света, макар и несъзнателно. Но синът й, тоест — твоят дядо, не би станал човекът, който е бил. Не би се превърнал в мъжа, толкова привързан към кучето си, че да постави камък с надпис на мястото, където е погребано. Нямаше да бъде любящият съпруг на баба ти. Нищо не би било същото. — Извърна глава и отново я погледна. — Ти, Харпър, никой от вас не би бил същият. Но нищо не оправдава тази жестокост.

— Би било чудесно, ако в света цареше съвършено равновесие. Ако доброто винаги възтържествуваше, а злото не оставаше безнаказано. Нещата щяха да бъдат толкова прости.

Хейли присви устни.

— Тогава Джъстин Теръл, който ми изневери в десети клас, щеше да стане дебел плешивец и да продава пържени картофки, вместо да е съсобственик на преуспяващ спортен център и страшно да прилича на Тоби Макгуайър.

— Е, такъв е животът!

— Ако имаше справедливост, аз бих отишла в ада, защото не казах на биологичния баща на Лили, че имаме дете.

— Мотивите ти са били безкористни.

— Почти… Мисля, че невинаги най-доброто, което можеш да сториш, е да постъпиш, както е редно. Най-доброто за това дете е било да отрасне тук, в Харпър Хаус.

— Но с Амелия не е било същото, Хейли. Ничии мотиви не са били безкористни в нейния случай. Лъжа и измама, хладнокръвна жестокост и егоизъм. Потръпвам при мисълта какво би сполетяло бебето, ако се бе родило момиченце. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Да, вече съм по-спокойна.

— Какво ще кажеш да ти приготвя нещо за хапване? Ще ти го донеса тук.

— Не, ще сляза, защото Мич ще иска да запише разказа ми. Може би Харпър вече му е казал, но е по-добре да го чуе лично от мен. Мисля, че тогава още повече ще ми олекне.

— Щом си толкова сигурна…

Хейли кимна и се надигна в леглото.

— Благодаря ти, че поседя при мен. Беше утеха да зная, че си тук, докато спя. — Погледна в огледалото и се намръщи. — Първо ще си сложа малко грим. Не искам да приличам на призрака, дето се вселява в мен.

— Това е моето момиче. Ще отида да кажа на Стела, че си станала.

 

 

Хейли отново се почувства задължена на Роз, когато разбра, че се е погрижила двамата с Мич да седнат на спокойствие в библиотеката и да документират преживяното насаме.

Струваше й се по-лесно да разговаря само с него. Той беше проницателен и находчив, с аналитичен ум на учен. „Прилича на Харисън Форд с очила с рогови рамки“, реши тя.

Когато изтощението и ужасът започнаха да отшумяват благодарение на съня и няколко успокоителни, най-сетне се почувства по-силна и уверена.

Въпреки всичко, обичаше тази стая. Всички книги в нея, историите и всяка дума в тях. Градините, които се виждаха през прозорците, големите удобни кресла.

В първите дни, след като се настани в Харпър Хаус, обичаше да слиза тук на пръсти само за да поседи в любимата си стая и да й се понаслаждава.

Харесваше й подходът на Мич към целия проект за Амелия. Работните му табла, компютърът, файловете и записките. Всичко бе логично, обосновано, организирано.

Сега се загледа в таблото с дългите списъци и колони, представляващи родословието на фамилията Харпър.

— Когато всичко това свърши, ще можеш ли да съставиш родословно дърво и за мен?

Мич я погледна изненадано.

— Извинявай — махна с ръка тя, — отплеснах се.

— Няма нищо лошо, умът ти е твърде обременен. — Мъжът остави бележките си и насочи вниманието си към нея. — Разбира се, че ще мога. Даваш ми основните неща, които знаеш. Пълното име на баща ти, датата и мястото на раждане, както и тези на майка ти. И започваме проучването.

— Бих се радвала. Струва ми се интересно. Няколко поколения назад от моето, родословието се пресича с това на Харпър. Много ли ми е сърдит?

— Не, скъпа. Защо?

— Беше разстроен. Искаше да отведе мен и Лили у Стела. Но аз няма да се преместя, не мога.

Мич надраска нещо в бележника си.

— Ако имах възможност да измъкна Роз от тази къща преди няколко месеца, бих го сторил дори ако се наложеше да използвам динамит.

— Карахте ли се за това?

— Не чак толкова много. — В очите му проблесна насмешка. — Но аз съм по-възрастен, по-разумен и съм свикнал с пречките, които среща един мъж, когато си има работа с упорита жена.

— Не съм ли права, че искам да остана?

— Не е моя работа да изказвам мнение.

— Но аз държа да чуя какво мислиш.

— Поставяш ме в трудно положение, малката. — Мич се залюля на стола и свали очилата си. — Разбирам как се чувства Харпър. И той има право. Но уважавам и твоите чувства и не мисля, че грешиш. Как да взема страна?

Хейли се усмихна с тъга.

— Разумно е… Но никак не ми помагаш.

— Ето още една полза от по-зрелия и по-мъдър етап от живота. Ще добавя още нещо с риск да ме сметнеш за самонадеян закрилник. Не мисля, че е добре да оставаш за дълго сама.

— И без това обичам компанията. — Когато мобилният му телефон звънна, тя потръпна. — Обади се, ще продължим после.

Видя Харпър отвън и излезе през страничната врата. Надяваше се Стела да няма нищо против да наглежда Лили още малко. Тръгна по пътеката към градината с летни цветя, където той работеше.

Лятото все още държеше света в горещите си обятия, но жегата този път й вдъхна сила и жизненост. Бе готова да поеме колкото може повече от реалния живот. Огромните сини кълба на хортензиите накланяха стъблата им, кремовете се издигаха — елегантни и свежи, а пасифлората обгръщаше беседката с лилаво сияние.

Във въздуха се носеха ухания и птичи песни, пърхаха пеперуди.

Харпър бе застанал на ъгъла, леко приведен, докато сръчно късаше увехнали цветове и ги събираше в торбичка, вързана на колана му. До краката му имаше малка кошница с маргаритки и кученца, рапици и астри.

Всичко това изглеждаше безкрайно романтично. Мъжът, вечерта и морето от цветя караха сърцето й да копнее.

Едно колибри със сапфирено-изумрудени криле се стрелна покрай него и запърха над тъмночервен цвят на кана.

Харпър прекъсна работата си, за да го погледа. Задържа ръката си на едно стъбло, а другата — върху увехнал цвят. Жалко, че не бе художничка! Щеше да въплъти в картина всички ярки цветове на късното лято и мъжа, който търпеливо споделяше своите цветя с едно птиче.

Почувства, че любовта я опиянява…

Птичето отлетя като бляскаво скъпоценно камъче в небето. Харпър го проследи с поглед, докато тя съзерцаваше него.

— Колибрите обичат прашеца като пчели — каза й той, когато я забеляза, че стои до него. После извади ножиците си и отряза един цвят. — Но има достатъчно за всички. Този вид се разпространява добре.

Хейли плъзна ръце около кръста му и притисна лице към гърба му.

— Зная, че се тревожиш за мен, но моля те, не ми се сърди.

— Не се сърдя. Излязох да се поуспокоя. Обикновено работата помага. Сега съм само ядосан и разтревожен.

— Бях се настроила да спорим. — Тя потърка лице в ризата му и усети възбуждащия мъжки аромат. — Но когато те видях, желанието ми да споря с теб се изпари. Не искам да се караме, но не мога да направя това, за което настояваш. Всичко в мен ме тегли в обратната посока. Дори и да греша, оставам.

— Аз нямам избор. — Харпър отряза още няколко свежи цветя за кошницата и увехнали — за торбичката. — Но и ти нямаш право на възражения по повод решението ми да се преместя в къщата. Бих предпочел с Лили да дойдете при мен, но ми се струва по-разумно да се нанеса в твоята стая. Когато всичко свърши, ще поговорим.

— Сериозно ли?

— Точно така. — Все още не я бе погледнал. Отдалечи се на няколко крачки, за да отреже други цветя. — При сегашните обстоятелства е трудно да преценим накъде вървим и какво ще правим по-нататък.

— Значи искаш да живеем заедно, докато обстоятелствата се променят, а после ще му мислим?

— Да, точно така.

Желанието й за спор отново се върна.

— Чувал ли си, че е редно първо да попиташ?

— Да, но няма да го направя. А в центъра винаги ще работиш с мама, със Стела или с мен.

— Кой те е назначил за мой шеф?

С нетрепващи ръце Харпър спокойно продължи заниманието си.

— Един от нас ще те придружава до работа и обратно.

— А до тоалетната сама ли ще ходя? — заядливо попита тя.

— Щом толкова упорстваш да останеш, това са условията.

Колибрито се върна, но този път не успя да привлече вниманието й.

— Условия ли? Слушай, Харпър…

— Не, няма да стане. Щом си твърдо решена да бъдеш тук, докато се разплете историята, аз също съм твърдо решен да те пазя. Обичам те и искам да ме послушаш.

Хейли отвори уста, но не каза нищо, а само въздъхна.

— Ако беше започнал с това, че ме обичаш, може би щях да съм по-склонна на преговори.

— Не подлежи на преговаряне.

Тя присви очи. Но той все още не бе прекратил работата си, за да застане с лице към нея.

— Когато си наумиш нещо, никой не може да те спре.

Харпър се наведе, събра цветята в кошницата и върза стъблата им в небрежен букет. Изведнъж се извърна и кафявите му очи срещнаха нейните.

— Заповядай.

Хейли ги взе, но погледът й недоверчиво се плъзна над тях.

— За мен ли ги набра?

На лицето му бавно се появи онази негова неповторима усмивка.

— За кого другиго?

Тя въздъхна. Харпър бе добавил към букета никоциана и Хейли долови силния й аромат.

— Изнервящо е, когато в рамките на минута се държиш толкова нагло и толкова мило. Много са красиви.

— Като теб.

— Знаеш ли, друг мъж би започнал с цветята, ласкателствата и обясненията в любов, за да ме разнежи и накара да отстъпя. А ти правиш всичко наопаки.

Той продължи да се взира в очите й.

— Да те разнежа не беше първата ми грижа.

Стиснала цветята в една ръка, Хейли обгърна врата му.

— В случай че те интересува, радвам се, че ще се преместиш при мен. Следващия път, когато някой подложи смелостта ми на изпитание, предпочитам да бъдеш там.

— Ще бъда.

В този миг по пътеката се зададе Лоугън.

— Извинявайте, изникна нещо — каза той. — Най-добре е да дойдете.

 

 

Когато отново влезе в библиотеката, Хейли долови вълнението във въздуха. Притеснено огледа стаята и видя Лили да си играе с колички с Гевин и Люк на пода до камината, която Дейвид бе напълнил с цветя за летните месеци.

Щом зърна майка си, детето прекъсна играта и се заклатушка към нея да се похвали с новото си камионче. Но в мига, когато Хейли я повдигна, малката протегна ръце към Харпър.

— Никога не би предпочела другиго, щом ти си наблизо — отбеляза Хейли и му я подаде.

— Разбира, че знам какви са предимствата на „Фишър-Прайс“. Всичко е наред — добави той. — Държа я здраво. Какво има? — обърна се Харпър към майка си.

— Ще оставя на Мич да обясни.

Дейвид влезе с количка със студени напитки и лакомства за децата.

— Подкрепление за тялото и духа — намигна той на момчетата.

— Дейвид, винаги можем да разчитаме на теб! — възкликна Роз. После разпореди: — Вземайте си каквото искате. А сега да чуем за какво става дума.

Въпреки че виното изглеждаше примамливо, Хейли предпочете чай с лед. Стомахът й все още не бе изцяло възстановен.

— Благодаря ти, че се погрижи за момиченцето ми — каза тя на Стела.

— Знаеш, че за мен е удоволствие. Не преставам да се учудвам колко добре си играят с момчетата. — Стела докосна ръката й. — Как се чувстваш?

— Малко замаяна, но ще се оправя. Знаеш ли за какво е това съвещание?

— Нямам и най-малка представа. Седни. Изглеждаш изтощена.

Хейли я послуша и се усмихна широко.

— Започваш да добиваш южняшки акцент. Личи си, че си янки, но промяната се усеща. Звучи сладко.

— Изглежда, средата ми оказва влияние.

Все още разтревожена заради бледото лице на Хейли, Стела приседна на страничната облегалка на креслото.

— Докога ще ни държиш в напрежение? — промърмори Лоугън и Мич застана до масата на подиума.

„Като университетски професор е“, помисли си Хейли. Беше забравила, че наистина е изнасял лекции.

— Както знаете, от няколко месеца поддържам връзка с наследница на главната домашна помощница, работила тук по времето на Реджиналд и Беатрис Харпър.

— Адвокатката от Бостън — вметна Харпър и остави Лили с камиончето на пода.

Мич кимна.

— Събудих интереса й и колкото повече търси информация, с колкото повече хора разговаря, толкова по-голямо е желанието й да разкрием цялата истина.

— Освен това Мич е започнал да съставя родословното й дърво. Безплатно — добави Роз.

— Услуга за услуга — каза той. — Част от сведенията, които тя събра, ни бяха нужни. Досега не бе успяла да открие много, което да ни бъде от полза, но днес направи голям удар. Ето едно писмо, написано от въпросната домашна помощница. Вероника — жената, с която контактувам, попаднала на цял кашон с писма на тавана на една от пралелите си. Не е зле да прегледаме всичките. Но днес е намерила това, написано от Мери Хейвърс до нейна братовчедка. Датата е дванайсети януари 1893-а.

— Няколко месеца след раждането на бебето — изтъкна Хейли.

— Точно така. Става дума главно за семейни дела или случки от ежедневието, за които е било нормално хората да си разказват в писма, поне в онази епоха. Но в най-съществената част… — Той повдигна листовете. — Вероника ми изпрати копие по факса, ще прочета само основното.

— Мамо! — захленчи Люк. — Гевин прави онази гадна физиономия.

— Не сега, Гевин! Извинете ме — обърна се Стела към останалите възрастни. Дълбоко си пое дъх и твърдо реши да не обръща внимание на тихата размяна на обиди зад гърба си. — Продължавай.

— Почакай само минута.

Лоугън приклекна до момчетата да си поговори с тях. Прозвуча смях, след който децата радостно скочиха.

— Ще излезем да си поиграем с Лили — заяви Гевин и изпъчи гърди. — Хайде, Лили, искаш ли навън?

Притискайки камиончето, момиченцето изостави Харпър и хвана ръката на Гевин. Лоугън затвори вратата след тях.

— После ще ги заведем да хапнат сладолед — каза той на Стела, докато се връщаше на мястото си.

— Подкупваш ги. Добра тактика. Извинявай, Мич.

— Няма проблем. Ето какво е написала Мери Хейвърс до братовчедка си Люсил.

Мич се облегна с гръб на ръба на масата, намести очилата си и зачете:

— „Не е редно да пиша за това, но чувствата и мислите ми са много объркани. Миналото лято ти съобщих за раждането на малкия син на работодателите ми. Прекрасно дете е младият господар Реджиналд, толкова е сладко! Бавачката, която господин Харпър нае, е много способна, изглежда грижовна и истински привързана към момченцето. Доколкото знам, господарката никога не е влизала в детската стая. Бавачката докладва само на господин Харпър. Ала на долния етаж Алис, бавачката, често става бъбрива, както всички момичета. Неведнъж съм я чувала да казва, че господарката не влиза дори да погледне детето. Нито веднъж не била го прегърнала.“

— Безчувствена кучка! — тихо каза Роз. — Радвам се, че не е моя истинска прабаба. Предпочитам луди, отколкото жестоки роднини. Извинявай, Мичъл, не биваше да те прекъсвам.

— Всичко е наред. Вече прочетох писмото няколко пъти и съм съгласен с теб. Мери Хейвърс продължава: „Не е моя работа да критикувам, разбира се. Но ми се струва неестествено една майка да не проявява интерес към собственото си дете, особено към дългоочаквания син в това семейство. Не бих нарекла господарката любяща майка, но все пак следи ежедневните занимания на дъщерите си. Не помня колко бавачки и гувернантки е сменила през последните няколко години. Госпожа Харпър е много взискателна, а нито веднъж не е инструктирала Алис какво очаква от нея във връзка с младия господар Реджиналд. Казвам ти това, Люси, защото, както и двете знаем, онези, които живеят на горните етажи на къщата, рядко се интересуват какво става в домакинството, освен ако не възникне проблем. Но подозирам, че тук има нещо обезпокояващо, и трябва да споделя мислите и страховете си с някого“.

— Знаела е, че става нещо нередно — прекъсна го Хейли. — Извинявайте. — Тя огледа всички в стаята. — Не го казва, но си личи, ако човек чете между редовете.

— Тя също е била привързана към детето — рече замислено Стела. — Била е загрижена за него. И това е очевидно. Продължавай, Мич.

— По-нататък пише: „Когато ти съобщих за раждането на бебето, не споменах, че в месеците преди това нямаше никакви признаци госпожа Харпър да е бременна. Държането и външността й бяха непроменени. Всички, които работим в къщата, научаваме подробности за живота на обитателите й, това е неизбежно. Нямаше никаква подготовка за появата на дете. Никакви разговори за бавачки или бебешки дрешки, никакви посещения на лекаря при госпожа Харпър. Бебето просто се появи една сутрин, сякаш щъркелът го е донесъл. Дочух някои клюки сред прислугата, но не допуснах да продължат — поне в мое присъствие. Нямаме право да се бъркаме в тези неща. Все пак, Люси, тя така страни от детето, че сърцето ми се къса. Затова неведнъж съм се питала какво става. Не може да има съмнение за бащинството, защото бебето е одрало кожата на господин Харпър. Но коя е майка му — това е друг въпрос, поне според мен“.

— Значи са знаели. — Харпър се обърна към майка си: — Тази Хейвърс е знаела, както и останалите от прислугата, но не са могли да направят нищо.

— А какво да сторят? — попита Хейли с пресипнал от вълнение глас. — Били са просто слуги. Дори ако бяха вдигнали шум, кой би ги чул? Щяха да загубят работата си, а тук нищо не би се променило.

— Права си. — Мич отпи глътка минерална вода. — Били са безсилни. Написала е още нещо. — Остави чашата си и обърна на следващата страница. — „По-рано днес в Харпър Хаус дойде една жена. Беше страшно бледа и слаба, а в очите й, Люси, имаше не просто отчаяние, а някаква лудост. Данби…“ Това е икономът по онова време — обясни Мич. — „Данби я взе за беднячка, търсеща работа, но тя се втурна в къщата през входната врата като подивяла. Твърдеше, че е дошла за своето бебе. За сина си Джеймс. Каза, че го чува как плаче за нея. Но дори ако детето бе заплакало, долу никой не би го чул, защото беше в детската стая на горния етаж. Не можах да я спра и да я отпратя, защото тя побягна нагоре по стълбите, викайки сина си. Не знаех какво да направя, но се появи господарката и ме помоли да я заведа във всекидневната горе. Бедното създание трепереше, докато вървеше с мен. Господарката не ми позволи да занеса напитки. Не биваше да правя онова, което направих после, а и никога не съм го вършила през всичките години на работата си като домашна помощница. Подслушах през ключалката.“

— Наистина е дошла тук. — В гласа на Стела потрепна жалостива нотка, когато тя сложи ръка на рамото на Хейли. — Дошла е за детето си, горката Амелия!

— „Чух жестоките неща, които господарката наговори на онази нещастна жена“ — продължи да чете Мич. — „Чух студените й думи за детето. Каза, че желае смъртта му, Люси. И прокле отчаяната майка, която се представи с името Амелия Конър и поиска да й върнат момченцето. Беше отпратена със заплахи. Сега знам, че господарят се е сдобил с желания наследник, възползвайки се от лекия нрав на тази жена, и е отнел детето й, за да го натрапи на законната си съпруга, която трябва да го отгледа като свой син. Разбрах, че докторът и акушерката, изродили бебето, са казали на бедната жена, че детето й е мъртвородено. Зная, че господин Харпър е хладнокръвен както в бизнеса, така и в личните си дела. Не съм виждала прояви на привързаност нито между него и съпругата му, нито към дъщерите му. Все пак не предполагах, че е способен на такова чудовищно деяние. И не мога да повярвам, че господарката е станала негова съучастница. Госпожица Конър — с провисналата си сива рокля и блуждаещ поглед — бе прогонена и заплашена с полицията, в случай че дойде отново или повтори пред някого думите, които бяха изречени в онази стая. Изпълних дълга си, Люси, и я придружих до вратата. Гледах как файтонът й отпътува. Оттогава не преставам да се терзая. Чувствам, че трябва да й помогна, но какво мога да сторя? Нима не е мой християнски дълг да предложа подкрепа или поне утеха на тази жена? От друга страна, дългът ми към моите работодатели — хората, които ми дават покрив над главата, храна и достатъчно пари, за да бъда независима — изисква да си мълча. Да си знам мястото. Ще се моля да ме осени прозрение как е правилно да постъпя. Ще се моля за младата жена, която дойде за рожбата си, а беше отпратена.“

Мич остави страниците. Последва мълчание.

По бузите на Хейли се търкулнаха сълзи. Беше изслушала последната част от цитираното писмо с наведена глава. Сега я вдигна, а насълзените й очи се усмихнаха.

— Но аз се върнах.